Еньовден

В най-дългия ден от годината – 24 юни, народният календар отбелязва Еньовден – красив и щедър празник, скътал в душите на хората почитта към природата и преклонението пред нейната чудодейна сила. Православната църква чества на тази дата Рождение на св. Йоан Кръстител, когото народът нарича „Свети Иван бильобер”, но изпълняваните векове наред магически обредни практики и ритуали ни отвеждат в далечни езически времена, когато календарният и стопански цикъл се определя от най-важните повратни астрономически промени. В основата на празника, свързан с лятното слънцестоене, стои прастарият култ към слънцето. Още в Древния Рим на този ден в храма на богинята на щастието Фортуна се стичали хора, накичени с цветя и билки. С орфически химни, мистични обреди и поднасяне на дарове траките посрещали Деня на лятното слънцестоене и почитали Слънцебога и Великата богиня майка. Еньовденската обредност е част и от праславянския пантеон и е свързана с едно от най-тачените слънчеви божества – Купало /Купала/.

Според народните представи на Еньовден небесното светило става рано-рано, окъпва се и достигнало най-високия си връх по своя път, спира да си почине – за да огледа земята, да потрепти, да поиграе и полудува и да се завърти за зима. Останал е и изразът – „Еньо си наметнал кожуха и тръгнал за сняг”. А който зърне вихрения слънчев танц, ще бъде здрав и щастлив през цялата година. Сутринта всички посрещат слънчевия изгрев и по своите сенки гадаят за здраве. Повсеместна е вярата, че в ранното еньовско утро от кладенци и реки потича „жива” вода, защото слънцето се е окъпало в тях и всеки трябва да се наплиска за здраве или да се отъркаля в росните треви и ливади. В нощта срещу Еньовден звездите слизат на земята, целуват билките и тревите и им придават магическа целебна сила, която изчезва с изгрева на слънцето. Затова рано сутринта млади и стари тръгват да берат цветя и билки, да „китят китки”, да правят голям еньовски венец, през който всички се провират за здраве и дълголетие. Красивите и уханни еньовски китки се окачат на различни места в дома и се използват през годината за лек. С тях се ръсят болни и здрави, хора и животни, прогонват се зли сили, правят се магии за любов. С вода, в която е натопена еньовска китка, жените мият косите си, за да са дълги и здрави. Земеделците връзват трева повет на кръста си, за да не ги боли гърбът, когато  работят на полето.  Желаното от всички омайниче наричат неслучайно „старата билка“, защото е толкова старо, колкото и любовната магия. Омайниче и любиче зашиват в ризата си и слагат в чеиза момите и плискат лицата си с вода, за да греят като слънце и да омаят с хубост своя избраник. А момците примамват момите като закачат смин на калпаците. Грабне ли ергенът китка от перуника, завинаги остава омагьосан от любовта на девойката. Билки разделни – тинтява, вратига, дилянка, търсят майките, които не одобряват избора на младите или искат да освободят момата от разрушителната любов на змея. Иглика, росен и тинтява пазят дома от зли сили. Невестите берат метличе, за да изметат от къщите болести и злини, занаятчиите окачат наваличе на вратите си, за да се радват на много клиенти. А билкари и знахари тръгват по потайни пътеки и търсят приказното цвете разковниче – магично растение, което цъфти точно преди изгрева на слънцето, отваря всички заключени врати, превръща желязото в злато и носи щастие. Набраното на този ден еньовче – символ на празника, лекува всякакви болести и осигурява дълголетие.

Според народните представи има 77 болести и половина, за всички има лек, само за половинката незнайна болест още не е открит, но и за нея има цяр – половин стрък трева, откъсната наслуки със затворени очи на Еньовден. В тази най-кратка нощ в потайно време излизат житомамници и бродници – да „мамят“ житото, да го отнесат от една нива на друга. Затова стопанинът сам зажънва нивата в средата или от четирите края, за да я намери житомамницата вече „обрана”.

Нощта на умиращото и възраждащо се слънце се смята за особено подходяща за различни магии и заклинания. Вярва се, че в граничното годишно време срещу празника морето спира да се движи, небето се отваря и се случват чудеса. А момите се надяват да открият чудото на любовта и своя жених. Затова с трепет очакват какво ще нарече Еньовата буля – облечено в невестинска премяна малко момиченце, с което девойките обикалят цялото село, нивите, изворите, чешмите. Еньовата буля нарича за щастливо задомяване, маха с ръце и „вика“ житото да налива класовете, да пълни хамбарите наесен. След това край реката или чешмата започва напяването на китките, приготвени още предишната вечер и оставени в котел с „мълчана” вода да пренощуват под звездите. Еньовата буля вади китките от котела, а момите наричат за какъв момък ще се омъжи девойката, припяват за любов и щастливо задомяване, за щедрост на земята и честити дни…

Достигнал до нас през вековете, този красив и слънчев празник всяка година ни омайва с пъстроцветието, красотата и вълшебството на природата. Идващ с дъха на избуялите ниви и ливади, с аромата на разцъфтели цветя и дъхави билки, той сякаш ни напомня, че щастието ни зависи от самите нас. И нека в този най-дълъг ден от годината, в който дори слънцето спира да отдъхне, поспрем за миг в нашия забързан, понякога черно-бял делник, за да вдъхнем уханието на настъпващото лято, да усетим галещата топлина на лъчите и се потопим в цветната омая на юни. И може би тогава, дори скрита зад облаци, ще открием светлината в сърцето си и ще намерим вълшебното разковниче на вярата, надеждата и любовта…

©  Лена Кирилова