Дядо ми Дамян: Такъв какъвто го помня
В този материал съм посъбрал някои по-малко известни факти за неговия живот, семейство и творчество. Повечето са мои спомени от времето (края на 50-те години на миналия век до смърта му в 1973 г.) когато сме живели заедно в един апартамент, или факти разказани от майка ми, неговата дъщеря Здравка.
„Исках да стана художник, записах математика, завърших право, а станах писател“ често споделяше с приятели и роднини позабравеният ми като писател дядо Дамян. Не споменаваше, че е запален въдичар. Трябва да добавя, че до преди 9 септември, той е и популярен драматург, дипломат и юрист. Винаги с бомбе и папийонка, Дамян Калфов е неделима част от столичната бохема. Заради характерния му профил той е популярен модел на неговите приятели художници Илия Бешков, Дечко Узунов, Александър Божилов, Райко Алексиев, Ари Калъчев и др. Малко известен факт е, че дядо ми е познавал добре боевете с петли. В тази среда на бохемата е бил известен с псевдонима си Магистратус магнус.
Проф. Михаил Арнаудов харесва разказите на дядо ми и го поощрява да ги издаде в първата му книга „Под южното небе” в 1917 г., с негов предговор. Книгата се изчерпва само за няколко месеца при тираж 5000. Военният разказвач Дамян Калфов става популярен. Проф. Арнаудов го уведомява, че е говорил за него и с Иван Вазов. Вазов пожелал дядо лично да му поднесе книгата си. Така и става. „Не можех да се опомня. Аз! Аз в кабинета на Иван Вазов! Лична среща с Иван Вазов !“ – спомняше си дядо ми Дамян.
Спомням си думите от един дружески шарж за него, в. „Горчив смях” 1936, бр. 22:
Макар че презимето му е Калфов, той в своята литературна работа не е никакъв калфа, а чистопробен майстор. Пише, когато има кеф, а ги пише едни такива, които попадат точно на целта. Написал е доста книги.
Запален е на въдичарска тема. При това добър въдичар. И там е майстор. Обаче от доброто му въдичарство страдат рибата от Искъра и рибопродавците.
Все търси трески за дялане !
Дядо ми се запознава с Димчо Дебелянов. Между тях се поражда чисто и трайно приятелство. Двамата имат общи влечения и интереси. За последен път се срещат на фронта на Първата световна война, през пролетта на 1916 г. Димчо казва на дядо ми, че прочел в сп. „Отечество“ разказа му „Под южното небе“, че много го харесал и че ще гледа да напише стихотворение на същата тема и ще го посвети на дядо ми.
„Сбогувахме се, целунахме се и – повече не се видяхме!“ – спомня си дядо ми. Остава само спомена за срещата, тъгата по загиналия другар и едно стихотворение с посвещение:
Старият бивак
На Д. Т. Калфов
Някога ний бяхме там отвъд –
в оня тих и слънчев край, отдето
Струма, морна от далечен път,
праща първи поздрав на морето.
Там сред плодната зеленина
на лъки, от златен зной горени,
спомняха разгромната война
само хижите обезлюдени.
И от призори до първи сън
стъпките на рой сурови войни,
като тежък непрестанен звън,
тръпнеха сурови и нестройни.
Всеки завой там ни бе познат,
всеки кът – тъй горестно възлюбен,
сякаш всеки – в тоя малък свят
бе намерил своя свят изгубен…
Но един и в сън нечакан час
нашия притхнал сън разсече –
тръгнахме… нощта бе пак пред нас,
ясний ден – тъй блед и тъй далече.
(Помня, че през тази нощ на юг
странна скръб вещаеше луната
и при всеки стон и всеки звук
звънка бе и плаха тишината.)
Ето ни сега на други бряг…
Друг – брегът, съдбата – все еднаква…
Близката долина лъха мрак
и дъждът, скърбящ и тих, потраква
по палатките… Аз пак съм сам
и мечта тъжовна ме увлича
в стария бивак, пустинно ням,
който в тази тежка нощ прилича
на едно сърце… Къде са те –
смелите ръце, гърди железни?…
Бурен в знойните лъки расте
и в безименна забрава чезне
споменът за оня слънчев кът,
дето жадните за радост тиха,
в дни на много кръв и много смърт
мирен сън и мирни скърби пиха…
Стихотворението излиза за пръв път в сп. „Отечество“, кн. 26-27 от 16.VII.1916 г.
