Елисавета Кицова: Професор Асен Златаров и радиото

Spread the love

Името на проф. Асен Златаров – учения с енциклопедични знания в областта на химията, биологията, физиката, медицината, философията, филологията и литературата, е оставило трайни следи в съзнанието на няколко поколения. Неговата обаятелна личност съчетава качествата на бележит учен и общественик, педагог и публицист, интелектуалец, хуманист и демократ.

 „Той беше един от ония, които принадлежат и служат не само на своето време, но и на бъдещето. . . Наука, изкуство и обществен живот бяха трите царства, из които неговият неспокоен, вечно търсещ дух непрестанно бродеше” – пише проф. Андрей Стоянов във възпоменателния лист за А. Златаров, издаден на 22 декември 1945 г. А акад. А. И. Хаджиолов подчертава, че „от 1915 г. няма по-значително събитие от коя и да е област на нашия живот, по която Златаров да не е взел становище в научен труд, брошура, сказка, реч или статия в списания и вестници”. (Народна просвета, април 1965, бр.4, с.74-84.).

Сред многобройните въпроси, които са предмет на статиите на видния български учен, е и появата и развитието на радиото – едно от най-значи­телните събития в живота на човешкото общество. И съвсем естествен е живият отклик и желанието на хуманиста Златаров да съдействува за неговото популяризиране и утвърждаване у нас. Проф. Асен Златаров проявява подчертан интерес към тези въпроси и със завидна последователност публикува статии с научен и научно-популярен характер в българския периодичен печат през 30-те и 40-те години, чиято тема е радиото и неговите проблеми. Прогресивните разбирания на учения и общественика му позволяват да оцени появата на радиото като „четвъртото велико придобитие на човечеството след книгопечатането, телеграфа, киното”. (Слово, 26.VII.1929)

В рубриката „Научна седмица” ежедневникът за стопанска политика и културен живот „Слово” помества статията на д-р А. Златаров „Чудесата па радиото”, препечатана от сп. „Природа”. С нея авторът цели да запознае българския читател с този все още възприеман като чудо през 30-те години научен факт, да изясни ролята на радиото като ефективно средство за масова информация и мощен фактор за въздействие върху обществеността. Златаров пише: „В романите на Жул Верна, на Фламариона, на Уелса се разказваха истории за съобщаване на хората през далечни разстояния с помощта на вълни, препращани през етера. […]  Днес това е факт, радиото дойде да открие една нова, пълна с ценни придобивки за човечеството област. […] Днес телеграфът без жици и радиото (телефония без жици) имат приложение за раз­лични цели: журнализъм, пропаганда, образование, забава. Милиони хора днес са притежатели на радиоприемници… Приложението на радиото не се изчерпва само в предаване и приемане през хиляди километри на говор, пе­сен и музика, което е вече само по себе си крайно ценно, но днес радиовъл­ните и радиоапаратите имат разширено използуване. […] Радиото донесе и нов, лесен способ за бързо справяне с онова, което става по света, то донесе и приятни часове на песен и музика. Всичко това показва каква роля има да изиграе в народите тая, наистина магична придобивка за човека, овлаждащ тайните сили на природата и впрягащ ги в колесницата на своя победен ход.” (Слово, 14.VI.1929)

На този проблем е посветена и статията „Великата победа”, публикувана в седмичното илюстровано списание за култура, художествена литература и наука „Нива”. В нея проф. А. Златаров изтъква: „Радиото е последната велика победа на човешкия гений. Неговите практически възможности бидоха посочени, макар и в несъвършена форма, преди 25 години, когато Маркони успя да предаде през Ламанша със своя телеграф без жици три букви на една дума. […] Радиото е истинско народно училище в културните страни. То е така навлязло в живота, така го е обогатило, разширило и заздравило, че днешният цивилизован свят е немислим без него.” (Нива, г. III, 1930, бр. 5, с. 3)

