Емоционална биография

Spread the love

Теодор Траянов в дневника на Дора Дюстабанова

Струва ми се, че въобще човешкият език няма думи, с които бих могъл да изразя това, което ме свързва така болез¬нено-сладко с тебе! Разбира се, вън от всичко друго, от чисто духовен характер, което те прави за цялото ми съществувание абсолютно необходима!

Какво бих могъл, като творец, да направя без тебе?Нищо. Ти си ми въздухът, в който живея като човек, радвам се като мъж и се прераждам всеки ден като творческа личност.Ти си моята малка и Велика Дора.

Така пише поетът Теодор Траянов до Дора Дюстабанова през лятото на 1936 г. – почти 13 години след първата им целувка и 1 година преди смъртта на Дора – смърт, прекъснала невероятната им любов.

Съвременниците им свикват да ги виждат заедно. И дори приемат като нещо естествено тази скандална връзка (поетът има жена и три деца, а разликата във възрастта им е близо 23 години). Любовта им радва истинските приятели, а нейното упорство кара враговете да немеят. Тя прави двамата силни, чрез нея познават щастието да искат и да бъдат щедри. Дора е зрялата любов на поета – жената, при която той намира нежност и спокойствие; жената, която провокира творческия му потенциал и отприщва таланта и работоспособността му; жената, чието най-важно предназначение е да поеме върху себе си житейските несгоди на твореца: Аз съм неговата броня. Стрелата най-напред мен ще прониже, след това него.

 

Спектакъл на театър „Студия“ с участието на Дора Дюстабанова

Началото на връзката е от януари 1924 г. Дора Дюстабанова е актриса в театър „Студия“, създаден от Исак Даниел със съдействието на групата около списание „Хиперион“. За това начало Теодор Траянов си спомня: Беше на Нова година. Стубленска и Марта Попова пожелаха да ме целунат. А Дорето тъй ме погледна… Ние се обичахме, но не се бяхме целували. Тогава аз станах от масата и казах: „Да отидем горе, Дора!“Беше в Дома на изкуството.Всички разбраха защо се качваме. После Дора ми казваше: „Първата целувка беше тъй възвишена, небесна…, но втората ми взе дъха и ме направи жена.“ Когато слязохме при другите на масата, някой подхвърли: „Много си хубав тази вечер, Тодор! Сияеш!“ Казах: „Има защо.“ (Балабанова, Вера.Теодор Траянов. Литературни анкети.С, 80, с. 51-52).

В културната история на България Дора Дюстабанова се помни като талантлива актриса от Народния театър. Започнала с малки роли в Студията, тя бързо проявява характерно дарование. Особено успешни са пресъздадените от нея образи в „Орлето“, „Щурецът на огнището“, „Малкият Ейолф“, „На дъното“, „Престъпление и наказание“. Актрисата не придава особена стойност на своята професия, не живее заради сцената – напротив, театърът е своеобразна тегоба, която ѝ пречи да посвети всичкото си време и сили на любимия. Единствено заплатата, така нужна на двамата, я задържа в театъра. Теодор Траянов цени у нея актьорския талант и се вълнува много повече за неговото признание. Той я насърчава и в писането на стихове, понякога дори нанася поправки върху ръкописите ѝ. Приживе Дора публикува малко, като се подписва с псевдонимите Дора Янтрина, Красимира Янтра. Стиховете ѝ са искрени, пропити с любовта ѝ към Теодор Траянов. В тях личи творческа индивидуалност. Непредсказуемо е дали нейният талант не би се развил, ако притежаваше самочувствието и амбицията на поетеса.

Всъщност най-стойностното, сътворено от Дора Дюстабанова, не са нито стиховете, нито театралните ѝ образи. Това, от гледна точка на литературната история, е нейният дневник. Започнат е през март 1925 г., а последната дата в него е 15. X. 35 г. Включва три тетрадки със 178 изписани листа и се съхранява в къща музей „Христо Смирненски“.