Защо Дамян Калфов е забравен и непознат? След 9 септември дядо ми е бил несправедливо включен в списъка за изключване от Съюза на българските писатели заради „фашистка дейност“. Прекарва няколко месеца в затвора. Книгите му са в списъка за изземване от библиотеките и претопяване. През този период дядо ми се насочва към безобидната детска литература, хумористичните и рибарските разкази. Заедно с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев засяда дни наред с въдица в ръка край реки и язовири далеко от социалистическия реализъм. През този период има три издания (през 1953, 1957 и 1967) на творчеството му в сборници под заглавие „Избрани разкази“.
В паметта на поколенията след 9 септември името на дядо ми Дамян остава до някъде известно, благодарение на посветеното на него фронтово стихотворение „Стария бивак“ от добрия му приятеля Димчо Дебелянов. За съжаление, малцина са тези които познават творчеството на белетриста, сатирика и драматурга Дамян Калфов. Основните теми, които се открояват в произведенията му, са темите за войната, за малкия човек, разкази-анекдоти и фейлетони, весели рибарски истории, разкази за деца и комедии. Известна ми е само една дипломна работа посветена на творчеството на дядо ми [1]. Неговите книги са антикварна рядкост. Нищо не е издавано след смъртта му.
Някои библиографични данни за Дамян Калфов, неговия род и семейството му
Дядо ми започва жизнения си път в село Булгаркьой, Кешанска околия, Одринска Тракия, на тридесетина километра от Бяло море, на 26.10.1887 г. Булгаркьой е чисто българско и голямо село с над 2000 жители и най-богатото в областа (15 000 дребен добитък, земи, пасища). Баща му Тодор Николов-Калфата е известен предприемач и строител по професия. Строи големи здания и мостове. Умира през 1911 г., няколко месеца след като Дамян Калфов идва да следва в София.
Майката на дядо ми се е казвала Панайота. Тя избягва в България след погрома на Булгаркьой на 7 юли 1913 г. Живяла е с дъщеря си Мария Николова в Момчилград, където и умира.
Дамян Калфов е имал сестра близначка Дамянка Николова, братя Георги и Симеон Николови, и сестра Мария Николова. След погрома през юли 1913 г. Георги се заселва в с. Капитан Андреево, община Свиленград и си спомням, че бе посещаван от дядо ми. Нямам спомени за брат му Симеон. Вероятно не е преживял геноцида през юли 1913 г.
Съдбата на близначката му Дамянка е описана в няколко източника за геноцида и погрома на българите от с. Булгаркьой през юли 1913 г. Предполага се, че съпръгът ѝ е сред застреляните повиче от 350 мъже край селото от турската войска. За да не попадне жива в ръцете на башибозуците, Дамянка се хвърля жива в запалената бащина къща, където изгаря. Преди това, тя подхвърля на бягащите по-възрастни жени своето детенце-пеленаче Димо Николов. Съдбата към Димо е много благосклонна: добри хора го отглеждат и той създава семейство в с. Куклен – около Пловдив. Не знам как, но дядо ми го открива и той, и моите родители подържаха близки контакти с него и неговото семейство. Спомням си, че няколко пъти сме им били на гости през 60-те години по черешово време. Куклен се славеше с много сладки и големи череши. Димо имаше две деца: Дамян Димов Николов и Йорданка Терзийска, която живееше в Пловдив. Нейната дъщеря се казваше Мария.
По времето, когато бащата на дядо ми Тодор Николов-Калфата строи обширните Одрински казарми, цялото семейство се преселва в Одрин. Тези казарми до ден днешен могат да се посетят и видят. Тук дядо ми завършва основното си образование в махалата Илдъръм, а средното си – в престижната българската реална гимназия „Д-р Петър Берон“.