радио

Колосалната издръжливост, духовната мощ и балзаковската трудоспособност на българския Ломоносов, както го нарича проф. Й. Чолаков в статията си „Асен Златаров – научен и обществен образ” (Научен работник, 1965, кн. I), му позволява за около 25 години да напише 660 научни труда, монографии, студии, учебници, литературни творби, есета и статии, без да се откъсва от научна, преподавателска и обществена дейност. Част от неговите произведения са отпечатани в 107 вестника. Проф. Златаров сътрудничи в 14 чуждестранни и 37 български списания. Той е член на редколегията на месечното научно-популярно списание „Природа и Наука”, което започва да излиза през септември 1930 г. При проследяване течението на това издание констатираме последователното преследване на поставената цел: популяризиране на радиото в България. Така в статията „Радиовълните” А. Златаров пише: „Живеем във века на чудесата на радиото: през стотици и хиляди километри можем да предаваме без жици, без всяка веществена връзка не само говор, музика, но и образи.” (Природа и наука, 1930-1931, кн. 7, с. 105) Тук Златаров изяснява някои основни понятия в радиотехниката като етер, честота и скорост на разпространение на вълната, видове дължина на вълната и пр.

А в кн. 8-9 на същото издание той продължава започнатия курс. В статията „Радиостанции” авторът обяснява други основни понятия (модулация, антена) и запознава с принципите за осъществяване на радиопредаването и на радиоприемането. Златаров посочва и ролята, която играят някои инду­стриални предприятия и фирми, като немската „Телефункен” и холандската „Филипс”, за развитието на радиотехниката. Статията е илюстрирана със схеми от автора.

Все в този ред трябва да споменем и статията на проф. Златаров „Мощта на ултракъсите вълни” (Пак там, г. III, 1930, кн. III). Предмет на неговото внимание са същността и въздействието им върху организма. Като се спира на приложението на ултракъсите вълни, бележитият учен стига до идеята за междупланетни радио­съобщения.

Учен с широка ерудиция в много области на човешкото знание, А. Златаров сътрудничи и при издаването на библиотека „Натурфилософско четиво”. Той е автор на няколко статии в споменатата поредица. Така в кн. 55 през 1932 г. е отпечатана статията „Космичните лъчи и животът. Мирът на трептенията”. Тук ученият отново изяснява същността на радиото, като подчертава, че тя е все още недостатъчно описана като научен факт, и продължава: „Но не само за интелектуалното ни ободряване и въоръжаване запознаването с тия електрони има цена – тяхното изучаване води и води една от най-грандиозните придобивки на човечеството – областта на радиопредаването и радиоприемането.” В същата статия Златаров развива и мисълта: „Завоеванията на човешкия гений в областта на радиото са от не­измерима културна стойност и вещаят нова ера за човечеството. И не е чудно, че днес почти всеки говори за радио, за дълги и къси вълни, за радио-лампи и антени. Но малцина знаят същината на това, което се приказва, още по- малцина знаят от какви гениални научни открития на теоретици и експериментатори-физици се създаде и ръководи усъвършенствуването на телеграфа и телефона без жици и телевизията (гледане на картини, предавани по радиовълните), колцина знаят например как се образуват тия радиовълни?”

Бележитият учен повдига и въпроса за създаване на телевизия у нас още преди близо 47 години, когато националното радиоразпръскване едва се фор­мира, а за телевизия въобще не става дума. „Не е далеч времето, когато по къщите си наред с радиото ще имаме и малък екран, на който ще виждаме и чуваме какво става по големите опери, театри, ще присъствуваме на живота на градове и села от близки и далечни страни” – предрича Асен Златаров в „Натурфилософско четиво”.

Значението на радиото за живота на обществото е в центъра и на статията „Културната роля на радиото”. Човекът с будна обществена съвест и поли­тическа съзнателност подчертава, че „радиото е оръдие на просветата, сеяч на духовни обществени блага, то може да занесе и в най-затънтените колиби знание, поука, практически съвети”. Асен Златаров дава израз както на своя философски мироглед, така и на гражданската си позиция: „Цената на ра­диото е не там, че гениални физици и техници го създадоха, а в това, че то внесе в културния развой на човечеството нови богати притоци, които го приближават към един по-човешки, по-хубав живот. И още нещо: една дълбоко присъща на човешкото в човека черта е да се чувствува той солидарен с цялото човечество.” (Радиовести, 1929, бр. VII, с. 1.)

