Елегията и автоиронията като жанр и рефлексия в лириката на Марин Бодаков – или кратко есе за 50-годишнината на поета

Марин Бодаков е обичано име на всеки филолог-българист, попаднал в Софийския университет в края на 90-те години на миналия век. „Детство” и „Бисквити” бяха част от онази поезия и онзи репертоар, който определяхме тогава като постмодернизъм. Малко по-млад от Георги Господинов, а десетилетие и повече пък от Ани Илков и Миглена Николчина творчеството на поета стана обект на изследвания на опитен и значим литературовед като проф. Розалия Ликова (1922-2010), която прехвърлила едни достолепни години насочваше вниманието – читателско и критическо към фигурата на М. Бодаков[1]. Още тогава, в онези книги отпреди близо три десетилетия, имаше, усещаше се силната лирическа струя. Т.е. великолепни поетизми, родени от интимното, от любовното, от личното. Тази мелодика и стилистика се запазва и в по-късните му поетически книги: „Северна тетрадка” (2013), „Битката за теб” (2016) и „Мечка страх” (2018). Точно към тях искам да насоча вниманието пък аз сега.

Този триптих се ражда в протежение на 5 години. Не само, че са реализирани от едно и също издателство – „Да”, а последната и със съучастието на „Фабер” (нека това не се възприема като реклама, въпреки че не виждам нищо лошо в представянето на добре оформени книги!), а и илюстрациите са дело на художника Кирил Златков(1969). По този начин трите опуса добиват свързаност, не само на езиково (стилово), ала и над езиково ниво. Почеркът на художника рядко можем да проследим в литературното, ала когато е наличен, става част от текста на книгата. Като започнем със запазената марка – пръстовите отпечатъци и вградената кратка дума (частицата Да, оформена ръкописно в шрифтовото си раз-решение) в тях и стигнем до общото синьо като цвят на кориците съответно за „Северна тетрадка” и „Мечка страх”, също участват в изграждането на идеята за преливане между трите книги. Важен топос и за трите книги заема паратекстовото уточнение, че някои от стиховете са написани в Писателския и преводачески дом във Вентспилс, Латвия. Обемът също е близък – около шестдесетина странички за всяка една. По-различни са критическите рецепции, вплетени в самото оформление на книгите – започват с Георги Господинов, отекват в секстина на Кирил Василев, а се обобщават в аналитико-изящното говорене на проф. Александър Шурбанов. Дай Боже всекиму, да има подобен отглас.

Та посочените компоненти, макар и формални, постигат общата представа, че книгите са произведения, продукти, където всеки един детайл е естетически издържан. Още преди две десетилетия проф. Р. Ликова изтъкна силният естетизъм, който притежава М. Бодаков. Този уклон се е запазил и сега. Изкушавам се да споделя, че същата устременост към красивото, изящното е удържано и в критическата му книга, посветена на Йордан Маринополски[2]. И трябва да добавя още едно уточнение: стремежът към искреното говорене, към споделянето, е присъщо изобщо на пишещия Марин Бодаков, без значение в жанра на текста, който е епистемологизиран (има ли такъв термин? Подарявам го на теоретиците). Дори когато текстът е научен, критически, същината на поетическото е запазено: честното, искреното, оголеното споделяне. Това прави пък книгите на автора четими, четивни, увличащи.

Разгръщам „Северна тетрадка”. Бледо синьото не създава обаче усещане за студ, кой знае защо породил се от определението „северна”. Оказва се, че това е топла книга. Много нежност е кодирана в нея – идеща още от посвещението с така красивото име Зорница. Първата кратка творба поставя темата за книгата и светлината, идеща от нея. Някаква възрожденска, просветителска алюзия. Ала и човешка, съвсем човешка, интелектуално човешка.

