Големият и директен Слави Митев

24.06.202224.06.2022 admin 0 коментара

Spread the love

Няма друга популярност, която да се препредава така по въздушно-капков път, както тази на сатирика. Има ли съмнение, че това са едни от най-познатите, запомняните писатели и художници. Задните части на човешкия характер се превърнаха в шеметен обект на иронизиране в социалистическата карикатура. Естествено към това постепенно се добавяха метастазите на бюрокрацията, удобството да си поживее върху гърба на другите, чадърите над мързела и глупостта, а по-късно темата за природата и нейното съхранение, както и много, много политическа пропаганда.

В други държави вестникарската карикатура дълго носи характера на приятно и леко забавление, заредена с партийни пристрастия, характерни за отделните издания. След Първата световна война обаче в европейската култура анекдотичния характер на рисувания хумор и сатира се измества от острото, натуралистично изобразяване на най-вулгарните състояния, най-циничните разрези на властващите касти. Установява се нова традиция, която извежда за ръка сатирата извън печата и ѝ предава шокираща монументалност. Прочитът на онова, което се случва във времето много по-очевидно разбираме чрез творбите на дада, експресионистите и сюрреалистите, в мексиканската стенопис…

Подобен тон, подобен мащаб (филми, оперети и опери, театри, политически кабарета, експозиции, монументални творби, плакати, експерименти в областта на сатиричната книга) в социалистическия хумор, вулгарен, истинен и краен, но невероятно болезнено откровен, съюзен с естетическия авангард, сякаш няма. Писал съм по този проблем и ще припомня мнението си: настъпателно се налага убеждението, че повечето художници от Източния блок са произвеждали бездушен социалистически реализъм или са осъществявали фигуративен кич. Конкретен пример да се надживее подобно схващане би изиграло обективното проследяване съдбата на родната карикатура за периода. Подобен анализ на моменти дори би респектирал с някои смели и не без драматични последствия обстоятелства, както и с това, че в някои случаи изборът на теми и пластическата им реализация надхвърлят границите на официалната доктрина. Както и в други области на пластичния творчески живот у нас, определени творци и явления се отличават съществено сред нормативните акценти на вледеняващо познатата и донякъде още по онова време архаична лексика на пропагандата и естетиката за периода на Студената война. Очевидна е и връзката на карикатурата ни с водещи тенденции и качествени традиции на европейското изкуство, което също, надявам се, все повече ще се оценява. Фокусът върху динамиката и парадоксите на живота през ХХ век, върху недъзите на общественото развитие, както и при редица екзистенциални въпроси, поставяни в работи на българските карикатуристи, се оказват сериозен повод да се познава и преосмисли явлението на карикатурата ни от времето между 1944 – 1989 г., а и относно карикатурното изкуство днес, след 10-ти ноември 1989, тоест времето на тъй наречената посткомунистическа ера…[1] В подкрепа на горното бих добавил и мнението на енциклопедия „Британика“: „И постепенно стана известно, че в Съветския съюз на списание за комикси, наречено „Крокодил“, е било позволено да се надсмива над пътищата на своите братя и дори понякога на своите господари.“[2]

Тоест, каквато и да е съдбата на нашата карикатура, тя е свързана с печата ни и всичко, което познаваме от нея, за добро и лошо е там. Доброто, силното, артистичното го свързваме с творчеството на художник, чиято стогодишнина от рождението му имаме честта да споменем и отбележим – Слави Митев.

Напразно ще търсим името му в Уикипедия, или в албуми. Българската карикатура си остава зона на непроучен масив, неудобен и катарзисен. Позволявам си една бележка относно обобщените или конкретните изследвания, с които боравим. Те са напълно изградени върху онова, което е било архивирано, участвало по изложби, било е обект на общественото мнение, има го в статии, репродуцирано е, хонорувано и влязло в музеите или галериите. Всъщност ние, нашето изкуство е в много случаи напълно различно от онова, което изобразява на картините си. А само то ли е?

Да се вкараш в душата на художника и да намериш истината за него, това би трябвало да бъде целта на всеки анализиращ истинското ни изкуство, не единствено репрезентативното. Репрезентативно и когато дърля спорове около формата, модерното и консервативното, съчетанието на форма със съдържание: в повечето случаи напълно режисирани постановки, закъснели във времето.

Творчество за вестниците, в които работи и ли на които сътрудничи Слави Митев има, но работи и за себе си. Документира морала, властта, същността на властта. Без преиначаване на съвестта, защото просто в едните, публикуваните карикатури той е метафоричен и философ, вицът му е хубав, но и остър, а при вторите – остър, директен, документален… Режимът кара художниците да бъдат като ези и тура на монетата, творчеството на Слави е като гербова марка, цялостно и открито.

Въпросът е, че като не е бил обект на някакво признание, какво да правим? Нека първо поне да съберем тук там написаното, каквото го има в Интернет и колкото и разпокъсано да е: „Рубриката „Сливенски вятър” се появява на страниците на вестник „Сливенско дело” през шейсетте години на миналия век като материален израз на стремежа на журналистите от редакцията да разнообразят съдържанието на своето издание чрез хумористични и сатирични публикации. Първата връзка на Слави Митев с тази рубрика е, че той е автор на нейната заглавка. Рисунката представлява алегория за прочутия сливенски вятър, издул бузи, от които излиза мощната му струя. Следва калиграфски надпис „Сливенски вятър”. През годините този вид е търпял някои промени, въпреки че основният замисъл е запазен. Така че спокойно може да се приеме, че Слави Митев е сред хората, бабували при раждането на журналистическата форма, просъществувала десетилетия по страниците на бившия окръжен вестник… През летните месеци, когато (Слави Митев – бел. моя) посещаваше Шивачево, получавахме в редакцията пакет с карикатури, които публикувахме в продължение на няколко месеца. По това време бай Слави работеше във вестник „Кооперативно село”, а печаташе карикатури в много столични издания… Това предпочитание към работите на Слави Митев сред българските журналисти бе много просто за обяснение.

