Една книга със студии и статии, посветена на свободната мисъл и антидогматизма – Вихрен Чернокожев „Врати към смисъла“

Spread the love

Научното говорене изключва емоцията. Ала когато се налага да говорим и пишем за близък, за съмишленик и съидейник, е трудно, неизбежно. Та още в началото моля да ми бъде простено емоционалното въведение. Самият доц. Вихрен Чернокожев остава в паметта на мнозина именно като емоционален, стихиен и в говор, и в писане. Присъствието му на всеки научен форум (да, именно форуми са нашите срещи, а не просто научни конференции, защото се доближават до усещането за празник, за радостна среща и високо човешко общуване – участващите в тези срещи именно така споделяме текстовете си и така се чувстваме), та неговото участие винаги беше знаково, винаги умееше, успяваше да синтезира чутото, винаги имаше какво свое да каже. Книгите, които той остави не са много – една монография за Димитър Подвързачов, друга с есета и статии, посветени на свободата и антидогматичното, „Българският смях“ – етапна книга, „Другият бряг на думите“ – пак с есета, статии и студии, посветени на любимите му автори, проблеми, теми.

Ала когато говорим и си спомняме за него трябва да изтъкнем и организационната му дарба – дълго време е заместник директор на Института за литература, ръководител на значими проблемни групи, изследващи историческото развитие на нашата литература – възродителния процес, антитоталитарната литература. Отношението към историята на нашето литературно развитие той приема за кауза и за цел на своя научено-изследователски път: доц. Вихрен Чернокожев е сред екипа на епохалния Речник на българската литература в 3 тома на БАН – така наречения „зелен речник“ (понеже е с такъв цвят корици), но е сред съратниците и на следващия Речник на новата българска литература от 1994 г. (също зелен!), който е хронологическо допълнение на тритомника, ала и някакво идеологическо разчупване на модела, наследен от тоталитарния модел литературна наука.

Преди десетина години открих едно объркване – в статията-справка за Г. П. Стаматов в академичния речник се посочва роман „Рибари“ от 1942 г. с предговор от Калина Малина. Останах приятно изненадан, че в края на живота си този мой любим писател е създал и роман. Започнах да го търся. Оказа се, че има такъв текст, с предговор от голямата детска писателка, ала е с друг автор – Георги Попстаматов (1909 – 1980) или изписван и Георги поп Стаматов[1], посветил творчеството си изцяло на морската тематика. Покрай заниманията ми с „Капитан“ на Яна Язова ми попадна и тази книга. Ако текстът на мъченицата-писателка е образцов, завладяващ, великолепен, то този на нейния връстник е доста по-слаб, по-скоро е по-голяма повест, но не и роман в онзи смисъл на думата и понятието, което приемаме. Ала важното е друго – че по това време средата на 30-те и началото на 40-те години на миналия век не само Весела Страшимирова насочва творческия си поглед и талант към маринистиката, има едно по-глобално стремление от страна на нашите писатели, освен споменатите, за морето пишат още и Санда Йовчева („Ние, в дълбокия тил“ – 1937 г.), а преди всички тях още Евгения Димитрова в своя втори роман „Приключения“ (1919) сюжетира морето като част от основното действие на своето художествено произведение. Та намерената книга, която е библиографска рядкост, реших да подаря на доц. В. Чернокожев. Чрез   д-р Росица Чернокожева успях. Сега ме е малко срам от постъпката ми преди десетилетие. Все пак преди 30-40 години достъпът до информация не е бил като сегашния. Трудно откриваеми (намираеми) книги и като художествена продукция, и като теоретико-критическа, бяха кът, т.е. можеха да се намерят само в елитните библиотеки (Народната, Университетската, Институтската, Столичната), нямаше и платформи за стари книги, с каквито разполагаме днес. Вихрен Чернокожев не се обиди от моята самонадеяност. Поведението му показа благородството, което той носеше и излъчваше. „Ще мине време и ще се види, че речникът е всъщност опит за една история на новата  българска словесност с целия ù толкова различен релеф, с различните потоци и притоци, падини и върхове“[2]. В един негов текст по повод Речника от 1994 г. прочетох, че той е отворен за и към всякакви обосновани бележки, забележки и допълвания. Като той имаше идеята, че подобен тип справочници – част от историята на националната ни литература, трябва периодично да се актуализират и обновяват. Същата идея споделя и друг наш достоен учен, захванал да речнизира процесите в родното литературознание – проф. Симеон Янев, който къде с екип, къде сам успя да остави пет обемисти тома от „Атлас на българската литература“, обхващащ 250-годишно развитие на нашата национална литературна история. Та подобен тип епохални книги се правят, съставят изключително трудно, изискват много време, прецизна обработка и, разбира се, подкрепа от институции – научни и държавни. Може би само тритомният речник на БАН е обезпечен с такъв тип отговорност, ала все пак е рожба на тоталитарната система, когато не всеки от значимите наши словесни творци е могло адекватно да присъства. Та надявам се ми е простил!

