Фигурата на лейди Емили Странгфорд в историята и литератерата на България

Един неочакван паралел: Райна княгиня – лейди Странгфорд  

Нека в началото припомним коя е най-обичаната от българите англичанка. Лейди Емили Ан Странгфорд (1826–1887) е дъщеря наадмирал Френсис Бофорт (1774–1857)–създател на скалата за измерване силата на ветровете.Съпругът ѝ е виконт Пърси Странгфорд (1825–1869) – дипломат, филолог, полиглот, специалист по Източния въпрос, който пръв разкрива пред английската общественост националната идентичност и култура на българите. За жалост двамата живеят само 7 години брачен живот. Лорд Странгфорд умира 7 години преди Априлското въстание. Потресена от жестокото му потушаване, лейди Емили Странгфорд създава фондация „Bulgarian Peаsаnt Relief Fund“ за събиране на средства в помощ на пострадалите, към които прибавя и почти всички семейни спестявания. Със сумата от около 30 000 британски лири купува храна, облекло, медикаменти, покъщнина. Пристига в България през септември 1876 г. и тръгва по пълните с опастности, неудобства, болести и епидемии български маршрути на разгрома и човешкото унижение. За кратко време изгражда и оборудва 6 болници – в Батак, Карлово, Панагюрище, Перущица, Петрич и Радилово. По нейно настояване от Англия пристигат 4 лекари и 8 медицински сестри, доброволци в новите болници. Финансира изграждането на бичкиджийници за дървен материал за строеж на къщи. Раздава 110 розоварни казана, за да възроди поминъка в опустошените райони на Розовата долина. С помощта на местното население в Пазарджишко възстановява домовете на около 5 000 българи. Дарява нарочно поръчаните за целта и ушити десетки хиляди сукмани, потури, ямурлуци, аби, завивки и много други неща от първа необходимост на нуждаещите се, създава обществени кухни за бездомните. Помага на 59 опожарени и опустошени селища. Емили Странгфорд осиновява 6 български момичета, които издържа, докато завършат образованието си в Англия, за да станат учителки в родината си. Заръката ѝ е сградите на построените от нея болници да бъдат използвани за училища. В публикувания отчет за благотворителната ѝ дейност през 1876/77 г. тя неслучайно посочва „жаждата за образование“ като най-характерната черта на българите.[1] Мисията ѝ завършва след шестмесечен благодетелен труд през април 1877 г.

Лейди Странгфорд посещава България и след Освобождението по маршрута Цариград – Пловдив, през 1884 г. Според в. „Народний глас“ (редактиран от Ив. Вазов), тя остава доволна да види значителните успехи на българите, постигнати в годините на свободата. Несъмнено е женското очарование, което е излъчвала лейди Странгфорд. Именно то ѝ е спечелило специално място в сърцата на „озлочестените българи“ (Вазов израз). Единствено тя е възпята от Патриарха, при това в две негови творби, иначе стихове да ѝ посвещават и други автори! А лейди Странгфорд съвсем не е единствената ни английска благодетелка… В малко известната си книга„Под Балкана“ Робърт Джаспар Мор надлежно изброява фондации, консули и частни лица, които оказват финансова помощ на пострадалите, като подчертава, че първо са им помогнали руските консули, „преди да имаше намек за филантропическо движение в Англия.“[2]Лейди Странгфорд е поставена и хронологически, и по значимост след Централния благотворителен комитет в Цариград и Консулският комитет, с уточнението, че тя е разполагала с най-крупна сума за благотворителната си мисия. Интересно е да се знае, че на българите е помогнал и Лондонският кмет, под условие да не се смесва хуманитарната му подкрепас религиозната пропаганда на други организации[3]…

