Когато реших да работя върху студията си върху „Сестри Палавееви“ на Алек Попов преди 5 години се свързах с него като му изложих намерението си. Чувствах се длъжен да попитам автора дали има нещо против начинанието ми и да отправя някои конкретни въпроси, свързани с дилогията. След като завърших анализа си му го изпратих, отговорът му беше бърз и конкретен – да коригирам някои неточности. Останах радостен, че прие моя прочит на собствения си роман. Стана ми приятно, че се е зарадвал и веднага се зае да потърси публикация на критическия материал.
Преди година в книгата си „ОРЕС върху съвременната българска литература“ включих и тази студия. На премиерата, подготвена от големия ни поет Димитър Христов в салона на читалище „Пенчо Славейков“ около миналия Великден сред скъпите за мен гости беше и Алек Попов. Чинно изчака останалите, за да му надпиша книгата. Наистина затрогващо е усещането от непосредствения творчески контакт със съвременните ни писатели, особено когато те са от мащаба на Алек. Сетне разменихме няколко писма чрез месенджъра и около новогодишните празници бяхме насрочили среща, за да ми подари новата си книга. Така стана, че се видяхме на 10 февруари около 16 часа в едно заведение близо до църквата „Свети Георги“ – близо до дома му, до неговата махала. Около час и малко си говорихме за литература, политика, евентуална премиера, среща с ученици – беше отворен към този така ценен контакт с гимназисти, които четат и неговите неща покрай подготовката си за матурите. Топлият февруари, мекото време се сляха с неговата блага усмивка. Запомних, че пише с лявата ръка. Стори ми се доста отслабнал физически, но беше оптимист, каза, че се чувства по-добре, имаше надеждата, че ще се възстанови…
В краткия ни, но задушевен разговор, Алек се върна назад във времето като сподели, че пише разкази още от ученик. Също така изтъкна, че разказът е най-труден за писане като форма. Първите му неща са публикувани в хубавото списание „Родна реч“, което известно време той е редактирал преди закриването му. Така се насочи разговорът, че се завъртя изцяло към литературата от онова време. Попитах го кои автори е харесвал каза, че от нашите са му харесвали по-съвременните – Павел Вежинов, Радичков, Коруджиев, Агоп Мелконян… разбира се западните – цяло море. Склонността му да споделя, да се върне към минали събития, да даде обективно мнение за самата организация СБП, за ентусиазма на 90-те, за задругата около „Литературен вестник“, за приятелствата със Захари Карабашлиев, с Георги Господинов, ме вдъхновиха да замисля една литературна анкета с него. Установих, че той е интровертен човек. Не всекиго допуска до себе си, така че се почувствах изключително радостен и задължен от това че той сам ме потърси за тази наша, уви, последна среща…Още докато пътувах към къщи в тролея се зачетох в свежите разкази на Алек и сетне разменихме няколко съобщения около разказа му за Дерида – един от най-сполучливите и един от по-старите. Оказа се, че проф. Ивайло Знеполски е превел на френски творбата и Дерида е имал възможност лично да я прочете и да я одобри. Какво по-голямо щастие? Вероятно очакваната премиера би се превърнала в едно от литературните събития. Настоящият текст ме задължава да го представя именно като една неосъществена премиера, но определено Алек Попов заслужаваше реалното промотиране на последната му книга.
Томчето е реализирано от „Сиела“ и е великолепно оформено в художествено отношение от майстора на илюстрациите за книги – Дамян Дамянов. И други книги на писателя са публикувани от същото издателство – дилогията „Сестри Плавееви“, епически плътният – „Мисия Туран“. А това е важен жест, защото демонстрира уважение и доверие към писателя – да осъществиш няколко негови проекта. „Нови и избрани разкази“ се появяват в края на календарната 2023-а и съдържа 20 художествени творби, разположени на около 300 страници. Т.е. това е един представителен наративен блок. Превюто, изпълващо последната корица на книгата, отбелязва, че тук Алек Попов се стреми да припомни ония форми на границата между новелата и разказа, характерни за ренесансовото остроумие на Джовани Бокачо и неговия „Декамерон“. Действително в жанрово отношение се усеща тази усложненост на формата. Т.е. художествените творби по-скоро се доближават до новелистичната композиционна техника, отколкото на разказа. Но много е силен зарядът, с който се изстрелват самите истории и техните сюжети, фабули, герои.
