Философско-поетичен дневник

Париж, 1910 г.

Начало.

И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята вече за мене, аз се спрях и попитах: къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.

Ти ме попита веднъж, защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеях за тебе.

Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.

Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога.

Бъдащето – аз го наричах с твоето име. Бъдащето и миналото.

И где е началото, и где е края?

Те тряба да бъдат во времето.

Покажете ми началния миг на времето – и аз ще зная неговия краен миг.

Тук има нещо тайнствено, което прави мисълта ми да се вцепенява. Нещо – което аз не мога да разбера: нещо, което ме изпълня с ужас и блаженство едновременно.

Струва ми се, че аз стоя в началото на времето. И в неговия край същевременно.

Но ти бе, аз можех да потъна в топлината на твоя поглед – и ти не си вече, защото аз не мога да почувствувам ръката ти в ръката си.

Значи, това е една действителност, едно настояще, моето страдание го свидетелствува.

Струва ми се, че аз стоя в началото на времето и това начало е един край. И краят е само начало…

Едно от двете тогава: ако ти си била – ти не можеш да не бъдеш и сега.

Или: ако ти не си сега – не си била и никога.

Но ти бе – аз можех и пр.

Това е една действителност, едно настояще.

Ако има една действителност, едно настояще – и ако не може да има едно начало и един край, щом времето е една вечност, тогава има само един миг от време, един–единствен!

Ако ти си била, значи ти съществуваш и сега. Но ти не си – значи никога не си била. Аз зная, че ти беше, зная, че ти не си. Онуй, което следствува, е непонятното.

Защото в тоя един-единствен миг от време ти си и не си едновременно.

Значи едновременно аз те имам и те губя.

Аз те имах, значи аз те имам и това е моето блаженство. Но същевременно аз те губя – и страдам.

Но тоя миг е една вечност.

Во вечността са моето блаженство и моето страдание.

Струва ми се, че виждам. Но защо става толкоз тъмно, тъкмо когато ми се струва, че почвам да гледам?!

О моите смъртни очи, о моите смъртни несъвършени очи…

* * *

Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава… Тя беше дошла само за това, – ти, мина. Мина.

Мина. Вие я знаехте, може би, вие я помните може би, – или пък и не я забелязахте. Тя беше едно дете, защото бе връстна на децата, които гледате около себе си, – една девица, защото бе любила, и една жена, защото любеше.

Ако затворите очи за един миг, вие навярно ще си я спомните. Вашия спомен ще изправи пред очите ви една лилия – и пр.

Да, онова дете с двете хубави очи, пълни с толкова меланхолия, както вечерното небе со здрача на своята мистерия, – с толкова меланхолия, с толкова предчувствие на една съдба, по-страшна от всичко со своята неизбежност.

Кой знае дали тя съществува в реалността, защото в тоя миг аз не мога да си представя нищо друго, освен един поглед, който… и пр.

Същото онова дете, което имаше две малки ръце, две дивни ръце, сякаш направени от бял восък и отразили свена на зората, която възхожда сутрин, къпана из морските вълни.

В тоя миг аз не мога да си представя друго, освен две малки, две дивни ръце, които…

И ето аз не помня нищо повече, освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се топяха в ръцете ми.

И нищо друго.

Когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце. Когато затварях очи, аз чувствувах само ръце в ръцете си, които трепераха с трепета на всички радости.

И нищо повече.

И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. – И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен.

И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва.

Тогава тя нямаше още шестнайсет години.

То беше денят Благовещение.

Блага вест я нарекох аз в своя живот.

И тя радваше очите ми, подобна на една бяла лилия, сред поле през май покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица…

Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми …

* * *

Ти ме повика днес. Ти ме зовеше днес. И аз тръгнах след тебе. Аз тръгнах след тебе, зовяща ме тихо в безмълвието, което царуваше около мене. Като вихрени сенки през лунна нощ се носеха около мене подграбените от вихъра на живота сенки на живи същества.

Ти ме зовеше. Ти говореше на душата ми. Ти бе в душата ми. И аз изпитвах во всичката му мистериозна сила това чувство на твое присъствие, на твоето живо присъствие, – и на оная непонятна дума – смърт с която всичко тук иска да ме накара да се примиря.

Аз бях на Сена. Тънка синя мъгла я покриваше следпладнята на тоя есенен ден. Сена, която аз всеки ден тряба да преминавам, – и която преминавам винаги с това едно и също чувство на тъпа болка и парливо желание…

И ти беше в душата. Ти приказваше на душата ми. И душата ми гледаше…

Странен сън. Аз виждах твоя гроб. Аз виждах твоя гроб – и още нещо, което се е случило, което е… Аз изпитвах едно странно чувство. Или гроба беше отворен? Или ти бе станала от него? Или той беше осквернен? Или ти бе възкръснала?