Eто какво свидетелства Мор за явяването ѝ у нас през 1876: Лейди Странгфорд пристигна в Цариград на 5 октомври и в Пловдив на 16 октомври, след няколко дни тя започна да посещава изгорените села. Преди да напусне Англия, предложението ѝ беше да посвети своя фонд за закупуване на семена и добитък, а не за строеж на къщи, но се убеди, че най-голяма е нуждата от облекло. След като се опита напразно да се сдобие с одеяла на място, тя купи голям брой от Одеса и накрая си набави това, което ѝ трябваше, без трудности и по-евтино от Англия. Ливърпулските корабопритежатели най-щедро и своевременно превозваха стоките за благотворителните фондове безплатно. Лейди Странгфорд показа голяма устойчивост при трудностите, характерни за посещение в страна, която дотогава не познаваше, както и голямо мъжество при издържане на физическа умора. Планът на баташката болница, построена от Централния благотворителен комитет, беше копиран от нея на пет други места. Сред тяхбеше болницата, започната от моята група в Отлукьой[4], която, макар че не беше уредена в строго съзвучие с нейните възгледи, тя любезно се съгласи да приеме.[5] Именно завършването на болницата е повод лейди Странгфодда пристигне за няколко дни в Отлукьой, придружена от две медицински сестри, д-р Стокър и журналиста Макгахан. Да, именно знаменитият публицист Дженюариас Макгахан, чието огнено слово преобръща мисленето на сънародниците му по отношение на българите, без да пренебрегваме приносите на Уилям Гладстон и брошурата му, „взривила“ съвестта на английското общество. Ето оценката на Мор: Докладите на г-н Беринг и г-н Скайлър в допълнение на по-популярните, но не по-малко щателни и по мое мнение, общо взето, точни репортажи на г-н Макгахан в „Дейли нюз“ запознаха всички, които се интересуват от международна политика, с характерните подробности на турското отмъщение. След като чух различни разкази на място от очевидци, които не са се свързали с някой от тези господа по време на неизбежно краткия им престой тук, мисля, че няма да бъде безинтересно да допълня техните повествования от независими източници.[6]

Интересен детайл у Мор, който никъде другаде не съм срещала, е театралното представление с танци и дори с любовна драма „специално в нейна чест“, което представят турските войници от временните казарми в селището… На фона на ужасите от преживяното от панагюрци, този спектакъл изглежда почти гротесков опит да бъде убедена благородната дама в романтичните наклонности на безчовечните джелати. От друга страна това „театро“ е ярко свидетелство за ориенталската карнавализация като начин на мислене и поведение, като пир по време на чума… Все пак тук виждаме инстинктивно налучкване на отвореността на англичанката към изкуствата, дължаща се на собствената ѝ артистична природа. Още повече днес именно тя е сред малкоизвестните черти на забележителната лейди. Малцина знаят, че тя е била пътешественичка, писателка и художничка. Това ѝ увлечение се вписва в английската женска традиция, в която по-известни от нашата българолюбка са аристократките-пътешественички Мери Уорли Монтегю, Елизабет Крейвън, Франсис Егертън, макар описанията на лейди Емили да имат ценността да са непосредствено преживени… Филантропичната ѝ дейност обяснимо е засенчила останалите ѝ занимания. В биографичните ѝ профили като лайтмотив се повтаря, че тя е отдадена на каузите на съпруга си, че е служила на неговото завещание след ранната му смърт. И сякаш се забравя на какво всъщност се крепи тази съдбовна връзка между двамата!

Виконт Пърси Странгфорд е редактор на книгата ѝEastern shores of Adriatic in 1863. With a visit to Montenegro. За пръв път се среща с Емили Ан за обяснение след критични бележки за труда ѝ. Оказва се силно впечатлен от авторката и двамата се свързват в брак, уви, прекъснат от смъртта на лорда само след няколко години. За мен е извън съмнение, че Емили Бофорт е била личност с изявени качества, не просто благородна дама, която свети с отразената светлина на съпруга си! Факт е, че след пътуването до Египет и Сирия заедно със сестра си, Емили Бофорт пише книгата си Egyptian Sepulches and Syrian Shrines, including A visit to Palmirа, 1874. Ценността на пътеписа, заедно с рисунките на авторката към него, е още по-висока с днешна дата след разрушаването на древна Палмира от ислямистите…

Що се отнася до виконт Пърси Странгфорд, неговата личност и подчертано българофилство са по-добре проучени у нас. Още съвременниците му Пандели Кисимов и Иван Евстратиев Гешов пишат за него. Първият посвещава ода за смъртта на лорда, вторият оставя спомен за него с красноречивото заглавие „Народний благодетел“.[7] Илия С. Бобчев го сравнява с Юри Венелин, възторжени редове му посвещават Жорж Нурижан, Л. Малеев и др.