Дора Дюстабанова

Започвайки дневника, Дора Дюстабанова е твърде далеко от суетното желание за самоизява – тя осъзнава огромната отговорност, каквато е любовта на поета. Нейното Аз остава в сянката на Мъжа-Творец. Но при започването на този дневник не себе си имах предвид, тъй като моето съществувание ще мине незабелязано. Кому са нужни моите драскулки?Аз имах друг един човек предвид, чиито живот и творчество трябва да пълнят моя дневник. И то в един момент, когато той е сам, изоставен от цял свят и да него съм само аз. Или трябва да бъда верен страж на неговия гений и живот, или трябва да слезна от пиедестала, на който той ме е покачил. Аз трябва да бъда вярна на себе си и на пътя, по който съм тръгнала! До последния момент ще бъда до Тодор и ако паднем, то поне двамата ще се сгромолясаме, а ако се възкачим нагоре, още по-добре – пак заедно ще стигнем висините… Аз не съм нищо друго на него освен негово духовно дете, негова сестра, майка.Аз трябва да бъда вярна на поста си и с кинжал да пазя престола му.

В спомените на близките и съвременниците си Теодор Траянов е представен противоречиво: ту длъжник на виенските сервитьорки, ту солиден дипломатически чиновник с богат гардероб; ту мрачен и затворен в себе си саможивец, ту блестящ и чаровен събеседник; ту гениален поет, „маг на българското слово“, ту непонятен и отричан до крайност творец. Дневникът на Дора Дюстабанова е една емоционална биография на Траянов за десетина години – интензивен и плодоносен творчески период, през който поетът създава някои от най-значителните си произведения, събрани в книгите „Романтични песни“ (1926) и „Пантеон“ (1934).

Вярно, че влюбената жена не е най-обективният житиеписец. Преклонението ѝ пред гения е много силно. Някои от страниците на дневника звучат като ницшеански апотеоз на свръхчовека. Но, събличайки от словото емоционалната дреха, откриваме богатството на конкретните сведения за поета: живота му, отношенията му към семейство и приятели, характера, интересите и възгледите му, творческия му път.

Когато свързва съдбата си с Дора, Траянов е на 42 години. Завърнал се в България след продължителен престой в чужбина (като студент и служител на Министерството на външните работи), вече с 4 поетични книги, от 1922 г. заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира списание „Хиперион“ – трибуна на българския символизъм.

Семейният му живот е в криза. По време на следването си се е оженил за австрийката Елена Петерс, която продължава да живее във Виена с трите им деца Васко, Жанет и Асен. Писмата, които идват до България, са редки и съдържат само искания за пари. Г-жа Траянова започва война срещу своя съпруг и неговата любима. Водена от девиза „Целта оправдава средствата“, тя не се спира пред нищо – пише в дневника. – Писмата, които тя му изпраща, са действително страшни. Да бъдеш 17 години жена наедин гений и да не можеш да вземеш поне малко от неговото благородство… Тя внушава на децата, че техният баща не е нищо, че той е един мошеник, бездарник, развратник и лъжец.

Дора Дюстабанова често разсъждава за своето място в живота на Теодор Траянов, опитва се да се постави на мястото на Елена, да бъде обективна: Когато самата аз я обвинявам за това или онова, виждам, че това са дребни работи, недостатъци, които всеки един от нас има. Ако има вина, тя не е нито в нея, нито в Тодора. Тя е вън от тях, а именно, че Елена не е била жена за Тодора.И тук е катастрофата на Елена – тя иска с аршина на обикновения човек да мери гения… Тя и Траянов – два полюса! Да се мъчиш да смъкнеш един гений в обикновения порядък на нещата, там, дето всеки банкер или фабрикант на чаши и чинии се чувства необикновено щастлив, там да се мъчиш [да] смъкнеш квинтесенцията на човешкия дух, не, това не мога да разбера.Винаги съм искала да защитя Елена – пише Дора. Но ѝ е трудно да я оправдае, когато г-жа Траянова използва като оръжие срещу мъжа си децата и неговата любов къв тях: Елена не му беше писала вече четири месеца за тях (б.м. за децата), той не знаеше как са, болни, здрави… Той беше прав като ми казваше, че тя ще се улови за най-болното му място – децата, че тя ще ги отчужди и ще иска да вдъхне омраза към баща им. И още нещо Дора Дюстабанова не може да прости – равнодушието, с което Елена гледа на творчеството на своя съпруг: Тая жена, която цял живот го е спъвала, която като е получила „Песен на песните“ обърнала се и казала на децата: „Това са трици“

