Георги Константинов (1902 – 1970) и пътят му от студията до мемоарното есе

Spread the love
или как се вписват жените-авторки във фундаменталните изследвания на Г. Константинов – “Българската литература след войната” (1933) и “Моето поколение в литературата” (1968/70)

Точно преди век – 1922 – в нашето литературознание навлиза със студия от трийсетина страници двайсетгодишният тогава Георги Гогов. Критическият труд е посветен на Емануил Попдимитров, изданието е дело на печатница Пилев в град Кюстендил. Изследването е в 5 части и обема 36 страници и е определено от автора си като „етюд“. Доста виртуозен всъщност, можем да добавим. Заявката на бъдещия литературен историк, станал известен като Георги Константинов (Гогов е бащиното му име) е сериозна: поетът-символист, теоретикът, приятелят, учителят ще срещнем и половин век по-късно в последната прижизнено издадена книга „Моето поколение в литературата. Книга втора“ от 1970 г. Така вярно, систематично, предано през целия си съзнателен живот този наш литературовед следи историческото развитие на нашето литературно наследство и гради своето фундаментално дело.

Разбира се, от онзи младежки етюд до майсторските есета, поместени в двутомника, повествуващ за литературното поколение изминатият професионален път е респектиращ. Ала обща е страстта, с която пише историкът на словото. Той битува там, живее там – в самото писане, в съграждането на национален исторически контекст. Като текстовете му не са хроника, да, хронологично подредени са, ала имат свой оригинален сюжет, който почти не е изследван до момента. Нека и това бъде нашата задача.

Георги Константинов. Моето поколение в литературата.

Споменах  вече, че с фигурата на големия Емануил Попдимитров Георги Константинов сякаш рамкира своето значимо изследователско дело. Ала ако в първата, дебютната книга се очертава пред нас оперативният тип критик, то в последната изпъква сложният всестранен поглед на голям литературен историк, виждащ случващото се в неговата цялост и контекстуалност, ала и концептуалност. От Вазов и родени през 70-те години на ХIХ век – какъвто е Антон Страшимиров, се стига до поети, били наши съвременници допреди 6-7 години като Валери Петров, примерно. Самият диапазон на обгледаните автори е полувековен, което определено заслужава внимание и днес. Или по-точно: именно днес.

В палитрата от значими и любими имена: Чилингиров, Стаматов, Лилиев, Дебелянов, Далчев, са вплетени и няколко женски: Магда Петканова (2-ри том), Багряна, Бленика, Анна Каменова, Мария Грубешлиева (1-ви том). Което недвусмислено показва, че в нашата национална литература своето достойно място заемат и жените писателки.       Тази особеност е устойчива и всъщност става традиционна за литературната история, която съгражда критикът Георги Константинов: срещаме я в последната му значима книга. Ала  тя е отчетливо изведена и в „Нова българска литература от Паисий до наши дни. Част втора: след Освобождението“ (1943), като там посочените авторки са повече и някои имат графично изображение: Мара Белчева (портрет), Евгения Марс, Екатерина Ненчева, Дора Габе, Санда Йовчева, Евгения Димитрова, Фани Попова-Мутафова (портрет), Яна Язова, Мери Грубешлиева, Багряна (портрет). Ето какво е отношението му към пишещата жена:

„Мара Белчева – Нейните песни са изпяти на една струна. Те са тихи, заключили са сякаш еднообразието от живота на някое градче отпреди Освобождението“.

Интимен, искрен, откровен е тонът на историка.  В края на хубавото си експозе за нея критикът продължава:

„Едновременно с Мара Белчева в българската литература се явяват още няколко жени: Анна Карима – авторка на няколко драми, на редица разкази и повести. Свързана е с всички сериозни почини за културно и социално издигане на българската жена. Евгения Марс – също авторка на разкази, повести и драматични творби – „Божана“ и „Магда“ – са играни на сцената на Народния театър. Екатерина Ненчева – нежна поетеса, възпяла личната си несрета, любовта и преклонението пред идеала. Дора Габе, изпъкваща и оригинална поетеса и писателка. Стихотворенията й, главно тия от „Земен път“ и „Лунатичка“, сочат артистична сръчност, жив, мъдро овладян темперамент, сдържана тъга и обич към родната земя. Дора Габе е авторка на хубави спомени за Добруджа („Някога“), на една патриотично и живо написана историческа повест („Мълчаливи герои“) и на стотици стихотворения за деца“.