Сега бих искал да насоча вниманието към книгата от 2000-а година „Врати към смисъла“. Няма пълни 200 страници, обема общо 35 текста, които жанрово можем да определим като литературни есета-статии. И то блестящи! Защото емоцията, стихийното слово на оратора В. Чернокожев се сплита с професионалния ерудитски прочит. Разбира се, и тук началото е с Димитър Подвързачов – авторът – емблема за изследователя. Не само докторската си дисертация е посветил нему, а и подготвянето на обемния представителен том с творчеството на забравения и неудобния „баща” на „Звено“-то, наследило легендарното „Мисъл“. Преходникът между Доктор-Кръстевото първопроходство и легендарното Владимир-Василево „Златорог“. Хамлет принц Датски, който открива, обединява, окрилява Лилиев, Дебелянов, Константин Константинов, Георги Райчев. Онзи, който десетилетия е „ням“, т.е. неиздаван, необговарян критически – поради причини догматически и политически. Още със своя пръв научен труд В. Чернокожев ясно прави своята заявка – той иде в родното литературознание с мисията на историк, който да възкреси неоснователно забравените, принудително онемелите – тук ще добавя още Фра Дяволо (Райко Алексиев), Владимир Василев, Радой Ралин, Йордан Вълчев, Константин Павлов, Змей Горянин, Трифон Кунев, Чавдар Мутафов, Петър Увалиев, Блага Димитрова, Свилен Капсъзов, Иван Цанев, Петър Алипиев. Към тези личности и бележити имена, вписали себе си, вградили се в темелите на нашата литература в целия двадесети век (а някои доживели и 21-вия) полупризнатите – Валери Петров, Вера Мутафчиева, Александър Томов, Любен Дилов, идеологически окупираните Никола Вапцаров и Христо Смирненски. На всички тях В. Чернокожев с любов, преданост и отговорност отдава дължимото. Простете употребеното клише, ала критикът успява да избяга именно от закостенелите и погрешни оценки-етикети, лепвани върху тези наши значими литературни дейци. В. Чернокожев разкрива огромния творчески заряд, който имат и носят тези автори и успява да очертае човешките, личностните им образи и черти. Позицията, мисленето му, оценките му са честни и човешки, дълбоко човешки. Той напомня за критиците преди себе си – Минко Николов, Кръстьо Куюмджиев (признат за учител от В. Чернокожев), Тончо Жечев, Цветан Тодоров, Димитър Аврамов, Юлия Кръстева (споменавана и като писателка!), ала напомня и догматиците Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, говорещите (всъщност пишещите!) с „резерви“ срещу Института за литература, където на времето са били радушно приети – Любен Георгиев[3] примерно, ала по-късно само-забравили се в оценките си.

Художник: Калин Николов

Редактор на книгата е Радой Ралин, за когото има два материала – първият е „одисеята“, почти документална повест за доносите, арестуването и изгарянето на „Люти чушки“ от 1968 г., а вторият е за стихосбирката „През есенната улица” има всъщност и друг – трети – как един голям поет чете друг голям – подборка на Борис Христов за Р. Ралин. Апропо важно място в томчето на В. Чернокожев е отредено на направата на антологии в историята а нашата литература – изтъкнати са емблематичните Подвързачово-Дебеляновата, Гео-Милевите, ала също така и Петър-Алипиевата, Борис-Христовата. Като е застъпен не толкова поменният принцип (хронологическият), а по-скоро – диалогичният. Като диалогът за В. Чернокожев е израз на свободата. Разбира се, че тя е душевно състояние, което се брани със слово, а не рядко и с живот – примери от Ботев, през Гео Милев, та до Йордан Вълчев, Йосиф Петров, Талев. Разбира се заговорим ли за свобода и върнем ли се в спомените си отпреди четвърт век се сещаме за фигурата на най-свободния интелектуалец – Радой Ралин. Та фигурата на този голям наш поет, общественик, философ, мъдрец, се откроява ала и вплита в самата книга на В. Чернокожев. Не само че критикът прави вероятно най-проникновения прочит на самотната лична лирика (така назовава сериозните поетически достижения на иначе известния повече като сатирик) на Р. Ралин, ала той разкрива и чисто човешката, професионалната си близост с него – готвената литературна анкета, още от 1983 година (предстои скоро да бъде публикувана).

