Една от битките ми с живота е да намеря начини и текстове, където илюстрациите няма да бъдат сюжети от действия, а да са един фон на литературната същност

Spread the love

Интервю с художника Калин НиколовПаралелно с другите си творчески интереси ти си посветил голяма част от живота си на илюстрацията и изкуството на книгата. Читателите имат възможност да се наслаждават на емблематичния ти почерк в областта на книжната илюстрация. Как се случи така, че се насочи към книжната илюстрация? Можем ли да кажем, че има съществена разлика в процеса на работа на художниците на книги днес в сравнение с времето, когато ти си започнал професионалния си път?

Между книгите и нас самите се създава връзка, чрез която ние сме себе си в контекста на словото. Илюстрацията е по-скоро това, рисуваната е различно нещо. Словото рисува и при нерисуващите хора. Гогол отказва илюстрациите на Агин и Боклевски, които считаме за невероятни, и сам рисува корицата на първото издание на „Мъртви души“. Не е искал нарисуваното да спре въображението на читателя и да фокусира смисъла на написаното през конкретизираните външности, постигнати от илюстраторите, макар и великолепно.

Изложба с творби по Георги Рупчев. Пред крепостната стена в Преслав, 1985 г.

Винаги съм бил детайлно свързан с печатарската, производствената практика. Познавам много добре и нейното развитие. Съществувал съм и в двете ери на това. Тоест, когато имаше машини, линотипери, изливаше се олово, работехме с клишета, както и сега – чрез софтуери за оформление и дизайн. Много пипкав, тежък и отговорен труд. Времето винаги е сложно за всеки. Някои се радваха в началото на първите ми работи, други не ме разбираха. Но в годините общността, която исках да подкрепя, за да създадем достоен културен формат, нещо като честно творческо и гражданско око, погледна към по-властовите категории – станаха поредните шефове и бизнесмени, съюзиха се с онези, които ме изтриваха с гума. Че и приятелите от младежките години най-много ме триха с гума… Най-тягостната среда, в която попадам от време на време, е именно тази, която ми припомня това, от което имах нужда, за да оцелея и нямаше как да се случи. Сега сигурно ще ме приземите и ще ме подсетите, че не следвам същността на въпроса. Но за мен това е същността. Защото каквато и работа да ми паднеше и да ми пада, почти винаги тази поръчка ми бе последна, ако не успеят да я пресекат. И заради това последната вероятна работа рисувах като за последно. На работата ми е присъщо състоянието да се намесва с критичност спрямо реалността. В търсене на такива мотиви сатирата ни учи на леко или нелеко побъркан подигравателен гняв. Защото как ще се вглеждаме иначе в неудобните същности на действителността? Спрени неща, унищожени имам и преди 10 ноември, но и доста след това.

Рисунка към театрална програма, 1979 г.

Можеш ли да кажеш колко са илюстрираните от теб книги? Ще опишеш ли ролята на художника в цялостната концепция на конкретното заглавие – значението на белите полета, вида на шрифта, ролята на обложката и на титулните страници, и не на последно място – ролята и разположението на илюстрациите в книжното тяло?

Почти двадесетина години илюстрирах преди всичко по вестниците и списанията. Книги – чак по-късно. Независимо че първата, „Странствувания“ на Димитър Петров, направих като студент. Стават, случват се онези книги и издания, в които авторите разбират също от синтеза на рисуваното, позволяват свобода. Ценя особено спрените си неща, спомена за грубото отношение, за премахването от обществото на художниците. Имам обаче приятели, които са имали доверие на работата ми и се получиха добри техни книги: Росица Панайотова, Пламен Пъчев, Емил Измирлиев, Роси Кота – непрежалимата, Захари Иванов, Пламен Анакиев, Анибал Радичев, Вихрен Чернокожев, Румяна Пенчева, Мирела Костадинова, първите четири години на списание „Усури“ и понякога след това, илюстрирах за невероятното списание „Одисей“, алманах „Света гора“, Нели Недялкова…

Илюстрация към списание „Усури“, 2007 г.

Книгата е и отворено понятие. Всички рецитали на Георги Рупчев бяха съвместни, той и мои картини, мои и по негови стихове. В „Лиляна Димитрова“, Младежкия дом, бяха 16 човека. Но в СУ (1985 г.) – над 100, в кафенето-книжарница на СБП на „Ангел Кънчев“ – поне 60. С напечатани негови стихове пък отивах във Варна, редях картините в пространството пред Морската градина, в Аспарухово, Плиска, Преслав, Мадара, Девня; естествено, и в София, Пловдив – също през 1985-а… А нямаме „обща“ книга. Има хора, на които не съм се издължил да им направя книги, но са насочвали автори към мен и така съм направил важна за мен творческа крачка – Александър Карапанчев и Георги Гълов примерно. Има едно уникално издание, списанието „Орфия“, което Артър Кларк много високо оцени като алманах от най-високо качество, представящ славянската фантастика. От художниците съм там. Но то излезе в един брой и не се случи повече.

