Един бард на 65 – или кратък очерк за Димитър Христов

Spread the love

За три десетилетия не се е променил. Почти същият е от времето когато в гимназията за около година водеше една от дисциплините в училище – свързана с направата на вестник. Тогава за кратко излизаше изданието „Добрина“ и някои от нас там направиха първите си стъпки в журналистическото поприще. Тази дума така липсва в нашето ежедневие! Осезателно. Ала когато е изречена и изпята от поет, то тогава тя придобива силата на феникс. Не  може да се живее без стремежа към доброто, нека се опитаме да повярваме, че човек се ражда добър, че светът ни е създаден за добро и че ние сме добротворители и доброносители.

Тиха, нежна, вглъбена е поезията на Димитър Христов. Ритмиката е водена от хармоничната модулация на римите, а в нашата дигитална ера, преливаща от разнообразие, почерци, гласове, майсторски удържаната епифора е един от белезите за талантлив лирически текст. А когато тези поетически късове имат и своя мелодия с китарен акустичен резонанс, в душата ни отеква усещането за красота. Да, поезията на Д. Христов е красива по естествен начин, без излишни украшения… Започнах изложението си с идеята за благодеянието и сега към нея добавям следващата, изграждаща цялата ми теза: Димитър Христов е носител на красивото и доброто, той е и техен бранител. Не случайно най-новата му книга е озаглавена „Спасяване на красотата“. И когато се видяхме зимата на традиционния Панаир на книгата в Националния дворец на културата краткото му посвещение ме задължи да помисля сериозно за един текст, посветен нему. От много отдавна исках да направя такъв. Вероятно сега е моментът. Ала нека подчертая – не е само юбилеен. Всъщност догодина го очаква друга годишнина – 40 лета от дебюта му в нашата литература!

Корицата на книгата е дело на Ана Багряна – талантливата спътница на Д. Христов, която не само е част и причина за семейния уют на тяхната фамилия, ала също е носител на творческия огън и устрем – белетристка, поетеса, художничка – достойна да е рамо до рамо с него. Семейството и домашният уют са първите мотиви, вложени в композирането на книгата. Те са убежищата от злото и фалша (Любов от пръв поглед). Част от оазисното пространство, очертано от думите и езика – чистият, нежният, тихият, изконният. Така започва книгата на Д. Христов, поставяйки основната тема, свързана със Спасението – спасението на човека и вярата, „че можем да сме хора, не злодеи“ (Убежище).

Спасяване на красотата

Оформя се диалог с класиците: Яворов, дядо Вазов. Болката в знаковата елегия на Пейо Крачолов – „Родина“ – отеква век по-късно след подписването на онзи мирен договор от 1919-а, разпокъсващ българските земи на загубени територии-каузи: Мизия, Тракия и Македония (Рапсодия за непокорните българи, Българите във Вардарска Македония, Наздравица за блудния син, Поклон). Текстовото поле е широко – Дядо Вазов гледа – странно продължение на разказа за слепия Йоцо, който вижда с любов българското. Антитезисни оптически визии: идеалът и реалността, която днес би убила с мъката си Патриарха, ако разбира се, не размаха бастуна и не прогони по паисиевски отцеругателите (Отговор).

Ала Д. Христов вплита в своите словесни бисери и брилянтни вариации по шопеновски, вплитайки познати внушения от философско естество, каквото познаваме от творбата „Камък“ на Атанас Далчев (Човек и камък). Странното очовечаване на камъка и ужасяващото вкаменяване на човека – ето я най-страшната беда на нашето с е г а – безчувствеността, липсата на емпатия, на състрадание с болката на Другия. Особено сега, във време на необяснима война. Бих искал тук да отворя скоба и да изтъкна безкомпромисното поведение на гражданина, общественика Димитър Христов: антивоенната му позиция, хуманните послания, които отправя ежедневно от социалната платформа Фейсбук – трибуна и за творчеството на поета. Открито заема позиция, защитаваща невинно избиваните. Ярка опозиция на агресорите. Човешко припомняне на дехуманизацията, предизвикана от най-голямото безумие, причиняващо страдание на беззащитните и на защитниците. В този смисъл Д. Христов се равнява с най-големите ни миротворци в нашето литературно класическо слово: Теодор Траянов, Дебелянов, Йовков, Санда Йовчева и Евгения Димитрова[1], Лилиев.

