Една приказка на Яна Язова през призмата на несъзнаваното
Яна Язова е писала приказки за деца, публикувани първо в детските списания. През 1941 година са събрани и издадени десет от тях в книгата „ Герой”. Част от книгите й за деца не се намират дори в Националната библиотека. Изключителен е приносът на Петър Величков, който събра детските й творби в книгата „Таралеж се жени“, издание, което през 2013 г. получи престижната Национална награда „ Христо Г. Данов“.
Мотивът в приказката „Златната ръка на Света Богородица” е прастар. Библейски. За единоборството на доброто и злото. За силата на вярата и изпитанията, на които я подлага злото. Аз бих искала да я разгледам по-различно. През Несъзнаваното. Несъзнаваното, което тлее у всеки от нас или е изтласкано, както забравените ни ранни детски спомени и сънищата. С революционното си откритие за Несъзнаваното Фройд доказа „че Азът не е господар в собствения си дом” и разбуни духовете. Тук са латентните ни и алтруистични, и деструктивни импулси, които биха се проявили. Тук са фантазиите и страховете ни.
С простотата на приказната форма Яна Язова ни завладява още с началните редове: „Вървели по пътя за града дяволът и селянинът, черни-почернели в лицето, като изгорял хляб. Дяволът почернял от яд, а човекът от грижи. Дяволът мислел какво зло да направи на човека. А селянинът мислел за болното си момченце.”
Особена симпатия се долавя в сравнението „като хляб”. То излъчва силата на святата, изконната храна, която слагаме на трапезата си. Още Библията описва, как на Тайната вечеря Христос, разчупвайки хляба обявява: „Това е плът от плътта ми“. В приказката се казва – хляб, но изгорял. Може би не само лицето е изгоряло, а и душата. Дяволът си е с черна душа, а душата на селянина мъката е изгорила. Езиковата фигура „черни–почернели” се родее с фолклорно изразяване и градира чувството. Кой всъщност върви по пътя? Дали са двама? Може би е един? Дяволът като „сянка”, „двойник” на човека отдавна битува и като фикция, и като литературен образ. Погледнато през психодраматичното дяволът може да бъде и alter ego на протагониста ни. Реалният ни свят, с катадневните ни преживявания, със социо-културната детирминираност, това е нашето „ Аз” и „Свръхаз”. Но там някъде в несъзнаваното тлеят и нагонните импулси на така нареченото „То”. „То” би се домогвало често до нашето Съзнавано, ако не беше цензурата, ако не бяха нашите възпиращи го волеви понятия и действия, като „трябва/не трябва”, „позволено/непозволено”. И се пак „То” ни напомня за себе си. Съзнавано и Несъзнавано се преливат и ние често насън и наяве прекрачваме тази граница. Понятието Несъзнавано се променя през различните етапи от развитието на Фройдистката теория. Фройд го разглежда като система и обобщава неговите характеристики по следния начин: първичен процес, отсъствие на отрицание, на съмнение, на степени на увереност; безразличие към реалността и регулиране единствено от принципа удоволствие-неудоволствие. Несъзнавано и съзнавано не са рязко отграничени и е възможно взаимопреливане. Съществува метафората, че“ Аз“ е конникът, а „То“ – коня. На границата между тези две инстанции се явява и т. нар. Предсъзнавано. Това е една динамична структура.
Тук има един нюанс. Всичко изтласкано е Несъзнавано, но не всичко Несъзнавано е изтласкано. Фройд ни напомня, че част от Аза, само Бог знае колко важна част, също може да бъде, със сигурност несъзнавана. Тук несъмнено изникват въпроси. Как се осъзнава едно нещо? Как едно нещо става предсъзнавано? Отговорът е : като се свързва със съответните езикови представи. Езикът е който осмисля и дава форма на нашите фантазии и страхове. Идващи от зората на развитие на човечеството, ние ги възприемаме и осмисляме през културата.