Никога моята душа не е гледала по-ясно. И никога тя не бе виждала по-смътно. Тя плачеше и се радваше. И това вечно чувство, че ти си там, над своя гроб, облакътена на своя кръст, очакваща ме, с едно оплакване или с една радост…

Аз взех най-после своите цветя, както винаги и прекрачих прага на гробищните врата. Хлада, влажния хлад на засенената алея ме облъхна. Една странна бледност покриваше дървесата. Едно гробище има своята подходяща декора само есен. Странната, тъжна бледност на още неоголените върху белите мрамори на гробовете, отрупани с цветя, една странна смесица от изсъхнали и свежи…

И едно звонко мълчание. В което сякаш тряба да прозвучи едно уречено слово и да се пробудят всички ония, които са заспали тук. Нашите безнадеждни и надежди, които са заспали тук.

Задъхан наближавах аз. Душата ми те виждаше. Душата ми отгатна.

Един нов гроб бе запълнил мястото от лявата страна на твоя гроб, останало още празно. То бе едно място, което ми принадлежеше. И посадената по-миналата седмица молоха беше цъфнала, ясно червени, пряснокървави цветове.

То беше твоята радост. Тук беше скръбта на нашите две души, на твоята и моята, тук беше и тяхната радост.

Един чужденец бе погребен в моя гроб, – и едно цвете беше цъфнало над твоя.

Едно пряснокърваво цвете.

Цветето на нашата любов.

* * *

То беше деня, на който ти се бе родила. Аз се пробудих – юлското слънце беше превърнало в златна паежина прозоречните занавеси.

То беше деня, на който се бе родила – и първата моя мисъл бе за тебе.

Аз те знаех вече бодра и весела, почти здрава, – и никаква сянка не замрежваше синевата на твоето хубаво небе.

И сега се пробудих и те призовах в мечтата си, да ти кажа първата дума на тоя мой – и твой ден – както ти казвах винаги и последната.

Аз те целунах – и ти беше един труп, един студен труп. Твоите хубави очи не гледаха вече. Твойте малки ръце бяха студени.

Аз исках да се освободя от фаталното видение и не можех. Аз употребих всичката сила на волята си – и ти остана един труп. Аз целувах твоите големи хубави очи – и те не ме гледаха. Аз целувах твоите малки ръце от снежнобял восък – и те не се подвижиха.

Бялата лилия беше паднала под косата на неумолимия косач. Бялата благоуханна лилия беше прекършена от вихъра на нощта, на тайнствената вечна нощ.

Аз проклех в душата си невероятното видение и излязох на улицата.

Там аз чух фаталната дума.

Няма съмнение, ти беше на прага на гроба.

Последваха дни на луд бяг – далеко, как далеко, как далеко… Дни на надежда и съмнение – и на едно дълбоко вътрешно предчувствие, на една дълбоки вътрешна увереност в неизбежността на страшните катастрофа.

Дни на един тежък кошмар, сиви дни помътвани от черни видения, които се сливат в една сива, мъглива, студена нощ, задушила в костеливите си ръце самото слънце.

Аз бях там. Аз отидох там, за да понеса върховната жертва в един живот.

Аз бях там. Нейната душа говореше на душата ми, нейната душа ме зовеше со всичката сила на своята жажда за живот и аз бях там, – и не можех да я видя.

Аз исках да ти донеса живот, да ти вдъхна моето дихание, и те трябваше да те пазят от най-слабия лъч на тревогата.

Аз обикалях неведам и самотен в своята скръб, в своето отчаяние, в своя ужас.

* * *

Вълните се блъскаха и разбиваха в брега, вятърът хвърляше пясък в очите ми – и аз…

Всяка надежда бе изгубена.

Когато аз влазях в тоя проклет град – който… ти умираше.

За да се изпълни една съдба. Защото тогаз, когато луната грееше… аз написах песните, които трябаше да напиша три години по-късно.

Защото то бе една съдба.

Смърт. Тая дума всякога ми се е струвала толкова проста и толкова ясна. Смърт. И ето днес аз не мога да я разбера. Аз правя едно върховно усилие да си припомня какво значеше тя – и не мога.

Смърт. За да проникна в смисъла ù, аз искам да си я въобразя надвесена над мене.

Ето на, аз дишам, ходя, чувствувам, мисля, страдам.

И ще дойде един момент, когато моето тяло ще се следени, когато моето сърце ще престане да чувствува, когато моята мисъл ще престане да се бие като ослепена птица в окръжаващата я тъма, когато моето страдание, моето велико, безгранично страдание ще престане да гори гърдите ми.

Преди моята мисъл да е видяла истината, хубавата, жадуваната, светлооката истина.

Без моето страдание да дочака светлината и музиката на утехата. Тогава, когато ще кажа като Петрарка, макар да съм едно тяло от пръст, моето желание е дошло от звездите.

Смърт – какво друго най-сетне ние можем да разбираме под тая дума? Какво друго значи тя?

Аз се обръщам и оглеждам около себе си.

Тук има един свят, когото аз виждам, слушам, пипам. Има един свят, който съществува.

И в най–нищожната частица материя творението изцяло има толкова смисъл, толкова целесъобразност, толкова смисъл в нейната видимост и невидима сила, която я прониква или която тя изразява, – толкова смисъл…

Само онуй, което може да види тая смисъл, само смисъла на всяка смисъл, само моя разум, моето съзнание, тряба да бъде една безсмислица.

Защото една велика безсмислица е да съществува то, когато тряба да умре.

Публ. в П. К. Яворов, Събрани съчинения. Т. V, с. 463-469.