След голямата война светът бе залян от странната джазбандова музика. Онова, което френската революция извърши в социално отношение, беше по-слабо или поне се наложи по-бавно от революцията на джазбанда в света на музиката. Вярвам, че на мнозина възвишени любители на музиката косите са побелели от ужас. Вестниците навремето съобщиха, че един прекалено сериозен италиански музикант, като чул джазова музика, починал мигновено от „душевен разрив“, и не е чудно, защото ненапразно джаз (или джейз)-банд значи оркестър, който изплашва.
Джазбандът няма „прецедент“ в историята на музиката. Помислете си за многовековния тържествен и орфически ход на музиката и отведнъж – един странен, почти лудешки негърски оркестър, в който някои благородни инструменти като пианото и цигулката са дръзко събрани с пискливи и ревящи инструменти, с вулгарни шумопроизводители. Фантастичните негри в един момент скачат от местата си, надават нечовешки викове, хвърлят инструментите във въздуха, кълчат се, скачат от пианото на пода, гърмят с оръжия и дрънкалки. Външна диагноза: пълна phisicofolie, по израза на футуриста Маринети. Музиката – такава, какъвто и оркестърът: синкопи, ръмжене, вой, дивашки припеви. Но погледнете долу на дансинга: публиката се кълчи в съгласие с варварската музика – чарлстон, шими, блек ботъм, дивашка ритмичност. Не само phisicofolie, но и пълна, всеобща psichofolie.
Откъде дойде това варварско нашествие? Лесно е да се заклейми, че то проституира благородната музика. Чакайте, ако е извряло от нашата собствена психология, трябва да го приемем и разберем, да живеем с него и да го изживеем, както почти го изживяваме.
Че джазбандът не е само една мода, а белег на един мироглед, това не е мъчно да се разбере. Но разбира се, не може да се твърди, че той е един истински, един желан мироглед. Като „изкуство“ (нека ми простят някои) той има достатъчно съвременници. Ненапразно тук се спомена името на Маринети, с чийто футуризъм, и особено с „изкуството на шумовете“, джазбандът има толкова родствени връзки. Но той е напълно равностойностен с културно-естетичната идеология на дадаизма, която след войната също тъй зарази света. Слабо вече си спомняме, че и тия нови философии на културата търсеха да възвърнат първичните усещания у свръхцивилизования индивид.
Ето това е джазбандът. Той се роди в истерочния момент, когато съвременникът, захвърлил одимените от барут дрехи, се завърна в града и потърси нови, остри, смайващи усещания за притъпените си и загрубели чувства. Но това беше само моментът на отдушване. мен ми се ще да мисля, че появата на джазбанда или на нещо подобно като него се подготвяше от един дълъг вътрешен ход, от един неотстраним зигзаг в прекалено изтънчената психика на модерния човек. Вижте как още капризният Уайлд, един от естетите на времето около голямото Разложение , е открил „джазовия“ завой в развоя на сложната личност, каква- то се явява неговият герой Дориан Грей: „Резките преходи и пискливи дисонанси на тази варварска музика възбуждаха Дориана, докато Шубертовата изтънченост, дивната скръб на Шопена и мощната хармония на Бетовена не му правеха вече никакво впечатление. той събираше от всички страни на света най-необикновени инструменти – из гробниците на умрели народи, между дивите племена, опазили се от влиянието на западната цивилизация.“
Върху тая подготовка, преситен на канонична култура, на канонично изкуство и на плясъците на „камшика на интелекта“, съвременникът простря ръце към не толкова изтънчените, но възторжено първобитни усещания на човека от далечните и непокварени земи. тогава някъде от островите се донесе дивашкото „там-там“, дрезгавият напев на негърското banjo, ловджийският рог на индиеца; Адолф сакс беше вече измислил саксофона, тая тръба с тъмно-трагичен човешки вой; към всичко това се прибавиха и нюанси от цивилизацията – пианото, автомобилната тръба, редица пищялки, дори револверът. Куриозен синтез на дивачество и цивилизация!
В тоя си вид джазбандът нахлу вулгарно по всички естради и ги превзе. Негри, които човек не може да различи едни от други, станаха световни известности и милионери. Джазбандът беше изпърво музика и зрелище наведнъж, живо училище за нова ритмичност. Негърският и колониалният въпрос си извоюваха най-големите симпатии на публиката, цветните раси си отмъщаваха духовно за потисничеството. Полека-лека джазбандът се опитоми, стана дори прилично „изкуство“ и чрез него можеха да се чуят всички гами на индоевропейската мелодичност. Негърският звяр се укроти.
И все пак, джазовата музика няма да се влее в корените на европейската музика, която е закърмена с други копнежи. Обаче пълна душевна сакатост е да отричаме едната заради другата или изобщо да отричаме джазовата музика като музика. това значи да попаднем в Птолемеева грешка да поставяме европейската цивилизация в центъра на историята. Още по-голяма сакатост е според мен да не може човек редом с Моцарта да се наслади не, а да се покори понякога на джазовата музика. Обичам тия дрезгави напъни или тая анималистична сочност в джазбанда, които хвърлят в душата един неясен атавистичен смут. това е оная странна тарзановска тъга, която ни обхваща внезапно от върха на нашето цивилизационно сияние, към далечната ни кръвна и духовна прародина, към джунглите и свободата.
Но не мисля, че джазбандът означава направо варваризъм или „развързване на звяра“ у нас. Струва ми се, че неговите културно-естетични основи не са по-малко сложни и пречупени, отколкото тия на Бетовеновата музика например. не току-така джазбандът се роди във времето, което роди и един скептичен диагностик като Шпенглер, – в залезния период от културното развитие на западното човечество.
Джазбандът е типична рожба на западния човек: жаждата за човешка първичност би завела руснака в църква. Блянът към примитивизъм в джазбандовия мироглед не е чист. Той е нескрито наводнен с елементи на цинично разложение на свръхцивилизования човек. В него отчасти се изразява цинизмът на вроденото ни удоволствие в края на краищата да иронизираме културните си и морални постижения. но джазбандът е израз и на един чист трагизъм; в него звучи обезверяването в нормите, в законите, в божественото предназначение на човека. Тук се срещат плачът на възрастния с наивната радост на детето, ци- низмът на уморения с жизнено кипящите трепети на първичния човек. Така в зверски гротескната джазова музика се издигат толкова много анималистично святи ноти.
Анималистичното „освежаване“ чрез джазбанда дойде съвсем естествено и неизбежно за европееца, но култът към първобитното е неприложим в тая форма за неговата „далечно копнежна и безпокойна“ душа. джазбандът е мироглед, от който са изхвърлени всички задължителни положения на един мироглед. Затова може би той допадна така елементарно на американската душа и на душата на някои семитски племена. Фаустовската душа на индоевропееца, която е свикнала на по-висока настройка, също изживя първобитния динамизъм на джазовата музика и джазовия мироглед. може би тъкмо така този вихрен динамизъм на стремежи и идеи е най-благоприятният status nascendi – възроденото състояние, в което западният човек много по- дълбоко може да бъде уязвен от стрелите на нови неведоми прозрения.
Кирил Кръстев
