Хаджиите – българските лейди и сър

Spread the love

Хаджилъкът не е само стремежът на българина да изпълни докрай всички обязаности за почит и възхвала и доказателство за силната му вяра в Бог. Тръгването към Божи гроб е и пътешествие, начин за опознаване на света. Особено вълнуващо и съдбовно е измъкването от патриархалния пашкул. С девствени сетива човекът пътува, опознава и отново се връща в познатия и близък свят.

Писмени данни за посещение на свети места – Рилската обител, Ерусалим, Атон и др. – намираме още през ХІV век. Само силно религиозни, обрекли се на богуслужене люде са намирали и изминавали дългия и нелек път към свещените за всеки християнин места. Но всъщност има и друго обяснение за интереса към Божиите места – това е компенсаторна реакция във времето на турското владичество – така както мюсюлманите ходят на поклонение, така и християните тръгват към Ерусалим и светите места около него. Това е начин за изравняване в религиозно и културно отношение на поданиците на Османската империя. (Това е възможността Генчо Кукумявката да се превъплати в Хаджи Генчо от Любен-Каравеловите „Българи от старо време“, за да добие почести, значение и доживотни ползи от хаджийското си пътуване.)

Трябва да се спомене, че интересът на западноевропейците към божигробското поклонническо пътуване приключва още през ХІІІ век, след кръстоносните походи. Но по българските земи през ХVІІІ и ХІХ век пътуването до Ерусалим е било не само богоугодно дело. Зачестяват пътуванията на светски лица. Обикновено по-първите, по-будните и заможни хора са тези, които поемат дългото пътешествие – някои от тях по два и даже три пъти. Подготовката започва дори година по-рано. Определя се групата на пътуващите – мъжете, съпругите им (ако са здрави и издържливи), понякога и по-големите момчета в семейството. Разходите са значителни – 5000 – 10 000 гроша, затова при стягането на багажа търговците и занаятчиите взимали стока за продан в големите търговски средища по пътя и така пътуването да продължи без особени лишения. Търговецът или занаятчията кандидат-хаджия е пресмятал много внимателно последиците от отсъствието си, понякога цяла година, как ще се отрази на бизнеса му, на конкуренцията, да не се разпилее богатството му. Тръгването на хаджилък е очакване за бъдещо благополучие и нарастващо влияние сред обществото. Иван Добровски (1812 – 1896) – български книжовник и журналист, пояснява престижа така: „Хаджийството беше едно време много почетно, каквото барон, дето се казва в Европа.“ А Михаил Маджаров (1854 – 1944), който е бил народен представител в 15 народни събрания, министър, наш посланик във Великобритания и Русия, публицист, първият преводач на „Война и мир“ и хаджия от детските си години, пише в мемоарите си: „Титлата хаджия и хаджийка беше нещо като английската леди и сър“ – новоформиращата се българска аристокрация е можела да си позволи и да се порадва на тази суета. Особено ценно свидетелство за пътуване до Ерусалим ни е оставил М. Маджаров в спомените си „Около епохата. 1854 – 1878“. Бил е 14 – 15 годишен, когато родителите му взимат важното решение за хаджилък. Годината е 1869. Мемоарите, писани през годините и публикувани през 1942 г., са придали нещо много ценно на текста – на повърхността излизат осмислените впечатления. Паметта е изтрила незначителните подробности и е запазила най-ярките наблюдения и чувства – тогава по юношески неподправени и омъдрени десетилетия по-късно. Със сигурност може да се каже, че дори и нещо да е пропуснал, забравил или недооценил в детството си, то спомените и разказите на родителите му са формирали и затвърдили мемоарните му уверения.

