Преди да завърша моите бележки за тогавашна София, ще се помъча да опиша външната фигура на елегантните господа и дами от това време. Така картината ще бъде по-пълна. Елегантният софиянец беше горе-доле облечен така: светли или райе, доста широки панталони падаха във вид на тирбушон върху обущата; широко разтворена жилетка, наподобяваща отвора на смокинга. Често жилетката е от цветен плат или е изпъстрена с цветя или шарки. Късо сако. Горната риза не се носеше, а вместо нея носехме нагръдници — цветни или бели. Нагръдника закачахме за първото копче на панталоните, за да стои опнат, и с по една безопасна игла от двете страни го скачахме с бретелите си. Без тези окачвания поради широкия отвор на жилетката нагръдникът излизаше, а под него се виждаше фланелата или долната риза, с червени или сини шевици, не рядко у някои се прозираше и памуклия антерия. Ако нагръдникът беше колалия — твърд, когато сядахме, той се издуваше и представляваше нещо като щит. Понеже не носехме горни ризи, носехме колосани ръкави — ръкавели, които пъхахме простичко в ръкава. Ръкавелите бяха широки и при всяко жестикулиране падаха до пръстите, та бивахме принудени да ги тикаме навътре. Това ставаше машинално. Имало е случаи, когато някой по-темпераментен оратор, който обича силните жестове, е изпращал ръкавелите си в редовете на слушателите. По ръкавелите си бележехме срещите си, а келнерите правеха на тях сметките на клиентите, студентите пък ги използуваха при изпит, за да си отбелязват върху тях по-мъчните формули.
Повечето от нас се обличахме за икономия с готови дрехи от магазините Найман, Тиринг или Йерохам Б. Йосиф. За тридесет лева имахме хубав костюм. Яките на тия костюми, направени не по мярка, не лягаха добре. Тогава на пазара се появи един нов артикул — стоманена пружина, която се поставяше под яката и чрез налягане правеше яката да легне добре около врата. Такива пружини слагахме и под яката на пардесюто. Неудобството беше, че често в кафенето или ресторанта, като забравяхме да извадим предварително пружината, при събличането на пардесюто тя шумно изхвръкваше и летеше над главите на изплашените консуматори. Малко смях, едно „пардон“ и това си е!
По-елегантните носеха палта без ръкави, с дълги пелерини падащи до коленете. Старият веселяк Петко Тъпчилещов получи от Лондон първото палто „Салисбъри“: палто със силно стегната талия и цепнатина от кръста до долу. След него се появиха и други.
Като шапка на мода беше бомбето, черно или сиво, понякога и кафяво. По-важните личности носеха халбцилиндър т.е. по-високо и отрязано като цилиндър бомбе. Халбцилиндърът също беше черен и сив. Калпакът беше отречен от елегантните. Обаче лятно време всички носеха сламени шапки канотие, които се продаваха пред днешната баня по 1 л. 20 ст. парчето. Най-скъпата шапка у Аврамович струваше четири до пет лева.
Бастунът беше голяма необходимост. Който не носеше бастун, губеше 50% от своята елегантност. Всеки носеше бастун, дебел или тънък, със сребърна, кокалена или филдишена дръжка, а често и от поникелирована ламарина. Всеки имаше свой маниер да носи бастун: под мишница или в двете ръце, закопчани зад гърба, без да се смущава, че пречи на движещите се около него. Някои бяха виртуози във въртенето на бастуна с двата пръста — показалеца и средния, ако смеете, доближете се до такъв елегантен софиянец.