Ето какво още е написал Иван Тодоров: „Тия хора – майсторите на шаржа, винаги са били малцина. И са като рядко цвете във вестникарската градина. А и в изобразителното ни изкуство. Бащата на жанра в България е баща и на карикатурата у нас – Александър Божинов… Има и още неколцина, но думата ми сега е за Слави Митев. В края на 70-те той прави, по заръка на тогавашните погледари, около 30 шаржа на най-известните за онова време наши хумористи и сатирици вестникари. От „Стършел”, от „Вечерни новини”, от Българското национално радио. И с тях винаги излизаха фейлетоните им в рубриката „Нонпарей” на „Поглед”. От 1978 до 1996 – почти 20 лета. Във вестник „Сливенско дело” също има такива шаржове, с автор Слави Митев. Всяка година за Деня на българската журналистика, да отбележа, че днес такъв празник няма – навремето той съвпадаше с рождения ден на вестник „Работническо дело” и обикновено беше през есента, сливенската редакцията излизаше с нещо празнично по страниците на окръжния вестник и една от тези публикации бе на последна страница, където под заглавие „Касъм пазар”, традиционен за стария Сливен панаир, бяха публикувани шаржове на всички редакционни работници като се започне от главния редактор и се стигне до чистачката, свързани в някаква сюжетна линия около панаира. Та някои от тези подобни на комикси, но много по-освободени и по-бляскави рисунки, които заемаха цялата вестникарска страница, са рисувани от Слави Митев.”[3]

„Един ден, ето ме и мен, пред вратата на Националния седмичник за хумор и сатира, вестник “Стършел”. Звънкам на вратата и ме посреща Георги Анастасов, също отговорния секретар на “Стършел”. Разгледа папката, която бях взел със себе си и рече: “Като идеи ми харесват, харесва ми това, че се ровиш в не дотам обработени полета… Но рисунката, момче, рисунката…“ и добави: „Я ми кажи как да отпечатам твоите карикатури до тези на професионалистите?” А те тогава бяха Борис Димовски, Слави Митев, Доньо Донев, Георги Чавдаров, Георги Чаушев, Велин Андреев, Карандаш и други.“[4]

„Колегите се отнасяха с добродушна усмивка към моите „авангардни” публикации, а художникът на вестника – бай Слави Митев, повдигаше гъстите си черни вежди и възклицаваше с умерена доза ехидност: „Брей какви работи имало!”. Всъщност аз му казвах „бай Слави”. Бях на долното стъпало на зелената си възраст, а той едва навлизаше в средата на зрелите си 40 години – един утвърден майстор на карикатурата, със свой характерен почерк с една смела и плътна черна маска (положена някъде в илюстрацията и прилична досущ на гъстите му катранени вежди), с ред участия в национални и международни изложби. Разбира се, като художник на вестника Слави Митев си имаше свое собствено творческо кътче, но често идваше в нашата стая, за да подиша „културна и смешна атмосфера”. Шефът на нашия отдел, чудесният поет – лирик и романтик, изтънчен интелектуалец Александър Геров приемаше с блага и тиха усмивка шегата, а зав. отделът „Хумор и сатира” – Хаим Бенадов доволно проблясваше с очи зад дебелите си диоптрови стъкла, кацнали върху гигантски семитски нос.“[5]

Това е всичкото. Тоест разбираме, че е изградил авторитетно име на художник, сътрудничеството му се търси, владее рисунка и шрифт, майстор е на изкуството на шаржа, което е рядкост; редакциите, в които работи са и място, където общува с други творци от различните форми на словото, и не единствено журналистиката.

Самият аз съм писал единствено толкова в именния показател за книгата си „Неосъщественият музей“ като сигурно съм мислел, че разказът му в текста, доста подробен е достатъчен. Митев, Слави – (1922 – 2007), карикатурист, работил в ежедневния печат, художник на вестник „Кооперативно село”. Един от няколкото николапетковисти в Академията.

От сина на художника, Ивайло Митев, който завърши специалността „Илюстрация и оформление на книгата“ в Художествената академия и чудесен илюстратор, получих чудесния мемоар на писателя Йордан Попов „Един непокорен връх“. В него се разказва за едно тяхно съвместно пътуване до Скопие по хубав за художника повод.

„През 1969 г. Слави Митев получи голямата награда на биеналето в Скопие. Наградата се връчваше в Световната галерия на карикатурата в македонската столица. Един такъв успех на български карикатурист би трябвало да се отбележи в българските средства за масово отразяване, но това не стана по вътрешнополитически причини. След нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия, отношенията между България и Югославия се обтегнаха. Народите продължаваха да си общуват без всякакви предразсъдъци, но от официалната пропаганда лъхаше хлад.

Тръгнах със Слави Митев за Скопие. По пътя, малко преди Гюешево, Слави Митев реши да провери дали са напомпани гумите. Това е забелязано от граничните органи и митовия „Опел“ бе изваден на отделен канал, за да бъде прегледан основно. След като не откриха нищо, нашите митничари му се скараха:

— Като не пренасяте нищо, защо спряхте по пътя за Гюешево?

— Да видя дали гумите на колата са достатъчно напомпани – обясни Слави Митев.

На връщане също бяхме прегледани основно по една друга причина: в югославските книжарници се продаваха книгите на Пастернак и Солженицин, докато в България те бяха забранени и пренасянето им беше криминализирано. Ние знаехме това и не носехме опасния товар.

В Скопие Слави Митев бе посрещнат с голяма почит и уважение. За награждаването му съобщи югославската агенция ТАНЮГ, имаше интервюта по радиото и в няколко вестника. Скопският вестник „Нова Македония“ отдели голямо място, за да запознае своите читатели с българския карикатурист и неговите творби, нещо, което е рядкост. Най-добрите македонски карикатуристи Дарко Маркович[6] и Глигор Костовски оцениха най-добре таланта на Маестрото. Слави Митев бе един от големите майстори на българската карикатура. Неговият бъбрив рисунък извайваше не само гротесковия образ, но десетки любопитни детайли, които славимитевото око бе доловило. Много от карикатуристите по това време нямаха академична подготовка, а Слави Митев не само я притежаваше, но и умееше да обясни тънкостите на занаята, ето защо сътрудниците на списанието за хумор и сатира „ОСТЕН“ го слушаха и където Слави Митев бе поканен да публикува няколко карикатури. Главният редактор се засмя и посочи две от петте: „Ако тези две ги отпечатим, може да имате неприятности в България!” Съгласихме се с това мнение и Слави си ги прибра. По онова време югославските вестници бяха много по-свободни от българските, много по-широко отворени към света и по-разнообразни.