Пътят, границата, кръстопътят, разделянето и свързването на родното с европейското, осъществено от Белия Дунав – очертават едно от най-красивите творби в книгата. Помиряващо, приобщаващо въздейства Балада за Дунав. Разбивайки жанровите окови и представи за фантасмагорично и демонично, Д. Христов припомня красотата „На хубавия син Дунав“ (така се казва и популярният валс на Йохан Щраус[2]).

Семейството е въплътено чрез образността на завръщащите се напролет, по Великден щъркели, които кръжейки описват ореоли, очертаващи родните предели. Красив начин да се опише родното, възраждащото, фениксовото, за което споменах в началото на своя очерк (Щъркелите се завръщат; Азбукар).

Вероятно, защото семейството е в Родината, затова и лирическият глас внушава, че оптимизмът, надеждата са именно в родното. Очарователно настояване в епоха, когато бягаме от родните предели, отлитаме, емигрираме. Ала нейде, в дълбините на сърцето и душите си, сме скътали, тайно и от нас самите, съкровения спомен за родното. Този спомен Д. Христов успява да оголи и не в беззащитност, а в същински щит го превръща (Пророчицата каза на поета). Оптимистичното личи и в Любов по време на карантина. Изолацията, зловещият вирус, покосил милиони, може да послужи и за вдъхновение. Няма сила, която да спре любовта. Няма вирус, зараза и война, която да спре любовта. Докато Тя съществува, ще има и хора, ще има човечество, ще има семейства. Защото: „влюбен ли си, ще останеш жив“. Чувството за/на Паника и Гнет е сразено от Ангела на любовта, кръжащ над човека, пазещ го и окрилящ го. Творбата е написана при първия локдаун – 28. 03. 2020. Заразата се разпростира обаче в душата на (ново)богаташа/търгаша, натрупал състояние по безчестен път – не е нито нова тема, нито фикционалност – за жалост повече от век и половина, от времето на Алеко Константинов това е жестока реалност. Близки до Смирненски, че и до Гео Милев акорди се вплитат в Бедността не е порок, Песничка за балона, Млади продавачки в центъра на София, Кой, Тръбач, Милионерът, Призив. Нахлуват текстовите спомени от „Зимни вечери“, „Братчетата на Гаврош“, „Цветарка“, „Септември“ – където бедността, честта, доброто се противопоставят безсилно на злото. Изобличено е бандитското ни управление, мафиотските фракции, влели се в държавното управление, довели до разорението и финансово-моралната криза, раздираща обществото ни, засегнала цялата ни нация. Проблематизирано е и срамното явление, че дори Омир, Чехов или Брамс вече са стока, която се продава, търгува. Но онтологически те са Изкуство. И нямат цена. Поне докато има човечество и цивилизация това се белези, маркери, същностни елементи на тази цивилизация. Раят сега е Пустиня. България днес е Пепеляшка. Митологично и приказно тъжно са разиграни в отчайващи сюжети, ала все пак прозира Вярата, усеща се Оптимизмът, че „не ще загине“ – да, да, същият вазовски оптимизъм се лее из книгата на Д. Христов. Същият по силата си замах виждаме, чувстваме, усещаме и когато родното трябва да се пази, да се брани – по ботевски звучат думите:

… ще се вдигнем в защита с дедите

всичко мъжко и женско с децата,

 до един ще се вдигнем в защита

на Родината и свободата. (Бунтовна песен) 

Това  е идеалът на поет, на голям и истински поет, на чисто патриотично чувство, което видимо и болезнено днес чезне със страшна сила…Мощен е викът на героя в лириката на Д. Христов: „стига мор и война“ (Българска песен) – още по-величествено отеква днес, още по-нужно е да го чуваме именно днес! По ботевски силен е, няма как без него: „Пей, хайдушки Балкан,// песента ще ни надживее!“. Предусещането за война, за болест в Градеж в ХХI век, Не на Троянските войни, е поразителен. Прозрението: „рушителите са с души от сажди“ – поразява със своята истинност и актуалност. Тогавашното интуитивно чувство, за жалост сега е настояще. Силна, могъща е интуицията на Димитър Христов! Само големите, само истинските поети са одарени с Божията дарба на прорицанието.