Илюстрация към предстояща книга на Пламен Анакиев

Наблюдаваме обаче един феномен, по-ясно изразен при детските книги. Безспорна е връзката между писаното слово и ролята на илюстрацията в тях. Много често илюстрациите грабват вниманието, за да се купи книжката. Възможно е тя да стане любимата книжка. И как се случва така, че знаем нейния автор, спомняме си илюстрациите, които са ни помогнали да се пренесем в приказния свят, но никога не се сещаме за името на художника! Ти имаш ли обяснение на това явление?

Любимата ми българска книга е „Афродита“ на Пиер Луис, която Димчо Дебелянов превежда, но не вижда напечатана. Илюстрациите на Колбе са много деликатни, малки по формат фрагменти, изобразяващи чувствеността. Прекланям се пред великото майсторство на Георги Атанасов! Дора Габе пише през 1963 г. в забранения вестник „Литературни новини“, че той е бил удостоен с наградата „Шумейкър“ – най-високото отличие за световно ниво в книжната рисунка. Нека винаги се помни, че през 1932 г. издателство „Хемусъ“ е наградено с премията „Шумейкър“ на Втората международна изложба на книгата в Брюксел: за илюстрациите на Георги Атанасов към книгата „Неродена мома“ на Ран Босилек!

Естествено, много харесвам портретните рисунки на Никола Петров с различните образи на Пенчо Славейков от антологията на поета „На Острова на блажените“. Наскоро разчитах от ръкопис спомени на писателя Стилиян Чилингиров и ето: „Би могъл голямата част от своето творчество да намести малко по-инак, ако Никола Петров беше по-практичен. Но ето че тази българска добродетел му липсваше. Той прекрасно би могъл да си намери верни и влиятелни закрилници, които пооблажили залъка му, макар и срещу незначителна услуга от негова страна, можеха да му подредят и условия за работа, но той не се реши да пожертва или да постави в зависимост своята творческа свобода. Можеше да бъде и добър илюстратор и това не успя да стане. Прибягваше да илюстрира в краен случай: или ако настоятелно го молеха, или ако съвсем го закъсаше. А колко великолепни работи, ако и дребни, би излезли от ръцете му! Свидетелство са малките му илюстрации по читанки и детски списания – още неиздирени и непроучени – както и скиците му в „Острова на блажените“, равни на които няма в нашата живопис както по икономията в рисунката, така и в психологическата еднаквост на образа с характеристиката му, дадена от писателя. Аз съм свидетел как дълго се колеба Пенчо Славейков, преди да даде на Никола Петров за скициране на коректурите си от различни възрасти и как, ако и парализиран, се подхвърляше от стола си от възторг, когато разгъна скиците на масата“.

Илюстрация към разказ на Георги Малинов, алманах „ФантАstika“, 2016 г.

Харесвам много днешни книги. Ще дам пример: например илюстрациите на Радостина Пенева към „Румян и змията“ на Марияна Фъркова. И не харесвам редица издателски потоци с всичките им разновидности от неграмотно и тъпо работене, до изнасилване същността на текстовете. С цялата си внимателност ще направя една забележка: не може художникът със своя единствен стил да рисува, което както хване. Спомнете си Иван Кьосев – този майстор над майсторите, който намираше различни посоки и дори се променяше из основи, ако трябва, но бе толкова разнообразен. Хубавата книга може и без илюстрация. Но илюстрация без книга няма. Харесват ми рисунките на Димитър Стоянов-Димо към Велко Милоев (бяха ми ограбили ателието и първото нещо, което погледнах дали го няма, бе тя), на Борис Праматаров, Атанас Атанасов.

Тук е мястото, струва ми се, на което трябва да поговорим за творческите общувания между художника и автора (поет, писател, публицист) и за взаимното допълване между двете изкуства. Как намираш най-точния щрих за отделната книга? За нейния автор? Тук се знае какво трябва да се отговори. Но има много случаи, в които самите автори не си познават книгата, намерението им към художника е наивно. С какви инструменти можем да нагласим откровението си към такива явления и да се получи нещо?

След промените съм се срещал с редица видни художници от няколко бивши източноевропейски страни. И всички изказваха негативните си реакции от едно и също действие. Дошлите на власт нови хора търсели нови лица сред преподаватели, историци, журналисти, социолози, философи и всичко във всички сфери, но художниците „със слава“ не пипали. Ще добавя: има абсолютно недоверие в социално мислещите художници. На Камю е мисълта, че „човек е затворен в своята истина“. Но в истината ли е затворено съзнанието, или в познание за изкуството, неговата същина, процесите в него? Диалогът, за който става дума, е най-често много труден. А и когато се стигне до издателските възможности да се предвиди някакво заплащане на труда на художника, става страшно. Но въпросът Ви е за диалога. Такъв абсолют съм открил например в книгата на Илия Пехливанов за Миткалото и работата по нея на художничката Олга Паскалева. Бях студент, когато излезе тази книга под редакторството на Александър Миланов. С Илия се запознах по-късно и работихме заедно много години във вестник „За буквите – О писменех“, много голям журналист, публицист и познавач на българистиката.