И споменатата вече Р. Ликова, и сетне доц. Елка Димитрова[3] изтъкват детското като интониране в поезията на М. Бодаков. Отчетливо присъства в „Северна тетрадка” с цитирания откъс от интервю със Сандро Веронези (взето от Нева Мичева), където се споменава, че детският писател представя на своята аудитория „нашите спомени” и успява да достигне до тях благодарение на честността и искреността си (вече отбелязах тази същностна черта за поетиката на М. Бодаков!). Доц.  Е. Димитрова определя общото звучене на книгата като „тиха”, която смислово се противопоставя на патетико-шумното, което се доближава до идеологически удобното. Тихото в онази преспектива и същност, която изграждат Иван Цанев или Екатерина Йосифова, където това състояние на приглушено е пространството на размисъла, съзерцанието, чувстването на всичко, което (ни) заобикаля от вещи до Дух и се слива с човешката същина, постига хармоничното, естетическото възсъдаване на света и личното изживяване на човешкото същество. Разбира се, М. Бодаков е близък до тази интровертност, и успява да достигне до тази нежност и във фраза, и в чувство по свой си уникален начин. Пише с „недохранени думи” – а не тлъсти, крехки, а не тежки. Ала именно постът издига духа человечески и думата засиява в онази не материална енергийност, която носи. Словата се раждат из гърдите (сърцето) на пишещия, т.е. идат от онова пречистващо страдание, познато ни я от Пенчо Славейков, я от Коста Павлов. Някога пак така приглушено стихийният Радой Ралин споделяше какво богатство е да си баща, по подобен почин изрича констатацията си и героят на М. Бодаков:

Прораства като перушина.

Перца от преклонение и сдържаност

обвиват самотата ми на север,

на юг…И милват разстоянието

децата ми. („Аварийно кацане”)

За бащата в тази лирика без децата животът няма смисъл, морето няма смисъл, нищо няма смисъл („Без децата”).  Ако някога Никола Фурнаджиев виждаше тъпани по небето и крави, и волове, то сега небесната вис сменя млечните зъби с постоянни – сякаш и то е дете, а не мъж или жена – апропо полът в тази книга няма никакво значение – „изчезва”, поради настъпилата тишина, т.е. самота, самотност и изолираност на героя, останал далече от жена и деца:

От тишината козината оредява,

изчезва пикочен мехур, изчезва пол…

И бавно се превръщам в шип,

безкраен, безработен. („Изтърсакът”).

Писането, творенето се превръща в същност (онтогенеза) на героя: „изтезаването” на езика, при превеждането („Симпатичен съм”) – силен е пластът на автоироничното, почеркът, който е така дребен, че не личи името на композитора („Тя изправя глава и коленичи”) или субектът е с размера на „тенджера чужда супа”. По чаровен начин М. Бодаков съчетава битовистичното с духовната устременост. Сякаш по един автоироничен начин говорещият-пишещият напомня, че ние сме двусъщностни: материални и духовни същества (поне докато сме живи, т.е. докато ни има).

И все пак като център в „Северна тетрадка” се очертава представата за семейството – осезателна е липсата и копнежът по съпругата и децата, видени като:

Ти, светлината над името ми, вълната в него,

с две малки рибки. („Коледна песен”).

Та ето от къде иде и това усещане за топлина и копнеж по уютност      , за което споменах в началото на своя прочит на тази книга – семейството като ценност. Ала не като заплашена (така модерно е днес да се представя пропагандно опасността от загуба на семейната общност – особено агресивни текстове и картинки покрай гей-прайда), та не като заплашена, а като отсъстваща, невъзможност на пишещия да е с тях, със семейството си. И тук е моментът да припомня, че „Северна тетрадка” е написана вън от пределите на родното. Ала героят постоянно копнее и тъгува по любимата си жена и по децата си. Ето как чрез елегичното, чрез северното се внушава усещането за светлина, топлина и уют. Тъй като семейството е налично, все някога котвата ще    попадне в морето, все някога баща, деца и жена ще се съберат:  „за да се стигне до онова усещане, че четейки, стигаме края на поетичното – там, където то става съществуване. И откъдето започва да говорисамо”[4].      Та „Северна тетрадка” е „книга на възрастен младенец”[5].