Очертава се и още една представа за война – между обикновения, честния, истинския човек и безумните държавници – най-силно темата е развита в Сизиф ХХI. Очарователни по вазовски и по ясеновски[3] са ония обични възхвалявания на Майката! Всъщност не познавам друга лирическа майка на 88 – баба Съба умира почти на 80, а госпожа Туджарова – млада, оставяйки сирак тригодишния си син. Много силен е епизодът когато лирически син се моли на Бога за майка си. Рядко го имаме това в нашата поезия. А така естествено, така истинско! И в Тишина е очертан майчинският образ. По един нов начин е изказан той: глухотата на старата жена е съпротива: „за да не чува//озъбения свят“, за да се съхрани се е затворила в семейния свят – там е оазисът, там е светото спасение (това ме вдъхнови за началото на текстовия ми анализ тук). Сънят на майката, милувката идеща от ръцете на сина и съпруга възпроизвеждат думите, които майката чува ясно[4]. Думите на любовта, нежността, признателността. Това е ренесанс – да бъдеш влюбен!

Но да не свършва любовта със смърт,              

защото без любов ще се погубим,

 а с любовта светът е светъл и добър. (Ренесанс)

Възкресението на човешкото ще бъде донесено от Любовта. Вероятно точно поради това разбиране и вярване на лирическия герой цялостното внушение и послание на книгата е удържано и прицелено към оптимистичното, към надеждата, към светлината. Точно както човекът е положен в центъра на разбирането за ренесансовото, така любовта, красотата и добрината са центъра на книгата на Д. Христов. Те са силни, те са могъщи, но са раними, крехки същевременно, трудно се постигат и трябва да се пазят, защитават, да се спасяват в душите и сърцата ни.

Богата е палитрата в тази книга. Общата тема е красотата и нейното спасяване. Няма как да не присъства идеята за творческия акт. Стихотворение за стихотворението или по-точно казано стихотворение за поетиката, за направата на лирическия текст. Не е новост утвърдени наши поетически майстори, които владеят до съвършенство класическото оформяне на ритъма, стихосложението (стъпките, размерите), ефектните рими да сюжетират „раздяла“, прощаването с римуваните двойки думи, реално утвърждавайки и доказвайки любовта и предаността си към тази форма: такива творби има Валери Петров, Недялко Йорданов – двама доказали се вълшебници на римуваните съчетания. Единият вече загърбил 82 продължава да радва читателската публика с несекващото си вдъхновение и виртуозитет. Такова произведение е и Поетически мъки на Д. Христов. Оформя се интересен диптих със следващата творба  – където е признато първенството на класическите епифорни завършеци. Стихотворение за стихотворението, за творческия акт е и така изразителното Жених – метафорично представящо сватбата между твореца и словото/песента. Разбира се, творческият акт е невъзможен на по-късен етап без фигурата на критика, който би трябвало да отчете Сизифовския труд на твореца-занаятчия, който от думите вае светове – Занаят. С подобна насока – обяснително-творческа е и творбата, изпращаща Славомир Генчев – Поклон за поезията (това е и поклон-сбогуване с приятеля, с колегата). Смислово близко в тая посока е и Звездоброец, което с употребата на думата светулка се доближава до онзи красив свят на Павел Матев – в най-лиричните му и нежни интонации. Апропо именно този противоречив, неравен поет в една анкета с него споделя, че плаче, защото търси и открива красотата. Търсенето, откриването, ала и браненето, спасяването – цялото това в комплекс е важно за книгата на Д. Христов.  Тук ми се ще да припомня, че той е потомък на майстор, служещ си безупречно със словото: Христо Черняев, който си отиде наскоро прехвърлил 90-те. Неговата майка се е казвала Димитра, та внукът е кръстен реално на нея. Иначе Хр. Черняев е автор, останал чист, успял да се опази от мръсотията на конюнктурното и вероятно поради това останал незаслужено в сянка. Връстник е на Пеньо Пенев, но е по-скоро от калибъра на Иван Динков, Христо Фотев, Петър Алипиев – тези, които не шумяха около себе си, тези, които се отнасяха към словото като църковна служба, т.е. пазеха го, знаеха, че е свещенодействие писането на лирика. Вероятно предстои Христо Черняев да бъде тепърва изследван и да заеме полагащото му се място в еволюцията на нашата литература. До момента той е име, познато на истинските ценители.

Злият, навъсеният, мизантропът е осъден на лишение от красота и обич. А това е най-тежкото и жестоко, всъщност – адекватно наказание за мразещия-хората. Триптихът На един мизантроп е сред малкото мрачни творби. В такава тоналност е и Врагове. И това е съвсем логично, защото мразещият, лошият, озлобеният – той е рушител, грабител и на красотата, и на човешкото. А тези символи в поетичната книга на Д. Христов са най-откроимите, те, заедно с любовта, са носителите на основното смислово послание. Няма как поезия, говореща за красотата, да не вплете в себе си мотивите, присъщи на изобразителното изкуство. Впечатляваща е синестезията, посветена на големия ни художник Калин Николов – Автошарж, където бои и думи се съчетават по съвършен начин. Само който истински познава този наш предимно график знае колко той е безкористен, несуетен, верен на добротворчеството – това е за него мисия. Това е за него живот. Впечатляващ жест от голям поет към голям художник.