Днес си мисля, че голямата награда от Световната галерия на карикатурата в Скопие окрили Слави Митев. В надпреварата за приза участваха карикатуристи от целия свят, международно жури оценяваше творбите. Слави Митев можеше да стане член на това жури, ако не бяха ограничени възможностите ни за задгранични пътувания. Безспорен майстор на шаржа, Слави Митев бе оценен високо и в Родината, като на него бяха възложени илюстрации за двете най-представителни антологии на българския смях. А що се отнася до общуването с обикновените хора в Скопие Слави Митев подхващаше винаги интересни теми, знаеше какво да каже и на фурнаджията, и на точиларя, и на кафеджията, и на архитекта, и на професора. Като прибавим и това, че съпругата му Мими е родена в македонския град Гевгели, всичко става ясно…

Гордея се, че съдбата ме събра с такъв творец и приятел, на когото и в млади години, от уважение викаха „бай Слави“. Той така говореше и обичаше истината, че много често си патеше от тази своя добродетел в годините на подменените човешки стойности.“

Към останалите характеристики, които намерихме вече чрез този чудесен спомен, можем да добавим: възприемане на творческата същност и в чужбина (за разлика от у нас на такова ниво), силата на творческото познание чрез доброто рисуваческо умение и академично познание, сигурността в рисунката, която обяснява и прилага едновременно, а и човек от живота, общителен. И докато считаме живописта за основния пътеводител на големите творчески стойности, същността на изкуството може би има не само тях. Със заредено остроумие към социалните факти от живота Слави Митев отстоява анекдотичната карикатура, напук на модата към политическия водевил и вечното „без думи“. Всъщност ако има паралели кои са неговите братя по карикатура, това са по-скоро рисуващите карикатуристи.

Как в едно „Кооперативно село“ съществува творящ в унисон с тенденция, характерна например – като допускам, че Митев едва ли при развитието си е виждал тези художници – Петер Арно, Ли Лоренс, Ед Корен, Казимирас Гедиминус „Каз“, Брус Ерик Каплан и т.н. Но Митев се придържа от чудесната линия, която прокарва Борис Ангелушев, а паралелът му с източноевропейски творци в областта на карикатурата го свързва с тенденции като тези при Лирински, Мочалов, Кособукин, Богорад, Песков, Шрадер… Всъщност и къде другаде у нас би съществувала ярка творческа същност, ако не в редакция, каквато и да била, но в унисон с реалностите на печата у нас. Колкото и обща да е класификацията на карикатурните разновидности в теоретичен план, за да представим жанровите особености при Слави Митев, можем да го определим по следния начин: творческото му намерение е в субординация от това как съдържанието си взаимодейства с нарисуваното.

„Някои карикатури са това, което аз наричам много ориентирани към текста; изображението бързо открива къде се случва шегата, но надписът сам по себе си би ви позволил да заключите това.” – казва Боб Манкоф, американски карикатурист, редактор и автор в The New Yorker в продължение на близо двадесет години. На друго място пък добавя: „Няма формула. Трябва да е забавно и да предава някаква идея за нашата култура.“^[7]

Разбира се има формули, но те произлизат не само от натрупания опит на автора, но и от неговата същност. Дискусиите около развитието на карикатурата не са довели до някакви открития. Как да направим един обикновен, често скучен или глупав разговор смешен? Каква да бъде рисунката? Може ли карикатурата да повлияе на общите тенденции в изобразителното изкуство и ако при нас конкретно, в началото на 60-те години навлиза постепенно по-модерна стилизация, какво е мястото на художниците-карикатуристи в тези процеси.

Основният творчески път на Слави Митев е в период, в който всичко, което се публикува носи определен дефицит на тематично ограничение. Общо погледнато свободата на изразяване има контекст, който се губи някъде и карикатуристите знаят къде. Но същевременно чрез тях, чрез формите на културата изобщо, свободата на словото не губи от символа си, търсят го, намират го, обществените надежди стават все по-уповаващи се по отношение на култура. Така че не толкова формалните пластически формули имат значение, колкото определящия въпрос как да упражняваме свободата на словото в такъв един свят? Отговорът е, че се намират и начини… Ограниченията на социалното изкуство е било балансирано, да кажем чрез възможностите за по-модерни форми. Но те не касаят един карикатурист. Модерни форми навлизат и в карикатурата още с поколението на Митев. Но макар толерирани, те не допринасят много относно най-главното: именно социалността, откровеността им. Ще дам пример извън нас: в списание „Ню Йоркър“ например, рисунката на карикатурата е почти винаги в някакви стандарти, които при нас дълго биха минавали за голямо демоде. А всъщност са страхотно остроумни, чудесни, опростената им рисунка всъщност е трудно постижима…

Тоест от нашите художници Слави Митев е сред тези наши „нюйоркчани“ на своя жанр, при това осъществяван на страниците на най-странния за това български вестник, „Кооперативно село“.

Хуморът се е превърнал в основополагащ наратив, легитимиращ художника с нормалните творчески ценности, правят го творец. По аналогия този ни тип художници подлежат на теза, която е такава и за световните примери в жанра. В по-голямата ни история на изкуството те подлежат на неразпознаване, може би защото са невероятно разпознаваеми. Критикът Харолд Розенберг, в отговор на въпроса „Стайнбърг художник ли е?“, го определя за „граничен случай“.^[8] Но факта, че карикатурата изобщо е граничен случай в изкуството, не я прави покрайнина, предградие, малоценност. Примерът не е насилен, Слави Митев опитва тенденцията на рисунката-размисъл (с такава рисунка-размисъм участва в Скопие, 1968), а и изобщо нашите карикатуристи минават във фона, изкуството от първия ред е сякаш друго.

Но свойството да бъдеш творящ, че правиш изкуство, отразяващо епохата те прави личност, постоянен аутсайдер, което е същностно относно представата за творчеството му, а и обобщено – за карикатурата ни изобщо. Като художник на вестник, свързан с кооперативното село, бихме могли да обърнем страницата, защото тя датира от времето, когато този тип общество е съществувало и проблемите му са били видими. Но художникът надскача конкретното време и е интересен. И защото показва постоянната човешка природа, и заради художническия си стил, много приятен, ясен, с графично разработена линия…

Подобно на жанра, в който работи – лишен от конкретен интерес на изследователи, и неговата биография се събира в малко редове. Роден е на 16 януари 1922 в село Голямо Шивачево (днес само Шивачево, но град – посмъртно го правят „почетен гражданин“…). Завършва Академията през 1950. Професор му е Илия Петров, с когото запазва много сърдечни отношения и към когото пази голям респект. Между състудентите му са Атанас Пацев, Веса Василева, Петър Попов, Георги Баев… От 1952 до 1983 е бил художник в редакцията на вестник „Кооперативно село“. С карикатури участва в общите изложби, в някои чужди такива. В „Енциклопедията на изобразителните изкуства в България“ за него е написано, че творчеството му съдържа „гражданска развълнуваност и богато въображение, с изящна рисунка и композиционно майсторство създава творби с дълбок замисъл и вложена идея, с искрящ виц – винаги нов и неочакван. Постига големи обобщения при пълното запазване свежестта на жизнения материал и наблюдението“^[9]. Николай Труфешев, отговорният редактор на енциклопедията и написал по-голямата част на текстовете, като цитирания, е дал точна референция. Той обичаше художниците и знаеше кой какво е.