Първата художествена творба носи заглавието „Small woman“ – последната също е с латински паратекстов елемент – „Solve et coagula“, като по този начин сякаш книгата се рамкира от чуждоезиковото, небългарското, вплетено обаче брилянтно в нашенските разказани истории. Ако едната фраза е от английски език и си я превеждаме като малка жена, то финалната е от латински и се превежда с идеите за разтваряне и втвърдяване. Точно на латински е написал своите великолепни истории великият разказвач на Ренесанса. Та ето как чрез почерка, чрез шрифта и чуждоезиковия елемент Алек Попов се доближава до понятието за разкрепостеност и свобода на смеха. Бих искал да припомня как някога значимият теоретик Михаил Бахтин изгражда своите работещи и днес теории, свързани със смеховата култура – изхождайки от творбите на Франсоа Рабле и Джовани Бокачо. Та в този смисъл нашият писател формира и нашата, българската смехова култура. За нея, апропо, почти никой не се грижи, сякаш тя е оставена на собствените си инстинкти от първични по-първични и се стига до едно разюздано състояние, което е на границата между неприличното, грозното и пошлото. Именно срещу това явление се бори по-най сполучливия начин наративът на Алек Попов – той умее да култивира, да възпита смеха и смеещия се. За да се постигне тази цел е нужен личен пример и такъв е демонстриран още в първата творба, с която започва сборничето – автоиронията на младия, сексуално активен мъж, очаквайки среща с 18-годишна девойка, която се оказва капризна дама над 80-те…, недоразумението иде от лошото произнасяне на английските думи насочващи за възрастта на човек – 18 и 80 звучат паронимно. Действието се развива в Гърция, говори се на английски от полякиня, немец-художник и поетеса, живееща в Оксфорд. Общо взето – събиране на европейските типажи на едно място. Само по себе си идейното решение е оригинално – гърците, които имат по-различен произход от славяните, арийците и англосаксонците. Но това са в груби линии основните националности на Стария континент. Светът всъщност не е чак толкова голям – сякаш с намигане споделя наратора, който използва аз-повествователна форма[1]. Новелката е изградена на принципа на анекдота – близостта с вица, с неочаквания финал и стремглавото действие на реалното бездействие. Все пак всички герои са се събрали на остров Родос, за да почиват и лентяйстват[2], а всъщност престоят им е наситен с действия – плуване, говорене, целуване. Да, именно последният акт събужда ревността на баба Гюнтер и това придава на цялата новелистична композиция особен колорит. Жената е добре да се ухажва във всяка нейна възраст. Тя реално е над физическите (си) години. Ето на какво приучава отпочващата художествена творба на сборничето. А казахме вече, че ренесансовото носи не само усещане за свобода, но и за дисциплинираност, за култивираност на читателя.
Общо четири са творбите, които се открояват с небългарските си заглавия. Две от тях вече изяснихме как и къде са разположени из страниците на книгата. Къде са вместени другите две? На 8 и 13-а позиция. Т.е. заемат регулярни места – начало, среда и край. Наистина се оформя нещо като гръбнак. Какво ли означава тази специфична подредба? Нека в настоящия анализ се опитаме да отговорим на това явление.