Преди няколко години беше обнародвана и обстойната, изключително жива като стилистика, статия на Симеон Радев „Лорд Странгфорд“. Важни са посланията, които проникновеният изследовател разчита в биографичния сюжет Странгфорд… Първият дипломат в семейството е бащата, вторият е Пърси, наследил титлата виконт едва след смъртта на първородния си брат Джордж. Неподражаемото перо на С. Радев е постигнало едно наистина живо портретуване на родения полусляп, останал с крехко физическо здраве през целия си живот, но надарен с горд дух Пърси Странгфорд, лишен от аристократична титла и облагите, свързани с нея, затова пък самоизградил се като личност чрез борбата си за самостоятелна издръжка и най-високо образование (конкурс и стипендия в Оксфорд), забележителен познавач на Изтока, елитен дипломат и авторитетен защитник на българския етнос… Жалко е, че книгата на българския дипломат и историограф С. Радев бе публикувана едва през 2016 г., както и че в блестящото съчинение, уви, няма и ред за лейди Емили Ан Странгфорд. Това, разбира се, е обяснимо заради самата тема: „Дипломатическа история на Освобождението на България“.[8] От друга страна, филантропическата дейност на лейди Странгфорд може да бъде тълкувана и като достойно продължение и на дипломатическите усилия на отишлия си от света лорд Пърси…

Българите имаме съзнание за високата ѝ мисия. И все пак неизвестно остава и до днеспървото от двете стихотворения, които ѝ е посветил Партиарха. То носи датата 2 дек. 1875 г., макар да е публикувано в началото на следващата година в „Напредък“, бр. 78 от 24.01.1976, под заглавие „Приветствие на леди Странгфорд“. То свидетелства за идването на английската благодетелка в Цариград (и косвено – за срещата ѝ с екзарх Антим 1, на която е обявила посвещението си на българолюбивите завети на покойния си съпруг) още преди въстанието. Отново в „Напредък“ се появява и второто стихотворение „На леди Странгфорд“[9], датирано19.09.1876, Драгиево. Публикувано е във втората стихосбирка на Ив. Вазов „Тъгите на България“, 1876, а след това евключвано във всичките му Събрани съчинения.

Малкоизвестна за българската общественост е срещата на лейди Странгфорд с ЖЕНСКОТО ДРУЖЕСТВО в Сопот, председателка на което е Вазовата майка. За разлика от свидетелствата за дейността на Мария Герова, която подпомага лейди Странгфорд при раздаване помощи в Пловдивско. М. Герова е първата председателка на женското благотворително дружество „Майчина грижа“ в града на тепетата. [10] Коментирано е и словото, произнесено в Карлово на 24.02.1877 г. от сестра Евгения (Ана Ив. Бояджиева, сподвижница на Левски), озаглавено: „Да живей лейди Странгфорд!“[11] Според вазоведа Величко Вълчев, в Сопотлейди Странгфорд е била приветствана на отличен френски език от учителката Мария Българова, годеницата на Тодор Каблешков[12]… Включих в книгата си „Хроники на Вазовия род“, 2020,историята за „разпознаването“ на скромната Съба Вазова от лейди Странгфорд – като първа от срещите на Вазовата майка с аристократични дами (следващите са с княжески особи – майката и съпругата на Фердинанд Кобургготски).