Дамите. Жената винаги е отдавала най-голямо внимание на главата си. След малките шапчици, след малките венци от цветя, които едва се забелязваха върху главите, дойде модата на големите шапки паларии с птиците. Над кока на жените често виждахме кацнала някоя птица с човката към косите, а опашката щръкнала нагоре, или пък шапка, покрита изцяло с широко разперените криле на някоя птица. Птиците после отстъпиха място на цветята и овощията. Имаше глави, които представляваха цели градини с цветя, други с череши, ягоди, а понякога тия овощия падаха до ушите. От шапката се спущаше воалетката, която прикриваше цялото лице до под брадата. Имаше воалетки черни, червени, сини, кафяви, жълти с топчици или със шарки, често много гъсти. Под воалетката лицето добиваше друг по-красив вид. Грозните жени печелеха много. Шапките бяха доста тежки, и за да не паднат, прикрепяха ги о косите чрез дълги игли, които на края имаха топка или някаква друга украса. Колко мъжки лица са носили по няколко дена следите от тези ваджишки игли!
Модата на големите турнюри беше вече минала, но жените все още носеха тези малки възглавнички, привързани отзад на кръста им, за да акцентуират задната си линия. Роклите бяха дълги и оставени свободни, те се влачеха по земята. При ходене дамата беше длъжна с лявата си ръка да хване и повдигне шлейфа си. Женските крака бяха нещо скрито. Голямо щастие беше, когато можехме да съзрем малко по-горе от глезена. Модата беше на блузите с ръкави — балони. Два балона кичеха раменете. Балоните отстъпиха място на тесния ръкав, който очертаваше хубавата линия на ръката. Закопчаването ставаше повечето откъм гърба посредством 20–30 малки копченца или пресбутони. Мъжете бяха щастливи, когато дамата ги замолеше да я разкопчеят, но колко време се губеше и колко несръчна ставаше мъжката ръка, докато достигне до десетото копче… Блузката влизаше в колана на роклята и при съединението се покриваше от някакъв платнен или копринен колан. За доброто прилягане се прибягваше до топлийките. Нямаше жена, която да можеше да се облече, без да има отгоре си по-малко от десетина-двадесет топлийки. Тези топлийки бяха скрити, невидими и немилостиво раздираха ръцете ни, когато те тръгваха по експлорация.
Един елегантен и една елегантна
А фуркетите!… Тогава жената не познаваше фризурите, не знаеше и подстригването. Извънредно дългите си коси тя правеше на плитки или увиваше и после издигаше над главата си под форма на широк шиньон или кок. За тая цел тя си служеше с голям брой железни фуркети. Когато трябваше да си ляга, тя губеше дълги минути, за да се освободи от тая железария, която често изпълваше цяла чинийка на нощната ѝ масичка. Изобщо женското облекло от него време беше много сложно. Отдолу жената носеше риза от хасе с тантели, а някои си плетеха цялата риза от тантела, широки долни гащи също от хасе, батиста или понже със широки харбали или тантели, над която идваше бяла фуста също с тантелени долнища; тогава слагаше корсета си, чиито ширити трябваше да се стягат от друго лице; над корсета идваше каш-корсетът или жилетката и едва тогава тя навличаше роклята си и блузата. Чорапите се крепеха от красиви жартиери от ластик украсени с фльонги и цветя; синчец или диви миниатюрни розички.
Какво мъчение е било за влюбения да чака едно толкова сложно събличане и оправяне на косите, за да може да стигне до сюблимния момент! Благодарение на сложното и мъчно обличане, по него време по-често и по-лесно ставаха констатациите при изневяра.
Днес е друго. Днес ние не се задоволяваме да съзрем глезена на женския крак, защото гледаме хубавите крака дори над коленете. Днешното женско облекло не е сложно. То се лесно съблича и още по-лесно облича. Главата и косите тоже заемат много лесно прилична форма. С едно разтърсване на главата всички ондулации на майсторски подстриганата от артиста-коафьор коса заемат мястото си и не остава никаква следа от разчорлените при любовния екстаз коси, а захвърлените върху стола копринени кюлоти могат да послужат в миг за пошетка на кавалера. Констатация ли? Глупост!
Тогава дамите носеха обезателно слънцебран, обкичен с множество тантели, фльонги, с висока владишка дръжка и неизбежната чанта.