В същия текст темите на автора са наречени „селскостопански и социално-битови“. Вместо ирония, думите звучат земни и човешки. Като художника. Земен човек от селски род, естествен, знаещ повече за природата, по-естествен. Бил съм, когато го изпращахме, заобиколен от роднините му. Като в Бешкова рисунка – драматична, събираща цялата мъка на хората извън „големия“ живот, и социалистическия, и капиталистическия. И може би последната „бешкова“ сцена, с мъка и горест…

Искам да добавя и някои от страниците за бай Слави от книгата ми „Неосъщественият музей“, направени въз основа на разговорите ни за неговия творчески път. Заслужава си да се проследи неговия поглед на събитията и хората, гледната му точка към преживяното.[10]

***

Когато кандидатства за студент, той е още войник в окупационния корпус, отбил е службата си в Ниш, Сърбия, но съветската армия посреща в Шумен. На 5 или 6-ти септември техните войски са вече в Добруджа. На 8-ми септември той се готви за уволнение, кара някаква последна командировка (чрез която като малко хора ще стане свидетел на няколко трагични инциденти в мащаба на трасето си), участвал е в конкурса на Академията, знае, че е приет за студент (там си спомня да е срещнал Илия Петров в София…) готви се да си вземе цивилните дрехи. И става нещо, което ще помни през целия свой живот – един руски войник му взема насила часовника. Не е имал смелост да се противопостави (казва бяхме пленници на 7 и 8-ми септември…) Шумен е единственият град в България, който не посреща спокойно съветската армия. Двама легионери стрелят от един таван (този факт ще бъде заличен завинаги, но е факт: на единият, Мишляков, съветите, които го пленяват, му предлагат да го изпратят в СССР за да продължи военното си образование, но той отказва, което автоматично задейства втората начертана стъпка – разстрел). Самите войници и офицерите им от казармите до града са арестувани, но след обед на втория ден се получава съобщението българския народ да се таксува като братски ( „таксува“ е негов израз). И започват няколко седмици спомени, които Слави Митев ще запомни за цял живот, и които коренно променят неговия дотогавашен мироглед. Това задрасква завинаги левите му идеи. В гимназията е издавал сатиричен вестник – рисувал го е сам, а текстовете е писал Радой Ралин. Шест броя са излезли от него, когато полицията идва и забранява тази инициатива. Там са помествали истината за Червената армия, такава каквато са вярвали, че тя е, но очите му неочаквано виждат другата ѝ действителност. С впечатлението си от освобождаващите той ще заживее завинаги, дори психологически ще потисне останалия си живот…

„Имах страхотен мерак за часовник. Служех до гара Лапо, близо до град Ниш, на която гара имаше железопътен завод. Там ремонтираха вагони и аз със тези вагони отивах караул до наша територия, от където купувах цигари „Златна Арда“, които разменях за калай ( 80% калай с малко олово). Понеже ни проверяваха навсякъде увивах цигарите или метала, според посоката в подмишниците с канапи, а по-късно и с бинтове, които една медицинска сестра ми даваше (познавах сестра ѝ, Яна Дюрбел, от Сливен). А калаят вървеше в България… И си го купих, с адски мъки си го купих (получавахме и по 3 лева на месец, защото според Ньойският договор армията ни трябвало да бъде платена, та 12 месеца по 3 лева плюс част от калая, бях спестил нещо за следването си, тоест имах трамплин към бъдещото ми студентство…)“. Цялото му оборудване е немско. Август, през Багряновото време се сключва споразумението немците да оставят своето оръжие и да отидат в Югославия. Тогава с композиции докарвали на рампата до полка му имущество, багажи, инженерна техника, понтони, оръжия. Цяла седмица са пренасяли и веднъж изпускат един сандък, от който изпадат обувки, после намират и едни якета. Всичко това войниците крият за да си го вземат след уволнението. А по-късно се е казвало, че на югославската граница Багрянов връщал оръжието, но немците… Часовникът му е бил взет на гара Мурна. Между вагоните от един ешелон наднича войник. Вижда го и тръгва към него. Слави Митев разбира, че това не е на добро, светкавично си спомня, че е погледнал колко е часа. Несъзнателно…. Търси с поглед разсилен или чиновник, когото да заговори, да получи опора. Но руснакът се доближава, хваща ръката му и само казва „Это тебя не нужна!“ Няма жива душа. Моли се, опитва се да му каже нещо хубаво, а онзи го гледа като звяр. „Ну давай фашист! Буду разстрелят! Давай, калош…“ Слави обяснява, че е български младеж, как да каже на близкия, но незнаен език, че е чакал с радост войната да свърши…

На гара Плевен попада на друга тежка сцена. Някакво войниче е загубило самообладание и ридае сред български жени, които случайно пътуват нанякъде. То показва снимки на съпругата си и плачейки, разказва, че са я разстреляли. В това време светкавично влизат военни с ново облекло (на останалите облеклото било вехто, ботушите от брезент, само долу обувка) със зелени пагони и кокарди. Зелените го грабват, а войникът между ръцете им крещи: „Меня убиют!“ Зелените го наричат власовец, повече заради публиката, а обречения обяснява, че дори не знае какво е това. Органите на НКВД в армията! Докато го карат, ритат го в прегъвките зад коленете… В Карнобат цяла нощ Митев се бори за да спаси от изнасилване две момичета. Пътували са заедно и слизат, насочени, че могат да преспят в една стая, отредена за пътници, до настанени в сградата (известна по-късно като Институт по пшеница) руснаци. Току-що се разтоварват за почивка и двама руснаци с шмайзери най-брутално нахълтват на оглед. Женщини, хорошие женщини! С разваления си руски, Слави Митев цяла нощ ги моли да не посегнат на жените. Разказва им за България, за това, че в нея живеят много руси, за високата оценка на Сталин към братския им народ… Цяла нощ войниците се отдалечава от стаята и се връщат отново с намерението да измъкнат девойките или майка им… В Карнобат го заварва установяването на народната власт. На 8-ми вечерта в града влизат военни части с камиони. Това са прочутите ЗИС 5 (пят), чиито кабини са от чисто дърво. Най-примитивните камиони в света., с дървени врати, четвъртити, груби. Митев наблюдава как офицерите се отправят към някакви момчета с пушки. Те от своя страна докладват, че са свалили фашистката власт и заловените фашисти лежат в един ъгъл върху пода на някакво помещение с легла. Това са обикновени полицаи, селски хора, казват на всеки минаващ, че никога никому не са правили лошо… Ще ни убият, споделят един на друг. От войник един от тях е обичал униформата, а баща му имал земя, но не това го теглело някога, а сега заради тази униформа… (Слави Митев знае за един от тия полицаи, че е довършен от негов бивш главен редактор. Последният бил заловен като нелегален и е бързал… Казват по-късно, бързал е да заличи някакво свидетелство)… „Не е вярно, че нямаше убити руснаци в България. Те сами си ги убиваха. Пиеха, изнасилваха, а след това на сутринта ги събираха и ги разстрелваха. Те си ги разстрелваха, а ние им носехме венци по-късно и учениците ги водеха да им четат стихове и спомени. Край Владо Тричков стана цяло гробище, правиха тържествени памети… за едни изнасилвачи…“