Съвсем естествено иде на мястото си Предтеча – което е цял игрален филм – по паисиевски отдаване на идеала за етноцентризма, за общото въз-раждане на нацията, водена от идеите за Вярата, Бога и Храма, подчинени на усещането за братска общност, с мисълта за чаканото Рождество. Силен е и християнският мотив в книгата на Д. Христов. Същностен е, водещ е. Етичното и естетическото се сдвояват по античному, по църковному. И в този аспект словото кристално се извисява в Молитва за промяна. По-късно белезите на този литературен вид ще бъде откроим и в Лудост. Жанрът на прякото общуване с Бога, сиреч молитвата, е основополагащ за нашата литературна традиция и история. Първите произведения, достигнали до нас са именно образци от този вид и са с автори св. Методий, св. Климент, Константин Преславски. По-късно по времето на Възраждането се среща и в творчеството на първите ни поетеси (Елена Мутева). В ХХ век жанрът е употребяван по-рядко, ала творбите се превръщат в емблеми за своите автори: Дебелянов, Лилиев, Далчев. Та в своята концепция книгата на Д. Христов влиза в диалог, съполага се в контекстовата цялост и обем на едно 12-вековно развитие и натрупване. Което само по себе си е сериозно достижение, заслужаващо изтъкването и обяснението си.

Димитър Христов

Д. Христов има самочувствието на национален поет – така рядко за нашата епоха! Така се чувстват, а и такива са – Недялко Йорданов, Стефан Цанев – представители на поколението, към което принадлежи и бащата на самия Д. Христов. (Изкушавам се да ги нарека и припозная с друга творба – Ветераните). И вероятно затова изказът на места постига документалният стил и жест – Монолог на последния жител на с. Бели дол в Родопите (2009). Двете творби са разположени една до друга. И в двете е водещ мотивът за вярата, че не би трябвало да загине българското. Както поезията се самооголва – вече видяхме по-напред – така и самият лирически говорител се разкрива до последния атом. Жестикулацията силно напомня на емблематичното разпадане на капки на Николай Кънчев и раздаването до последната частица на Стефан Цанев. Ала тук героят на Д. Христов се стреми да остане цял и цялостен, не да се раз-падне. Тази неделимост на лирическия Аз се постига чрез вярата и силата на любовта – Вечност, Младенец. „Чакаме ви,//връщайте се вкъщи“ – по паисиевски звучи този призив от Писмо до българските емигранти. Свидетели сме как Д. Христов сложно осмисля проблема за родното. България и българите не са само в пределите, очертаващи от държавните граници. Българското се мисли в духовно пространство, а българското и българите придобиват духовно измерение. Модерно стана с някаква агресия да се пише и говори за доброволно напусналите пределите на родното. Сякаш забравихме, че това са жива част от нацията ни. Книгата на Д. Христов внушава стремеж към обединение, към единение на нашата нация. Донякъде дори се разкрива и  по какъв начин да бъде постигнато то: чрез връщането към понятията и представите за дом, език, земя, Бог, майка, баща, събирани, центрирани около идеите за красиво и добро.

Лирически откровения като Ритуал носят чувството за отговорност – така дефицитно днес, не само у нас, а в целия свят сякаш – духовният водач, поетът, будителят. Тази парадигматика, наследена от Възраждането още продължава да живее и у Димитър Христов. Най-близък до това поведение е Недялко Йорданов, донякъде и у Стефан Цанев е откроимо. Беше същностно обаче за стихийния Радой Ралин, за блестящата Блага Димитрова, за достолепния бай Йосиф Петров – личности, излъчващи, внушаващи усещането за отговорност – пред общество, пред народ, пред родина, пред собствената си съвест. И така хубаво е, че и Радой, и Блага някак продължават духовно да са с нас – 2022-а е и тяхна година – вековна от/за рождението им. Достижението на Д. Христов е, че на идеологическите разбирания, принизяващи понятията за свобода, равенство, братство, той противопоставя: красота, любов и нежност. Вероятно сега светът има нужда повече от втората тройка. Да се надяваме, че някога шестте елемента ще бъдат хармонично съположени, преплетени. Да се устремим към „усмивката на цвете“.