Най-причудливият и хем български, хем не съвсем сюжет е разигран в последната новела. Разбира се, тя е сред най-силните и най-интересните. Жанровото преплитане на формите на криминалния, фентъзи (научно-популярния) и екзотично-сексуалния разказ смайват с органичната спойка, която постигат по между си. 1. Драган Танев е разследващ полицай с дългогодишен опит. 2. Скоро се е развел със съпругата си, между тях отношенията в сексуален развой са приключили. 3. Ранна утрин той поема пореден криминален казус – в уютна стая на грандхотел „София“ в удобен мек и дебел матрак лежи бездиханно, но изключително красиво женско младо тяло. 4. Патоанатомът Кискинов открива странен произход на „жертвата“. Това не е човек, а захарна секс-кукла. 5. Абсурдността на ситуацията е засилена още повече когато инспектор Тенев и д-р Кискинов замезват с част от трупа докато пийват водка Смирнов в моргата. Оказва се, че захарната жена е безвкусна, наподобява вкуса на желирани бонбони, но не е сладка. 6. Междувременно избухва вулкан в Индонезия и е осуетен полетът на убиеца – Йонг Джонг – кореец, който е заловен. 7. Следовател Танев се среща с него и провежда разпита си. Разбирайки мистериозната истина полицаят завежда изобретателят в едно китайско заведение, намиращо се на бул. „Хр. Ботев“, където на близо живее инспекторът. 8. Биохимикът демонстрира своя опит в мини условия как се създава захарен човек – момиче, което си има реално всичко. 9. Убеден в правотата му служителят на реда разрешава на новатора да продължи странстванията си по света. 10. Прибирайки се към дома си инспектор Танев попада на три проституиращи индивида – една жена (натурална) и двама травестита. Преправените мъже на жени странно се вплитат в разсъжденията на полицаят – как от истинските жени мъжете искат да са кукли – да мълчат, да имат кукленско поведение и излъчване, а от куклите – женско – да дишат, да охкат, да говорят. Странното преобразяване на което сме свидетели в епохата на лъскавата опаковка – важна е визията, хващащото и мамещото окото, а не истинското. Оказва се, че травеститът Моника е не толкова сексуално необходим на Танев, а чисто човешки – да сподели болките си, да разкрие душата си. Излиза че тези, които възприемаме традиционно за утайка на обществото – проститутките, са много по-човечни и по-достойни от много други. Тема, позната още от великолепната новела на Мопасан „Лоената топка“, ала сега тя не е просто цитирана, а преосмислена, защото все пак травеститът не е жена. Ето как непосредствено Алек Попов сюжетира темата за различието. Ето как в своята нарация успява да въведе една изключително важна тема – подмяната на човешкото, намесата на изкуственото у човека и у неговия живот. Тонът на разказа и динамиката на действието напомнят абсурдния свят, граден някога от Светослав Минков[3]. Но сега всичко, за което пише Алек Попов е актуално – джендър проблематиката, криминалното, което стана част от ежедневието ни, същевременно клонирането-принтиране на хуманоидни същества и реалната дехуманизация на нашия свят. Смяната на гледната точка, промяната на стереотипното възприятие, че проституиращите са отрепките на обществената ни структура. Моника и Иван редовно изслушват мъката на хора като Танев, помагат им да потушат болките си като просто са съпричастни с тяхното страдание. Т.е. травестите от бул. „Ботев“ са представени по-скоро като пълноценни и пълнокръвни човеци, които са всъщност много по-достойни от масата. В тази посока бихме могли да разчетем и мотото към новелата – „Защото би ни безпощадно животът с тежките си лапи“ – два стиха из кратката поема „История“ на Никола Вапцаров. Странен избор – ще възкликне някой първосигнално. Ала при един по-обстоен размисъл и анализационни техники, ще установим, че темата за вписването на обикновения (малкия) човек в историята е особено актуален и сега, днес. Житейските несгоди в личен план, сякаш задушават инспектор Танев – а по тази линия си прилича и с корейския изобретател – и двамата са с провалени бракове, и двамата герои страдат. Т.е. животът наистина ги „бие безпощадно“. По своеобразен начин в историята (разказа, случката) се вплита и частната, отделната съдбовна болка на мъжете. По свой си начин Ал. Попов успява да разкрие „простата човешка драма“, която в нашия случай остава написана, т.е. отразена в историята. Ето как Алек Попов показва обичта си към различието и към човешкото – точно следвайки заветите на ренесансово смеещия се Джовани Бокачо, който преди 670 години сътворява своя „Декамерон“. Та ние 700 лета назад ли сме?! От друга страна и чрез реторическите хватки на най-полемичния ни поет от началото на 40-те години на миналия век Ал. Попов успява да впише образа и историята на малкия човек[4].