Двойката Блага Димитрова – Радой Ралин е емблематична за раждането на българската демокрация. И двамата в младостта си са убедени левомислещи, едната ремсистка, а другият – фронтовак-доброволец, ала в зрелостта си са по-скоро социалдемократи, сред основателите на демократичния съюз, който днес реално не съществува. През 1990 и двамата отиваха към 70, ала носеха духа, усещането за свобода, за интелектуална мощ, за мъдрост. Носеха вярата в доброто и справедливото преминаване от тоталитарно към истински народно управление (то това значи и демокрация всъщност). Ала и двамата бързо останаха омерзени от политическото и се дистанцираха. Те отказаха да се включат в зловещия сценарий, свързан с разграбването на народните богатства и завземането на олигархически позиции, защото са хора на духа, на идеите, на морала. Всичко това В. Чернокожев успява да внуши в своите текстове, които сякаш преливат един в друг.

Взимайки повод от книгата-събитие на изкуствоведа проф. Димитър Аврамов „Диалог между две изкуства“, В. Чернокожев очертава своето разбиране, че свободното е в диалогичното (споменах го преди малко). За да се води такъв тип общуване обаче се изисква култура – култура на говоренето, което е различно от плакатното, уличното, политическото, партийното говорене, ала се изисква и култура на слушането, на чуваемостта. Тази криза, в която днес се намираме е и криза на нормалното човешко общуване – една викалница, едно крещене оглушително, което води агресията, цинизма, насилието. По фин начин В. Чернокожев, разсъждавайки върху липсата на вековни традиции в журналистиката, припомняйки такива медийни оазиси като „Утро“, „Зора“, „Заря“, „Щурец“, с тъга пишещият споделя, че тази традиция не се е състояла. Появилите се през 90-те години на миналия век „24“ и други часа, „Дума“, „Труд“ – кога дневен, кога нощен, всъщност не са истински журналистически продукти. Те са пазарна стока, те са купени, писани са от платени люде – факт, който днес е виден за всички, ала все пак през 1996 г. звучеше почти невероятно, но още тогава преди 25 години будният граждански глас на В. Чернокожев сигнализира за тази опасност, в която днес тънем зловонно.