Темата за „тъгата по дома и одомашняване на тъгата”[6], характерна за „Северна тетрадка” по някакъв своеобразен начин е продължена и в „Битката за теб”, и в „Мечка страх”. И втората книга от своеобразния триптих е посветена на Зорница, но към нея са прибавени „и децата”, т.е. семейната общност е кодирана в паратекстовото пространство. „Битката за теб” отчетливо разгръща и темата за словотворенето – водещо е отношението към парадигмата буква – дума – изречение – текстова цялост (символизирана от представата за кораб). Очертават се и няколко битки: за език, за семейство, за любов. Разбира се, боевете и представите за тях нямат нищо общо с онази патетика и баталитет, с които сме до болка свикнали. По по-друг начин се води сражението тук. По-различен е войнът на Марин Бодаков. Тъжен е. Ала          не и скръбен. Нежен, ала не и хленчещ. Нищо евтино като изживяване и нищо ниско като емоционален градус няма да срещнем. Срещаме не разрояване на души (по яворовски), а на тела – лирическият герой има нужда от много (свои, лични) тела, за да се изстрада, за да се о-целости („Автопортрет с август”). Тази книга можем да причислим към онези, които определяме като философски, книги-размисли, каквито са характерни за Атанас Далчев или Александър Геров. Словото на М. Бодаков кристализира до формата на съвършен фрагмент, а тези ювелирни откъси пък се сглобяват в хармонично сложно цяло на текста.

И тук се усеща оная нежна тъга по изгубеното детство (каква близост с Пруст, а?) – няма ги вече онези поляни, по които играехме, сега на тяхно място са хотели, молове, „търговски обекти”, като крайният резултат е констатацията: „сринато е детството ми” („Там”[7]). Ала същевременно детското продължава да живее в рамката на книгата – децата на героя, в този аспект битката е и за запазване на детското, детството, мислено като фундамент на личностното, про-видяно като чистота, честност, спонтанност, оголеност, незащитимост, наивитет, откритост. Ала ще срещнем и вглъбеност, разсъждение, самоирония, самозаиграване (особено при някои от „футбулните” стихове!).

Първото стихотворение въвежда реквиемното като усещане, ала същевременно е разколебано от именно ироничното, което е втъкано в смисъла и интонациите на думите. Героят е убеден, че ще е в съседство дори и на „онзи свят” със Силвия Чолева (фамилното не е назовано!), с която дори и под саваните ще си разменят новопоявили се книги. Тази шега дори и със смъртта, сякаш внушава и утвърждава виталитета, усещането за живот, жаждата за живот. И то живот с литературата. Живот с книгата. Живот в книгата. Всичко друго сякаш е без значение. Тук думите се целуват една друга свенливо. Тук любимата е все още мляко (далечна алюзия с „Бисквити” – може би най-вкусната любовна стихосбирка в литературата ни?).

Смъртта, умирането е сюжетирано периодично в „Битката за теб”, като, мисля си, най-поетичното е в неозаглавената квинта:

Когато се надигнат водите,

от нас ще произлязат всички животни,

звездите ще се наведат от гърдите им да бозаят,

ще се крием от тях под червени елхи,

един под друг.

Докато разсъждавах над това преобръщане на земно и небесно, на сливане и разливане на телесно и тленно, неволно се сетих за един от бисерите на споменатия по-рано Ал. Геров – „Еделвайс”:

Смъртта те люлее на своите скути

и нещо красиво разказва ми тя:

– Ще бъдеш погребан ти в безди нечути,

на кал и вода ще ти стане кръвта.

Ала естествената логика преди умирането е остаряването (също любима тема на Ал. Геров!) – покриването на тялото и лицето с бръчки, ала и те са видени през погледа на поетичното: „бели мачти”, които акостират по бузите.

Би могло да се предположи, че в тази втора част от триптиха М. Бодаков събира няколко възрасти: детска, зряла и старческа, т.е. окръглят се, затварят се циклите в човешкия живот, ала остават същевременно и отворени един към друг, един за друг, сливат се, преливат се, в зависимост от гледната точка, според която имаме или катинар, или фар („Не съм го виждал никога нощем”).