Сбито и същевременно с уважение пише Г. Константинов за женското присъствие в историята на нашата литература. Разбира се и с много обич, тя прозира от стила му, от отношението му. Нека подчертаем, че тaзи книгa на критика вероятно в първата така обширна, детайлна и многопосочна, разглеждаща една литература в нейното 12-вековно развитие. Да, разполагаме преди появата на Г. Константинов с: Александър Теодоров-Балан, Димитър Маринов, ала неговата е най-всеобхватна. Широк е хоризонтът, който представя и достига Г. Константинов. За да имаме по-късно през ХХ век авторските истории на Иван Богданов през 70-те и тази на Светлозар Игов в нашето съвремие, трябва да имаме фундаментът на Георги Константинов.  Ето го и обобщението му, с което приключва очерка за неизменната житейска и творческа спътница на Пенчо Славейков:

„В същото време – от началото на нашия век – в литературата се подвизават и Евг. Димитрова, Роза Попова, Санда Йовчева, Екатерина Каравелова и др. Всички те начело с Мара Белчева съставят първото поколение на жени интелектуалки и писателки, по стъпките на които тръгнаха десетки по-млади – и така в българската литература се създаде цяло женско движение, с отделни свои организации. Из средата на това движение, както ще видим, излизат някои от най-даровитите творци на най-новата българска поезия и белетристика“[1].

Изключително ценно е обобщението, защото сме свидетели: Г. Константинов не дели нашата литература на мъже и жени, гледа на нея като общо, комплексно явление, каквото е и реално то. Жената просто дава друг ракурс, друга гледна точка, която също е значима, стойностна, същностна.

Писателки са разгледани и в първата литературно-историческа книга на автора от 1933 – „Българска литература след войната“ – подобаващо място е отделено на Анна Каменова: „Предно място между новите български белетристи заема Анна Каменова, авторка на два романа“ и Фани Попова-Мутафова: „Исторически романи и големи повести написаха Ст. Чилингиров, Добри Немиров, Ст. Загорчинов, К. Петканов, Фани Попова-Мутафова, П. Карапетров и др.“. Достижението на Г. Константинов е, че въвлича авторките в процесността на литературния живот: „Вникнете в песните на Багряна, Фурнаджиев, Далчев, Пантелеев, Сл. Красински, в разказите и романите на Полянов, Каралийчев, Петканов, Ил. Волен, Ф. Мутафова, Д. Шишманов, Д. Калфов, Орлин Василев, Ем. Коралов, вникнете в тъй своеобразните и изолирани видения на Св. Минков – вие навсякъде ще откриете този буен стремеж да се живее, да се гадае, да се служи. Тая повисена жизненост на поезията ни от последно време подсеща за приближаването на онова духовно възраждане, за оная обнова в нашия живот, за която ние мечтаем от войната насам. Новите жизнени сокове, които вливат в българското художествено слово младите, бележат началото на това възраждане[2]“. Женските имена са приобщени, не са дадени отделно – те са част, елемент от общото. Вероятно това е и първият наш сериозен литературоведски труд, представящ адекватен модел на националния писателски процес и канон. В този аспект Г. Константинов е носител на благородство, чисто човешко, което запазва до края на живота си. Ала е и значително с по-напредничави разбирания за литературната история от по-млади свои колеги, наши съвременници, които откровено подценяват и сега достиженията на жените творци.

Българска литература след войната

В книгата от 1933 г. Г. Константинов създава обобщена представа за литературно-историческия процес и врежда жената в него наедно с мъжа. Сякаш лелеяното равноправие се е сбъднало в изследователското поле на Г. Константинов. В последната книга на автора писателките и поетесите вече са с откроен естетически облик  и заемат значима културна роля. И в анализа си по-нататък ще се спра на есетата, които вече посочих.