Яна Язова ни прави съпричастни с драмата на селянина. Жена му и четири деца са починали. Петото, последното, лежи болно. Бащата го е „оставил на Божията майка”. Тоест на съдбата и в съвсем житейски план, Богородица като че ли се грижи за него, защото над леглото на болното дете виси „жълта бляскава икона на Божията майка”. Колко безнадежност и едновременно надежда има в това – да си оставен на Божията майка. Текстът продължава така : „Дяволът никога не можел да свали без човешка помощ тая икона”. Дяволът е безсилен докато ние сами не му помогнем да ни надвие. Ако се предадем. Ако загубим вярата си. Ако сами не му дадем силата си. Към това може би пак ни тласкат нагоните. В „Три студии върху сексуалността”/1905/. Фройд въвежда термина „нагон”. Дълбинната психология /психоанализата / обясни дуализма на нагоните, на Ерос и Танатос, на едновременния стремеж към самосъхранение и към смъртта и тяхната специфика взаимно да се потенцират. Тук много лесно бихме персонифицирали нагона към смъртта в образа на дявола.
В приказката четем : „Затова, когато бащата взел последните си пари и тръгнал изтощен за града да купи лекарства на болното, съпроводил го и дяволът, та дано по пътя да го излъже да свали от леглото на сина си светлата икона и с това да отнеме последната му рожба.“ Срещаме се с великолепния лаконичен и точен изказ на Яна Язова в стила на класическото народно разказвачество. И ако дяволът е Танатос, то опозицията му е мъждукащият живот в болното дете. Двуборството между унищожение/съзидание, обемащо това, което е битие, живот. Неслучайно в психоаналитичната теория съзидаващото се конкретизира в либидното Ерос, като най-изконно и точно негово проявление. Нещо трябва да умре, за да даде живот. Безкрайното преливане на неживото и живото. Това прозира във Фройдовото единение Ерос и Танатос.
Дал последните пари за лекарство на детето, бащата се спира пред магазин за детски играчки. „Колко би се зарадвало моето момченце, ако да имаше ей там оная сабичка, или онова пищовче с червения спусък, или онзи там войник със златните медали и червена фуражка. – въздъхнал си селянинът”. Това възвратно „въздъхнал си” – на себе си – той няма пред кого да въздиша, ни внушава безкрайната самота на този човек, сам с мъката си сред безкрайния свят. Сам и със своите фантазии и желание да зарадва детето си. Какво е преживяването в този момент на вътрешната душевна сцена на този, който от психодраматична гледна точка е протагонисът в тази история – бащата. Това са фантазиите за една сцена, че ощастливява болното си дете. Тук бих споменала, че Фройд никъде в съчиненията си не употребява думата „фантазъм“ и тя не съществува в немския език. Но под фантазия, той разбира и съзнаваните и несъзнаваните фантазии. Сега най-силното желание на този баща е да зарадва детето си и той си представя осъществяването му.
Дяволът сподирил селянина в пътя му и само чакал сгода да се вмъкне в дома му, дано да свали стопанинът защитаващата ги икона.
„ – Аз мога да ти направя такава сабичка…. – обадил се до него дяволът и тозмиг се превърнал на работник.” Не може да не си помислим за многоликостта на злото, за многообразните му превръщения, на които е способно. В много случаи нашето „ Аз” се изправя срещу себе си и е изненадано само от себе си. Сигурно, това е промъкналото се и претендиращо Несъзнавано. Но това е и най-дълбоко стигащият път към самопознанието – куражът да се изправиш пред своите чувства.
„ – Кой си ти? – стреснал се бащата, който никак не виждал, че до него върви някой.”