Най-неизвестен обаче оставаше знаменателният факт, че английската благодетелка в знак на благодарност подарява на 26-годишния поет сребърния медальон със своето и на съпруга си портретчета. Повече от 100 г. се мълчеше за това, че класикът го е преподарил през 1910 г. на своята муза и ученичка в литературата – Евгения Марс. За този жест споменава в спомените си за Вазов единствено Никола Г. Данчов, комуто Е. Марс е показала сакралната вещ през 1937 г.[13]

 „Най-скъпото“ за английската аристократка, свалено от гърдите ѝ и щедро дарено на поета, е ревниво пазено един век в семейството – първо от сина на писателката, оперния певец Павел Елмазов, а до 8 май 2021 – от съпругата му Лиляна и дъщеря му Мария Елмазови. Двете дами решиха навръх 145-та годишнина от Априлското въстание и мисията на лейди Странгфорд в България, да го дарят на с. Петрич, община Златица. Това е едно от местата, където английската аристократка е изградила болница след съсипването на селото, подлото изколване на част от мъжете му и изнасилването на жените и момичетата в църквата, с основна цел да се заграбят апетитните им имоти от съседните турски села и сганта башибозуци. Този ужас продължава цели 30 страшни дни, в които те се настаняват в селото. Джаспър Мор е единствен от всички западноевропейци, стигнал с групата си до това „изолирано градче“ и записал историите на петричани. Посветил е на темата цялата 16 глава: „Петрич – Състояние на селото – Рушид бей и хаджи Разван – Жертви и следващи мерки на правителството.“[14] Откриваме потресаващи, незаслужено забравени страници, но ще цитирам само краткия извод за обезценяването на човешкия живот в страшното време: Турците в района на Петрич оценяват живота на гяура или християнина за 10 пари (половин пенс) или колкото струва един куршум, т.е. един християнин струва половин куче, което се продава за 20 пари.[15]Уви, днес в Петрич името на Робърт Джаспар Мор и заглавието на неговата прекрасна книга не говори почти нищо, затова пък паметта за лейди Странгфорд е на особена почит и аз, макар пристрастна като панагюрка, в крайна сметка разбирам избора на майка и дъщеря Елмазови да предоставят за вечни времена на читалище „Лейди Странгфорд“ драгоценната реликва!

Две въплъщения на женското милосърдие: Лейди Странгфорд и Райна Княгиня

Дейността на лейди Странгфорд в Българияе описана надлежно в книгата на Румен Генов.[16]Все пак, специално в частта за Панагюрище,е пропуснато името на Филип Щърбанов[17], пряк участник в мисията на лейди Емили в разрушения с артилерията на Хафуз паша център на ІV революционен окръг и околните села.

 В Дудековата къща, където е била болницата и сиропиталището, днес част от историческия музей, стои следният надпис: Най-добрата къща, която е останала, е на два етажа с маза отдолу, като включва четири дневни стаи, освен гостната на долния етаж и баня. Къщата е на 20 години, построена в обикновения български стил и се твърди, че струва около 800 английски лири. Цитатът е отново от Мор, който остава по-дълго от другите разследващи „несполучливото въстание“, ангажиран с мисията на лейди Странгфорд. Става ясно, че в Панагюрище не е осъществен нов строеж на сграда, а е приспособена една от запазените богатски къщи, ползвана и отХафъз паша, и от руския ген. Дандевил по време на Освободителната война…

Няколко панагюрци в спомените си говорят за мисията Странгфорд: „Септември (1876)… Почнаха да дохождат пратеници на чуждестранни благотворителни дружества – главно английски“ (Георги Алойдов) или: „Сега новината е, че е дошла една госпожа англичанка на име леди Странгфорд и нейните двама человеци идат тука постоянно и са фанале Дудековата къща с кириа та са направиле болница и сиропиталище, намират се до 150 души, които се хранят тамо“ (свещеник Манчо Н. Джуджев в писмо до Райна Княгиня в Москва, от 26.11.1876, подписано „Ваш духовен отец“[18])

За съжаление, изследователите не познават, не са разчели и не са разтълкували едно много важно свидетелство. А то е доказателство запрекия интерес на лейди Странгфорд към Райна Княгиня. Откриваме го в писмо до нея в Москва отпо-малкия ѝбрат Анастас (Тасо). Странно е, че то не е включено в най-представителното академично издание „Райна Княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова). Автобиография, документи и материали“, С. 1976. Писмото от 25.ХІ.1876 ецитирано в книгата на Христо Дипчев, който като че ли единствен е изчел целия масив с кореспонденция до Княгинята в БИА-НБКМ. Ето знаменателния текст: Како, дохожда у нас една англичанка, па пита за тебе. Разговаряхме се твърде добре. И хариза на мама една лира. И тука, в село, са дошле консуле двамина и един терджуманин. И додоха три жени да седят на село и са зели Дудековата къща с кирия, та дават таин (дажба) на неволните сиромаси.[19]