Първата част на „Моето поколение в литературата“ под рубриката „Вечната и святата“ обхваща общо четири женски фигури: Багряна, Анна Каменова, Бленика и Мария Грубешлиева. Характерното за композицията на първия том е, че той е организиран около няколко водещи заглавия-групи: „Да бъде ден“ – обхваща 8 есета или очерка съответно за – Христо Смирненски, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Христо Ясенов, Гео Милев, Николай Хрелков и Сергей Румянцев. Т.е. това са представителите на т. нар „септемврийски поети“. Вторият дял е с друго емблематично заглавие: „Гласовете ви чувам“ – разбира се, първо е очеркът за Димитър Талев, последван от забравения, всъщност неизвестен – Димитър Спространов. Третият дял ще разгледаме по-подробно малко по-долу – той е женският отдел. Четвъртият е със заглавието „Конфликти“ и е посветен на Орлин Василев и Илия Волен – равноправно, т. е. и на единия, и на другия са отредени по 15 страници. Петият дял „Нови проблеми“ обхваща студия за Емилиян Станев, разпростираща се на 30 страници.  Шестият – „стремително, смело нагоре“ – е най-наситен с имена: Георги Караславов, Крум Велков, Ламар, Здравко Сребров, Христо Радевски, Младен Исаев, Ангел Тодоров, Никола Ланков, Камен Зидаров, Никола Вапцаров. Забелязваме своеобразно „затваряне“ на композицията – започва с революционни автори и завършва с такива. Ала някои от тях се превръщат в последствие и в конюнктурни властови фигури (Г. Караславов, А. Тодоров, М. Исаев). Интересното е, че критикът отделя именно най-малко страници на „силните на деня“ – с изключение на Г. Караславов, за когото написва отделна монография. Ала все пак ако за него са налични 26 страници, то за Д. Талев са – 42, за Ем. Станев – 33, за Смирненски – 23, за С. Румянцев – 25. За жените-авторки общо са отделени 36 страници, което също отрежда място сред по-обемните есета/очерци. Та дори и процентно ако изчислим, ще се убедим в значимостта и важността на четирите пишещи дами. А когато по-внимателно се вгледаме в тази структурираност от шест дяла с изненада установяваме, че третата, средищната позиция се заема от интерпретациите, свързани с женското творчество. Дали вододелната трета позиция не разкрива, че тази част е същностната? Или поне различната, различимата? Или сплотяващата? Или създаващата баланс между революционно, традиционно, класическо и конюнктурно? Интересни въпроси, на които бихме потърсили разрешението.

Стихосбирката „Вечната и святата“ се е превърнала не само в тренд, ала и в обединително звено: поетеси и писателки са събрани под изразителното име на книгата от 1927, която донася славата на авторката си. Подобаващо и първото есе е посветено  на нея. Още в „Нова българска литература. Част втора“ (1943) Г. Константинов е написал: „Литературният живот през последните две десетилетия отбелязва постоянно засилващо се участие на жени – поети и белетристи. Между тях първа, изпъкваща с рядка по широта и дълбочина чувствителност и със своя оригинална образност, е Елисавета Багряна“ и малко по-нататък: „Багряна е поет на вечното движение, на нестихващата динамика“, а и: „Новото, модерното, което Багряна внася в българското изкуство, е нейното живо, до болезненост напрегнато чувство за движение, за пътуване и приобщаване към чужди светове“. Четвърт век по-късно емблематичната книга на Багряна е припозната като „евангелие“ – че това си е пробив: в атеистична България да се заговаря за свещен текст! Освен чистотата, серафичността, иконическите образи на майката – символни текстове, отпочващи и свършващи стихосбирката, Багряна е припозната като артист, магьосница на словото – каквато нашата литература  не е познавала. Тази изява на поетесата е определена като „необикновено духовно откритие“. Критикът поставя „Вечната и святата“ до „Да бъде ден“ и „Песен за човека“ – т.е. чрез вече утвърдените и наложените от соц режима класики, той легитимира жената-поет. Реално тя е близка до поколението на Смирненски, по-далеч е от това на Вапцаров, ала оптимизмът, лъхащ от творчеството и на тримата вероятно позволява да бъдат сближени. Г. Константинов настоява, че текстовете и на Багряна са формирали духовния облик на неговото поколение. Апропо есеистът се самолегитимира: споменава своята „Нова българска литература“ от 1943, където вече е писал и за тримата. Съпоставяйки двата текста с разлика от 25 откриваме, че Г. Константинов се самоцитира. Причината е, че не е възможно отпечатването на онзи солиден том отпреди 1944, тъй като честността би попречила – историкът е обгледал цялостно развитието на литературата ни, а не частично, не конюнктурно. Примерно той споменава за някаква изява на поетесата покрай смъртта на цар Борис III, което за 1967 едва ли би било безопасно, особено за вече грозно набедената без вина от ген. Радонов. Но  на тая недостойна история не бих се спирал тук.

Сетне Г. Константинов построява контекст от трите стихосбирки, издадени до 1944: освен вече споменатата от 1927 – „Звездата на моряка“ и „Сърце човешко“, за да се изведе хуманистичният облик в поетическия свят на Багряна. Ако в началото тя е „буйна, своеобразна любовна песен“, то по-късно героинята на Багряна става „по-мъдра, по-сдържана и етично съсредоточена“. Човешкото сърце и изведено като основен идеен център в поетиката на поетесата. То осмисля съкровения порив за живеене (прословутата виталност на Багряна). В основата на творчеството на Багряна стои любовта, устремеността, чрез тях се преодоляват преходното, дребнавото, злото. Г. Константинов достига кулминация в легитиматорския си жест спрямо поетесата, сравнявайки нейния патриотизъм с този на Ботев, Пенчо Славейков, Лилиев, Траянов. Жената-творец е вписана в мъжкия канон – осъществено е убедително, естествено, а и заслужено. По това време поетесата навлиза в своята 75-а годишнина. Така че подаръкът, който прави Г. Константинов е затрогващ. Със своята отговорност, честност, креативност. Успява да разгледа и стихосбирката от 1953 – „Пет звезди“, където в стилистиката на онова сталинистко все още време е обособен цикъл „Съветски хора“, ала все пак Багряна се е опазила от конюнктурното пропадане – или поне Г. Константинов успява да я представи удържаща онова ниво, което той знае и обича от младостта си (апропо десетилетие е разликата между двамата). Великолепно критикът завършва очерка си с настояването, че Багряна пише човешки за доброто и красотата. Което е истина, само по себе си.

