Фотографията като изкуство, памет и отговорност

Spread the love

Архивите също имат своя съдба. Някои са ревниво пазени и се полагат огромни усилия за опазването и популяризирането им, други – за съжаление – потъват в забрава. Има толкова тъжни случаи. Разбира се, това зависи от отговорността на наследниците към паметта, която им е завещана.

Богат и разнолик е фотоархивът на Тодор Славчев. Разкрива света от вчера в неговата пълнота и многоизмерност. Фотографиите му пренасят през времето лица и събития от културата, науката и изкуството, но и от сферата на всекидневния живот. Достоверността и истинността през фотообектива подобно на повествователен разказ, неизбежно преминава през филтрите на неговия социален, интелектуален, емоционален опит да (ре)конструира светове и персонажи. Затова възприемаме визуалното му наследство като културна памет.

Архивът на Тодор Славчев има щастлива съдба. Запазен, обработен и представен на широката общественост от неговата внучка Яна Узунова, с която разговаряме за отговорността и за неимоверните усилия, които изисква обработката, подреждането и интерпретирането на толкова огромен архив.

80 годишен фотограф

Г-жо Узунова, Вие сте човекът, който дигитализира архива, описва и събира информация за хилядите фотографски изображения – огромен труд и отговорност. Бих искала да ви върна към първоначалната Ви концепция. Успяхте ли да постигнете предварително начертаните цели?

В началото не ме е водила концепция. Отправната ми точка беше лична. Не познавах съдържанието на фото-архива, нямах предпоставена оценка за него. Водеше ме обичта към дядо ми, интереса към неговата работа и любопитството пред огромния брой филмови ленти. Работата ми заприлича на редене на голям пъзел. В процеса на работа (това са 11 години) се избистри основната ми задача да покажа фото-архива на възможно най-много хора. Използвах платформата Фейсбук, а тя е чудесно средство за бърз контакт с публиката. Направих и сайт, който тази година ще преработя. Втората ми задача е да намеря най-удачната форма, в която фото-архивът да се съхрани като цяло за много години напред, във времето, когато нас няма да ни има. Възприет в цялост, фото-архивът носи послание, което може да се улови и в отделния кадър, но е по-силно, когато разгледаш един масив от 50 или 100 снимки.

Деца от Елин Пелин, със саморъчно направена от тях футболна топка, 1951 г.

На читателите ще им бъде интересно да разкажете как атрибуирате снимките, как идентифицирате лицата на тях?

Самият автор си е правил свои описи, номерирал е филмите, записвал е дата, събитие, но повече да подсеща себе си, а не следващото поколение. Редовно правя справки в Народна библиотека „Св. св.Кирил и Методий“ – в стари периодични издания, уточнявам детайли по дадено събитие. Най-успешна находка е да открия съответните снимки, публикувани и придружени с репортаж. Прегледала съм списанието на БЧК, вестниците „Народен спорт“ и „Кооперативно село“ в годините, в които дядо ми е работил там на щат. Интересни бяха и вестниците “Нашенец“ (1941 – 1944) „Земляк“ (1945 – 1948) и „“Свят“(1948 – 1950), в които Тодор Славчев е бил фото-сътрудник. В горната последователност трите издания запазват почти един и същ редакционен екип, а като рубрики и облик напомнят на познатия ни от близкото минало в.“Поглед“.

 Кой Ви помага?

По-скоро е подкрепа, не точно помощ. Дигитализирането, публикуването, търсенето на информация и надписването на снимките си е изцяло мое дело. Също така грижата за архива, като подреждането на файловете в компютъра, подреждането на физическите папки с филмовите ленти, изготвяне на описи. Благодарна съм първо за подкрепата на моя съпруг, който прие да се отдам толкова дълго време на занимание, което не носи на семейството редовен доход. Огромна е моралната подкрепа на всички, които познават, харесват и следят публикациите, пишат коментари. Една от най-авторитетните организации на професионалните фотографи у нас – Фотографска академия „Янка Кюркчиева“ – в две последователни години (2019 и 2020) подготвиха две изложби на Тодор Славчев, които преминаха много успешно. Сякаш този втори живот на фото-архива в дигитален вид, си има своя собствена динамика и скорост.