Разбира се, Слави Митев е видял и другото лице на Русия. В селото му руските войници са квартируващи в домовете на опозиционерите или най-вече на набедените за такива. В домовете на комунистите не бил сложен никой. Руснаците се нанасят у тях и слагат оръдието си на средата на хармана. Онези от дома му налитат веднъж и на сестричката му, а той я отбранява чрез кучето.(Тази история ще разкаже на всичкознайковците, които са тръгнали да го изключват от Академията, че бил николапетковист. Представям си как с подвити опашки и объркани тия млади хора и няколко преподаватели са си тръгнали в мълчание, защото случката е тягостна и изисква отношение. В стила на разказваното обаче между Митев и Коцев има различие – Митев казва, че не е бил на събранието по своето изключване. Защо да го викат, когато са облечени в правата да решават всичко…). Повтаря се сцената от Карнобат. Милиционерите обикалят за да видят с каква храна „кулаците“ хранят русите. Буля му Койчовица е заклала кокошка. Офицерът, който е у нея поглежда младите момчета и ги пита какви са. Те малко с обида отговарят, че са професионални революционери, докато тези тук (сочат Слави, буля му, чичо му…) са кулаци. „Вие сте негодяи, изтърсва гневно офицерът, а тези хора са трудящихся…“ Бъдещият художник е родом в сливенския Балкан, село Шивачево. От Добруджа да селото му са пропътували две каруци, които имат почти епична биография. Откраднати са от някакви съветски войници, които още в съседното село са ги продали за водка (някои селяни се чудят каква е тази водка и носят вода, след което си отиват с разбити носове). Кило ракия и каруците са разменени. Но само час и идват нови войници, които ги вземат…Така две от тези безбройни добруджански писани шедьоври (канатите, казва художникът им бяха дълбоки заради унгарската порода коне, а не като нашите…) се озовават и сред планината, десетки пъти крадени и продавани, заменяни и пропити…

Това лице на войната е различно от онова, което е чувствал около Ниш. Там той е бил по поддръжката и охраната на линии и прелези, на железопътни мостове, не е участвал във военни действия… Като войник рисува често, подтикван и от желанието на своите другари да се видят на портрет или шарж. С част от тези рисунки отива на изпит в София за художник и се оказва, че комисията има и някакво събеседване, заради което има желание да види свободни работи от кандидатите. И понеже, оказва се, не много от другите имат подобни, той им раздава по малко (например на Мери Кънева, испанката от Илия Петров). В списъка на победилите в конкурса той е втори по ред и тогава за първи път се среща с Илия Петров, своя професор. Той го поздравява и когато се ръкуват (изненадан от усещането) му обръща ръката. Да, това е ръка от възли на работник.

Слави Митев всяко лято до казармата е работил в сепарацията на мини Буров до неговото село. Там системата на труд е на акорд и се плаща в края на самия ден. Нормата е 70 тона с лопата и ако си с добър партньор можеш да обърнеш няколко норми. Възможно е и да се достигне при късмет надница от 330 лева (за уточнение едни обувки с двоен гьон и изработени на ръка са стрували 180 лева). Товарачите са все тренирани хора над 30 години, които носят на гръб сандък от 50 килограма с възглавничка. Тича се по скеле и въглищата се изсипват във вагона със страхотна бързина. По гърбовете им тече пот с кал, наистина е тежко, но и при надници другаде от средно до 40-50 лева, възможностите тук са видимо по-добри – все около 250 лева. Веднъж товарният влак се е забавил (викат на влака „хамала“), а и на Чумерна на е оставил вагони, заради което след дълго чакане работниците са се разотишли. Момчетата от селото, които са се водели на временно назначение, са останали на приказки, когато вагоните пристигат. Веднага при тях дошъл лично Буров, обещал им пари на ръка. Дванайсет ученици във ваканция натоварили цялата композиция, а той ги завел в кръчмата на Георги Донев (с големи благинки в нея, казва Митев)… За първи път в живота си младежът си позволява да изпие (Буров го черпи!) една малка мастичка. Това ни остана от левите организации, че не се опиянчихме. „А аз, както седяхме в кръчмата, го попитах – Бълха ще Ви е ухапала ако не зарязахте вагоните за утре.“ „Слушай момче, в една държава трябва да има ред. Ако няма ред, тя си отива!“ Тези думи художникът винаги си ги е спомнял като е гледал заблъсканите вагони по гарите на цялата страна, спомня си за едни вагони по Чирпанско, за които (писал вестникът, където работил) никой не можел да каже кой ги е докарал или за къде трябва да отиват…

И Илия Петров изпитва симпатия към това момче, прието от първия път. А е имало кандидати с по 10 години „стаж“. Митев помни за някакъв Марин Георгиев, показал се за комунист и в ситуацията се напъхал между приетите – иначе от преди войната редовно го късали на изпитите… После си спомня как студентите са идвали с най-странни дрехи – Пацев с някакви германски одеяния и шинел, Дерменджиев изцяло с военни дрехи… А повечето момичета спретнати и като че ли с буржоазни маниери, нежни, много красиви… Но Митев е нов за София и тя за него, няма никакви познати и отива да спи на тавана на Академията. Майка му го е изпратила и му е дала една черга. Първите им модели били някакви италиански войници, чиято армия не носела славата на смелите войни, сигурно дезертьори, кротки хора… Но много скоро те изчезват, русите ги събират и препращат за някъде… На тавана, където Митев живее над самите ателиета, съседи са му още няколко други особени екземпляри. Това са Иван Влаев (с псевдоними Жан дьо Вла и Пилето) и Кольо Фантома (който ходи като военен). Тези тримата са завъдили краста и се стържат нощно време сред остатъци от рамки и отливки. Кольо Фантома краде през деня верижки, часовници, а Слави Митев го гледа през дупките на майчината черга и изпитва истински страх от това потайно съжителство. Ноември, декември минават така, студено е и той решава да си търси квартира. По едно време се е оказало, че като нямал точен адрес, не са го намерили за повиквателна и се налага да прекъсне следването си за малко – но трети инженерен полк c 12 дружина са вече на фронта, а този здрав човек се налага да се мотае сред някакви кекави или болни от трипер… Така или иначе към края на зимата (безполезен за военните) Митев има вече възможност да се заеме с редовното си академично рисуване.