От самото начало този човек „никак не виждал”, погълнат от мъката си, друго около себе си. Това „никак” придава особен нюанс за състоянието на селянина. Тук е и завръзката на фабулата. Дяволът с хитрост ще отиде в дома на човека. Предложението му, изразено по перфидно невинен начин е стъписващо и кощунствено. Със златния обков на короната от иконата на Света Богородица ще облепи сабичката и ще украси дръжката с бисерите на очите й. Как й е хрумнал на Яна Язова този наративен ход. Какво проникновено въображение, превъплъщение и вдаване и в негативния образ.
Пред какво е изправен един баща. Душата му е разкъсвана пред дилемата да „зарадва последните земни погледи” на детето си с бляскавата сабичка и кощунството, което би извършил – да унищожи иконата. Това по същество е и един екзистенциален въпрос. Въпросът за човешката вяра, за човешката идентичност. Знаем през цялото цивиилизационно развитие, колко светли умове са били изправени пред дилемата да се откажат от вярата си. А ето тук, с талантливото си перо, Яна Язова ни изправя пред една колкото житейска, метафорично и духовна дилема – как устояваме вярата си ежедневно или в екстремни ситуации. Всички детски приказки на Яна Язова носят своеобразна духовна светлина, но тази приказка за силата на религията, за силата на чудотворната икона и човешката надежда носи особена сила.
Какво провиждаме в текста. „Детето охкало и стенело. В стаята царувала сива бедност и студенина”. Яна Язова знае как да говори на сърцата ни. Езикът, на който пише съчетава отчасти фолклорното, но и сполучливите авторски находки.
„ – Хе, че радостта на твоя син не струва ли повече от тая стара, глупава икона?! – изсмял се дяволът. – Съгласи се селянино, без твоето съгласие аз не мога да се доближа до иконата”. Майсторство е да се създаде така лаконично, през диалога образа на Мефистофел.
Навел глава бащата и махнал с ръка – да прави каквото знае. Драмата, която се разиграва на вътрешната сцена на героя не може да не раздвижи и нашите чувства. Казахме, че може би дяволът щеше да е неговото „alter ego”. Както се казва: „Пътят към ада е постлан с добри намерения”. Към какво ни тласка Несъзнаваното – към правилното или не. И кое е правилно, и кое – не. Някога, това, което в човешките очи изглежда недостойно, за конкретния човек е най-истинското му преживяване. Това са понятията, които ние осмисляме през една култура, която изпълва със съдържание живота ни. Съвестта и моралните норми са нашият Свръхаз. Той се оформя постепенно в детството след петата ни година и преминаването ни през Едиповия комплекс. Това става в тясна връзка и със стремежа ни към идентификация. Детето расте като подражава на възрастните – първо на родителите, а по-късно се разширявя кръгът на неговата социализация, неговият социален атом. Детето развива постепенно и амбивалентно отношение към родителите, защото в процеса на опознаването им, то едновременно им се възхищава, но и се страхува от тях. Най-голямото желание на детето е да порасне, да е като възрастните, с техния авторитет и сила. А неговият Свръхаз се оформя по аналогия на Свръхаза на родителите.
Тук в приказката за миг злото тържествува. „Направих ти най – хубавата сабя! – страшно извикал в мрака дяволът към детето. – Вземи я. И той замахнал да я забие в сърцето на болното дете, което изкрещяло ужасно“. И както във всяка вълшебна приказка и в Библията – чудото се случва. Една ръка стиснала ръката на дявола с такава сила, че той с писък се превил. Това била ръката на Дева Мария, с която нежно крепи своя младенец. Една малка, топла, но с необикновена сила майчина ръка. Дяволът не се сетил да я откъсне. „Тази малка златна ръка блеснала като мълния в стаята, осветила я и гръмоносно изгорила десницата на дявола.Той изтървал с плач бляскавата сабичка върху усмихнатото дете и избягал през прозореца“.
