Лица. Емилиян Станев

Spread the love

Няма нищо по-трудно от това да разказваш за хубавото.

М. М. П р и ш в и н

 

Ако надникнете в биографичната справка за писателя, навярно ще останете разочаровани: представата, която имате за него от произведенията, няма „плътно покритие“ с фактите от биографията. Ето: бедно и нерадостно детство… завършил гимназия като частен ученик… три месеца студент в Художествената академия, два семестъра по търговия и финанси в Свободния университет, сетне – надничар в Софийската община, дребен чиновник… И комай това е всичко. Няма изключителни събития, необикновени обстоятелства, извънмерни случки…

Не бързайте. Зад сухите данни от формуляра стоят години на лутания и догадки, на прелестни увлечения и непреодолима скръб, на съзряване и вяра; зад бездушната маркировка на сведенията са заключени много и дълбоки преживявания, силни чувства, неугасими амбиции и най-светли мечти. И те са, които изплитат тъжно-веселата тъкан на детството, които съставляват същинската биография. Аз съм роден в Търново споделя писателят и съм много, много задължен на моя роден град. Всички мои спомени от детинството са много красиви.  „Красиви“ в случая не е равнозначно и на „щастливи“. Щастието, т. е. вътрешното удовлетворение, в младите му години всъщност е много по-малко, а често и съвсем го няма. Бях много буен юноша, командувах цяла банда от хлапаци… Всеки ден идваха делегации от пострадали да се оплакват на майка ми. И същевременно заобикалящата среда с еснафския си дух го потиска, чувствува се горд, но неразбран, една непобедима самотност го измъчва. От осемгодишна възраст ходи с баща си на лов, петнадесет-шестнадесетгодишен вече притежава пушка, но и много чете. Ницше, Пшибишевски, Арцибашев, нищо от отровата на времето не остава неопитано. В училище се учи „средно“, често пъти скучае в клас, а през свободното си време рисува, свири на цигулка, опитва се да „пише“. И когато се налага, взема диплома за средно образование като частен ученик за едно лято. Баща му искал да го види адвокат и никак не могъл да си представи как е възможно да се пренебрегне спечелената вече от него клиентела на помощник-адвокат заради някакво си писателство. И в университета не се задържа за дълго – финансовите и правните науки не го увличат. Щом се зажълтееше гората на Витоша, и нещо започваше неудържимо да ме влече. И аз тръгвах. Трябва да познава човек боазите между Елена и Търново, горите, мириса на шумата, за да може да си обясни тази страст…

Художник: Калин Николов

Сумирано, това означава преди всичко едно: предчувствие за таланта – най-знаменателният факт в житието на бъдещия писател. И когато Емилиян Станев казва: Аз винаги съм знаел, че ще стана писател – ние му вярваме. Това не е излишество на самочувствие, тщеславие някакво, заклинание на лекомислен. Това е усещането за пълноводие на чувствата, за богатство на възприятията, за дълбочина на преживяванията, една повишена чувствителност, която изпълва годините на младостта; това е още смътната, но непреодолима вътрешна потребност да преживява, да се превъплъщава, да твори, което след време ще намери реалния си израз в неповторими образи, в изящни картини, в чудна словесна музика; това е ламтежът към нещо красиво, възвишено, недостижимо, който няма да има предел…

Емилиян Станев е от категорията на ония, за които се казва, че са родени писатели. Той и не би могъл да бъде друг. Да има друго поприще, други интереси, друг терен за проявление. По-точно, какъвто и да би бил, с каквото и да би се занимавал, пак щеше да бъде преди всичко писател, творец. Големият въпрос, който го тревожи още през юношеството, е не какъв ще стане, каква професия ще залови, а как ще живее, с какви разбирания, в името на какви идеали.

И той търси. Лута се, влиза в заблуждения, греши. И отново се въззема. Търсенията, макар и мъчителни, го обогатяват, заблужденията, макар и горчиви, разширяват хоризонта, грешките прибавят нов опит. Той не спира до външната видимост на нещата, не се доверява на готовите отговори, ненавижда леността на ума и трафаретността на чувствата. За него като че ли няма нищо предварително дадено, предварително известно, предварително решено. Той трябва всичко сам да изпита – да провери, да почувствува, да преживее, да изстрада. Истините за живота добиват, стойност само когато станат негови собствени истини.

В тая особеност е предпоставката за самобитността му като художник. Когато четете сега произведенията на Емилиян Станев, вие някак си неусетно навлизате в неговия свят, без усилие се приобщавате към съдбата на героите му, незабелязано, но трайно се вживявате в картините му. Проблематиката държи будно вниманието и изостря чувствителността ви; героите увличат с дълбочината на характерите, с пластичността на рисунъка, оживяват пред вас, сякаш са отколешни ваши познайници, с които вие съжителствувате, на които се възхищавате или гневите, прощавате или отхвърляте и които безпогрешно разпознавате по гласа, по походката, по маниерите, по всеки техен жест дори; картините – на обстановка, на природа, на обичаи и бит – са пределно ясни, чисти, изразителни, те излъчват някаква преснота и свежест, някаква ведрина и живост, които ги правят неотразими… И ви се струва, като че ли всичко отведнъж е изрязано, на един дъх, като че ли всичко е лесно постигнато. Просто ей тъй, словото свободно се лее и реди гладко и плавно бисерните редове.

Не, по-вярно е обратното. Всичко постигнато е плод на упорит труд, на купища изписани страници, предшествувани от продължително и често пъти мъчително обмисляне, проектиране, проверка. Така е при големите творци. Мъките на словото остават извън страниците на книгите, неизвестни за читателя, неподозирани от читателя…

© Николай Янков

error: Свържете се с нас.