Анна Каменова е друг постоянен сюжет на Г. Константинов – нейното творчество е обект на коментар в книгата му от 1933, а сетне десетилетие по-късно в „Нова българска литература“ също отделя особено внимание: „Предно място между новите български белетристи заема Анна Каменова, авторка на три романа и на пътеписа „Неповторимото“. „Харитининият грях“ се отличава до другите български романи с тихата , женствена мечтателност, която прелива по страниците му, с езиковата си чистота и с дълбокото проникновение в съдбата на един свят, който си отива. От тук иде и особената лиричност на този роман.“, спира се на отделни епизоди и достойнства от втория роман и обобщава:

„ „Градът е същият“ и „Пет момичета“ са романи с редица достойнства – на първо място техниката и езикът им – но, колкото и да е широк техният план, колкото и да са разнообразни и жизнени проблемите, които засягат, все пак, общият им художествен ефект е по-слаб от този на „Харитининият грях“, който оставя тряйни впечатления не само с образите и лиричността си, но и с общата си художествена стегнатост и изясненост“[3].

Вероятно този е сред най-проникновените и искрени прочити на романите на Анна Каменова. Къде е положена тя в „Нова българска литература“ 1943? Сред имената на Константин Константинов, Владимир Полянов, Светослав Минков, Мътвей Вълев – авторите преди А. Каменова – все значими, утвърдени, доказани. И по между им – жена. След нея се нарежда може би най-крупният романист на тази генерация – Димитър Талев. Великолепна компания! Като ще напомня преди 80 години Талев все още не е написал „Железният светилник“, „Самуил“, „Хилендарският монах“. Г. Константинов е отделил подобаващо внимание обаче на „Усилни години“ и „На завой“. Няма как тези наблюдения да бъдат споменати четвърт век по-късно. Но тези художествени творби стават обект на изследователят. В края на своето разглеждане на романовата традиция в историческото развитие на нашата литература критикът мъдро заключава и прорицава: „В това отношение романите на Коралов вървят успоредно с тия на Владимир Полянов, Константин Константинов, Анна Каменова, Димитър Талев[4], Орлин Василев, Г. Караславов, М. Грубешлиева… Това са най-сериозните опити за съвременен български роман, които идат да допълнят и да продължат онова, което преди тях, отразявайки живота на едно по-старо и нравствено по-цялостно поколение, дадоха Антон Страшимиров, Г. П. Стаматов, Ст. Чилингиров, Добри Немиров, Георги Райчев и Димитър Шишманов. Чрез тия – и някои други – творби ще се изучава някога българската общественост от Балканската война насам, откогато започват най-героичните опити за нашето национално обединение, донесли толкова много дълбоки раздвижвания на българската съвест и съвпаднали с най-решителните моменти в идейния живот на Европа. Във всяка една от посочените творби – независимо от художествените им достойнства или недостатъци – живее по една от дейните проблеми на нашата нация.[5]“. Приобщаването на имената на А. Каменова и М. Грубешлиева сред тези на Талев, К. Константинов, сочени като продължители на традициите, положени от Страшимиров, Чилингиров, Немиров – е безспорно признание. Така е през 1943 г.

Нова българска литература

Четвърт век по-късно романът за Харитина е сравнен с икона на света Богородица. Припомням – „Вечната и святата“ бе припозната с Евангелие. Серафичното отношение към женското творчество се е запазило и в този втори очерк от своеобразния цикъл, обособен в първата част на „Моето поколение в литературата“. Отново на преден план са изведени женските образи, притежаващи голяма духовна сила – носителки и представителки на „стария бит и неговата религиозна, свята нравственост и свята бедност“[6]. Сетне „Харитининият грях“ е определен като „една от най-хубавите приказки“. Интересното е, че отново са посочени „Градът е същият“ и „Пет момичета“ – „произведения, в които дири новата жена и пак я вижда тиха, скромна, съсредоточена“ – т.е. близка до типологията на Харитина. Сега вече първият роман е видян, разпознат като увертюра към другите два, а не център, както беше в наблюдението от 1943 г.