Някога невероятният Христо Фотев сравни България със Селска Богородица. Сега любимата е назована Моя Богородица – обичаната жена преобразява и облагородява мъжа, носи с любовта си и смирение. Друг акцент е именно стремежът към помирение между самите хора – пак бих настоял, че Д. Христов интуитивно е пред-усетил идещото днес. Болка е най-краткото стихотворение в разглежданата книга. Един катрен с кръстосани рими. Господ, човечност, болка, вечност – това са опорните думи, изграждащи двете съобщителни изречения. В първото два са глаголите: изпраща, проверява. А във второто – (ни) сродява. Смисълът е, че Господ изпраща изпитания на хората, за да ги провери, същевременно обаче страданието, болката издигат човека до Божественото. Можем да провидим някаква алюзия с Пенчо Славейков. Впечатляващо е, че Д. Христов еднакво добре владее формата на поемата, ала и на по-късия изказ. Отново ще повторя, че стихосбирката е богата дори и с формите, които са употребени не, а постигнати в книгата.

 Талантът на Д. Христов му позволява да импровизира, да варира с фолклороподобни мотиви – Приказка за ламята. В същината си остра социална лирическа поема изобличаваща и заклеймяваща нашите политици като „водачи-лапачи“. Жаргонизмите, принизяващият образ на змейското – пародира образа на политическите ни мъже и жени – припознати са като зло. И те все повече и повече доказват, че са си такива – злодеи, които жертват народа си, за да постигнат лична облага. Та ние много добре знаем как заради безскрупулния Ганя Балкански Алека беше убит посред бял ден. За жалост от 130 години – нищо в това отношение: политиците у нас не са се променили като манталитет, поведение, мислене – всъщност по-коректното е липса на мислене. Рязката поляризация между управляваща класа и народ е все по-видима и все по-раздалечаваща, и то в световен план, не само в нашия, регионалния.

На няколко места в „Спасяване на красотата“ срещаме метафоричния израз „синкопа на сърцето“. Пулсацията – най характерното за лириката – както ни учеше непрежалимият проф. Никола Георгиев – е важна, за да усетим, за да се докоснем до Красотата, Вярата, Надеждата, Доброто. Защото ако нямаме сърце, нищо няма да усетим. Та сетивна е поезията на Д. Христов. Емоционална. Пречистваща. Като молитва. Като състояние на катарзис. С тази пулсация е свързана и трупаната житейска мъдрост и философия, с която впечатлява лирическия глас: сечта на гората, оставяща бе дом всички обитатели, за които така магически пишеше Борис Априлов или Емилиян Станев – Сеч. Така кратка дума, а така страшна. Не само самоизтреблението човешко, ала и унищожаването на другите видове – ето го проблемът на нашето днес! Самозабравилият се човек. Нека се помолим са смирение. Нека самите се смирим. Пред Бога. Пред Другите. Пред Децата си. Пред и за Любовта си. Това също внушава посланието на Д. Христов. Да, книгата му е откровение, послание. От каквито имаме нужда днес. Именно днес. Точно днес. Сега. За да се върнем към Извор и да си припомним за децата у нас. Ако сме повече деца, ще има по-малко насилие и жестокост. Да сме повече деца! Които „Тате, мама и Господ“ водят и „учат да бъда щедър“ – Щедрост. Като тук идеята е: учат да бъда добър, защото добрият е и щедър, т. е. раздава се, не е егоист. За да може да се събере света „в капка роса с дъх на сено“ (Красота) трябва да сме алтруисти. Като Христос. Този свят е творение. И той е за Нас. Творение за нас. И трябва да остане и след нас. Бяхме забравили за Божието наказание. Бяхме се помислили за бого-равни, за безсмъртни – така живеехме последните години до Пандемията, породена от вируса на ковида. Вместо нещастието, което ни сполетя, да ни вразуми, да ни направи по-мъдри, по-смирени, сега ние сме част от нова страшна война. Два народа жестоко се изтребват и ние  сме мълчаливи свидетели. Подкрепяме агресорите с поведението си. Но тук ми се ще да изтъкна откритата гражданска позиция на Димитър Христов – от първия ден на войната той е в защита на мира, по всякакъв начин се опитва да призовава към вразумяване на неразумните. В такива случаи вероятно звездите на Вапцаров се провикват: „Браво, човек!“. И вероятно книгата на поета може да се разгледа и по предложения тук начин – вписвайки се в настоящето, въвличайки плътно фигурата на автора. Оттук и това силно усещане за морал, отговорност, мъжко поведение – дефицитни не само у нас, ала и у цял свят – Урок. Бащинското е почти неуловимо в стихосбирката. Ала то присъства. Отдавна нашата лирика не е използвала този образ. По неподражаем начин го възвиси Радой Ралин не само в лириката си, ала и в повестта „Ще дойде детето“, сега и Д. Христов предлага своята откровена Бащина заръка вече насочена към дъщерята – което е нова визия, защото Радой Ралин пише за синовете.