Хуманистът и „войнствуващият идеалист”, както нарича Г. Бакалов проф. Златаров, не може да се примири с пренебрежителното отношение на буржоазното правителство към най-мощното средство за пропагандиране на националната култура в страната и в чужбина. „И тъкмо заради това ние виждаме, че културните страни се надпреварват в откриване на свои радиоразпръсквателни станции. В тия страни знаят що значи културна политика и последиците от нея. А ние? В това отношение ние сме наравно с дивите народи. […] Не е ли срамота!” (Радиовести, 1929, бр. VII, с. 1.). Богато надареният Златаров не е само абстрактен учен и мислител, но и талантлив експериментатор. Неговите научни постижения и открития в областта на химията, биохимията, броматологията и ензимологията са изградени върху основата на богатия му експериментален опит. Големият учен и обществен деец, пламенният пропагандатор на радиоделото е и страстен радиотехник. В спомените си, намерили място в юбилейния сборник „В дар на Асен Златаров”, отпечатан през 1932 г. по случай четвъртвековния му творчески юбилей, неговата съпруга Евдокия Златарова потвърждава този факт. „От три-четири години той усърдно, със страст, се занимава с ра­диото. Той не е от ония радиолюбители, които завъртват само ролките и сядат да слушат. Той развъртва бурмички, оправя всички телчета, тъкми ги, прибавя и отнема от апарата разни части и го опитва. И това прави всеки ден с набожно увлечение.”

Ценно доказателство са и собственоръчно написаните от Златаров редове за увлечението му от радиотехниката. Повод за откриването на това свидетелство ни даде разказът на Елин Пелин „Най-новата болест”, публикуван в споменатия юбилеен сборник, във вестник „Литературен глас”, бр. 145 от 6. 03. 1932 г. и в кн. 4-5 на сп. „Светлина” от същата година. Повод за издаването на специалния 145 брой на седмичника за литература, изкуство и обществени въпроси е юбилеят на д-р А. Златаров. По-късно разказът „Най-новата болест” е включен в 4 т. от събраните съчинения на писателя Е. Пелин в 10 тома (С., 1958).

Като описва „мъките” на заразения от „най-новата болест” – радио­любителство – с много хумор, авторът „предписва” на „болния”: „Асен Златаров – само той ще му помогне. Той го упъти, той го насърчи, той ще му помогне. […] Асен Златаров е боледувал от същата болест, но е вече в особен период на рядко и щастливо оздравяване. Боледуването му обаче не е минало безплодно: опитът от преживяното, науката му, знанията му са безценни. Той почва, щом го запитат, да чертае, да разправя, да убеждава, да съображава. […] От тия болни е нашият учител по радиото Асен Златаров.”

Когато в хода на изследването бяха прегледани някои документи от личния архив на Златаров, вниманието ни беше привлечено от ръкописа на споменатия Елинпелинов разказ. Вероятно писателят е бил близък с проф. Златаров и след написването на разказа е поискал мнението му. Констатирахме, че А. Златаров собственоръчно е нанесъл някои корекции в ръкописа и изцяло е дописал последната част на работата (9-а страница от ръкописа на Е. Пелин), в края на която между другото става дума и за него. (ЦДИА, ф. 865, оп. 1, а. е. 388.)

Активен радетел за изграждането, утвърждаването и развитието на българското радио, Златаров открива едно от първите пробни предавания на български език в София през април 1930 г. с кратко слово и рецитация на Дебеляновото стихотворение „Аз искам да те помня все така”. Това научаваме от разказа на дългогодишния пощенски служител Павел Панчев, който завежда проф. Златаров на пробното предаване и присъствува на открива­нето му.