За Виена постоянно заминават пари – пари, събрани от двамата с цената на много лишения – от храна, от лекарства, от елементарни удобства. Една почти постоянна мизерия е спътница на любовта им. Та кучетата много по-добре живеят, отколкото той. Всяко куче си има колиба, ядене, а той, той какво има. Всяка сутрин е принуден да ходи и да търси пари на заем, за да прекара деня, инак трябва да гладува цял ден. Има някаква си квартира, на която не може да плати наема и печка, в която цяла зима не е слагано нито дърва, нито кюмюр. Глад и мизерия – ето животът на Тодора в този момент. Без постоянна работа, с епизодични приходи от писателски труд, Теодор Траянов не може да си позволи гордостта да отблъсне парите от заплатата на Дора, които тя дели с него. Както и да осъществи мечтата си – да я спре от театъра и да я издържа да следва в Университета. Затова и още по-стойностни са изблиците на щедрост при редките случаи на пари в джоба му.

„Романтични песни“

Най-после Тодор взе 10 000 лева от Министерството на просветата за „Романтични песни“. По този случай ми подари един много хубав чадър с кокалена дръжка. Увертюрата преди купуването беше дълга. Аз не исках в никакъв случай да ми подарява чадър, а при това толкова скъп, какъвто той искаше да ми купи. А освен това същия ден ми беше дал 500 лв., за да си взема шапката, която бях дала на поправка. С една дума – подарък за 1 000 лв.

Добър, искрен, нежен, със „слънчат“ характер и шекспировско чувство за хумор – това е Теодор Траянов според Дора. Но дневникът говори и за друг човек – сърдит и мрачен, лесно нараним и избухлив, обидчив и невъздържан.

А, страшен е Тодор, когато е разярен! В такива моменти аз се свивам в някой ъгъл и мълча, докато мине бурята. Ако смееш, кажи му една дума – гръм и трясък. Никакви молби, никакви плачове не са в състояние да го спрат! Вихърът трябва да мине от само себе си.

Богато нюансирани са настроенията на Траянов: страшната ярост преминава в сълзи на светлите му очи, после идва поток от вицове, хълцане от радост, или, щастлив, скача из стаята и тупа с ръце. Дора Дюстабанова е приела за себе си ролята на по-възрастния – с майчинско търпение тя понася гневните изблици на поета, знаейки, че след малко ще му мине и той ще моли за прошка. Милият, той не знае, че аз никога не му се сърдя, тъй като всичко у него е за момент, а след това очите му са като две слънца, които излъчват безкрайна топлота и любов.

Особено чувствителен е Теодор Траянов към оценките, които отделни личности и обществото като цяло правят на творчеството му. Той има постоянна нужда от нечие горещо одобрение. Намира го освен у Дора в един постоянен кръг от верни приятели – критиците Иван Радославов и Моис Бенароя, по-младите сътрудници на „Хиперион“ Петър Кишмеров, Коста Стефанов, Мирослав Минев, Люба Касърова, Христина Стоянова. Страда от разрива с довчерашния приятел и съмишленик Людмил Стоянов. Учудващо лесно вярва на литературните клюки, които го засягат болезнено. В дневника често се употребява преизказното наклонение:

Г-н Людмил Стоянов имал голяма разправия с Янко Янев за Тодора… Той казал на Янко Янев, че Тодор е един малък, един посредствен поет, чиято маниащина била усилвана от една жена, т.е. аз.