През 1957 г. А. Каменова написва своя четвърти роман и първи след 1944 г. – „Близо до София“, посветен на монументалното строителство, свързано с язовир „Искър“. Това е от серията на т. нар. „производствени романи“, ала писателката и тук се придържа към своя запазен стилов маркер: „духовна чистота, интелектуално овладяна нравственост и хуманен патриотизъм“[7]. Изпъква, очертава се образът на тихата, сериозната и честна наблюдателка, която улавя променящия се свят – достойната писателка Анна Каменова. 35 години са минали когато в първата си историческа студия „Българската литература след войната“ Г. Константинов е започнал да изследва творческия облик на А. Каменова. Сега вече в този последен очерк се постига един цялостен и изящен, честен и с топъл тон текст за голямата писателка.     Най-кратко е есето за Бленика. През годините по-преди Г. Константинов не се е спирал отделно на нейната творческа личност. Успял е да обхване творческия облик на поетесата в неговата пълнота и цялостност – имайки наум петте стихосбирки, които се отличават с идеите за „святото всекидневие“ (и тук святост!), отличителни белези на лириката на Бленика са още „обичта към доброто и красотата“. Най-силното чувство в лирическия свят на поетесата е майчинското – „дадено у нея с подкупваща простота“. Представителна творба за стила на Бленика е стихотворението от стихосбирката „Брегове“ (1932) – „Свята нощ“ – вълнуваща и красива изповед на раждащата майка, сливаща се със своята собствена и отдаваща се на новороденото. И пак ще истъкна – подобни разсъждения и наблюдения са изказани в книга, маскирана като вдъхновение от революционния октомври от 1917-а. Предполагам чистата обич и искреност, с които пише критика са позволили тези детайли да не смутят цялостната концепция на книгата. Но аз си мисля, че именно детайли като посочения правят „Моето поколение в литературата“ ценна и стойностна.

Най-пространно е есето, посветено на Мария Грубешлиева – на нея са отредени малко повечко от 12 страници (само за справка: за Анна Каменова и за Багряна страниците са 10, а за Бленика – 3). Тя е и най-близка чисто в човешки план до критика Г. Константинов. Оказват се от един и същи град – Кюстендил. Личният спомен служи като въведение в текста: критикът се връща към дебюта на Балина (псевдоним на М. Грубешлиева) със стихосбирката „Хляб и вино“. Споделя, че в ръцете си държи романа „Врагове“ от 1964 г. и се взира в портрета на авторката. Разсъждава за изминалите години, за физическата промяна, свързана със стареенето, ала рязко се противопоставя на годините – вътрешната възраст, вътрешното усещане са други. Припомня първия роман на М. Грубешлиева „Насрещен вятър“ – през 1942 критикът е написал рецензия, която не е била ласкава, ала все пак е отразила литературната изява на писателката. Ето кое е откроил като положително в първия по-мащабен опус на белетристката:

„В много моменти разказът й увлича и вълнува. Оригинална и може би най-убедителна е тя, когато разкрива душевните вълнения на Софка в годините на детството и узряването й. всичко туй показва, че Грубешлиева може да наблюдава живота със сърдечно съучастие“.

Две десетилетия подир проникновения си прочит Г. Константинов добавя: „Грубешлиева „реставрира романа““ – тук той говори за „Врагове“, който не е бил възможно да се отпечата преди 1944 г. поради цензурата. Сполучливо е определението „реставрация“ – при един детайлен прочит на „Бягството на Методи Ников“ от 1936 г. и „Семейство“ след 1944 г. виждаме, че писателката е „пренаписала“ творбата си. Е, разбира се, първоначалният вариант е по-добрият, но важно в случая е, че М. Грубешлиева успява да „адаптира“ своите творби към актуалността на времето и епохата си. В този план на мисли, трябва да изтъкнем, че с две версии се отличава не само „Тютюн“ на Д. Димов, ала и някои от работите на М. Грубешлиева.