Д-р Светозар Златаров – по-малкият син на А. Златаров посочва, че видният български учен е един от първите радиотехници у нас. Той е председател на Съюза „Родно радио”, учреден през 1930 г., с основна задача по­строяването на национален предавател. (Наука и техника за младежта, 1975, кн. 315, с. 23)

Необходимостта от създаване на българска радиостанция и национална радиопрограма е взета присърце от привържениците на радиоделото в България. Между тях е и проф. Златаров. И когато започва кампания за реализиране на тази идея и за набиране на средства за постройка на предавателна станция, Златаров е в центъра на тази инициатива. Този факт потвърждава Атанас Илиев, който изтъква безспорната заслуга на бележития учен за преодоляване неразбирането и нежеланието на тогавашните управници (Литературна мисъл, 1972, кн. II, с. 166.), отбелязва значението на Златаровия призив в сп. „Нива” за създаването на национално радио в България. Патриот и демократ, Златаров прави горчивата констатация: „Само ние в България, за срам пред очите на Европа, сме един­ствени останали без такава (национална радиопредавателна станция). А у нас тя има да постига вътрешно-културни и външно-народностни задачи, задачи големи, които само управниците не виждат.” (Нива, 1930, бр. 5, с. 3.)

Възрожденец по чувство, учен по съвест и поет по душа, Златаров посочва имената на Г. М. Георгиев, Н. Колушки, Г. Вълков и М. Георгиев като идеа­листи, културни ратници и мъченици, които „са се заели със свои сили да строят радиопредавателна станция и подарят на народа ни великото чудо и мощното завоевание на нашия век радиото” (Пак там.)

В края на статията авторът използува възможността да стимулира патриотичното чувство на българите: „Подкрепете усилията на тия хора, дайте вашия малък принос, малка материална жертва, за да може строящата се станция на съюза „Родно радио” да зазвучи и пръсне по нашата обедняла, обезверена и героична в търпението и мъката си родина поука, нравствена укрепа и часове на радост.” (Нива, 1930, бр. 5, с. 3.)

Демократ по възгледи, А. Златаров отстоява идеята за демократизация на радиото. Той поставя въпроса за съдържанието на радиото, както и проблема за качествата на радиоработниците, разглежда тези качества в пряка връзка с качеството на програмите на радиото. Проф. Златаров, който е типичен пример за безкористна обществена служба, изтъква: „ […] Ще трябва нашето радио да се повери в ръцете на културна организация, която не гони с него користни домогвания… За да бъде радиото у нас наистина народно сред­ство за образование и възпитание, то трябва да бъде достъпно: съвсем малки такси трябва да се събират от радиопритежателите, трябва да се уреждат смислени радиопрограми, за които хора културни и издигнати да промишляват.” (Радиовести, 1929, бр.13, с. 1)

1929 е годината, когато по целия свят се формират националните радиосистеми и въпросът за собствеността над тях и за финансирането им е актуа­лен както в Европа, така и в Америка, и в Япония. Асен Златаров заема становището: „Радиото у нас не бива да бъде средство за доходи на дружествата, още по-малко на частни лица. Това би било престъпление с културните при­добития и народните интереси. Нека поне тук се покажем, че радеем нещо хубаво, полезно, без задната мисъл за гешефт и ограбване.” (Пак там.)

Освен организаторската и пропагандаторската дейност, която свързва името на един от най-ярките представители на българската интелигенция с изграждането и укрепването на националното радио, проф. Златаров участвува с всеотдайност, която е характерна за неговата честна и пламенна на­тура, и в първите радиопрограми. В своите спомени Ат. Илиев подчертава: „Той (Златаров – б. а.) изнесе първата радиобеседа в една къща на ул. „Бенковски” при съвсем примитивни условия… Радиобеседите, които се прибавиха към обикновените сказки, обаче не бяха достатъчни на Златаров, за да задоволи стремежа си към колективизъм.” (Литературна мисъл, 1972, кн. III, с. 166.)

Проф. А. Златаров, който е олицетворение на културната съвест на българския народ, е един от основоположниците на народния университет. Той пренася своите покоряващи аудиторията лекции от залите в радиостудиото. И вероятно пламенният оратор и страстен пропагандатор, чието слово е воювало в пресата със своята сила и убедителност, е печелел не по-малко при­върженици на радиоделото в България със своето непосредствено участие в радиопрограмите.

За съжаление запазените извори на сведения за тази негова дейност са много малко или може би очакват откривателя си. Дано да е така. Защото остава надеждата. И съзнанието за неизпълнен дълг към светлата личност на обаятелния човек, учен и общественик, чиято съдба е тясно свързана с първите стъпки в развитието на българското радио.

Публикувано в: Годишник на Софийския университет, Tом 73, кн. 1, Факултет по журналистика, 1979

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.