Художник: Калин Николов

Всъщност мъдрецът диагностицира много ясно болестта: „какво е „свободното слово“ без свободната мисъл; тя не се ражда с подписки, шествия, митинги, а насаме със себе си“. Някак нашите медии се разголиха покрай „Радка пиратка“ (а днес имаме и Сузанита, Тита, Азис, Галин и т.н.) и се оформи журналистика на „долницата“ – да, същата онази, Бахтианската, която прилагаме за анализите си на литературния герой Бай Ганю, ала сме свидетели как тази телесна част завладява не само медийното, а и политическото говорене[4], че и поведение. Аналитичният поглед на тъжния В. Чернокожев е констатирал още преди четвърт век: „Все повече агресивното изпонаприказване измества в един едва забелязван ъгъл истинското слово; няма значение какво и как се приказва, важното е вестникът да се продаде, па макар и за макулатура. Това приказване е всъщност бягство от езика, демонстративен отказ от комуникативност, съзнателно насаждана бедност на представите. То е отказ от мисъл[5]“. Действително днес сякаш живеем във време на отказ от мисъл, отказ от висок хоризонт, отказ от отговорност, а това би довело и до най-страшното – отказ от свобода и ще станем „несбъднат народ“, „неосъществен народ“ – както предрича и Блага Димитрова, прочетена от В. Чернокожев – а това състояние е по-трагично от изчезналата нация. Ако внимателно прочетем полемичното есе, посветено на „Културата на макулатурата“ ще си отговорим на странното медийно поведение, състояние, битие днес. Разбира се, олигархическите кръгове и фигури са купили медиите у нас (дори вероятно и Фейсбук?), ала ето как още в 1996 г. доц. В. Чернокожев обяснява тъгата ни днес: „От средство за общение вестникарското слово се превръща в необщуване“ – бих добавил само, че това е пренесено във всички риалити формати, публицистични предавания, които имаме в обилие днес. Ето как продължава анализа си (простете по-обширния цитат, но си заслужава вниманието и прочита): „Каквато действителността – такива и вестниците ни (бих добавил по – глобалното: такива и медиите ни – бел. П.М.); ние само информираме – вдигат рамене някои редактори. Но се питам: кому е удобен днешният първосигнален вестникарски жаргон, който съзнателно избягва да назовава българската действителност с българските ù имена. Убиецът стана килър, кражбата – рекет, краха на България нарекоха „валутен борд“, народа си – „електорат“. Кой има интерес този жаргон да поддържа страха, разпадането на човека, гибелното чувство, че не сме и няма да бъдем нормална държава? Кой има интерес от всичко това? Не журналистите, разбира се, а партийни централи и техните банкови, борчески, „приятелски“ кръгове. Дали българската журналистика днес може да говори със собствения си език, или се оставя други да „я говорят“? Какво да се лъжем, ясно е, че който дава парите, той пише и вестниците[6]“. Потресаващо вярно и актуално. Резултатът е явен – насаждане на страх и омраза, разединение на общността, разпадането на обществено-социални групи, настървяване и настройване по между им – търсене на враг – по тоталитарному и тръбене, че за това била виновна демокрацията. И да, има убедени хора в тази максима, като забравят, че днес ние сме относително свободни. Ала „свободата е отговорност“ (както казваше ясно с треперливия си глас друг старец – Йосиф Петров). Във финала на това свое есе В. Чернокожев довършва провидението си: „Все още ли животът така силно зависи от криволиците на българския политически живот, докато той властва над общественото битие и определя руслото му, наистина няма да бъдем нормална държава“.

Следващ важен проблем, който откроява в своята книга доц. В. Чернокожев е: „Многотомните поредици – пред изчезване или възраждане“, държа да отбележа, че есето е от 1998 г. 23 години по-късно сме свидетели на възраждане на томовете, представящи цялостното творчество на даден автор: Ивайло Петров в 7, Йордан Радичков в 12, Димитър Талев в 15, Вера Мутафчиева в 7, Константин Павлов в 3, Йордан Вълчев в 6, Антон Дончев в 15, Недялко Йорданов в 12, Валери Петров в 5, Стефан Цанев в 12, Любомир Левчев в 9, проф. Никола Георгиев в 3, Атанас Далчев в 3, Яна Язова, представена (събрана) от едно издателство. Разбира се, бих добавил и неосъществената цел на ст. н. с. Йордан Василев, който искаше творческият облик на Блага Димитрова да обхване 22 тома, за жалост реализирани бяха само 11, т.е. едва половината. Разбира се, многотомни поредици се появиха и за класиците: Яворов в 5, Йовков и Елин Пелин, Стилян Чилингиров (частично). В материала си отпреди повече от две десетилетия доц. В. Чернокожев не без съжаление споделя, че някогашните издания на Вазов в 22 тома (от 80-те години на ХХ век) и последвалите на Ботев (3), Алеко Константинов (4), Христо Смирненски (6) са дело на екипна работа, най-често обединяваща сериозната работа на изследователи като: Илия Тодоров, Михаил Неделчев, Магдалена Шишкова, Едвин Сугарев. Ала той се връща и към изданието на Пенчо Славейков от края на 50-те години на миналия век, където сериозен (догматичен) отпечатък оставят редакторите му Димитър Осинин и Ангел Тодоров. Покрай класическите томове обаче се издават и други, които днес събират прахоляка из библиотеките (частни или държавни – няма значение) – Георги Караславов (11 тома), Венко Марковски (2), а аз бих добавил още: Ст. Ц. Даскалов (4), Камен Калчев (3), Андрей Гуляшки (4), Димитър Полянов (6). Никога изброените поредици няма да бъдат преиздадени. Просто няма да бъдат продадени, няма да има пазар за тях, а и на времето са в твърде прилични мегаломански тиражи.