Изненадах се, че задълбоченият историк какъвто е Г. Константинов не се връща към ранните повести, създадени през 30-те години на ХХ век: „Чужденецът“ и „Разминаване“ – те не стават и обект на изследователското поле в единствената засега монография за М. Грубешлиева[8]. Тезата на Г. Константинов е: „Оставям на други да решат къде – в белетристиката или в поезията – са най-значителните приноси на Мария Грубешлиева. За мен тя е преди всичко поет. Може би, защото в областта на поезията направи първите си опити, постигна сериозни успехи и се разви по-многостранно, с ярки отлики на поетичната мисъл и мъдрост“. Бих искал да допълня наблюдението – М. Грубешлиева редактира и стихотворенията си, стихосбирките си – показателен е случаят със „Стрели“ – две издания (1934/38), при които има съществени разлики не само в кориците на книгите, в самото съдържание, в самите варианти на едно и също стихотворение. Не е нагаждане към цензура или конюнктура – това е преди 1944 г. По-скоро е своеобразно търсене на по-добра форма, по-добър и точен изказ. По-прецизна работа към и със словото – завет и маниер познат ни от Пенчо Славейков. Г. Константинов определя поетесата като „истински лирик“, а стихотворенията и са изповед, разкриваща личната съдба на пишещата, бляновете, надеждите й. Дори и последната стихосбирка на М. Грубешлиева е припозната като „художествена автобиография“, „лирически дневник“. Любовта и природата са отпочващите теми на Грубешлиева. „Лунна пътека“ е красиво стихотворение, заслужаващо да бъде включено в поетична антология. То е включено в стихосбирката „Улица“ от 1942 г. Интересно е как човекът копнее да не е човек, а да се слее с морето – да бъде медуза, раковина, мида. Прави впечатление, че текстът нито е революционен, нито е социален, а е с подчертано интимен тон, чист, лирически. Наистина висококачествена поезия – Г. Константинов е цитирал цялата творба. А в социално-революционните пък е подбрал фрагменти, устремени към светлината. Разбира се, споменати са и творби, посветени на партизаните и фронтоваците – но от тях не е цитирано нито ред. Интересен похват, спасяващ качествената поезия от конюнктурното стремление.

Ето и някои по-общи наблюдения: „М.Г. пише просто, ясно, с подкупваща искреност. Нейният стих не блести с външна красота, но той е чувствено напрегнат, сърдечен и убедителен – особено когато изразява някое нейно силно изживяно настроение… в повечето случаи Грубешлиева следва внушенията на сърцето – а ние и вярваме, защото не се преструва.[9]“. В заключението на своя очерк Г, Константинов настоява: „Грубешлиева беше и си остана поет на любовта. И на пролетта“ – изключително ценно споделяне, защото липсва идеята за революционно-социално устремление. Отново е откроено чистото, лирическото, качественото. Във финала критикът заключава, че поезията на разглежданата авторка е духовно дирене, което удържа отново тезата за добра, истинска, стойностна лирика.

Ако в първия том са засегнати 4 творчески личности на жени, то във втория е поместен само един очерк от 5 странички, посветен на Магда Петканова. Общият раздел е озаглавен „Преодоляване на символизма“ – и името на поетесата е сред тези на: Лилиев, Траянов, Дебелянов, Емануил Попдимитров, Никола Ракитин – преди нея, а след нея се нареждат: Николай Марангозов, Далчев, Димитър Пантелеев. Да, една, ала сред най-големите поетически явления от ХХ-ия век в нашата литературна история. И това ако не е признание?!

Македонски песни

В електронната библиотека „Укипедия“ е отразен част от очерка на Г. Константинов – също своеобразно признание, ще отбележа, че е една от малкото добри статии, публикувани в най-достъпния вариант на биографичната справка в момента[10]. Да заживее своя дигитален живот критик, поетеса, че и оценката е безспорно достижение. Своя очерк или есе Г. Константинов започва като се връща към 1927 г., когато е издадена първата стихосбирка на Магда Минева (тогава), останала в нашата литературна история с фамилията на втория си съпруг – белетристът Константин Петканов – а именно Петканова. През същата година е и блестящият дебют на Елисавета Багряна с емблематичната „Вечната и святата“, т.е. щастлива е била 1927 за нашето литературно битие. Ала ако стихийността, устремът към новото, непознатото, екзотичното се преплита със сакралния образ на даващата живот и жертваща своя заради рожбата си са отличителните характеристики на събитийната стихосбирка, за която веднага излиза и критическата студия на Иван Мешеков[11], то случаят с „Македонски песни“ е по-различен. Трагичните събития след края на Първата световна война – загубените територии, отнети по силата на унизителния за България Ньойски договор – Тракия и Македония, са отразени по своеобразен начин в книгата на поетесата. Открояващата тема обаче е любовната – и добре, и красиво е изразена тя. След коментара си, критикът се насочва към втората поетическа книга – „Изгубен камък“ от 1933 г. – където към вее познатата отпреди тема е добавена следващата – майчиното чувство към детето. Ала същевременно сме свидетели и на пронизвания – синкопи, изобразяващи глутниците, бурите, белите зимни студове, правещи приказния тон тъжен. Противопоставяйки я на Багряна, Г. Константинов съгражда възможния контекст с творчеството на Бленика, по отношение на нежното материнско чувство, което е насочено не само към рожбата, ала и към отговорността да имаш семейство. Биографичното също се преплита в тези лирически изживявания – по подобие на Мария Грубешлиева, освен своето собствено дете, появява се мотив и за „заварените деца“. Известно е как влизайки в живота на К. Петканов неговата втора съпруга реално „осиновява“ Сълза и Поляна Петканови. Известна е творбата й „Балада“, където този сюжет е проследим. Отричането от себе си в името на децата, на съпруга – това е най-силната отлика с Багряна. Ала този белег доказва оригиналния талант и друг говор, друг глас, който притежава М. Петканова. Много красиво е окачествена тази новост от критика: „едно духовно богатство на нашата поезия[12]“.