Пробуждане е предпоследната творба в стихосбирката – поема по жанра си. Отново връща към темата за Македония – с голяма болка пише за нея Д. Христов. Човешка болка. Българска болка. Призован е Отец Паисий, който трябва да пробуди патриотичното чувство, да каже на юродите, че са българи и да не се срамуват от това. Своеобразно книгата се връща към своето начало, композицията се затваря, рамкира. Призивите, пронизващи цялата книга и сега резонират: „кръвта вода не става“, „нека взаимно да си простим – Амин“ и пак прорицателското: „Стига крамоли, раздели и войни“. Едва ли е очаквал самият  Д. Христов, че след година същото ще отправи не по посока на България и Македония, а към Украйна и Русия. Но е факт, че го прави. Рядко сме били свидетели на подобен феномен в нашата литература – сега сме, и това е един от поводите, да реализирам настоящия очерк. Имах, разбира се, че съм имал през всичките 30 години, през които познавам Митко Христов, потребност да напиша текст за него! И се радвам, защото той го заслужава и защото още никой не е писал така за него. А вероятно няма и да пише точно по моя начин.

Заключителната част на книгата е най-сложна. Най-литературна, защото е маркер, отпращаш към друга писателска фигура – тази на Змей Горянин[5]. Това е първото творческо „обговаряне“ на писателската фигура. Бих припомнил, че самият той има лирически шаржове за членуващите жени в Клуба на българските писателки от 30-те години на миналото столетие. Ала никой наш писател до момента не е сюжетирал или преработвал негови текстове. В това отношение Димитър Христов предлага и творчески експеримент, и литературно възкресение. Бих искал да изтъкна факта, че в настоящия момент е реализирано трето издание на неговия роман „Бачо Киро[6]“. Преди няколко години се преиздадоха и някои други негови произведения[7]. Та в тая посока Д. Христов демонстрира рядък жест на колегиалност, за което трябва да бъде поздравен.

В рамките на 34 страници Д. Христов представя „Кнез Иван Кулин – опера в 4. действия. Либрето. По мотиви от едноименната повест на Змей Горянин“. Това е реално първата повест на писателя – дотогава той пише разкази и стихове. Съвсем скоро след нея се ориентира и към по-крупната форма на романа („Бачо Киро“; „Дунавът тече“). Тук бих искал да отворя скоба и да припомня, че през 90-те години на миналия век Д. Христов прави първото интервю след десетилетия със съпругата на писателя – Соня Димитрова (Змеицата), познавали са се лично. Вероятно чувствал се е длъжен да припомни за този значим наш литературен деятел, пострадал по време на тоталитарния режим в България. Понеже е слабо позната книгата на З. Горянин, нужно е да дам малко разяснения. Тя се състои от 7 части и се побира в обем от стотина страници. През 30-те години в нашата литературна история се налагат имената на Стоян Загорчинов, Константин Петканов и Фани Попова-Мутафова като автори на исторически романи, четени и издавани до днес. Към тях се присъединява и Змей Горянин завоювал си също място на достоен творец, интерпретиращ историческата тематика. Много по-синтетичен е стилът му в сравнение с широтата и епическата разлятост, която е присъща на „Ден последен, ден Господен“, „Дъщерята на Калояна“, „Старо време“, „Морава звезда кървава“. Разбира се, опуса „Бачо Киро“ мери ръст по широта с изредените романи, така също и „Дунавът тече“. Ала сега ще насоча внимание към повестта от 1936 г.