Друга болка, която с тревога споделя критикът е, че не очаква да види реализирани двутомни издания на: Владимир Василев, Йордан Бадев, Райко Алексиев, д-р Янко Янев, Сирак Скитник, Змей Горянин, Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов, Петър Карапетров, Йордан Стубел. Има известно раздвижване в тази посока, особено през тази календарна година, когато на книжния пазар се появиха томчетата: „Героичният човек“ (Янко Янев от 2020), „Изкуство и публика“ (есета от Сирак Скитник от 2012, вече с изчерпан тираж!), „Завръщане“ (Змей Горянин от 2016-та, като сам доц. В. Чернокожев има заслуга за реализацията). Петър Карапетров продължава да тъне в забвение. Неговият син – проф. Константин Карапетров – утвърден вокален педагог и музиковед, някак беше „пропуснат“ докато се намираше сред нас да бъде анкетиран за делото на баща си (проф. Карапетров почина през 2011 г. на 82 години. Сред знаменитите му възпитаници са оперните певци: Румен Дойков и Деян Вачков). Същото е положението и с Йордан Стубел. За съжаление Чавдар Мутафов също не е преиздаван, ала там проблемът е около авторските права – тиражите на книгите от 90-те години на миналия век вече са изчерпани. Раздвижване има и в посока очертаване творческия облик на Константин Константинов, не без усилията на д-р Владимир Игнатов – „Разкази и повести“ (2019). Наред с тези трудни достижения сме свидетели и някои мегаломански начинания: Николай Хайтов в 17 тома, Лиляна Стефанова в 7 тома, (Матей Шопкин, макар и академик, няма своята поредица все още). За жалост голяма част от значими автори, работили преди 1944 г. остават слабо познати именно поради липсата на нова книжна (издателска) реализация. Визирам автор(к)и като: Санда Йовчева, Калина Малина (с книгите си за възрастни), Анна Каменова, Евгения Марс (частично издадена днес), Евгения Димитрова (епизодично), Анна Карима (епизодично), Вела Благоева (една самобитна и талантлива писателка). Разбира се и творчеството на Николай Райнов все още чака своята пълна реализация (около стотина тома вероятно обхваща делото му!), акад. Михаил Арнаудов също само частично е издаван днес (и неговите книги са при всички случаи над 80!). Щастие за литературознанието ни е реализирането на двутомник с нещата на Мара Белчева, появил се преди 3-4 години, както и трилогията „Балкани“ на Яна Язова, с последвалите: „Ана Дюлгерова“, „Капитан“, „Соленият залив“, ала все още трите ù поетически книги („Язове“, „Бунт“, „Кръстове“) остават с единствените си издания от 30-те години на ХХ век.

Едва в наши дни Димитър Талев е представен цялостно. В обемистите 15 тома са включено творби, които са „пропуснати“ в изданията от 70-те години на миналото столетие: романите „На завой“, „Усилни години“, „Гоце Делчев“. Поредицата е определено успех, но фактът, че така късна е появата ù леко натъжава. Защото подкарва размисъла: щом Талев чак сега, то другите – кой знае кога…

Силен е финалът на есето, позволявам си да го споделя и припомня: „Крайно време е политиците ни да разберат, че не културата е част от икономиката, а тъкмо обратното – икономиката е част от културата. Иначе още дълго ще продължаваме да се чудим защо ние имаме знания, а светът – култура. Глобалното отворено общество, към което се каним да тръгваме, няма да го смаем с франкофонството си или с друго някое „фонство“. Виж, с Тенеца на Радичков – може“. Пророчески думи, още повече днес можем да се похвалим с 11 тома на Йордан Радичков, като последният излезе през тази календарна 2021 година. Това е тип академично издание с твърди корици, със сериозен справочен апарат и с редколегия, която респектира. Та предполагам за 70-та си годишнина така виталният Вихрен Чернокожев би се зарадвал за този „подарък“.