На няколко пъти споменавах за особеното отношение към думите, словоформите в книгата. Липсата на антонимно съответствие при думата благодаря    я прави уникална. Не само в смисловия, ала и в семиотично-граматичния си строеж. Стилистичното също се очертава като едно от езиковотворческите потенции и нива на лирическия текста, сглобен от героя на М. Бодаков. „Да се върна” внушава усещането, че този лирически човек израства с поезията („пъпчивите стихотворения”). Самата поезия се превръща в живеене, съществуване. Т.е. имаме живеене в и чрез поезия; в и чрез лирическото слово. Важно място заема самият акт на писането. Сякаш съвсем естествено избликва едно от финалните прозрения: „и започнах най-после да пиша// на родния си диалект”. И то във времето когато местните говори чезнат, размиват се, непреводими са, не-из-говорими са. Но все пак остават проява на езиковото съзнание, а в някаква степен се явяват и различното на езиковото – откъм оригиналност и своеобразност.

Като при свещенодействие в църква е началото на „Мечка страх”. Църковното не  присъства така осезателно в предходните две книги. Ала тук то е сред водещите в смислов аспект. От една страна имаме разговорката, битовистичното, скорореченото: „Мечка страх, мене – не”. Втората съставка от фразеологичното съчетание реално обаче липсва. А от друга – именно тази строгост, подреденост, серафичност, антиогрубеност (да, Марин Бодаков е най-неогрубеният ни от поетите!). Внушението за сакралитет вероятно иде и от творба като „Богородица Седмострелна” където е важно мястото на молитвата.

Споменах няколко имена на значими наши писателски фигури. Ала М. Бодаков е назовал единственото литературно име в една от творбите си: „В памет на Невена Стефанова”.

Тази наша писателка, поетеса и художничка остава днес малко позната, неоснователно. Тя е връстница а Радой Ралин, Валери Петров, Вутимски, Весела Василева, Богомил Райнов, Божидар Божилов. Отиде си близо 90-годишна. И нейната поезия и проза остава само за ценителите естети, тя не шумеше много около себе си. Рядко се изказваше (из страниците на специализираните вестници за литература), рядко беше интервюирана. Един от малкото, които трайно проявиха интерес към оригиналната творческа фигура на Н. Стефанова беше именно М. Бодаков и фактът, че включва паметта за нея в своята последна за сега книга е показателен. Приемствеността в литературното сякаш напоследък позабравихме. Ала ето, че този съвременен наш литературен човек ни задължава да си припомняме. Не само Невена Стефанова (1923 – 2012), ала и Йордан Маринополски (1874 – 1924), но и Тодор Абазов (1926 – 2016) – като се очертава и негов духовен приемник[8] на преподавателската катедра в Софийския университет.