Погледът на Г. Константинов и този път е всеобхватен в хубавия смисъл: панорамен, защото той умее синтезирано и концентрирано да обхване цялостното развитие на творческия облик на твореца, чието изследване е предприел. Откроява като най-силна стихосбирката й „Кавали свирят“ от 1939 и се спира на нея. Приглушеният, интимният, чистият тон са изведени на преден план в коментара на критика: „Характерното за песните в „Кавали сирят“ е това обръщане на духовния поглед назад, към миналото, към родните стихии и примамливите гласове на детинството. Така убедително и искрено не е звучал никой глас на български поет, роден на село[13]“. Акцентът е върху оригиналния, новия поглед, който е присъщ на поетесата:

„Магда Петканова пее за онова, което сама е видяла и изживяла, което е нейната съдба[14]. И сякаш отрано тя самата е насочвала живота си така, та да бъде песента й пълна с нейната мъдрост за живота, с необикновени драматични конфликти и необикновена нравствена хубост. За всичко, не само за своята участ – за родната къща, за двора, птиците, за родната майка и за вълчицата-майка – тя знае нещо съществено, знае го по своему и го казва със свой език, своя правда и с непредвзета обич към света… Човекът на дълга побеждава човека на страстите и леките увлечения. Тая победа на Магда Петканова е ценен влог в естетичните и етичните дирения на моето поколение“[15].

За Магда Петканова до момента липсва монографично изследване, ала в основата на бъдещо такова определено ще лежи подходът на Г. Константинов. Бих добавил, че тя има и пиеса, сценарист е на класическия български филм „Шибил“, либретист е на знаковата опера за стила на композитора акад. Марин Големинов – „Ивайло“. Т.е. нейното присъствие надхвърля поетическите й книги и се влива в културното израстване на нацията ни.

Български писатели

В края на 1968 г. Г. Константинов написва и рецензия, която всъщност е препоръка да се отпечата книгата на Вера Балабанова „Между разговори и писма. Срещи и разговори с Антон Страшимиров и Георги П. Стаматов“. След цели 23 години ръкописът се превръща в литературен факт, реализиран от Университетското издателство „Свети Климент Охридски“ с редакторската намеса на д-р Видка Николова Кочева. Оскъдна е информацията за авторката, която през 1980-а става известна с „Теодор Траянов. Литературни анкети“ – инициатива на Института за литература (БАН), ръководена от проф. Иван Сарандев. Вера Бончева Балабанова е родена през 1905 г. и живее до 1999 г., дъщеря е на генерал Бончо Балабанов. Имало е недостойни упреци към нейната литературоведска дейност от страна на писатели като Георги Караславов: „спомените за Страшимиров са сантиментално четиво за готвачки“[16]. Заради обидното отношение на конюнктурчика големият литературен деятел Иван Радославов написва кратък предговор. Ала рецензията на Г. Константинов същностно се отличава от стила на някогашния хиперионец. Спомените на Вера Балабанова той сравнява с повести – „мемоарна белетристика“ – така художествено издържани са, преплитайки случки, писма, реплики, разговори, хвърляйки нова светлина върху личностите на големите писателски фигури на Антон Страшимиров и Г. П. Стаматов. „Доста детайлно нюансира двата образа, прониква в тях на дълбочина и ни улеснява да ги видим по-добре, по-многостранно[17]“. Акцентът на Г. Константинов е върху всестранното представяне, което успява на направи в своята работа изследователката. Освен това той споменава и личния писателски талант, който има В. Балабанова, забелязан от А. Страшимиров и поощрен от него (издава нейна книга). Т.е. и тук е откроим онзи присъщ за Г. Константинов маниер към детайлно, задълбочено и концентрирано да представя обективно литературните факти, правейки от тях история. Положителен е отзивът-призив за издаването на книгата. Но Г. Константинов е честен – излага и своите забележки към ръкописа. Те не са дребнави и елементарни. Свързани са с етичното: как да се опази чист образът на определен творец – да се избегне очернящото го. В своя Предговор доц. Видка Николова – редактор и съставител на изданието с работата на В. Балабанова – излага своето становище, че позицията на Г. Константинов не е обективна. Много повече от обективното е предложението му да се опази авторитетът на Добри Немиров – да се премълчат обидни думи, отправени от гневливия Стаматов към своя събрат по перо. Каква е тезата на критика? Човешка: „тия лоши неща може да не се казват“.  И  достойно, и логично е доказал хипотезата си: „Тогава многото хубави, ценни, някъде трогателни, често пъти изключително важни истини, които е показала Вера Бончева, ще изпъкнат още повече и, както трябва да бъде, ще покажат на поколенията истинския образ на писателя и истинския образ на „времето““. Не е нужно педантичното цитиране на нелицеприятни детайли, за да се избегне снизяващият тон, елементарното, пошлото от нашето ежедневие. Опазването образа на определена писателска фигура в нейната цялост и чистота постига оная така характерна за Г. Константинов етичност, отпращат към духовните измерения на естетиката и нравствеността. А това са човешки качества на благородство и отговорна грижа и към словото, и към хората на словото.