Похабяването (всъщност: продаването) на творческия талант в полза на политическите подлизурства е следващият етапен момент в книгата на доц. В. Чернокожев. От една страна имаме автори, правещи силни компромиси в тая посока и личности, интелектуалци, които остават достойни, принципни, честни и големи. Личностното поведение, личностният избор се противопоставя на угодничеството и лакейството. Днес много добри наши творци страдат от греха, съзнателно избран, да служат и обслужват тоталитарната държава. Фигури като Георги Джагаров, Павел Матев, Любомир Левчев са оцапани с идеологическото обслужване на властта. Безспорно добри поети, но продали таланта си. Тъжно е. Това са реално трагични фигури днес. Вероятно доста време още трябва да мине, за да заемат адекватно място в историческото развитие на нашата литература. От друга страна изпъкват личностите на: Радой Ралин, Блага Димитрова, Константин Павлов, Иван Динков, Иван Цанев, Николай Марангозов, Марко Ганчев, Първан Стефанов, Петър Алипиев, Михаил Берберов, Добри Жотев – които съхраняват човешкото си достойнство. Разбира се, имаме и пълни бездария като: Орлин Орлинов, Димитър Методиев, които обаче са определяни за „генерали в поезията“. Сполучливо В. Чернокожев диагностицира творческия облик на подобен тип автори: „уродливо срастване на тоталитарната комунистическа идеология с литературата раждаше и сигурно още години наред щеше да ражда недоносчета“.

Контрапункт на конюнктурното постоянно е дирене от В. Чернокожев. Блестящо е есето, посветено на „тихия“ стил на Иван Цанев. Съвсем наскоро големият майстор на стиха окръгли хубавите 80. Великолепно литературоведът обединява, слива образа на поетическото цяло – детските стихове на Ив. Цанев и по-зрялата му поезия: „Не знам кой измисли, че т. нар. „детска литература“ е някаква отделна леха в нивата на българската словесност“ – верую, което се възприе и поде от съпругата му – д-р Росица Чернокожева, която години наред организира форуми, посветени на детското в литературата. И за двамата детската литература е фундаментът, върху който се изгражда националната литературна традиция. Вихрен Чернокожев разсъждава върху книги като „Моби Дик“ и „Робинзон Крузо“, (ала бих добавил още: „Мечо Пух“, „Малкият принц“ и т.н.) – „детски ли са книгите от детството на литературата ни? Някои книги изобщо не са мислени и писани за деца“ – и така предизвиква полемика, дискусия, нов поглед, преосмисляне на явлението „детска литература“. Та до колко е детско „Детето“ на Владимир Полянов, да речем? Или – та в „Златно сърце“ нима не става въпрос за различието и срещата с него (циганската общност, положението на жената и детето там и т. н.), като стигнем до философските прозрения на един Лиско от Борис Априлов да речем. Още по-очарователен става текстът на В. Чернокожев, когато той намесва и шестгодишния си (по онова време) собствен син, като посочва кои са личните предпочитания на детето. Така обликът на Иван Цанев е още по-обаятелен, стилът му е наистина многолик, сред привидната тишина кипи емоционалност, размисъл, сложни осмисляния на битийното, на житейското, на същностното за човека и човечеството. Та нима днес именно не би било хубаво да се върнем към детското у нас – природното, първичното, жизненото, а защо не и палавото, хлапашкото, оптимистичното, обичното, слушащото, разбиращото и състрадаващото, проточовешкото – или просто човешкото?

Есето, което дава и заглавие на цялата книга, написана от доц. В. Чернокожев – „Врати към смисъла“ – е посветено на Блага Димитрова и нейните творчески достижения. Ученият прави ревизия на погрешното схващане от соцепохата, отнасяща се до интелектуалния тип писане, което е присъщо и характерно както за лириката, така и за прозата на голямата наша авторка от втората половина на миналия век. „Интелектуалността се смяташе опасен грях“[7] – така тъжно констатира В. Чернокожев и повежда своя анализ из гънките и лабиринтите на смисъла, които отпращат към поетиката на етиката. Духовните измерения, устремеността към оная по Лихачов „държава на духа“, елегичен симфонизъм, полифоничността в лирическия стил на Блага Димитрова – ето ги достиженията на проникновеното четене, което демонстрира В. Чернокожев. И в неговия си характерен изказ споделя, че все пак в голямото, в истинското изкуство остава една страна, която не ни е дадено да разберем, разчетем със сетивата си, ала улавяме с душата си. Да, поезията е и изкуство, ето това е много често забравяно по време на онази тоталитарна епоха, която нанася поражението на подмяната на истинското с фалшивото. И откритието на доц. В. Чернокожев е, че поезията на Б. Димитрова е истинска, философска, дълбинна. Голяма. Част от най-доброто в нашата словесна съкровищница.