Какво отношение има синът Ви към архива?

Той е студент и като млад и свеж ум дава много ценни съвети за подбор на снимки, оформление, шрифт, за всичко около бъдещия сайт. Навлязъл е в материята, бих искала спокойно да може да ме замества.

Александър Божинов и Христо Пелитев, главен редактор на в.Стършел
Снимка от 1964 г. – Обща карикатурна изложба.

Продължава ли да Ви изненадва фото-архивът? Има ли фотографии, които след толкова години работа Ви изненадват и виждате за първи път?

Първите години ме изненадваше много – намирах вътре художника Александър Божинов, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Йордан Радичков, политици или красиви образи от българското село. Сега изненадата е в детайлите, които откривам в отделния кадър. Наскоро доразпознах лицата на писатели –фронтоваци, снимани на маса две години след войната. Различих Радой Ралин, Павел Вежинов, Христо Ганев, Челкаш, Богомил Нонев, Сашо Настев. Много ценни са коментарите под публикуваните снимки. С тяхна помощ се уточняват места, имена, години и събития.

Бих искала изненадите да са за зрителите на тази фотография. Често публикуваните снимки от дадено населено място достигат до днешните му жители. На 14 февруари публикувах снимки от празника Трифон Зарезан в Ново село Видинско през 1947. Местните хора разпознаха своите родители и съседи.

 

Трифон Зарезан в Ново село Видинско, 1947

Сред приятелите на фото-архива има доста жители на Смолянското село Змеица, от софийското село Лозен, от Пернишкото с. Дрен, защото Тодор Славчев ни е оставил интересни и хубави снимки от там: бит, поминък, празници, портрети на хора. Прекрасни са и летните снимки от Балчик, какво ли ще кажат днешните жители на града?

Тодор Славчев създава многопластов свят от фрагментарни визуални разкази за видяното и преживяното. В този смисъл можем ли да говорим за него и като за разказвач, стремящ се към истината за неговото съвремие, което за нас е вече „близкото минало“?

Казвате го съвсем точно. Тодор Славчев остави след себе си малко писано слово във вид на спомени, но пък такова изобилие на визуални образи, толкова щедро, богато, плътно себеизразяване чрез фотография! Големият обем на неговия архив говори за една ненаситна жажда за образи. Например хубостта на българката. Сякаш се е състезавал със себе си в търсенето на женската хубост. Момичета и жени от различни кътчета на България ни внушават едно и също топло усещане за българката.

Момиче от с. Змеица, Смолянско, 1959 г.

Тези разкази за видяното и преживяното, за които Вие говорите, бих обобщила в няколко теми: Трудът озарява човека (и в града, и в селото неговите персонажи са уловени най-често как работят); Почивката е сладка (от летовниците в Балчик до овчарите, които палят цигари в миг на отдих, всички се наслаждават на слънцето, снега, игрите, разговорите); Меката красота на българката; Магията на творчеството (Тук са актьорите, художниците, писателите); Човешката съпричастност (Тук е големият масив от снимки от Червения кръст, на който Славчев е неуморен фото-сътрудник след 1944 година до края на живота си.) Може би пропускам някоя тема, но тези са водещите.

И друг път са ме питали как според мен Славчев е пресъздал истината за съвремието си. Очертаните по-горе теми ми подсказват отговора. Разказвал е през призмата на тези теми.

Бихте ли ни разказала историята на едни кадър от архива на Тодор Славчев? Вашият любим кадър?

Радостната манифестация за Деня на детето през 1940 година в столицата, с Царицата и малката княгиня Мария-Луиза, застанали пред вратите на Военния клуб. Кадрите от събитието са над 20, но любим ми е този с малки момчета с фуражки на главите, които държат плакати с ценни съвети към майките. Спокойна предвоенна София.