Зимно време жените носеха къси жакетчета, които свършваха над коленете често с астраганена яка. Кожените палта още не бяха на мода. Ако и скъпа, кожата служеше само за вътрешна подплата и най-много можеше да се слага на яката около врата или долницата на ръкавите като маншетка. По-заможните имаха в къщи „бонжури“ от червен или зелен копринен плюш, подплатен със скъпи, които тогава не бяха скъпи, кожи, като яката и отворът на бонжура беше непременно от червена лисица. С тая дреха не се излизаше из града, тя служеше за в къщи или за отскачане до някоя близка съседка.
Но ето че се появи ротонът. Това е първата дълга дреха, употребена от нашата елегантна, от нея се появи и заразата за скъпи кожи. Ротонът беше сукнена, а понякога и кадифена дреха без ръкави. Тя се намяташе върху раменете, на които прилягаше добре. Във вътрешността й имаше две малки джебчета, в които елегантната слагаше ръчичката си и притискаше двата пеша, за да ги затвори. Копчета нямаше. Дължината на ротона стигаше до глезените. Цялата дреха беше подплатена със скъпа бяла кожа, а около врата — яка от скунгс или лисица.
Едновременно с ротона се появиха кожените яки, кожени наметала, кожени пелерини и полека-лека кожата завладя жената или жената завладя кожата. Кожата престана да служи за топла вътрешна подплата, а почна да служи за показ на богатство и възможност — така се родиха първите кожени палта. Надпреварването, коя да покаже по-скъпа кожа, започна, откриха се специални магазини, в които се заговори за сребърни или сини лисици, за скунгс, за петигри, хермелин, мартр, зебелин, топ и много други имена на диви животни, та дори едно време голяма мода беше маймунската грива. Купуването на тия кожи разори доста мъже, а други закара в затвора. Най-много обаче пострада бедният питомен заяк. Опитни майстори купуваха в грамадни количества заешки кожи, които преработени, пребоядисани се превръщаха в хермелин, в лисици, в кастор и в какви ли не други скъпи кожи. С тях се задоволяваха някои амбициозни елегантни, които не можеха да си платят истинските.
Зимно време се носеше и маншонът. Маншонът, в който дамата криеше ръцете си и ги предпазваше от студа, служеше ѝ също вместо чанта. В маншона дамата държеше носната си кърпичка, портмонето си, визитните си картички и често току-що полученото напарфюмирано писмо от някой обожател. Маншоните бяха разновидни: големи, малки, кръгли, плоски, четвъртити, и от разни кожи, а понякога от плюш. На единия ъгъл на маншона имаше букет от изкуствени цветя, прикрепени с топлийка. Маншонът помагаше на дамата в нейните грациозни пози, било като го повдигаше с двете си ръце, за да си стопли нослето, било отпуснат надолу само с една ръка. Ние мъжете обичахме много да погалим маншона, когато не можехме да си стоплим ръцете съвместно с притежателката му.
През пролетта елегантната обичаше да носи лека два или три етажна пелерина, направена изключително от панделки и тантели с високо дигната яка, вързана с голямо фльонго от широка панделка, до самите ѝ уста, което ѝ пречеше даже при говоренето, но тя стоически търпеше това неудобство заради хубостта. Често от яката на пелерината се спущаха две панделки, които достигаха до коленете и завършваха с по един букет изкуствени виолетки.
През лятото жените носеха около врата си едно леко боа, бяло или цветно. Боа — то беше от малки перца, гъсто съшити, дебелината му често надминаваше 12–14 сантиметра в диаметър. Дължината му достигаше до два метра. Не можеше да се откаже, че тогавашната елегантна беше истинска кукличка, покрита с тантели, панделки, цветя и тюлове. Неудобно, сложно, непрактично облекло, но приятно за гледане.
Добре, че тогава се носеха дългите рокли, които прикриваха краката. Обути във вълнени или памучни чорапи, тия крака щяха да бъдат в голям дисонанс с инак така нежната фигура на жената. Но щом като излезе на пазара коприненият чорап, жената скъси роклята си и ни показа краката си. Такава беше фигурата на тогавашната елегантна софиянка.
София преди 50 години”