Наред с вниманието му към мечтата да е художник, в съзнанието му отекват въпросите на политическото разслояване. В комунистическото движение го отблъсква мързеливостта и лозунгите. Той е селско момче. Свикнал е на огромен труд, обича този труд. А илюзията, че вече нямало да има бедни и богати му се вижда пошла, защото познава как се стига до щастие. Може нашите настроения да са били сополанковски, не мога да кажа, че сме били разумни да преценяваме кое е било право и кое крива, но чудовищната пропаганда бе страшно нещо. И сега я имат в кръвта си…Идват агитатори на земеделците, идват и от левите. „Сортирахме се… Не съм бил никога земеделец, но прихванах думите и предупрежденията на Никола Петков“ и с псевдоним Чоро Мануш, който само студентът Иван Андреев знае, той започва да рисува карикатури за зеленото Земеделско знаме. Наистина го изключват от Общия студентски народен съюз. И в Академията става напечено. Понякога сред студентите се мяркат политически лица от опозицията като Серпински, Кръстю Пастухов, от комунистите се очертават по-силни фактори, които имат повече власт да определят враговете и приятелите. Една сутрин дойде Иван Андреев и вика, „Слави вчера ни изключиха от ОСНС защото аз съм бил с тебе, а тебе защото си с мене. Дори Бунарджиев (техен колега и съгражданин, партиен секретар на Академията) се чудеше дали е вярно, казваше че си рисувал Ленин в гимназията, но въпреки това те изключиха…Мисля, че и Илия Петров беше в дъното да не ме изгонят напълно (за качеството на атмосферата Слави Митев споменава следния факт: студентът Димитър Панайотов заклеймява професора си Петров за участие като художник в Антиболшевишката изложба – нещо, което е направило много подтискащо впечатление на неблагодарност и безтактност в Академията.). Много му беше мъчно, но той знаеше кое и кога трябва… Бай Борис Ангелушев не тачеше Илия Петров, но ми е казвал, че го уважава заради едно нещо и ще го уважава за това докато е жив. Вълко Червенков ги е бил викал заради състоянието в Академията, недоволен и започнал да ги критикува. Слушайте, ще има дърво! Само че другарю Червенков, тоягата има два края! Никой не бе дръзвал да каже подобно нещо… И дори Ангелушев даде клетва, че Илия Петров е казал подобни думи… Те си приличаха по нещо силно. Бай Борис дълго ни прави заглавката, а аз съм му разправял моите антикомунистически разбирания, а той повече ме обикна!“

Така опозиционер, Слави Митев и една състудентка, Цветана Терзийска разнасят по нощите материали, лепят плакати и позиви.По-късно тяхна колежка, Любка Кунчева, комунистка (работила е като декораторка в ЦУМ) му споделила, че знаели за тях, но никой не ги натопил извън Академията… „Имаше нещо много мило в младостта ни…“ Разбира се, възниква въпросът как Илия Петров, комуто видяхме ,че не се нравят някои съидейници и който така, по тази причина отблъсква партийни членове, изразява симпатията си към едно селянче, при това с противни на неговите политически възгледи. Отговорът е прост. Сам пословично трудолюбив (Петров така рисува като студент от сутрин до вечер, че слугинята на дома им му носи бохча храна в самото ателие) професорът обича именно тези от младите хора, с безпределна обич към работата. А Слави Митев умее да работи. Не само чудесен студент, но търси сътрудничества, подрежда витрини, украси, пише съобщения (храни без завист и желание да му бъде върнато няколко състуденти. За благодарност един от тях му продава тайно якето, което си бе скрил някога като войник) Слави Митев споделя с професора своите неотдавнашни спомени от съветските войници – Илия Петров е видял доста от същите сцени и все пак показва, че има милозливо отношение към тези нещастници, които едва ли са имали някога добър живот… Но той открива в Митев именно искреността! Самият Митев е готов да хареса всичко, което е дошло с усилие и да намрази онова, което е придобито по друг начин. Случаят с часовника е точно това. Не хубавата швейцарска вещ няма да прежали цял живот… Той е осъществил една мечта. Затова младият човек гледа потресен някаква съветска картина, не заради назадничави естетически прийоми или недотам добра професионалност (или може би чудесната професионалност) – някаква берачка в съветския колхоз е вдигнала високо своите ръце към плодовете и се вижда, че носи часовник… Липсата на жизнена правда, на обективна смелост да се пресъздаде истината, потриса младият художник. Не реализмът или модернизмът го фрапират, той няма нищо против тях – стига да открие опит и трудолюбие. Няма против и модерното изкуство, доколкото въобще може да го познава – природата му чувства земята, раждането на плода, на ритуала…

Ето и защо опозиционерът влиза в сърцето на своя професор! (Той обожава Илия Петров сякаш е наравно с баща му. Дава пример: Петров и Бешков не се обичат още от тяхното студентство. Но когато Бешков умира, Илия отива на смъртния му одър и го рисува. А Бешков, смята Митев, никога нямаше да направи същото.). Днес е направо парадоксално как с обич говори за най-отречените сталинисти като Любен Белмустаков например, защото това е бил източникът за тяхната култура (нарича го страдалец), а не търпи Богомил Райнов, прекалил с кариеризма, премазвал хора заради себе си и собствената си персона, кремъкът в ръката на Червенков и Живков… Харесва най-култовски известните картини, защото е гледал как ги рисуват – с надежда и илюзия, с много вложена енергия, със скици и етюди, ходене по места… Да е направено с труд – сякаш това е неговата парола за живот. Учи се от съветската карикатура – къде да види друга… Формата и цветността, деформацията, акцентите, това му е интересно, независимо убеждението му в неистинското съдържание. И затова неистината го отвращава – подобно оная съветска картина от колкозничка с часовник. КОЛХОЗНИЧКА С ЧАСОВНИК…Някак си най-картинно свързва това рисуване на фалшиви стойности още в Академията например с Дечко Узунов (неговият курс е от над четиридесет души, твърди Митев, а ние при бай Илия шепа студенти. Там бягаха най вече мързеливите…). В професора има естествено много чар, но на несериозното, на лесното. Спомня си го как рисува една огромна композиция с прибиране на зърното без помирисан харман, без допир с естествената среда. Между сияещите жени летят гълъби. Узунов е налапал една четка, боята тече по платното… Слави Митев му казал: „Защо не поставите един лозунг „Повече слама за родината!“, а той се смее с четката като цигара.