Христо Дипчев, правнук на Княгинята, допуска кои са мъжете консули(Скайлър, Макгахан, Церетелев), както и терджуманинът, сиреч преводачът–Петър Димитров[20], но „англичанката“ остава и у Анастас Футеков, и у Хр. Дипчев, 120 години по-късноненазована, а медицинските ѝ сестри – просто „жени.“[21] И тук ще направя една феминистка асоциация. Това неведение в някакъв смисъл напомня свидетелството на небезизвестния панагюрец Петър Карапетров-Черновежд, в което той изразява негативното отношение на панагюрските ръководители на въстанието към идеята младата учителка да понесе знамето, което е извезала: … Бобеков и членовете на Съвета говориха на Бенковски, че никак не е на място да се намесват жени във военни работи и че в дадения случай трябва да се мисли за много по-важни работи, обаче той, Бенковски, не щеше никого да слуша. На всекиго от дейците беха вече дотегнале произволите на Бенковски, та сега никой от членовете на Военния съвет не пожела да участва в смешното тържество, в което поп Груйо, облечен в черковни одежди, държеше кръст с едната ръка и юздата на коня си, а с другата въртеше гол ятаган и псуваше „Проклети неверни агаряни“.(…) Това излишно и безцелно шествие, Райкя възседнала кон да носи знамето, по настоятелното искане на Бенковски, по-късно стана много скъпо и за поп Груйо, и за самата Райкя, без да е тя виновна за това…[22] По-напредничав във възгледите си спрямо жените, затова и видимо самокритичен, е секретарят на Бенковски Тома Георгиев, осъден след Освобождението на смърт от княз Фердинанд по обвинение за замисляно покушение срещу него: В лицето на мнозина от юнаците се забелязваше голямо негодувание, а това беше вследствие на предразсъдъците, че при подобни предприятия знамето би трябвало да се повери за пръв път в ръцете на някой забележителен юнак, а не на една слаба девойка.[23] От тези две описания е явно, че Павел Бобеков и Привременното правителство на Панагюрище на практика са „бойкотирали“ шествието със знамената (защото все пак и Крайчо Самоходов е носел второто знаме, с което шества из Средногорието Хвърковатата чета). Простият народ обаче се е радвал и е благославял новоогласените Княз и Княгиня. След разгрома на бунта обаче възторгът се преобръща в гневно заклеймяване и знаменоската трябва да мине през самия ад! Мислена е и от своите панагюрци като една от виновниците за страданията им. И се превръща във великомъченица, доказва, че е велик дух – в месеците на изтезания, физически гаври с младостта ѝ, по време на разпитите, в дните и нощите в турския затвор „Имам евине“, с непосилните болки на тежкото си заболяване, когато е на ръба на живота и смъртта…

И тук стигам до прекия паралел между лейди Странгфорд и Райна Княгиня, който е убедителен и плътен в живота на Княгинята след спасяването ѝ от турските зандани и заминаването ѝ в Русия.

Още като съпоставим рождените дати на двете жени, ще забележим, че те са родени с разлика от 30 години – английската благородничка през 1826 г., Райна Футекова – през 1856 г. Така още от рождението си имат паралелни годишнини!

И двете свързват съдбите си с Априлското въстание, 1876 г.Това обаче, което ги превръща в истински сестри по дух, е, посвещението им на ЖЕНСКОТО МИЛОСЪРДИЕ.