Така и така стана въпрос за памет, обвързване, време е да изтъкна и следващия факт, който ми позволява да гледам на бегло разгледаните опуси тук като триптих. Всяка една от книгите, които разгледах в настоящото изложение, в своя край има Речник, в който присъстват едни и същи думи с едно и също обяснение. Ще си позволя да ги изредя в реда, по който са: Поезия, Хумор, Любов, Писател, Морал, Бог, Политика, Щастие, Страдание, Красота, Война, Жена/Мъж, Българин. Съвременната теория на/за текстоалността позволява и този Речник да бъде гледан като лирическа творба.     Разбира се, той е част и от трите книги, част е от всяка една книга, ала символно, смислово, семиотично обвързва и съставя триптиха като такъв. Дълбинността в поезията на М. Бодаков е явна (дано съм успял поне отчасти да изтъкна това явление!) и отговаря на теоретично обговореното: единственият източник на дълбочина. Хуморът не е отчетлив, натраплив, както вече по-рано казах, той е по-скоро автохумор. Реално това е най-трудното и най-благородното в правенето на ироничен изказ. Любовта – „да се забравиш в друг, направо да си друг, спокоен” – да, това най-висше наше чувство би трябвало да ни лиши от егоизма и да ни преобрази в алтруисти, които ползват думите „от само себе си”. Повечето приятели, литературни, а предполагам и житейски, на М. Бодаков са писатели. Някога старият поет, общественик, репресираният, поради несъгласието си с властта бай Йосиф Петров (1909 – 2004) ясно рече с треперливия си глас: „свободата е отговорност”. С подобна съвестност М. Бодаков обговаря и думата морал: „когато свободата си поставя разумни ограничения”. Непреодолимото над нас, а аз бих добавил и: това, което ни прави малки, зависими, временни е Бог. Най-голямото разочарование през последните 3-4 десетилетия е наистина политиката. М. Бодаков показва изходът от тази демотивация: малките стъпки, точиците, поантилизма, ала тези стъпки не биха могли да бъдат направени без вярата в Бога, без Любовта, без Морала, без приятелството, без дълбинния размисъл. В изминалата тежка година (2020-та се сля някак с 2021-ва от март, април миналогодишно със сегашното), пандемичното страдание и ограниченията (дори и на свободата ни!) затвърдиха простата истина, че щастие е когато близките ни са здрави и радостни. Особено актуално е днес  определението за това състояние на добруване и сполука. Децата са припознати като красотата в нашия живот. Да, войната е заместител понякога на думата смърт, зависи от битката, защото имаме и боеве, които не са свързани с кръвопролитие и смърт – пример „Битката за теб”. М. Бодаков се включва и в джендър диалога: мъж или жена е определен човек, зависи от визията ни за него. Т.е. полът не е нещо неизменно и определящо. На първо място литературният човек М. Бодаков се припознава като баща, сетне като син, спътник на Зорница, свързан с литературното и най-накрая е българин. Макар и писани далеч от родните предели, трите книги са на български език. И то хубав, издържан, гъвкав, богат! И в трите поетични книги 13-те думи са водещите теми, преливащи една в друга, раждащи се и идещи една от друга. И разбира се нищо не се постига без тайната на страданието. То е в основата на съвършенството, както някога ни учеше един от възпитаниците на Вилхелм Вунд, поставил си за цел да европеизира българското. Апропо сам М. Бодаков дава ключ за прочит към този текст-триптих. Като, разбира се преосмисля фаталитета на стряскащата нечетна цифра. Не зная дали всяка книга по отделно е „шедьовър”, както се произнася доц. Е. Димитрова[9] за „Северна тетрадка”, ала мисля, че трите в своята цялост и неделимост се доближават до смисъла, същината именно на голямото творческо достижение, работа на майстор какъвто е днес М. Бодаков на 50.

[1] Ликова, Розалия (2001) Литератури търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма, София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов” (стр. 361).

[2] Бодаков, Марин (2019) Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски, Велико Търново, издателство „Фабер”.

[3] Димитрова, Елка (2014) „Около поетиката на несъмненото (по „Северна тетрадка” на Марин Бодаков)”  – в: Електронно списание LiterNet, 03. 07. 2014, N 7 (176), повече виж: https://liternet.bg/publish/edimitrova/marin-bodakov.htm .

[4] Е. Димитрова – виж бел. 3 (тук).

[5] Е. Димитрова – цит. статия (бележка 3, тук).

[6] Георги Господинов в: Бодаков, Марин (2013) Северна тетрадка, София: Издателство за поезия „Да”, корица.

[7] Заглавието ми припомня една шлагерна песен, изпълнявана от поп легендата Васил Найденов, чиито текст пък е дело на друга шлагер певица – Богдана Карадочева: „Там преди сто лета” (из филмовата лента на Иван Ничев и Анжел Вагенщайн „След края на света” от 1998 г.). В известна степен кино творбата проблематизира именно тази невъзможност да се завърнем в детството си.

[8] Повече виж в: In memoriam Тодор Абазов (1926 – 2016) „Той беше прекрасен събеседник”, в-к „Култура”, бр. 18 (3120) от 20. 05. 2016 г.:  https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/24743 .

[9] Е. Димитрова – цит. статия тук.

© Петър Михайлов