Веднъж отива на една обща художествена изложба (около 1950г.) и гледа заместник министър-председателя Георги Трайков да разглежда картините. Слави Митев гледа със студентско възхищение композицията на Кою Денчев (май рисувана съвместно с Ивойлов) „Август на село „. Чудесно августовско небе и вършачката работи, а пред нея с каруца товарят зърното и го извозват. „И докато говоря впечатлението си с някой приятел бай Георги, наметнат с балтона идва при мене. „Абе, момче, слушам те, гледам те, изглежда ти разбираш от тия работи. Можеш ли да ми кажеш коя картина да си купя?“ И аз го водя пред Кою Денчев. Но той нещо се смути и ми заобяснява: „Абе, виж какво момче. Много са слаби кончетата…Ще ми направят бележка в Министерския съвет…“ Тогава го заведох при Дечко Узунов, при „Повече слама за родината.“ Дали я купи, дали не я купи…имаше и гълъби, и слама, и зърното не беше толкова… Ние бяхме душено, но недостатъчно душено поколение. Как обичахме Владимир Димитров-Майстора. Колко народ се влачеше зад него по изложбите. Слушаме какво ще каже, а той никога не казваше лошо…Илия Петров също умееше да ти привлече сърцето, но Майстора беше божествен човек. Стоян Венев го копираше с по-примитивност… На изложби са ходили и с Илия Петров. Той не коментира, но е ясно мнението му – например мълчаливото отминаване един импозантен портрет на Димитров и Червенков от Панайот Панайотов казва достатъчно на студентите му…

Слави Митев си намира една къщичка в квартал Банишора. Има късмет. Някакъв дядо иска някой да пази въглищата му и няма да му взема наем (при него се зареждат приятелите му от академията, гладни често, без покрив временно. Спомня си добрината на своя собствен дядо, който е казвал „Да ти е сладко!“ и подавал от своето). Но наблизо е преустроена за нуждите на Червената армия болница. Кръчмата е винаги пълна с пияни офицери и войници. Често когато виждат, че свети по улицата прозорец, те блъскат вратата и питат за храна или жени (понеже оградата е била от летви, често я правели на сол). Споменът от преживяното около 9-ти една вечер се връща отново. Офицер му заповядва да го пази няколко часа да поспи докато изтрезнее (ляга в леглото му с ботушите си), а тогава когато го събуди, Митев да му доведе от болницата една от сестрите, с която се бил уговорил да правят любов. Дори заповядва, че докато правят любов Митев ще ги пази отвън. „Беше така пиян, дигах го, бутах го, не се буди, вода му наливах…И като се събуди, като взе да крещи, че съм му провалил любовта, взе де разкопчава кобур. Издърпах му пистолета от ръцете и го предадох на караула…Сигурно са му видели сметката…“ А имаше и много кротки момчета между тях. Един го водих при Дечко Узунов да рисува когато е свободен – някакъв Григорий от Украйна, видял е един етюд на стената през прозореца от оная къщичка, заговорил е Слави, а последният го е насочил към Академията (момчето имало интерес към рисуването, искал и той да опита…)…

По-лесно и повече в Академията се е говорило за политика отколкото за изкуство. Библиотеката в първите години е затворена изобщо. Някои май нарочно подмятат на Николай Райнов (Митев казва „бъзикат“), че Ван Гог е луд, а той се гневи и подчертава, че не е лошо студентите да насочват повече своето внимание към импресионизма и последвалите го течения, да проявят внимание именно към тези „лудости“.

„Завърших с отличие. Илия Петров беше много тежко болен. Рисувахме оня модел, който беше позирал на изпита на професора за преподавател в Академията. С шлема. Той идваше сутрин с една кошничка с нещо за ядене…Ние завършихме тогава само четири души при бай Илия. Другите отидоха при Дечко Узунов. При него беше лесно, уж свободно, несериозно…Бай Илия беше труден човек, а и уважаваше труда. Не се разбираше лесно с всеки. Найден Петков му беше асистент по някое време, прогони го. После дойде Боян Петров… И след като завърших трябваше да си намеря работа. Но опозиционерството се оказваше пречка. И все пак имаше комунисти, които бяха много честни, много добри. Кандидатствах художник на „Кооперативно земеделие“ с единайсет души (Павлето, Иван Узунов…). А Иван Вълов, главният редактор, със смъртна присъда от плевенския затвор, каза: „Какво да си кривим душите! Назначаваме го този.“ Но и работлив по природа, Слави Митев постоянно си намира работа за хонорари. Например се сближава с някаква дама от Музикалната дирекция и освен хонорари получава безплатно билети за зала „България“. А изкуството е впрегнато в пропагандната машина. „Кантатата за Сталин“ , тоя изверг му омръзва, а любовта не…

Разбира се между състудентите му е имало много талантливи хора. Георги Даскалов ги респектира като рисувач. Започва при Илия Петров, после продължава при Ганушев и Борис Митов. Интересува се от рисунката, търси възможности за да я опознае и оттренира колкото се може по-дълбоко. Но Илия Петров е имал огромна надежда в едно момче – никому днес неизвестния днес Петър Стефанов (по-млад от Митев, след него следва). Още в изпита за кандидатстването Илия го забелязва и сякаш сърцето му трепва – той се е надявал на такъв талант да дойде все някога в Академията. Защото момчето, което тръгва с опипващи стъпки пътя на изкуството за тревога на професора си, по-някое време започва истински да показва вътрешните си умения. Стефанов рисува с една четчица от малко оплетени косъмчета и фактурата му образува сложна плетеница от “чертички“, които пресъздават невероятен обем…Митев го търси за някаква илюстрация в Карнобат, където Петър живее след следването си, станал учител по рисуване. И Красен Ракаджиев, и Жечко Попов са го търсили, но графиката, скицата не му отива – започвал направо с боите, мислел чрез боята…Илия Петров много години преживявал неговия неуспех, неспособността сам да развие таланта си. (Илия Петров дълги години се интересувал за съдбата и битието на този човек, страдал е за пропилявания талант, често се е осведомявал от колеги дали нещо с него потръгва, дали нещо може да бъде стимулира по някакъв начин.)

Какъв път в голямото изкуство могат да имат хора като него, когато дори техния Илия Петров се колебае между различни стилистики. Веднъж Митев му отива на гости и попада пред платното на едва започнат портрет с познатото лице на Ст. Ц. Даскалов. Но дори тогава, едва-едва набелязано, всичко е възпроизведено прекрасно – малките присвити очички, цялата му същност…Митев направо казва – това е творба, но Илия Петров отсича – така не ме задоволява. Обратно, Бешков бил на “Руски“ 5 с колеги от ГДР. Имал навик, подчертава Митев, да те гледа иронично, сякаш е над тебе. Но немците са друга душа, не възприели графичния му маниер. Сякаш е начало на работата в една творба, но не определя добре степента на нейното завършване. „И при тази критика на Бешков му спря свирката. Имаше много баласт в приказките му. Например когато казваше, че българина обича черно на бяло, в действителност българите са много колоритни хора, обичат цветността… „Иначе го помни с похвалата, която е получил заради някаква карикатура в студентска изложба – Бабин ден, жената, дала живот на много деца се вози в каруца, а децата радостно са се впрегнали да я возят. Помни и едни негови философски думи – и сега го вижда на втория етаж пред прозорците да го пита:

Какво правиш?