Журналистката Анна Политковская, 2006 г. Отказвана за публикация

Иска ми се да изясним разликите между художествен дизайн и графичен дизайн в цялостното оформление на книгата и да поставим акцент върху личния прочит на художника на съответното произведение. Съдържанието поставя различни изисквания пред него. Има издания, които изискват и налагат по-активната му роля: детските книги, цветните фотоалбуми, изданията с репродукции, юбилейните книги. Тук водеща е естетическата функция на изобразителния материал или бъркам? Ще ни запознаеш ли със спецификата на работата при тях?

Към мен са идвали книги предимно от автори и приятели, все приятели и предимно приятели. Така че не знам и нямам опит. Една от битките ми с живота е да намеря начини и текстове, където илюстрациите няма да бъдат сюжети от действия, а да са един фон на литературната същност: например илюстрациите ми към книгата с неизвестни писма на Атанас Далчев, анкетата на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин, материалите в сп. „Усури“ за Николай Райнов…

Картини по стихове на Георги Рупчев, 1982 – 1984 г.

Какви са твоите наблюдения в областта на книгоиздаването? Успяват ли авторите и художниците да отговорят на все по-високите изискванията на читателя към книгата, книжното оформление и книжната илюстрация? Какво е мястото на илюстрацията в съвременното българско изкуство?

Книгите ни са много хубави и много еднакви. Идеите са малко. Краде се на поразия. А и изискванията на масовия читател изобщо не са никак високи. Вече няма коректори, корекциите се правят с програма, което е недостатъчно. Редакторите са почти на изчезване, но също работят формално в много от издателствата ни. Иска ми се да припомня някои от хората, които бяха образец някога за това как се прави книга: сещам се за  Иван Иванов, Георги Карастоянов (брата на артиста Антон), Георги Карапанчев, Димитър Добрев от „Народна култура“, Димитър Новачков, Георги Котев… Как стана, че един-единствен човек измежду толкова фукни и какви ли не, техническият редактор Димитър Новачков, член на неформалните движения преди 10-и ноември, показа карикатури от Александър Денков във вестниците на Никола Петков и цитира протоколи от разпитите на Никола Петков пред съда за тях… Книгата има и друга същност, друг живот, не просто обвивка, титул, набор…

Можем ли да говорим за книги – образци на полиграфическото изкуство в България?

Не. Това че стигаме хубавите примери на книги от други страни като полиграфия, не е знак за равенство. Но те го правеха 30, 40 и 50 години преди нас. Отразена светлина сме. Всъщност, сякаш не е толкова важно, книгата да е нещо страхотно. В нея, обаче, трябва да има интересно съдържание. Да бъде част от живота на писателя и евентуално и на художника, на двамата или на единия… Николай Цонев (братът на Пламен Цонев и син на Звезделин Цонев) ми бе дал за илюстриране текст. По заръка на Вихрен Чернокожев. Омазаха я страшно в издателството, някакъв си там възрастен човек. Но написаното бе мъдро, многопластово. Скромни издателства правят чудесни неща, малки като тираж, скромни, често демоде, но вълнуващи като същност.

Имало ли е среща с книга, за която си съжалявал, че се е случила? Искам да кажа, че не винаги работата потръгва според очакванията и се получава изпитание?

Имал съм и разочарования. Примерно препоръчаха ми миналата година да нарисувам книга с разкази от Созопол. Започнах като по учебник. Срещнах се с хора, които познаваха стария някога град. Художничката Нуша Гоева ме въведе в спомените си за редица емблематични хора, свърза ме с Михалис Гарудис, който живееше в Солун, водихме часове разговори по телефона, имаше сълзи, емоции, на стоп кадър изгледах филмите на Георги Алурков и рисувах, рисувах, събрах стари снимки, видях картини… Авторът се отнесе, да не казвам как, байганьовски: искал няколко карикатури, весели неща, какво било всичко това. А книгата му е с разкази, в които стари рибари пренасят в лодката един от тях, болен от рак, возят го край остров Свети Никола, за да види последно морето и земята… Казваш си: „Майната му!“. Не съжалявам за труда. Но се споменаваше Вениамин Каверин, а Славчо Чернишев, поетът, който живееше в църквата „Успение Богородично“, ме бе въвел някога за Каверин и Паустовски в Созопол. Тези велики писатели! Наистина по дяволите глупостта…!

Разговора води Малина Димитрова

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.