Ако си представим тази приказка психодраматично, следващите редове ни откриват една съвсем контрастна на всичко предишно картина. Още в последното изречение разбираме, че детето е усмихнато. И след това: „Болното, успокоено и учудено дете, гледало какво се върши около него.“ След и сред цялата динамика от самото начало на действието имаше през цялото време един статичен мизансцен – леглото с болното дете. Ако за миг затворим очи и си го представим като сън или като на сцена, може би бихме видели този кът в стаята вече облян от светлина. Това е светлината, идваща може би от иконата на Божията майка. А може би светлината струи от надеждата на болното дете, че ще оздравее. Тази част от вътрешната ни въображаема сцена и пренесена в реалността на една друга също толкова въображаема сцена, която можем да наречем „добавъчна реалност“ е силно осветена. На фона на драматичната мрачност и отчаяние в цялата приказка, тази сцена се откроява по Рембрандовски като светло петно.
След кулминацията наративът успокоено ни води към края на приказката. „Бащата паднал с плач върху момченцето си, а върху тия двама осиротели хора започнали да капят някакви ситни, твърди, бляскави зърна.“От изтръгнатите очи на Света Богородица падали бисери. Иконата плаче, както би плакала земната майка на тези осиротели рано души. Бащата скочил и сложил изтръгнатите очи отново на иконата. „Дева Мария светнала, огледала се и се усмихнала. Детето, оздравяло, се притискало в прегръдките на бащата, а около тях, като хиляди звезди, бляскали бисерните сълзи на Света Богородица“. Чудото е станало.
Откъде се появява на сцената /приказната и вътрешната ни – душевната/ Света Богородица. Дълъг е пътят на човечеството от зората на тотемизма до цивилизацията. Монотеизмът /почитането на един бог/ пренесе Несъзнаваното чрез онтогенетичното повторение на филогенезата. Развитието на индивида дублира развитието на човечеството и той носи в себе си всички страхове и надежди от това начало. Тук може много да говорим и за амбивалентното /съдържащо едновременно и доброжелателност, и враждебност/ отношение към персонифицираните свъхестествени сили. Това отношение, например, към Спасителя започва още по пътя му към Голготата. Спомнете си как довчерашните френетични възгласи „Осанна”, се сменят със също толкова яростните „Разпни го”. Люшкаме се между надеждата и неверието. Какво чувстваме, когато доловим осенени отклик на молитвата ни и когато, като че ли сме ощетени от съдбата и забравени. И своите емоционални дефицити ние отправяме под форма на молитва към Бог и Божията майка.
В произведението си “ Психология на масите“ Фройд разглежда църквата като специфична институция, а религиозното чувство като основаващо се на либидозни връзки. Той разглежда характерната йерархия в църквата като връзки в хоризонтална и вертикална посока, в основата на които са отношенията между отделните членове и съответно отношения маса – вожд. В последните бащата на психоанализата провижда и връзка, близка до хипнотичното състояние.
Ще споменем и големият мислител-екзистенциалист на ХХ век Роло Мей, който ни насочи към това, че може би Фройд греши, виждайки в религиозното чувство само пречупване на човешката воля – желание да се опрем на един силен Баща. Религиозното чувство ни дава и мъдростта и творческата връзка с дедите ни и чувството да се удивляваме.
Несъзнаваните представи са организирани във фантазии – въображаеми сценарии, към които нагонът се фиксира и които могат да се разглеждат като същински сценични постановки на желанието. И Бог, и Богородица, и дяволът човек таи в най- дълбоките пластове на душата си. Дори квантовата физика от ХХ и ХХI век също говори за чувствата. Тя доказа, че клетките имат емоционална памет, а това е Несъзнаваното. Тук са и възхитата, и скептицизмът в отношенията у този, когото наричаме „homo sapiens”.
Да се вслушаме в думите на Фройд: «Човешкият живот не е толкова голяма ценност, но е единственото , което притежаваме» И още :»Както в злото , така и в доброто, човекът може много повече, отколкото си мислим.»
© Росица Чернокожева
