Глаголицата и родопските пеещи камъни

Spread the love

Марияна Митева, която е родена в Луковит през целия си трудов път, общо 41 години, работи като учител по български език и литература в Габрово. Но не само… Тя пленява години наред децата с магията на театъра и ги води за ръка пред храма на Мелопомена. Малчуганите прекрачват прага му и остават там за цял живот… „Литературата те потапя в други светове, а театърът те кара да ги преживееш, да извадиш от себе си Другият, да влезеш в неговата кожа и да знаеш, че на сцената 2+2 никога не прави 4. Сашо, съпругът ми, който беше актьор и аз, учехме децата на това. Тези, които си носеха дарбата и можеха да го направят, бяха истински щастливи. От началото на театралната формация минаха повече от тридесет години, но и днес се виждам с тези пораснали вече деца, помагаме си, правим неща, които другите не разбират, мислим един за друг като едно голямо семейство. С напредването на годините разбирам, че съм оставила нещо след себе си“, разказва ни Марияна Митева.

Днес, обаче я виждаме в друго амплоа. Тя изработва на стан приказни тъкани, които радват очите и душата на всеки, който се докосне до тях. Тъканите всъщност са нейна детска мечта. „Бях много мъничка, когато влизах в стана на баба. Вярвах, че като вляза в него, влизам в един друг, различен магичен свят – много шарен, в който можех да избягам от лошите хора. Когато пораснах, често ми се случваше при голяма натовареност да си помечтая как отново ще избягам в този свят, за да намеря покой и равновесие“. И този момент наистина идва.

Тя намира  учител в Самоводене – майстор Веселин Фесчиев. И вече три години ходи в търновското село, за да се учи на този позабравен занаят. При майсторът на тъкани се учат много млади хора от цяла България. Той не само е много добър тъкач, но и човек с мисията да обучава, да предава занаята на поколенията. При Фесчиев се сглобяват новите станове. Насновават се. Майсторът може всичко. Никого не връща от прага си, помага на учениците си. „Когато човек реши да тъче, ще намери и майстор на станове…“, добавя Митева.

Учителят по тъкане също боядисва преждите в различни цветове, които са нужни и за работата и на Марияна Митева. Тя използва боядисана прежда и от село Костандово, което е на път за Родопите. Твърди, че в Габрово също има добри бояджии.

Някога, когато химията не съществувала, нашите баби боядисвали преждите с естествени багрила.  Например бялата прежда се превръщала в черна с листа от смрадлика или плодове от добре узрял черен бъз, жълта – ставала с листа от дюля и праскова, а зелената – с орехова шума. „Две лета се каня да започна да оцветявам с естествени багрила, но за това са нужни специални условия, не е лесно и аз все отлагам този процес. Имам рецептите, но все още не мога да намеря време за това“.

Марияна Митева открива връзката между тъкането, литературата и театъра като естествена. Когато завърши някоя своя тъкън, разбира, че в нея е вградила настроението си. Към всяка черга може да прибави строфа от стихотворение на любим поет. Наскоро разбира, че ще става отново баба и изтъкава на снаха си черга с Богинята майка – раждащата и съхраняваща живота. На мъничето, което ще се появи на бял свят, тъче пано с различни животинки – да опознава света, пречупен и видян през очите на баба му.

Тя често намира спокойствието от градския шум в Долен. Селото се намира в Западните Родопи и е архитектурен резерват от 1977 г., заедно с Ковачевица. За разлика от Ковачевица, в Долен сякаш времето е спряло. Няма кръчми и много туристи,  а само стада с овце и кози. Можеш да чуеш родопските чанове сутрин и вечер. Звукът на тишината е съчетан с ромона на река и тихото жужене на пчелите. Планината те превзема по всяко време на годината – със зеленината си през пролетта, пъстротата си през лятото, багрите на гората през есента и бялата широта през зимата. Мястото е магично не само заради старите автентични къщи с тиклени покриви и големи чардаци, а и заради легендите, които разказват малкото останали живи баби в селото. „Когато синът ми си купи стара къща там и аз отидох да я видя, на площадчето седяха три баби – една християнка и две мюсюлманки. Някой биеше много силно църковната камбана. Една от бабите попита: „Чия порта е ритнало тази нощ Желязното магаре?“ Имах усещането, че съм попаднала в свят с други измерения. Тогава чух легендата за Желязното магаре, което е предвестник на смъртта. След няколко години творците в селото, които никак не са малко, направиха изложба на тема „Желязното магаре“, която беше показана и в Габрово, в Дома на хумора и сатирата“.

В Долен ваденето на камъни и градежът са основния поминък на хората от този край. В разговора питам Митева за доленските камъни, които са типични за този край и имат своя необикновена шарка. „Синът ми се научи да реди тикли и да зида камък, а аз се научих да го чувам… За тази дейност се иска майсторлък и много любов“.

В селото има само един гайдар и това е сина ѝ Веско. Често се събират приятели  на Амфитеатъра и той им свири. „В продължение на три години  много етносъстави  използват сцената за концерти, но през последните две години заради пандемията  няма музикални събития“.

Близо до Долен се намира село Лещен, където живее големият поет Борис Христов. Отдавна знам, че Марияна Митева не веднъж е посещавала дома му и разговаряме за срещите ù с автора на „Самотният човек“. „Борис Христов живее повече от две десетилетия в село Лещен. Отшелник сред камъните. Горд и величествен в самотата си, далеч от хорската суета. По негов текст направихме в театралната формация към гимназията  спектакъла „Смъртни петна“ и „Кажи ми, облаче“ по фолклорни текстове от този край, събрани от него в антология. Като доминанта са се забили в главата ми думите на един от героите му от „Смъртни петна“ – каменоделеца Иней: „Изкуството къса черва. И ако то е храмът светилище, творецът е жертвеното животно“. Няма нужда от тълкуване. Това е поетът  Борис Христов“.

В страничката на Марияна Митева във фейсбук „От бабиния стан“ можете да видите нейните платна. Тъкани в стил Пикасо, с чипровска шарка или пък с вградени стилизирани женски образи. Сред тях има и необичайни – изобразена е първата буква от глаголицата.

В края на нашия разговор попитах какво друго изобразява върху тъканите си. „Тази зима искам да изтъка едно пано с онези букви от глаголицата, които ни правят различни и уникални. В тях има животворна сила, свързани са с корена ни. Провокацията ми да изтъка такова платно дойде от Двора на буквите в Плиска. След като един арменец възражда по свой начин глаголическата азбука,  защо да не опитам и аз. Тъка и други неща – мотиви за ранички, чанти. Всички мои приятели вече имат по една чанта или раничка, изработени от мен. Продължавам да ходя при моя учител в Самоводене, защото всеки път научавам нещо ново – техника или мотив. Така животът ми е пълен и осмислен. Нищоправенето ме убива. Никога не скучая, по-скоро времето не ми стига“.

© Мирела Костадинова

error: Свържете се с нас.