Габровката Радослава Михова изработва джуджета с послание

Радослава Михова е родена в Габрово през 1975 година. По професия е преподавател по икономика и английски език, но е работила с деца само пет години. „После времената бяха малко хаотични и се наложи да сменям няколко работни места. От близо осем години съм диспонент в транспортна фирма. Така си намериха отдушник като започнах да правя албуми за снимки и картички. Светът на хартията е необятен, шарен и пълен с възможности, стига да човек да има въображението, за да ги комбинира“. Повод за нашата среща са нейните вълшебни гномчета, които радват сърцето и душата на човека, щом погледът се спре на тях. Те са истинска магия, която Радослава сътворява с двете си ръце. Отнасят в един приказен свят, в който не съществува прозаичното.

Изработвате кукли, които носят много настроение щом ги погледнеш. От къде започна всичко?

Един ден реших, че албумите и картичките, които правех са ми недостатъчни. Трябва нещо ново, което ми се въртеше в главата от доста време. Понеже беше коренно различно от хартията, не се решавах да започна. И тук се намеси съпругът ми, който ме окуражи и подкрепя във всичко. За него всъщност направих първото си гномче. И така до ден днешен… Всички джуджета минават през неговия „контрол“ преди да бъдат публикувани на страницата ми. Търпя и критика, променям нещичко тук-там… Така на бял свят се ражда поредния брадатко. Изглеждат малко шантави, луди и отнесени, но си мисля, че пък предизвикват повече усмивки. Не си приличат един с друг, никога не мога да направя две еднакви. Наричат ги кукли, но за мен са нещо повече… Същества с дух, с настроение, замисъл, послание… Като ги погледна и мога да съчиня приказка по тях. Непоправима мечтателка съм, имам голямо въображение, обичах да чета приказки като малка и това много ми помогна. Забавлявам се като ги правя и ако някой си хареса човече винаги си пожелавам да носят усмивки там, където отиват, защото това ми е целта.

Какво е необходимо за изработване на една кукла?

Като материал не се изисква много: малко вата за пълнежа, дамски чорап, плат какъвто ви харесва, също тел за укрепване на телцето и ръцете. Другото е малко кроене, шиене и въображение как да се комбинират платовете и какво точно ще ви „говори“ гномът. Нужно е и умението да се направите лицето. Моите са винаги със замисъл.

За колко време се прави едно джудже?

Преди да започна една кукла идеята за нея е първо в главата ми, където може да „престои“ с месеци преди да започна да я правя. Случвало се е да започна, но да ми секне вдъхновението. Тогава оставям всичко. Започвам да върша нещо друго, а тази може да стои с дни, докато я завърша. Самият процес по направата трае различно време, зависи от това колко елемента ще има в облеклото. После е важна шапката, а тя е неизменна част от всяко човече. Но ако имам време, едно такова човече го правя за един ден.

Струва ми се, че изработването на кукли за Вас е форма на терапия. Така ли е?

Абсолютно. Като ги правя забравям за всичко друго. Стресът от ежедневието изчезва, забавлявам се, без да имам усещането, че си прахосвам времето и се занимавам с нещо ненужно. В крайна сметка всеки прави това, което обича в свободното си време и почива по начин, който на него му е удобен. Така си почивам. Нямам много приятели, всички се пръснаха на различни посоки. Донякъде човечетата ми станаха приятели, колкото и смешно да звучи. Докато работя върху едно такова същество, често си казвам: „От това нищо няма да излезе, толкова е грозно и смешно“, но после като оформя главата, тялото и дрехите се превръща в нещо съвсем различно. Няма как нещо излязло от ръцете ти да не ти стане близко.

Какво ще ни разкажете за любимата си кукла от детството?

Имам абсолютно ясен спомен за нея. Майка ми ми я беше донесла от Румъния. Беше едно бебе с руса, почти бяла къдрава коса с две зъбчета. Беше ми фаворит почти до пети клас. За съжаление майка ми така и не го разбра, защото един ден просто я изхвърли. До ден днешен ù го припомням. Имам огромното желание да се науча да правя кукли за игра, като тези на Уолдорф например, но за това се искат съвсем други умения, които аз не откривам у себе си, поне за сега.

Живеем в не особено вдъхновяващо време. Какво е мястото на вдъхновението в творчеството Ви? Кое е онова нещо, което Ви го създава?

Вдъхновението първо идва от настроението. През последните години смело мога да кажа, че съм един щастлив човек в личен план, а колкото по-щастлив е един човек, толкова по-стойностни, по-добри неща, може да направи и това не са само кукли. Всеки реализира щастието си по свой начин. После вдъхновението може да дойде от снимка на картина, дреха, която съм видяла някъде, история, която съм прочела, ако щете от цвят на предмет. Така е с албумчатата, които правя понякога. Но основно вдъхновението ми идва от душевното ми състояние. Когато съм тъжна, разочарована или притеснена не съм в състояние да направя нищо. Защото дори да го сторя, то няма да има положителната енергия, която би следвало да носи. Представете си едно нещастно човече да влезе в дома ви. Настроението и чувствата на човека се отразяват на това, което прави и тук не става въпрос само за куклите, а по принцип за всичко.

По кое време на деня се раждат най-красивите кукли?

По всяко време може да стане нещо хубаво, стига да имаш желание да го правиш. Случвало се е да започна вечерта и до сутринта да е готово.

Куклите Ви заслужават да бъдат показани на по-широка публика, но и в чужбина. В кои точки по света хора притежават Ваша кукла?

Не знам дали заслужават, аз нямам претенциите да съм професионалист. В крайна сметка това е хоби и не съм гледала на куклите с други очи освен на създател. Не съм правила нищо, за да им дам някаква известност извън България. Публикувам ги на страницата си във Фейсбук и още два сайта. Това е всичко. Имам едно човече в Хамбург, Германия и едно в Ирландия, но са при приятели. Малко от тях има в български домове, което сякаш ме радва повече.

Творенията Ви приличат на амулети за дома и семейството. Какво невидимо влагате в тях?

Настроението си. Радостта и щастието си колкото и невероятно да звучи на някого. Докато правя едно човече винаги съм с мисълта, че то може и да не остане при мен. За това го правя само, ако съм в добро настроение, в мир със себе си и освободена от всякакви притеснения. Сега ме гледат само усмихнати и брадати джуджета от рафтчетата.

Не е ли време в България да се създаде общество на приложници – общност, която да популяризира ръкотворците?

Би било чудесно, но не е лека задача. Не виждам кой ще се нагърби с нея. А и преди да създадем нещо такова, трябва да се отърсим от злобата и завистта, която имаме към тези ръкотворни хора. Обществото ни сякаш не е много готово за това, защото тези произведения са плод на ръчен труд, а знаете, че цената на едно такова изделие е по-висока от това, предназначено за масовия потребител. А и българинът в днешно време е толкова зает със собственото си оцеляване, че не му остава време да надигне глава и да се огледа за красивото. Да не говорим да плати стойността му. Повечето български творци са успешни в чужбина, защото там хората живеят по друг начин, с друг стандарт, имат друго мислене и приоритети. Може би трябва да се започне с организирането на ежегодни или месечни сбирки на приложници, които да прераснат в нещо по-голямо.

Каква е най-голямата благодарност за майсторката на кукли?

Най-голямата благодарност са усмивките на хората, при които са отишли някои от гномчетата ми. Има една жена, която притежава пет от моите джуджета. Ще ви цитирам думите на една дама, която ми написа под една моя снимка на последното ми човече: „Имам от вашите сладури. Стахотни са, браво“. Това е удоволствието за душата от всичко това.

© Мирела Костадинова