Ден на детето в столицата, 10 май 1940 година.
Детската манифестация преминава по бул.”Цар Освободител”

През последните години забелязваме все по-засилващия се интерес към фотографиите като автентичен документ и доказателство за културната и литературната история, за значими събития и исторически личности, но и към обикновения живот на хората през годините. Имате ли обяснение за този интерес?

Забелязвам засилен интерес към архивната фотография, много хора колекционират стари снимки, събират от познати, купуват от антиквари, от битпазари, дори се хвалят, че са спасили стари снимки от изхвърляне на боклука. Призовават за преравяне на свои и чужди мазета и тавани. Така се правят колекции. Тази дейност изключва въпроса за авторството. По дефиниция повечето им снимки са „намерени“ и съответно „спасени“ от тях. Ако има отбелязан автор на някои портрети, правени във фото-ателиета, важна е не личността на фотографа, а изображението.

В този смисъл моята работа е коренно различна, защото се стремя да покажа творчеството на един конкретен фотограф и да съхраня името му.

След възкресяването на архива на Тодор Славчев каква е следващата ви цел? Имате ли по-далечна перспектива?

Искам фото-архивът да остане и във формата на книга, която едва ли ще е само една, представям си две или три книги.

На езерото Ариана, 1945 г.

Да поговорим за отговорността – към шестте десетилетия история, запечатана във фотографиите и за отговорността на всеки ползвател.

Водният знак върху всяка снимка дълго време беше домейнът на сайта, с цел зрителят/потребителят да стигне до него и да прочете условията за ползване. Поставях водния знак долу ниско, за да не нарушавам изображението. Скоро снимките от нашия сайт се пръснаха неподписани, с изрязан воден знак, по вестници, сайтове, блогове, книги и дори предни корици на книги! Най-много се крадяха снимки от т.нар. Народен съд от 1944 година, Парашутната дружина след боевете при Страцин 1944 година, както и портрети на Блага Димитрова, Чудомир, Емилиян Станев. Всеки неправомерен ползвател имаше един и същ готов отговор: „Така намерих снимката в интернет, не знам чия е!“ Всеки журналист или издател трябва да проверява източниците си, но не го правят. И да е готов да реагира нормално, когато му се обясни, че дадена снимка има авторски права.

Как Ви съдействат хората, които следят сайта „Тодор Славчев фото-наследство“?

Отговорих по-горе на този въпрос. Почитателите съдействат с коментари, мнения, разпознаване на лица, на места, на точна дата. Коментарите са изключително ценни.

Стигнахме до една деликатна и болезнена тема. Честа практика е нарушаването на авторското право на снимките. Проблем, за който струва ми, се малко се знае. Какви са Вашите наблюдения?

Мога да говоря само за фотографските произведения. Интернет и цифровите технологии ни дават много, но и много ни взимат! За удобствата да преодолееш за секунда разстояния, да снимаш сто кадъра вместо 36 на класическата лента тип Лайка, да си в безплатна социална мрежа, свързан с целия свят – за тези удобства плащаме с някои неудобства, като снимката ти да бъде открадната с един клик на мишката. Интернет не предлага защита. Единственото средство е съдебната процедура. Няма друг път.

Момиче със зелка, гр. Сандански, 1960 г.

Бихте ли обяснила на читателите ни какви са условията за ползване на архива?

В рамките на Фейсбук споделянето на снимки е свободно. Всеки може да си копира в компютъра снимките, които харесва, на които е видял свой близък. Но публикуването на снимки във вестници, списания, сайтове, блогове, книги, както и в телевизионни предавания и документални филми става чрез сключване на договор и уточняване на всички негови параметри. Контактът става по имейл.

Въпросът, който пропуснах?

Въпросът, който и аз си задавам постоянно – дали Тодор Славчев, моят дядо, е доволен от това, което правя?

© Малина Димитрова

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.