Реална историческа личност е Иван Кулин (1803 – 1870)[8] – потомствен хайдутин, съратник на Георги С. Раковски и Любен Каравелов, участвал в Манчовата буна и Второто пиротско въстание (1836/37), в Легията (1862). Лежал е в затвора, а след това е сред организаторите на Видинското въстание (1850). Избран е за кнез на Медковец. Преселва се в Зайчар (Сърбия) където и умира. Тези биографични факти са разгърнати във фабулата на повестта. Силно впечатление прави искрената християнска вяра на бореца за свобода, човечността му – осиновява осиротялата Недка, достойнството му – не издава дори сръбските си зложелатели-предатели. Един текст, който и днес би предизвикал интерес не само с добрата си техника, ала и с майсторското, увлекателното разказване на историята. Предполагам, че в скоро време ще имаме преиздание и на това произведение на Змей Горянин. А сега нека се насочим към въпроса: какво прави с повестта Димитър Христов? Още по-концентриран вид – либрето за опера. Много рядко нашето литературознание обръща внимание на този жанр и въобще на тази симбиоза между музика и слово каквото представлява оперното произведение. Разбира се, че за да се изпълни едно качествено изследване в тази посока е нужен интерактивен екип от музиколог и литературовед, сега ще предложа само литературното наблюдение. Либретото се състои от 4 части. Динамично е всяко едно действие. Словото е римувано, което в някаква степен е вариация на оригиналното, създадено от Змей Горянин, което е в проза. Така че работата на Д. Христов определено е творческа и изключително сложна: да опоетизира  (лиризира) белетристичен първообраз. Добросъседството е основният проблем в текста (всъщност в двата текста!). Братските народи – сърби и българи – и не братските отношения от страна на едните спрямо другите. Каинското проявление, без да е назовано с името си. Изключително силно е въздействието на художественото слово за сегашния момент: два братски народа в настоящето ни жестоко се избиват, брутално се отнемат територии – добре сме запознати с това отвратително явление през първата половина на ХХ век на „съседите“ спрямо България и земите й, а и населението, обитаващо тези територии – подлагано е на геноцид. Можем да разпознаем определено кодове и ходове от възрожденските стихове я на Чинтулов, я на Ботев, я на Вазов – разбира се видоизменени са, ала като заряд са същите. Думи с висок емоционален и духовен заряд. Най-тъжното обаче е хроникьорското дело на отец Серафим, защото в неговите исторически сведения е вложена истината – грозна, ужасяваща: българските водачи на въстанието са предадени от сръбските си „другари“, които са се колаборирали с турските нашественици. Сега, четейки текста, мислейки върху ставащото днес, можем да провидим предателската политика на много държави спрямо Украйна. За огромно съжаление и нашите държавници или по-скоро управленци, не заемат достойна позиция, защитаваща онеправданите. Жестокостта на войната и безумието й се изразяват съвсем точно с репликите на Мустафа ага:

Колете и палете,

жените насилете,

децата отведете – 

ще трябват за харемите

момичетата – вземайте,

ще трябват за еничари

момчетата най-лични.

Отвратително, нечовешко, зверско. Тия определения всеки ден слушаме да се произнасят по повод настоящата война. Пак бих откроил онази провидческа способност, характерна за големите ни национални поети – свидетели сме как тя струи от творчеството на Д. Христов. Опозицията на злия Мустафа ага е благият Али Риза – той е призоваващият към мир, той е мъдрият, той е справедливият:

Спрете, опомнете се,  

султанът нареди,

никакви кланета, 

никакви беди.

Трябват ни гяурите

живи, със главите,

да засяват угара,

да косят тревите,

да пасат говедата,

да слугуват нам… 

Нека да ги пазим

от буни и сеч,

защо да ги мразим,

може с блага реч

злото да надвием,

да строим джамии.

А те да имат църкви

за живи и за мъртви.

За съжаление Мустафа ага е ръководен от разбирането, че: „Не е необходим//такъв подход тъдява,//със сълзи, кръв и дим//властта си утвърждавам“. Вероятно това е веруюто на всеки насилник, на всеки тиранин. Мъдър се оказва Султанът, защото освобождава достойните българи-войводи. Единствен кнез Иван Кулин не коленичи пред величеството, а прав му разказва за извършените ужасяващи деяния от страна на Мустафа ага и неговите пълчища. Под глагола „разказва“ се крие днешното: дава информация. Всяка една диктатура дава оскъдна информация, точно обратното явление е налично: дезинформираност. Все по-дефицитна е истината, все по-скъпа в буквален и преносен смисъл е информацията, а тя струва човешките животи, тя струва цивилизацията ни, света ни – той е под огромна опасност – някой притежава адското оръжие – и всички ние знаем кой е той, нали? Ала все пак това е повест за събития, станали някъде 1850 – 1857 в пределите на тогавашната Османска империя. И нямат нищо общо с настоящето… Лицемерно е казаното току-що. Историята затова е история – за да носи памет, за да възпитава в отговорност. Литературата е носител на моралното, тя е духовно пространство (така учеше някога Георги Константинов – литературният критик-историк). Та казаното в художественото произведение отеква оглушително в настоящия момент. Това е всъщност и ролята на литературното. Или поне е една от ролите му. За проявената смелост Султанът дарява царска сабя на кнез Иван.