Нестандартната сексуалност е сюжетирана и в двайсетте странички на „Короната на целомъдрието“. Прасковка от Перник или Радомир попада в Неапол. Историята е подходяща за късометражен филм – задъхана, динамична, любовно-романтична. И би била сладникава, ако не беше необичайната ситуативност – прасковка се оказва всъщност… Прасковчо. Смяната на пола, джендъразима, от една страна свободата и волята на човека съзнателно да избере какъв да е полът му и от друга страна стереотипите на едно назадничаво в мисленето си с около 2 столетия общество, готово да осъди най-най-строго проявата на свободна воля, която е в разрив с общоприетото. Болезнен проблем, който напоследък набира реализации и у нас. Никой обаче не е се е замислял човешки: какво изживява този/тази, които/която иска да е друг/друга. Убедихме се, че българското общество е едно от най-нетолерантните, демонстриращо направо мракобесно мислене и поведение спрямо различните хора. Което апропо не е повод за гордост, напротив, явлението е тъжно. Поредно доказателство за нашата изостаналост в цивилизационен план. Без озлобление е констатацията-изповед на разобличената Прасковка пред нейния благодетел: „Ти не знаеш какво е да живееш в една среда, отровена от предразсъдъци, в която полът види като воденичен камък на шията ти, какви подигравки съм била принудена да търпя, колко бой – от баща ми!“. Споделеното не е иронично, то е изключително сериозно[5], проблематично е. Алек Попов чрез общия весел тон на своя наратив поставя болезнени въпроси, засягащи нашето общество – нетолерантността и домашното насилие. Най-голямата травма на Прасковка е, че не е приемана за пълноценен човек от страна на семейството си. А именно очаква се най-близките хора да подкрепят някого в един такъв наистина съдбовен, а и личностен избор. Медицинските изследвания все повече работят в посока да докажат, че хомосексуалното не е болест, не се „става“, до е избор, потребност, хормонален и генетичен идентификатор за различие. Само наистина зрелите западни общества разбират и приемат подобен род кардинални личностни стъпки. Ние забравяме, че полът е и личностно-определящ, а човек, прибегнал до подобна промяна не върши престъпление, не е аморален. И в защита на този тип мислене и поведение е безрезервната подкрепа, идеща от страна на Масимо спрямо неговата избрана половинка. В духа на традициите на развитата демокрация и висшия човешки стремеж, воден от чистата любов, съпругът подкрепя човека до себе си към следващата стъпка за хармонично семейство: осиновяването на дете. Разбира се, аморалните лицемерни адепти на патриархалното и изконно българското малоумно биха реагирали на съзнателния избор на семейната двойка, представяна от Масимо и Прасковка. Апропо разказът като споделена история защитава моралността, човешката личност, която прави осъзнати решения-избори като същевременно не вреди никому. Вероятно именно по този начин – на ръба между афористичното, анекдотичното, приказното и сериозното трябва да се поставят и дискутират подобен род болезнени въпроси.
На границата на фикционалното, приказното, кинематографичното е разиграна и историята с „Мъжът котка“. Всички ние добре познаваме клишето-образ на Батмановата спътница, изиграна някога от впечатляващата Мишел Пфайфър. Защо да няма по тази логика и мъж-котка? В този изключително находчив експеримент Ал. Попов разиграва и познати мотиви от приказките за Палечка. В нашия случай обаче той е Палечко. И в тази странна смесица-преобразяване на представи, които свързваме със стереотипни представи-образи, чрез механизмите на пародирането разказите на писателя добиват една необикновена свежест. А и препратка към онзи искрен ренесансов смях – чист, звънлив, пречистващ – познат ни от опуса на Джовани Бокачо, изпълващ вече своето седмо столетие. Чрез силата на смеха и иронията, чрез техниката на пародията и преобръщането, се стига до идеята за свободата на човешката личност. Свидетели сме как тази независеща от скрупули и/ли предразсъдъци наративен герой преборва обстоятелствата, пречещи му да-бъде-себе-си – ценността на нашия свят, ала и на този от вчера, вероятно – и на утрешния. Ние винаги се стремим към истината, а тя е: да сме, да бъдем истински, не фалшиви, не лицемерни, не изкуствени. Истината се противопоставя на всеки фалш, а в тази плоскост разказите на Ал. Попов са откровение, дълбоко християнски и дълбоко човешки. Да, Алек е наистина писател-хуманист! Който чрез смеха ни кара да бъдем неподправени, непосредствени и по-мислещи.