Напълно естествено до тази така значима дама за нашия културен и политически живот, свързан с Прехода към демократизиране на родината ни и народа ни, се присъединява друга знакова фигура – Константин Павлов. Наричан беше приживе „големият мълчаливец“, тъй като в началото на 90-те години на миналия век инсулт отне говора на големия ни творец, ала той продължи да присъства в културния живот на страната ни до самата си смърт през 2008-а. Паметна остава 2003-а – когато беше удостоен с Голямата награда за литература на Софийския университет, почетен за седемдесетата си годишнина. Пак така – мълчалив, но присъстващ! Не, не беше паметник, в никакъв случай, имахме щастието да видим (тогава бях студент все още) може би най-големия поет от 30-те години на ХХ век у нас. Доц. Марин Бодаков го нарече гений, наистина е такъв. За жалост този наш поет е принуден да мълчи от 1963-а до 1990, а след това по някаква зловеща ирония наистина онемя. Но словото му остана. Константин Павлов остава и остана само там – в словото си, в словото ни, защото той е учителят на модерните и постмодерните след него. Безспорно това е най-голямото явление в нашата поезия от втората половина на миналия век (преди него са Яворов, Вутимски и Далчев). Замлъкването на тази трагична и особена титанична фигура в нашата култура В. Чернокожев обяснява като само-митологизиране, т. е. някога отречен, а в съвремието ни той се само-митологизира. Ала все пак с тъга завършва краткия си материал: „днешното време няма сетива за Константин Павлов“.

Когато Валери Петров навършваше 85, Константин Павлов му беше написал поздрава: „Дръж се, старче!“ – като в закачката имаше повече обич отколкото сарказъм. Старчето живя близо 95 и имаше своето неизменно присъствие в българската култура. На 83 преведе „Фауст“, всяка година издаваше по едно томче със стихове, писани предходната, та до момента неговото творчество все още не е „събрано“. Имаме пет възхитителни тома с Избрано. Някои творби остават обаче с издания, надхвърлящи 80 години – както се случи с единствения роман на Валери Нисим Меворах, издаден в далечната  1938 г. „Към полюса“ под псевдонима Асен Раковски. Валери Петров беше уважаван заради достойното си поведение, не само одарен с огромен талант, ала и с човешкост, беше отявлен с левите си позиции, но никога не бе обиждан заради възгледите си. Вихрен Чернокожев запазва добрия тон и доброто чувство към твореца като го определя нежно с: „обичан поет“, „рицар на поезията“, „добротворец“, „рицар на усмивката“… Достоен говори за достоен. Етиката, уважението, обичането може да съществува и при политически различия. Днес подобна човешка постъпка не зная дали би била възможна, ала вчера – между Вихрен и Валери всеки може да я открие и намери.

И пак човешките отношения кристализират и в есето за Йордан Вълчев – пострадалият белетрист, преживял години из комунистическите трудови лагери, а сетне избуял с книги-опуси: „Стъпала към небе“, „Исперих“, „Родихме се змейове“ – та до „Куциян”. Митичното, мъченическото е преплетено с човешкото другарство между двама големи страдалци на и за словото: Димитър Талев и Йордан Вълчев. Като в крайна сметка кристализират образите на истинските патриоти. Ех, днешните националисти, ако само малко приличаха на тези титани!

Задълбочен поглед към един подценен текст на Вера Мутафчиева е следващия материал на В. Чернокожев – в своя диптих той разглежда внимателно „Аз, Анна Комнина“ – един от късните романи на писателката. Презентирайки тази интересна художествена творба на майсторката разказвачка, доц. Чернокожев призовава към бавно четене, детайлно, аналитично. И тази наша писателка донейде прилича на Блага Димитрова по онзи уклон към интелектуалното, така характерно за една Вирджиния Улф да речем – типично женски почерк и зрял психоаналитичен срез на света, философски поглед на и към битието, който изисква наистина по-бавен темп на четене и повече вглъбеност на мисълта.