Срещнал се с Борис Йоцов и последният му казал, че Николай Лилиев е като потресен от „Пантеона“ и казал, че „не са лоши“. Да, злобата на малкия талант към гения е страшна!

Възхищението от поезията на нейния любим е основният критерий в ценностната ориентация на Дора Дюстабанова – готова е да даде Нобелова награда на Коста Стефанов, но нарича Лилиев „малък талант“. В литературните среди гледат на Траянов и Лилиев като на съперници в областта на творческите възможности, новаторството, популярността. Прави чест на двамата, че рядко се поддават на интригантството на сеирджиите.

Сътрудниците на сп. „Хиперион“ – Иван Радославов, Моис Бенароя, Теодор Траянов, Вичо Иванов, Мирослав Минев

Теодор Траянов поддържа контакти и с литературни дейци извън България. Срещите с някои от тях, макар редки, крепят творческото му самочувствие: …Имал среща с един ирландски кореспондент…, който се връщал от Турция и се отбил в София, за да се срещне специално с Тодор. Тази среща му подействала много добре, но от друга страна го е страшно обезкуражила. Той е говорил много открито с Тодор за неговото творчество, за значението му сега в Европа, сравнявал го с Гьоте и Шекспир, но останал страшно разочарован и огорчен от това, което се върши у нас спрямо Тодор. „Но това не е само у вас, казал той, това е днес цяла Европа – продажна и рекламаджийска.“ Той съветва Тодор да напише драми и да държи обезателно Америка, откъдето може да вземе много пари, а след това да плюе и на Нобелова премия, и на всичко, което те биха му предложили.

Дневникът е наситен с информация за интересите, възгледите и вкусовете на Теодор Траянов: Той обича хора, с които може да разговаря за … поезия, война, театър, шах, пътувания, астрономия. Заварих ги, че говорят с Коста за последните политически събития, разиграли се в България, които Тодор страшно тежко изживя.“ (Датата е 5 октомври 1935 г.)

Най-ценни са сведенията за творческия процес на поета – планове и етапи на осъществяването им, маниер на работа, промени в замисъла, самооценка. Наблюдавайки го как работи, Дора има чувството, че присъства на „някакво жертвоприношение“: Той ту седеше замислен, с поглед вкован в една точка, ту бърбореше нещо сам на себе си, ту започваше да лови с ръцете си, като че ли търсеше нещо из въздуха, ту пък изведнъж така силно извикваше и започваше да ходи бързо из стаята… И този страшен крясък означаваше „намерих“.

Теодор Траянов може по 5-6 месеца да не напише нищо, а след това няколко месеца, обхванат от трескава възбуда, работи денонощно. Дори когато е сред хора и разговаря с тях, вижда се, че мисълта му е другаде. Най-плодотворни за него са септември и октомври.

Когато едно стихотворение е написано, идва ред на Дора. Актрисата го чете неведнъж – поетът иска да чуе сътвореното – „нито една дума… не трябва да тежи“. Траянов се връща често към написаното и го преработва. Там, където според Дора стихът е съвършен, той прави нови поправки. Интересен е фактът, че първата и последната строфа обикновено остават такива, каквито ги е написал в началото – тях много рядко преработва, особено последната.

Работата му коства много мисловни усилия. Плановете му се променят – не едно стихотворение пада от готовата вече стихосбирка, за да влязат вътре други; заглавието „Български песни“ е изоставено, преминава, се през предложенията на Дора („Вечерен звън“ и „Песни за гората“) и на Траянов („Горски полъх“ и „Лирически песни“), за да излезе книгата като „Романтични песни“. Под заглавието стои „На Д. Д. посветени“. Това е твърде високо признание:

Аз не заслужавам това, аз не заслужавам…“ Тодор мълчеше и само ми каза: „Ти твърде много се подценяваш, Дора. Тези песни са ми най-скъпите, защото са писани само за теб. Ако ти не беше, аз нямаше да напиша нито ред повече… Искам да напиша за теб „Светли песни“…, където да възпея цялата наша любов от първия ден, в който те видях, до днес и тях да ти посветя. Но ме е страх, че не ще мога да ги напиша, може всичко да се случи, аз съм болен и мога да умра, и затова реших да ти посветя „Романтични песни“. Мислих дълго преди да сложа посвещението, тъй като тези песни са тъжни, а ти си ми дала най-голямото щастие, за да мога да ти посветя тъжни песни. Но именно, защото ти си ми дала най-голямото щастие, затова ти ги посвещавам. Ний изживяхме тези песни в продължение на три години.Сега ние с теб сме венчани духовно за вечни времена.

„Пантеон“ (1934)

В продължение на няколко години Теодор Траянов подготвя „Пантеон“. Трупат се едно след друго стихотворения. Обхванат е от „ужасен творчески нагон“ – дори и Дора не го е виждала такъв. Всеки ден все нови идеи: Веднъж ми каже, че стихотворенията в „Пантеон“ ще бъдат 60, други път 80, а понякога и 200. Скоро ми разправяше, че ще го раздели на две части, в първата ще влизат всички поети (което и прави), а във втората – всички философи и основатели на религии като Орфей, Рама, Исус и т.н. А вчера даже ми каза, че докато е жив все „Пантеона“ ще работи. „Няма – казва – да оставя нито един от тези клетници, нито един, който да не влезне в „Пантеона“.Аз чувствам, че когато работя, духът на този, за когото пиша, е при мен.

Дора Дюстабанова особено стриктно документира раждането на всяка творба в дати, дори и в часове: на 25 октомври 1928 г. от 2 до 4 часа следобяд Траянов написва „Осмяният крал“ в памет на Брюсов. В дневника има сведения и за различните варианти на заглавията (напр. „Магесникът с черните очила“ е първото заглавие на „Магесникът“, „Над умрелия герой“ – на „Пътят на героя“), за творческия маниер на поета (докато пише „Към поета“ и „Посвещение“ той слуша по десет пъти Вагнеровите „Валкюрии“). През 1933 г. Теодор Траянов решава всички посвещения от „Пантеона“ да имат по 6 строфи, което налага да се върне към някои написани по-рано творби, неотговарящи на това изискване.

Едновременно със създаването на „Пантеон“ поетът преработва и преиздава през 1929 г. първите си книги под общо заглавие „Освободеният човек“. А през 1935 г., 10 години след излизането на „Романтични песни“, започва и тяхната преработка.

С времето Дора Дюстабанова става все по-нужна на Траянов – тя е първият му литературен критик, нейното одобрение го прави щастлив: Всяка вечер щом ида при него, първото нещо, което ще ми каже, е: „Мъни, виж какво съм написал.“ И страшно се радва, като малко дете, когато харесам всичко, което е написал; щом нещо не ми се хареса, веднага се сърди, но след малко, като малко послушно кученце, сам го поправя.“

Дневникът на актрисата е свидетелство и за нейното развитие – явно под влияние на поета. Повествованието в началото е мудно, с много излишни подробности. През последните години Дора пише по-рядко, но по-съдържателно, без незначителна информация.

Променя се и самочувствието ѝ – тя вече не се учудва на любовта на „гения“ и се счита достойна за нея. Защото: Само аз зная как е написан „Патеона“!!! В дни на най-страшни лишения, мъки, скръб, бедност, болно сърце, убийството на Васко, мизерията на другите две деца във Виена, воя на Елена и злобата и насъскванията на „пишущите братя“. Но въпреки всичко „Пантеона“се издига като готическа катедрала – камък по камък. И всеки камък е спояван с кръв и със сълзи! И те всички чувстват това и затуй мълчат.По-добре да мълчат. И, нямайки друга възможност да се борят с него, искат да му отнемат последното парче хляб от ръката. Но нека бъдат спокойни, аз съм насреща. Докато аз съм при Тодора, той няма да загине!!!