Ако дотук фабулите на операта и на повестта са еднакви, то във финалната 4 част Д. Христов е направил съществено изменение: Недка, извезала знамето, се годява за войводата Златан и са благословени от кнез Иван. В оригиналната повест на З. Горянин Недка и Еремия не се взимат, мъжът загива геройски, а любимата жена го оплаква дълги години. Няма по-красиво и истинско чувство от любовта, вероятно затова и поетът дава такъв ход на сюжетиката. С благословията на обичащите се млади борци за свобода, дадена от отец Серафим, красотата е спасена. Цялата опера, а и книгата завършват с ритуала на Молитва за България. И по-рано в книгата отбелязах друг опит в жанра на Д. Христов. Сега вече Тя, Молитвата прозвучава не само стройно изпята от хора, ръководена от свещенослужител, ала придобива смисъл на Вселенско моление за мир. Именно днес, именно сега имаме нужда и от тайнството на словомолението. „Боже, дай на България и на света//бъдеще ведро, мир, благоденствие“, „да забравим омраза, завист, гняв и разкол,//да надмогнем, пречистени, своята горест“, „дай на целия български праведен род//висота, красота, доброта и сърдечност“, „Отче наш, любовта ни навек съхрани,//възвиси съвестта, идеалите святи -//Боже, дай на България слънчеви дни,// Нека бъдем на дух и на вяра богати!“. Подобен жест на оптимизъм, демонстрация на искрена обич към народа и вяра в бъдното преди век кодира в последната си стихосбирка Иван Вазов – Не ще загине (1919).

Преодолявайки тежките кризи от вирусните атаки, с които живеехме до вчера, съчувствайки на невинните жертви, с вяра и мъдрост да погледнем, да благодарим, да се помолим. И да живеем. Да работим. Да мислим. Да останем човеци. Да помним, че имаме дух, да подирим мисията си. Вероятно това е посланието на „Спасяване на красотата“? Спасяването на човешкото, спасяването на душите ни, търсенето на истината и радостта от светлината. Всеки един от нас може да е спасител на нещо красиво. Нека това е мисията ни. Нека това осмисли битието ни. А на мъдреца, на поета бих пожелал здраве, Майсторе! И много, много истинска красота! Бъди!

Бележки:

[1] Писателките са авторки на два емблематични антивоенни романа от началото на 20-ия век: „Приключения“ (1919) – Е. Димитрова и „Ние – в дълбокия тил“ (1937) – С. Йовчева.

[2] Звуков файл на музикалната пиеса: https://www.youtube.com/watch?v=Qg-KvjsNmSY .

[3] Христо Ясенов: „Събуди ме в прохладните утрини, майко“.

[4] Христо Черняев също оставя проникновени и затрогващи стихове за майката: https://literaturensviat.com/?p=80133 . В по-късно време оставя прозаични спомени за своите родители: https://literaturensviat.com/?p=157890 .

[5] Змей Горянин е псевдоним на писателя Светлозар Димитров (1905 – 1958). Автор е на разкази, стихове, повести, романи предимно на историческа тематика. След 1944 г. е изолиран от литературния живот. За кратко е бил и в затвора по политически причини. Оттеглил се в манастира „Седемте престола“ където завършва и живота си. Пише без да е публикувал в този труден период от живота си. По-известни творби: „Бачо Киро. Роман“ (1937); „Дунавът тече. Трилогия“ (1938/40); „Духът на българина“ (1941). Повече за него виж на: https://bg.wikipedia.org/wiki/Змей_Горянин ; http://dictionarylit-bg.eu/Змей-Горянин ; https://literaturensviat.com/?p=5761 .

[6] Горянин, Змей (2021) Бачо Киро, Сдружение „Българска история“. Романът е отпечатан за пръв път през 1937 г., по-късно през 1976 г. е направено второ издание.

[7] Горянин, Змей (2016) Завръщане, Изток-Запад.

[8] https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Кулин  ; https://bnr.bg/blagoevgrad/post/101319883/koi-e-ivan-kulin

Петър Михайлов

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.