Като обобщение на казаното дотук отново ще се върна 80 години назад, когато Г. Константинов осмисля женското присъствие в нашата литературна история:

„Оригинални изповеди и поетични видения излъчват и стиховете на Магда Петканова, Бленика, М. Грубешлиева, Люба Касърова, В. Страшимирова и Яна Язова. Творчеството на жените, общо взето, когато е по-значително и оригинално, изпъква със своята нравствена осмисленост – ценна, колкото като лична изповед, толкова и като културно-исторически факт, защото подсеща за културните възможности на хора, които отскоро вземат дейно участие в социалния живот“[18].

Женското творчество е видяно като духовно движение, духовно въздигане, осияно от естетичните и етичните дирения на нравствената творческа интенция и потенция, които са сякаш отличителната черта на жената-писател, независимо от това в кой жанр е изявата й: лирика, белетристика, мемоаристика или художествена критика. Такава визия за женското творчество е достижение и критикът, историкът Г. Константинов е наш съвременник и наш съмишленик: в някакъв смисъл е изследовател и на женския почерк, като настоява, че той е част, неделима част от цялостния национален облик на нашата литература.

Бележки:

[1] Константинов, Георги (1943) Нова българска литература. От Паисий Хилендарски до наши дни. Част втора: след Освобождението, София: Хемус (стр. 236 – 240).

[2] Константинов, Георги (1933) Българска литература след войната, София: Едисон

[3] Константинов, Георги (1943) – цит. труд, стр. 458 – 459.

[4] Ето я подредбата, за която преди малко споменах – помежду, наравно с тях Талев и К. Константинов.

[5] Константинов, Георги (1943) – цит. труд, стр. 467 – 468.

[6] Константинов, Георги (1967) Моето поколение в литературата, София: Български писател (стр. 204).

[7] Константинов, Георги (1967) – цит. труд (стр. 212).

[8] Сестримски, Иван (1962) Мария Грубешлиева. Литературно-критически очерк, София: Български писател.

[9] Константинов, Георги (1967) – стр. 225.

[10] Повече виж в: https://bg.wikipedia.org/wiki/Магда_Петканова

[11] Мешеков, Иван (1928) Греховната и свята песен на Багряна, София: Художник.

[12] Константинов, Георги (1970) Моето поколение в литературата. Книга втора, София: Български писател (стр. 168).

[13] Константинов, Георги (1970) – цит. съч., стр. 169.

[14] Това не е ли онова рядко припокриване между личност и съдба, която е присъщо при Ботев и Вапцаров, само че сега отличим за жена-поет? Не е ли това вписване в Канона на литературата, който вече е припознал и приел женското творчество като част от себе си?

[15] Константинов, Георги (1970) – цит. съч., стр. 169.

[16] Балабанова, Вера (1991) Между разговори и писма. Срещи с Антон Страшимиров и Георги П. Стаматов, София: УИ „Св. Кл. Охридски“ (стр. 5).

[17] Балабанова, Вера (1993) Между разговори и писма. Срещи с Антон Страшимиров и Георги П. Стаматов, София: УИ „Св. Кл. Охридски“ (стр. 9).

[18] Константинов, Георги (1943) Нова българска литература, втора част: след Освобождението, София: Хемус (стр. 517).

Библиография:

Балабанова, Вера (1991) Между разговори и писма. Срещи с Антон Страшимиров и Георги П. Стаматов, София: УИ „Св. Кл. Охридски“.

Гогов, Георги (1922) Емануил Поп Димитров, Кюстендил: „Пилев“.

Константинов, Георги (1933) Българската литература след войната, София: „Едисон“.

Константинов, Георги (1943) Нова българска литература. От Паисий до наши дни. Част втора: след Освобождението, София: „Хемус“.

Константинов, Георги (1967) Моето поколение в литературата, София: Български писател

Константинов, Георги (1970) Моето поколение в литературата. Втора книга, София: Български писател.

* Статията е част от проект на Института за литература  към БАН: “Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика – втора част”

© Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.