„Словото е най-истинската ни родина“ – едва ли не изплаква пишещият, когато си спомня за Свилен Капсъзов. Това есе-въздишка (роман-въздишка определя В. Чернокожев „Краят на потоците“) припомня по силен и достоен начин за забравения и неизвестен днес политик и литературен деятел. Фигура, която е прекият конкурент на всесилния тогава (пък и сега!) Ахмед Исмаилов Ахмедов (по-известен като Доган) – за разлика от агент „Ангелов“, помакът не е бил сред доносниците на ДС, които бяха внедрени в основата на Прехода от социалистически диктат към псевдо капитализъм, ръководен от мафиотските структури у нас. Вихрен Чернокожев открито споменава, че Свилен Капсъзов е убит. Д-р Петър Величков също настоява, че това е политическо убийство, и че не е случайна катастрофа. За този поет и прозаик днес изобщо нищо никъде нито се пише, нито се говори. 80-годишнината му комай минава и тъй неупоменато. Вероятно ще остане едно от интелектуалните предизвикателства на идните години – и като преиздаване на  книгите му, и като задълбочена изследователска дейност. Бих цитирал финала на есето-въздишка: „Уви, животът не започва и не завършва с песен. Човек идва на тоя свят с плач и като въздишка си отива…Остава написаното – кратък празник на сърцето“.

Политическото и литературното В. Чернокожев обвързва и проследява и в нещата си, посветени на белетриста Александър Томов, на вицепрезидента Тодор Кавалджиев и световния учен Цветан Тодоров. Оказва се, че доц. Чернокожев убедително може да влезе в ролята на политолог и умно (подчертавам думата!) да говори за случващото се в политическия живот на нашето отечество. Много от явяващите се днес анализатори могат искрено да завидят на ясния, логичен, ерудиран, всеобхватен и детайлен анализ, който прави В. Чернокожев. Интердисциплинарният метод, който е така модерен днес у нас и по света, е приложим от един от големите ни литературоведи като очертава важното и водещо място, което заема писаното слово в нашия обществено-политически живот – било то като книга (роман, разказ, стихосбирка), било като есе, било като статия, тъй като всичко е продукт на езика. Знаещият езика може да разчете правилно всяко едно послание. Все повече и повече сме свидетели, че нашето общество не умее да чете. Вихрен Чернокожев дава пример как този недъг да бъде преодолян – с бавен темп, но и с огромно количество. Четене на езиково, т. е. на знаково ниво – това е същината. От тука вече иде и майсторският анализ и проникновеното тълкуване, а вроденият оптимизъм и вяра на Вихрен Чернокожев действат заразително, в най-хубавия смисъл на думата. Целият е останал в своето слово, въплътил се е в него. Изцяло думите му се припокриват с житейската му философия, избор, поведение. Имаме абсолютно единение между личност и говорене. Както е било някога. При наистина големите. А Вихрен Чернокожев не само се учеше от тях, той се съизмерва с тях.

Бележки:

[1] Повече виж в: https://literaturensviat.com/?p=131026 .

[2] Чернокожев, В. (2000) Врати към смисъла, София: издателство ЛИК – стр. 102.

[3] Чернокожев, Вихрен (2000) Врати към смисъла, София: Свободно поетическо общество; ЛИК. („Риторика в стил тиква на плет“ – стр. 101 – Л. Георгиев настоява, че  Института за литература е „сборище от полуинтелигенти“. Грозното и недостойното в случая е, че самият доц. Л. Георгиев е защитил докторската си дисертация (върху творчеството на П. Ю. Тодоров, а доцентурата му пък е върху Димитър Димов) именно в тази институция през 1962 г., а сетне и през 1985 г., като през годините някои негови книги са издадени от БАН…)

[4] Съвсем „прясна“ е репликата за таралежа и долницата, изречена от бившия министър-председател в типичния за него високо интелектуален стил – справка 24. 07. 2021 г. (https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2021/07/25/4236387_rashkov_otgovori_na_borisov_shturmut_na_prostashtinata/).

[5] В. Чернокожев – пос. съч.

[6] Чернокожев, В. (2000) – стр. 74.

[7] Чернокожев, В. (2000) – стр. 117.

© Петър Михайлов

error: Свържете се с нас.