Повод за самочувствието ѝ дават и многобройните писма на Траянов. В тях тя е единствената царица и в мисълта ми, и във въображението ми, и в сърцето ми, и в душата ми… постоянната вдъхновителка, духовната пружина, фермента на вдъхновението ми.

Дневникът е интимна изповед, моментно настроение, спонтанна изява на чувства и въпреки това е документ – за един творец, за една епоха. И за една удивителна любов.

В края на живота си Дора Дюстабанова като че ли предпочита мерената реч. Стиховете ѝ са допълнение и към дневника, и към любовта ѝ – техен герой отново е Теодор Траянов –„рицар на доброто“, „дух могъщ“.

Страница от дневник 

Душата си разгънах аз за тебе

и девственото си сърце разкрих.

И, заживяла в твоя сън вълшебен,

сърцето си със твоето споих.

 

Намерих сили, сили нечовешки,

та редом с теб да мога да вървя,

да те подкрепям в пътищата тежки,

когато ти ме виждаше едва.

 

Аз всяка вечер бръчките изглаждах

по твойто чело, тежко от тъга.

На вечна обич огъня подклаждах

и кротко милвах твоята ръка.

 

А ти, в мира на песните заслушан,

мълвеше за далечни гласове

и, тръгнал с мен по някой мост въздушен,

раздаваше ми звездни светове.

 

Аз слушах как сърцето ти велико

говореше със твоя дух могъщ.

Аз виждах красота, която блика

из погледа на героичен мъж.

 

И в себе си благодарех на Бога,

че за любов към теб ме е създал,

че станах аз в страхотния ти огън

Мадоната на твоята печал. 

12.ІІ.36

 

Пред Пантеона“

(Подражание на майстора)

 

Не си ли кралят на лазура,

водач на нищите в света,

и Чайлд Харолд, сред гръм и буря

погребващ първата мечта?

Не си ли викинг героичен,

не си ли Фауст, Дон Жуан?

Не си ли и пророк мистичен,

Светия с тръне увенчан?

 

О, всички зодиаци греят

у твоя вечен Пантеон,

там всички херувими пеят,

там твой е всеки царски трон.

Ти смело претвори живота,

пред Бога оправда света,

закона вечен на доброто облече в нова красота.

 

Там редом свойта литургия

отслужва всеки дух велик

и, в плен на творческа стихия,

застава в земния си лик!

А ти, в сърцата им заслушан,

долавяш твойта кръв да бий

и в танец, призрачно въздушен,

повеждаш техните съдби.

  1. IX. 36

 

Песента на Лейлюлим

 

Добрият Бог при теб ме прати

с един невидим херувим

и сложи три звезди в душата

на твой та малка Лейлюлим.

 

В едната грее – цял елмазен –

за теб уречен талисман.

На него е ликът изрязан

на българския вечен блян.

 

До нея кръстът Божи свети,

под чийто знак си се родил

и, по повеля на небето,

е кръвта си песни си кърмил.

 

А третата звезда е бяла,

нетленна в своя девствен зной.

На тебе в сън е предвещала,

че моят цял живот е твой…

 

Добрият бог при теб ме прати

е един невидим херувим

и сложи три звезди в душата

на твойта малка Лейлюлим!

1937, Тодоровден, на моя и твоя имен ден

 

Погребален накит

 

Аз знам.че моят погребален накит

ще бъде наниз от безкрайна жал,

че твоите мисли чудото ще чакат

по моя лик, студен и побледнял.

 

И знам, че твоите болки нечовешки

могла бих само аз да утеша,

че твоите сънища ще бъдат тежки,

когато чакаш моята душа.

 

Но знам, че някога там горе, с трепет

ще те дочакам радостно смирен –

 „Обичам те!“ ще чуеш моя шепот,

„Обичам те!“ ще шепнеш вдъхновен!

 

И моят тъжен погребален накит

ще стане вечен булчински венец.

Там много ангели ще ни дочакат

пред трона на Всевишния Творец. 

29 .V 37

©  Светла Тошева

error: Свържете се с нас.