Гледам

А като гледаш, виждаш ли?

„От малък съм страшно впечатлителен, че се сещам как гледах в очите на воловете. Пред очите на вола никой телевизор не струва….Прочетох преди десетина години в Кастанеда мисълта, че със смъртта на един старец изгаря една библиотека. Както и да са написани в нея книгите ти, всяка си струва своето обаяние. Моето поколение преживя страшни неща, но беше възпитано да работи, да слуша възрастните хора, да продължи техния живот. Ние децата си чистехме селото, украсявахме го за Гергьовден с метличина и цъфнал глог, а сега е мръсотия. Направят оборите до оградата, а опашките на кравите се показват на улицата и там ходят… А видяхме най-страшните неща. Докарваха убитите войници или българите от администрацията в Сръбско с изрязани от партизаните полови органи, с извадени очи, извадено сърце и увито във вестник, сложено пак. Такова гаврене с човека не може да има по-страшно… В местността Челе куле (Митев така я нарича, а е известна сякаш повече като Челе-кула, това е запазената и до днес кула от черепи на убити поборници срещу турското робство), където до Ниш бяха българските гробища, ходих да опреснявам надписите и да пиша други върху червясалото дърво. А останалата храна организирах да я даваме на гладните деца. Казармата ни беше до Черната казарма, много известна, че беше с 365 стаи. После ме преместиха на южната страна на нея. И дали някой ще помни това как ги хранехме, много ще ми е интересно… Не се забравя оная благодарност в очите на децата…“

Въпреки преживяното, в сърцето ми е останало като най-възвишеното нещо, което съм видял: как идва в Академията жената на Пацев. А тя беше страхотно красива и тихо отваря вратата за да го гледа докато рисува…Това е най-нежната и най-голяма красота, най-милата гледка, на която съм бил свидетел в живота…Защото не можеше това да е за мен, но го чувствах и преживявах като да е с мен. Ние от сливенско сме едроглави, груби. Ламар казваше: „Ти да не си от Сливенско или от Ямболско с тая глава. Вие там сте едроглави. Но желал съм я красотата със селската си същност и на всичките онези вродено интелигентни колежки – Веса Василева, Елза Гоева, Магда Абазова, съм помагал на бригади, готов съм бил да им изкарам нормите… Аз бях влюбен във всички, а никоя не ме харесваше. Правех така, че им давах каквото набера, само да не им е трудно, но природа… Имаше един Пройко Пройков, като бавна мечка, от кръста надолу свлечен, всички му се лепяха, а мен – не…

Големият храм на селянина е земята. Аз съм го заковал това в душата си. Парите за нас бяха друго нещо, а сега изградиха живота като грандиозна нелепост. Навремето отиваме да сурвакаме по къщите и ти дават левче. Това левче толкова значеше за теб, толкова радост ти създаде, че ще се почерпиш и една година ще помниш този си друг миг от ежедневието си, че сякаш имаш американска банка… Пътуваме в едно купе и две млади журналистки…Едната казва, че чичо ѝ взривил мост като бил партизанин. А друга жена, възрастна селянка я гледа и ѝ отвръща да бе построил мост. Отгоре на всичко никъде в България по време на войната не бе взривен мост. Нито един истински, железен мост! Лъжата украси историята. Освен някой мост за кози или като едно момченце от нашето село, запомнил съм го, високо метър и четиридесет. Дошли партизаните да му искат овца, а то дете, уплашило се, а и се заинатило – овцете са чужди, не са мои, не са ваши – и го убиват. Братовчед ми бе гледал как нощем слизат между къщите и тъпчат каквото намерят. И една сополива кърпа видял да вземат. Даже не се погнусили! А аз сам съм се борил за всичко и с труд е ставало и от труда съм се учил на красота. Нарисувам като малък между воловарчетата гола жена и насипя гърдичките й с пясък, да станат конусчета. И лягам връз нея, защото вече съм чувал за любовта… „.

Според Слави Митев той самият е живял сред два свята – в единият всичко е ставало между рамките на природата, а другият логично еволюира до днешния ден, на разголваните красавици и вратовете на биячите, на ограбения материално народ и с отнета свобода. Неговият баща в смъртния си час бил погледнал към прозореца и съжалил, че на такова свежо време не е на полето да покопае царевица. С тези последни думи е затворил очите си…

Бележки:

[1] За по-подробно виж https://liternet.bg/publish13/k_nikolov/bg-karikatura.htm

[2] https://www.britannica.com/art/cartoon-pictorial-parody

[3] https://www.facebook.com/159776894078825/photos/a.159778390745342/87616908243959 /

[4]https://toppresa.com/142063/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D1%81%D1%83%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%BC-%D0%B7

[5] http://sbj-bg.eu/index.php?t=34074

[6] Роден в 1940 година в Скопие, тогава в Кралство Югославия. От 1960 година започва да рисува карикатури за различни вестници и списания в Народна република Македония и цяла федерална Югославия. В 1966 година завършва архитектура. От 1966 до 1975 година е главен редактор на хумористично-сатиричното списание „Остен“ и директор на Световната галерия на карикатури в Скопие. В 1972 година специализира анимация в Загреб при Душан Вукотич. В 1975 година започва работа във „Вардар филм“, отваряйки студиото за анимирани филми. От 1978 година е свободен художник. От 1983 година преподава анимационен филм в Художествения факултет на Скопския университет, като същевременно работи и като главен редактор на културно-художествената програма в Телевизия Скопие. От 1988 до 1995 година Маркович живее и работи в Лондон. В 1995 се връща в Република Македония. Умира на 9 юни 2016 година в Скопие след дълго и тежко боледуване.

[7] Robin Lindley. A Life In Cartoons: An Interview with New Yorker Cartoon Editor Bob Mankoff. https://historynewsnetwork.org/article/156289

[8] Sarah Cowan. Saul Steinberg Decodes the Symbols of Society. https://hyperallergic.com/155375/saul-steinberg-decodes-the-symbols-of-society/

[9] Енциклопедия на изобразителните изкуства в България. Том втори М – Р. София 1987, Издателство на Българската академия на науките, стр. 107

[10] Калин Николов. Неосъщественият музей, изд. „Български бетселър“, София, 2019 г. 183 – 197 стр.