Маршрутът е дълъг: Копривщица–Пловдив–Одрин–Текирдаг (Родосто)–Цариград–Александрия–Кайро–Порт Саид–Яфа–Ерусалим. Бащата Иван Маджаров (наричан в онези времена и Йоан Маджар) е бил заможен абаджия с търговски контакти в Цариград, Кайро и Александрия. Един ден, изпратени от роднини и съседи с много благопожелания, семейството тръгва за Ерусалим. Няколко волски коли с багаж съпровождат пътешествениците. Изключително впечатление прави на малкия Михаил Пловдивската равнина, до този момент на него му е позната само гледката на горите и хълмовете около Копривщица. А Пловдив с тогавашното си си 20-хилядно население за представите му е космополитен град – „Една градска миризма, на която не бяхме привикнали, ни облада.“ Пристигането в Цариград и видяното и чутото там мемоаристът синтезира така: „…впечатленията още повече се сгъстиха… обхващаше ни една умствена умора и шемет.“ Надълго и нашироко Маджаров описва впечатленията си от големия град – за стотиците частни пожарни команди, за първата му среща с истински руснак, за танците по двойки, по нищо ненаподобяващи нашите хорà и т.н и т.н.

След няколкомесечен престой в Цариград бъдещите хаджии се отправят към Александрия, преминавайки с кораб през Мраморно море. Вторият по големина град в Египет оказва извънмерен ефект върху пътниците: „При всичките недостатъци на египетското управление Александрия ни порази със свободата и благоустройството си. Ние я сравнявахме с Цариград и виждахме колко назад са останали големите градове на суверенна Турция. Големите магазини, осветлението по улиците, бързият растеж на града, неприкосновеността на жената, учтивостта на полицията бяха за нас все нови неща, които не бяхме видели нито в Пловдив, нито в Одрин, нито в Цариград.“ Портокаловите и лимоновите дръвчета изненадват и омайват сънародниците ни. Следващата спирка от пътя е египетската столица – „В Кайро живяхме около 2 месеца и имахме възможност да видим всички забележително на града и неговите околности. Тогаз не съществуваха нито трамваи, нито омнибуси. Следователно разходките ставаха с файтони или с магарета. На всеки кръстопът имаше по 5 – 10 магарета… Направиха ни силно впечатление музеят на Булак, мумиите и  и другите старини; операта, която бе открита с „Аида“ от Верди и за която египетското правителство беше му заплатило нещо около 250 000 златни лева като хонорар; пирамидите със своите височини и подземия; градската градина със своите тропически растения; цитаделът с хубавата си джамия и пр.“

После копривщенци спират в Яфа, за която „мога да кажа, че тук видях само пясък и пясък“. При пристигането в свещената палестинска земя необикновено впечатление, вероятно обсъждано сред нашите богомолци, прави поведението на руските поклонници. От само себе си се налага сравнението между русите и всички останали: „Имаха една самоувереност, една свобода и необикновена религиозност… Малко се интересуваха от изминалите места. За тях беше важно кога ще стигнат до палестинския бряг… Всяко мъхче, всяко цветенце представляваше за тях предмет за почитание или спомени…“ Религиозното чувство при българите е по-приглушено, непоказно, премерено. Корените на това може би се крият в забраняваното с векове свободно волеизявление, в наложените норми за поведение, във вътрешноприсъщия им атеизъм.

После спомените на Маджаров проследяват някак набързо осемте седмица в Палестина и великденските празници, които те прекарват на Божи гроб.

Най-ценната придобивка освен неизлечимите  спомени от живота на пилигримите е индулгенцията, подписана от Ерусалимския патриарх, удостоверяваща, че човекът е бил на Божи гроб по великденските празници. Този ценен лист се е показвал с гордост на близки и познати и се е предавал в рода на хаджиите като ценна реликва. За поколенията са оставали разказаните с благоговение случки от опасното и вълнуващо пътуване и, разбира се, титлата, която е ставала неразделна част от фамилното име на потомците.

Днес, за да станеш хаджия, не са необходими кой знае какви усилия – качваш се на самолета, добре организираната група набързо преминава по съкратен маршрут свещените места, надавайки ухо на екскурзоводската беседа. А индулгенцията, че си вече истински хаджия, можеш да получиш и по пощата.

© Румяна Пенчева

Други публикации:

error: Свържете се с нас.