Подобен похват на ръба на фантазното и реалното са изградени и двете най-обемни новели „Телесни плевели“ и „Душевадецът“. Първата представлява в основната си част Дневник на стюардесата Оли Маркова, която се превръща в растение, обхваща около 40 страници. Изживяванията на героинята започват от Банкок където в неособено хигиенични студио татуистът Та-цу прави нежна рисунка върху задните части на жената. Постепенно татуировката нараства и завладява цялото тяло на Оли. Стига се до там,ч е дори в кръвта й се открива наличието на хлорофил. Започва да се държи като растение – една своеобразна метафорична обвързаност между женската красота, природа и цветето. Стюардесата се превръща в цвете. Разпръсква сладостен аромат, има постоянна нужда от свеж въздух, вода и слънчеви лъчи. По изключително елегантен начин Ал. Попов поставя този екологичен проблем, при който все повече факторите, от които зависи оцеляването ни на нашата планета, са застрашени от високите нива на замърсяване. Съвременната тенденция, наблюдаване и при млади, и при по-възрастни – да са с изрисувани символи по телата си – е център на наративната цялост. От една страна това е завръщане към много древни култове, идещи от зората на човечеството[6], а от друга е някакъв вид себеизява, сложно заявяване на идентичността. Не рядко се случва така че даден омастилен знак по тялото се налага да бъде заличен – тогава желаещият се подлага на също така болезнена лазерна процедура. Всичко това е сюжетирано в новелата. Интересното е изживяванията и трансформациите, които постига героинята. Естетическата страна на творбата е ясна, но-проблематично е поставен въпросът с оцеляването на човешката същност. Сякаш се постига внушението, че татуировката, модното, показното, застрашава хуманното у нас, изличава го.
Втората по-обемна новела също поставя сходен проблем и е сюжетирана около проблема за търгуването на човешките души и обхваща малко над 70 страници. Лесно можем да направим интертекстовата връзка с Гоголевите „Мъртви души“, но отново по алек-поповски се поставят сериозни проблеми: изгубването на най-ценното у/от нас. Човек без душа, личност, продала Божествената искра от себе си. Фаустовското начало е по-скоро загатнато. Обаче идеята, че живеем в бездушна епоха, че сме обградени от безчувствени хора е силно и конкртено заявена в повествованието. Най-тъжно е необратимото: веднъж продадена, или по-точно открадната душата не може да се завърне. Друга водеща тема в наративната цялост на текста е идеята за свобода. Човешката душа е свободна, а свободата пък е най-висшата човешка ценност. В разгръщането и сюжетирането точно на тези два проблема доближава книгата на Ал. Попов до онова достижение на Ренесансовата култура, което представлява явлението „Декамерон“ на Дж. Бокачо.