Райна още като ученичка става председателка на девическото дружество „Китка“ в Панагюрище. След възстановяването му членките му просто я обожават. Факт е, че поставят изпратения от нея портрет в „златно кръжило“ на стената на помещението, където се събират, сякаш е икона! Наричат я „съставителка“ на дружеството, макар че тя се включва през втората година от създаването му, през 1874–1875 г., обръщат се към нея с „драга учителко“ и ѝ благодарят „за назидателните наставления в майчинското Ви писмо.“[24]

След заминаването си за лечение и учение в Москва, Княгинятаразменя интересни писма с Мария (Мариола) Доспевска, дейна членка на женското дружество в Пазарджик, която не само изнася образователни сказки, но и практически се грижи за настаняването на осиротели след въстанието деца, преди всичко момичета. Уви, Мария така и не успява да замине за Москва с група от 80 деца поради ареста и смъртта на съпруга си в Цариград, големия възрожденски художник и поборник Станислав Доспевски.

Затова пък Райна Княгиня завинаги ще остане в благодарната памет на съотечествениците си (така панагюрци наричат съгражданите си) с успешно проведената от нея мисия да настани в Москва 32 деца –сирачета и несирачета. Голяма част от благодарствените писма до нея след въстанието са дело на близките им хора.

Райна откликва и на жалбите на панагюрските свещеници, които ѝ описват бедността на храмовете си. Затова тя, настанена в Страстния манастир, под грижите на игуменката („матушка“)Евгения, се постарава да бъдат изпратени църковна утвар и други дарове, които стигат и за родното ѝ място, и за църквите в съседни села…

И не на последно място, известно е, че Райна Княгиня след Освобождението осиновява сирачето Гина Щъркова, което е на възрастта на втория ѝ син.

За женския култ, който е формирала със стоическото си държане пред турските съдилища, сблаготворителната сидейност, както и с високата си образованост на първа българска дипломирана акушерка в Имперския медицински университет на Русия, доказателство е фактът, че когато е учителка в Търново много девици се записали да учат при нея! По това време в България има само две девически гимназии – в София и в старопрестолния град. Защото скромната млада жена, станала знаменоска против постулатите на времето си, по достойнство е почитана от момичетата на нова България!

Като хронистка на Вазовия род и изследователка на Иван Вазовото дело, съм се питала, защо тази велика жена не е включена в „Епопея на забравените“? Защо Патриарха не ѝ е посветил дори стихотворение, както е направил двукратно за лейди Странгфорд, без да броим десетките исторически личности, удостоени с възхищенията му?…

Затова пък народният гений ни е оставил няколко несравними, обичани и днес песни за Райна Княгиня. На свой ред словенският класик Антон Ашкерц не е пропуснал да възпее българската Княгиня в „Панагюрски празник“, при това в талантливи стихове:

Ти си хубава, Райно, с име

и чест,

но по-строга от ангел

небесен си днес!

И възседнала на коня, юначна

левица,

в твоя образ аз виждам

народна царица!

Лично аз съм убедена, че съпоставителният анализ на двете велики жени, останали в пантеона на Априлското въстание – българската княгиня по дух и народно признание и английската аристократка по кръв и по благотворително дело, е навременен. Типологична е връзката между двете с оглед на женските им фигури – панагюрската учителка, една от най-образованите жени в своето време, безпрецедентна знаменоска в мъжкото въстание, една от първите акушерки в новоосвободената столица и лейди Странгфорд, която трябва да мислим не само и толкова като продължителка делото на покойния си съпруг, но и като част от женската филантропия във Великобритания! Проф. Румен Генов подчертава и благотворителната дейност на Катерин Гладстон с нейния Шилингов фонд за България, като прави следното обобщение: Изобщо жените имат важно място в хуманитарната дейност във Великобритания по време на Източната криза. Във в. „Нова България“ през септември 1876 г. е поместено съобщение за събрание на лондонските жени в защита на пострадалите българи (…). В писмо на българските делегати Драган Цанков и Марко Балабанов от Лондон, до Тодор Бурмов в Цариград, пишат за обръщение до кралица Виктория в подкрепа на българите, подписано от 43 845 жени. Жените в Единбург събират и изпращат 150 фунта стерлинги до Централния помощен комитет в Цариград.[25]

Мисля, че е съвършено уместнобиографиите на двете забележителни жени лейди Странгфорд и Райна Княгиня да бъдат прочетени и в контекста на женските движения за образователни права и национални свободи, на които се подчинява стоическата им човеколюбива дейност…

Красиво би било и почетното им съполагане върху Стената на славата в Панагюрище! Защото на финала на тази малка успоредна животопис у мен закономерно се оформи идеята за предложение към общинското ръководство в града да бъде създаден образцов знак на Паметта за лейди Страгфорд. Подобно на монумента ѝ в гр. Батак; музейните сбирки в Радилово и Петрич;барелефа ѝ в гр. Хисаря и паметната плоча във Веригово (някога с. Синджирлий); десетките улици, носещи славното ѝ име из пределите на България!