Още в началото поясних, че в езиково отношение сборникът на Ал. Попов е сложен[7]. Специално за последната новела в сборника това важи с най-голяма сила: заглавието е на латински – неколкократно е споменато от биохимика; двамата – изобретателят и следователят – разговарят на английски, като обаче диалогът цялостно е преведен на български като отделни думи са на английски – body; каламбурът с двойното отрицание, чийто смисъл е „аз нищо не съм строил“, латинският термин на средновековните алхимици. Тялото – което събужда и сексуалното желание, свеждането на жената само и единствено до физическите параметри – въвежда темата за кукленското. Естетът Ал. Попов чрез фокализатора[8] си – кореецът Джонг – заявява, че се е срещал с управителя на най-голямата у нас звукозаписна фирма и е получил шанса да може да възпроизведе захарни кукли, наподобяващи на местни попзвезди като Анелия, Андреа и Глория. Изключително тънка е иронията на разказвача към това мощно културно явление у нас. Ето как може елегантно – със свеж хумор да му се даде категоричен отпор. Ако се замислим по-задълбочено, бихме осмислили, че попфолк звездите у нас са еднакви – като визионерски типажи – еднотипни: силиконови устни и големи гръдни обиколки, изпъкнали скули. Физическият облик наистина наподобява кукленски. А ако се сетим за класическото произведение на Болеслав Прус, ще припомним идеите за фалша, неистинското, лъжливото. Куклата е кукла и не може да бъде човек. Тъжно е когато човешкото е сведено до кукленското. От друга страна, казахме вече, че във финала на новелата травестията е противопоставена на тази изкуственост и лъжовност. Истинното, човешкото е скрито в напомпаните гърди и изкуствена женственост на Моника и Иван. Ала то е носено и у Прасковка, която е реализирала своето „аз“. Топлотата на човешките отношения, излъчвани от тези нови-хора, реално са старата литературна функционалност на ренесансовите персонажи, стремящи се към хуманистичното. Като антипод на тези странни, но така органично представени герои, се изправя Илия Куманов от „Стипендианта“ с всичките си 120 кила, аморалитет и егоизъм. Речникът на този герой е изпълнен с пейоративи и цинизми, за разлика от предходните, които сякаш дори и в отношение на речевото си поведение запазват чистота и достойнство. Само истински майстор може така детайлно да оживи героите си. А Алек Попов е именно сред майсторите на нашето съвременно наративно изкуство и вече е завършен, цялостен литературен феномен, който тепърва ще получава своите адекватни критически оценки и прочити.
Бележки:
[1] Във финалната новела на сборника изобретателят Джонг ще възкликне: „Хората по света толкова си приличат“ – еднаквостта на хората като мислене, като поведение – всъщност ето обединително звено за човечеството и отново внушение: нашият свят не е толкова голям и има място за всекиго. Това не е ли ренесансова идея? И не е ли добре по-често да си припомняме тая максима?
[2] Наскоро в Софийския университет се проведе оригиналната научна конференция, посветена на мързела в литературата – проектът е ръководен основно от доц. д-р Надежда Стоянова. Като поклон към нея за свежата идея – поднасям този епизод от света на непрежалимия Алек Попов.
[3] Подобно наблюдение има и доц. Мая Горчева още преди 10 години – виж в: Горчева, Мая (2014) Новите български книги. Успехът на обитаването. Критически есета, издателство „Гея либрис“ (с. 148 – 157).
[4] Ако се вгледаме сериозна във филмите на Чарли Чаплин, ще открием този стремеж – разкриване и вписване на този малък човек в обществения явления, в живота – пример: „Светлините на града“ (1931 г).
[5] За сериозността в ироничното пише и доц. М. Горчева – виж: Горчева, Мая (2014) Новите български книги….
[6] Повече виж на: https://aloha.bg/bezopasni-tatuirovki.html; https://bg.wikipedia.org/wiki/Татуировка; https://mastilnica.com/bg/2023/история-на-татуировките ; (посетени на 02. 04. 2024);
[7] Това наблюдение дължа на проф. Ал. Панов – повече виж в: Панов, Ал. (2023) Йордан Йовков изкуството на разказването, ИК „Диоген“. Цялостният поглед в тази посока би разкрил истинско езиково богатство: латински, френски, италиански, гръцки, немски, руски, като разбира се, основен е българският. Сложната езикова композиция на лексикално ниво разкрива едно разкрепостено отношение изобщо към езиковата същност, но и в известна степен космополитност, елитарност, приобщеност. Вероятно отделно изследване в тази област би разкрива още по-задълбочено умението на Алек Попов да гради наратив.
[8] Относно термините фокализатор, наратор виж повече в: Панов, Ал. (2023).
Петър Михайлов