Ще завърша своя паралел с Вазовата апология от по-известното второ стихотворение, посветено на лейди Странгфорд, която с пълно основание може да отнесем и към закрилницата на сираците и обичлива акушерка на децата на свободна България – Райна Княгиня:

…Ти доказа на светът,

че във тоя век ужасни,

век на подлост, злоба, срам,

чувства светли и прекрасни

греят йоще сам и там;

че ак някой сълзи рони,

има кой да ги суши,

че ак има зли демони,

бдят и ангелски души.

Бележки:

[1] ViscontessStrangford Report of the Bulgarian Peasant Relief Fund: With a Statement of Distribution&Expendature. By the Right Honorable. London, 1877,p.25.

[2] Мор, Р. Дж. Под Балкана, С., 1992, с.62.

[3] Мор, Р. Дж. Под Балкана, С., 1992, с. 66-68.

[4]  Турското име на Панагюрище.

[5]  Мор, Р. Дж. Под Балкана, С., 1992, с. 63.

[6]  Мор, Р. Дж. Под Балкана. С., 1992, с. 148.

[7] Сп. Читалище, г. ІІІ, 1872, кн. 1 и 2.

[8] Предговор, съставителство и редакция Ива Бурилкова и Цочо Билярски. С., Sky print, с. 282-322

[9] В. „Напредък“, бр. 105 от 29 октомври 1876.

[10] ДАА-Пловдив, ф. 1070, оп. 1, а.е. 16, л.1.

[11] ДАА-Пловдив, ф. 56, оп.1, а.е.40.

[12] Вълчев, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път. С., 1968, с. 332.

[13]  В сб. Иван Вазов в спомените на съвременниците си. С., 1966, с. 300-301.

[14]  За повече вж. Петрич. В: Мор, Робърт Джаспар. Под Балкана. С., 1992, с. 198-210.

[15] Цит. съч., с. 204.

[16] Генов, Р. Източният въпрос, Априлското въстание и английската филантропия. Семейството Странгфорд и българите. С., 2007.

[17] Това, което можем да допълним, е относно ангажиментите на Филип Щърбанов, свързани с нейната благотворителна мисия. Братът на Петър Щърбанов, загинал в същата Дудекова къща, приема да обхожда изгорелите села и да раздава на обраните им жители „жито, дрехи, завивки и др. подаръци“. И преди всичко да повдига покрусените им от преживяното духове! Дейността му продължава до началото на 1877, когато със започването на руско-турската война турските власти предприемат арести на участниците във въстанието. Ф. Щърбанов заминава за Сърбия, където престоява до февруари 1878.

[18] НБКМ – БИА, ф. Райна Георгиева Футекова, 2, В 874.

[19] Дипчев, Хр. Райна Княгиня. С., 1996.

[20] Лейди Странгфорд има свой отделен преводач – Вълко Ив. Шишков (1856-1918). Благодарение на лейди Емили той завършва естествени науки в Лондонския университет и става учител в Пловдив, както и търговец, председател на Пловдивската търговска камара. Като кмет на Пловдив инициира кръщаване на улица на името на своята благодетелка.

[21] Анастас Футеков умира от туберкулоза едва 34-годишен, като учител в Пирдоп. Съпругата му Дела, също панагюрка, доживява до 104 г.

[22] Черновежд, П. Кратко описание на Панагюрското въстание. С., 2016, с. 43-44.

[23] Георгиев, Т. Бележки за Средногорското въстание в 1876. В: Райна Княгиня…С., 1976, с. 144.

[24] Райна Княгиня. С., 1976, с. 181.

[25] Генов, Р. Източният въпрос, Априлското въстание и английската филантропия. С., 2014.

© Катя Зографова