В Одрин и изобщо в Тракийската равнина въпреки поражението на Преображенското въстание, живее будната българска мисъл и неугасимият копнеж за свобода.
Още не завършил гимназията, родителите на дядо Дамян се зеселва отново в с. Булгаркьой. Юношата живее на пълен пансион и посещава родното си село само през ваканцията. В последните години на гимназията дядо ми е избран за библиотекар в училищната библиотека и изучава усилено френски език. Той има прекрасната възможност да се запознае с творчеството на класиците като Толстой, Виктор Юго, Жулн Верн и др. Негови любими автори стават Чехов, Гогол, Алфонс Доде. С увлечение чете комедиите на Тристан Бернар, Роберт дьо Флерс, Кайаве и др. Тези писатели оказват голямо влияние върху изграждането и формирането на дядо Дамян като писател.
Завършвайки гимназия дядо Дамян копнее да продължи образованието си. Учителите му също го поощряват. Работите на баща му се объркват по това време и той е принуден да стане учител.
Започва учителството си в с. Теслим, Малгарско, на 5-6 километра от Булгаркьой. В малката ергенска квартира, през свободното си време, дядо Дамян продължава да изучава френски език и някои висши курсове по зоология и ботаника. Известният Петър Васков от Велес, ръководител на тайната МОРО, геройски загинал в сражение с турците, му вдъхва особена обич към математиката.
Дамян Калфов се абонира за вестника „Le petit journal“ и три години го получава редовно. От него превежда няколко разказа и ги печати в единствения за цяла Европейска Турция екзархийски орган в. „Вести“ в Цариград.
През тези учителски години дядо ми Дамян често осъмва заедно с група младежи – най-верните на МОРО – на които чете току-що получените окръжни от организацията, новите вестници и списания, получени от България по „канала“. Само щастлива случайност спасява дядо ми от арест, когато веднъж турските власти обискирват квартирата му.
В с. Теслим дядо ми учителствува три години. После се премества в с. Еникьой (Кръстополе), Ксантийско. Тук условията за духовно обогатяване са по-добри. От училището командироват дядо ми Дамян до Солун. Пътуването за първи път по море от Дедеагач до Солун, шумният и многолик живот на близо четиристотинхилядния град тогава, оставят незаличими следи във впечатления млад човек.
След пет години учителствуване дядо ми се убеждава, че и след още двадесет години не ще може да отдели и един грош, за да осъществи мечтата си да следва. Кипежът на културния живот в България, примерът на много други, които след школата на селското учителство продължават образованието си по-нагоре, окончателно решават колебанията на дядо ми Дамян.
През есента на 1910 г., с една торба жълтици, получени от продаден дял от бащиния имот, дядо ми се озовава в София. Разменя златото в БНБ за два куфара с банкноти. Големия град веднага пленява любознателния младеж. Той рисува много добре иска да стане худовник. Не си спомням да ми е казвал защо не се е записал в Рисувалното училище. Дадо Дамян се записва математика и се чувства доволен и щастлив, въпреки лишенията, които трябва да търпи. Заветната му мечта да следва в университета се осъществява! Лекциите записва със старата турска (арабска) азбука, което е предимство дори и пред стенографските записки.
Но удоволствието не е пълно и той чувства, че математиката няма да му даде смисъла в живота. Дядо напуска математическия факултет и записва право. Завършва през 1915 г. По време на следването си, през 1912 г., и по време на Балканските войни той захвърля учебниците, грабва тежката манлихерка и става доброволец на фронта в Македоно-одринското опълчение, каквото прави и Димчо Дебелянов.
През есента на 1912 г., някъде около 11 – 25 ноември 1912 г., дядо ми Дамян за последен път влиза в бащината си къща, която на 7 юли 1913 е изгорена при погрома на с. Булгаркьой. Този момент от живота му, когато за последен път се вижда със сестра си близначка Дамянка, с зетя си, с брат си Симеон и посещава гроба на баща си, е описан от Симеон Радев в неговите спомени за Балканската война.
„Току-що бе пристигнала Трета Солунска дружина от Македоно-Одринското опълчение. Неин командир беше запасният ротмистър Димитър Атанасов… .
Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. „Най-хубавата мома в селото“ – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно [7 юли 1913 г.] (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище“, спомня си Симеон Радев [5].
Още от студентската скамейка в дядо ми Дамян се пробужда писателят. Дебютът му е през 1912 г. с фейлетон във в. „Вечерна поща“. Този фейлетон предава случки на веселата студентска компания, в която участва и самият автор. После той печата разкази и в сп. „Българска сбирка“ и сп. „Училищен преглед“. Но сериозно с писателска дейност се занимава след Балканската и особено през Първата световна война.
Когато избухва Първата световна война, Дамян Калфов току-що завършва стажа си и вместо адвокатската чанта, трябва отново да стиска в ръце манлихерката. Вече като запасняк, се отзовава в редовете на войската, отначало като редник, а след това и като офицер от Школата за запасни офицери. Единадесета дивизия, към която той се е числил, се отправя към Южния фронт. Към впечатленията от досегашния му живот се трупат нови – за войната.
Първата книга на дядо ми Дамян „Под южното небе“, 1917 г., е много успешна. Разпродава се за по-малко от два месеца. Същата година негови фейлетони са включени в сборника „Хумористична антология“ [6], заедно с произведенията на Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин и др.
Войната свършва и започва нова страница в живота на писателя. Дядо ми Дамян и баба Цветана се венчават на 8.12.1918 г. Някои факти за баба ми Цветана са на края на този материал.
Като младо семейство наемат мебелиран апартамент в аристократичния квартал „Докторска градина“ на ул. „Васил Априлов“. След като се връщат от Цариград през 1926 г., живеят под наем на ул. „Цар Иван Асен II“ срещу градинката през 1927-29 г., а после през 1930-32 г. на първия етаж на ул. „Добромир Хриз“ 18, успоредна на ул. „Хан Омуртаг“ срещу Военната академия. Тогава дядо Дамян работи в железниците. От 1932 г. до края на живота им живеят в железничарската кооперация на бул. „Регентска“ (после през 1942-44 г. „Виктор Емануил II“, през 1944-94 г. „Ген. Владимир Заимов“, от 1994 г. „Янко Сакъзов“).
През последните години дядо ми пишеше на пишеща машина „Remington”. През по-голяма част от творческия му живот е писал на ръка с мастило. Почеркът му беше дребен, ситен. Много често не ползваше чисто бели листа, а обикновено пишеше на гърба на формуляри, квитанции, фактури и чернови. Използваше мастилница и пера с перодръжка или любимата му зелена автоматична писалка „Pelican“. Дядо ми много обичаше да пише с виолетово мастило. Приготвяше си го сам от кристали, които купуваше от близката книжарница. По отношение на писането не беше капризен, само с изключение на виолетовото мастило.
Дядо ми Дамян беше много контактна личност. За него нямаше значение името на събеседника, нито неговата възраст. Той беседваше еднакво добре и с ерудирани писатели и личности, и с млади, току-що прописали автори. Почти всяка сутрин се отбиваше в кафенето „Бамбука“, където се събираха писатели, поети и художници. Може би тези негови качества на контактен и интересен събеседник подканват доста по-младия от него поет Иванко Николов на напише през 1995 г. за „бай Дамян“ стихотворението „Старият пилигрим“:
Дамян Калфов влизаше и излизаше от Бамбука много умрял,
то май и сега не съм сигурен, че е бил жив наистина,
защото тогава на всички ни всичко наоколо бе отмиляло
и едва ли нещичко някакси можеше да събуди мислите ни.
Едва-едва креташе стогодишно и толкова незабележимо,
като че в черквица Божа, и превиваше коляното си
полека до масата и най-кротко си заспиваше, иди и кажи,
че точно той е другарувал на фронта с подпоручник Дебелянов.
Че точно той и именно на него е било тогава посветено
онова много тъжно изпято стихотворение за стария бивак.
– На тебе ли, бай Дамяне? – Разбира се, че на мене.
– На тебе ли, казваш? – На мен, амчи как?
Присламчен до него случайно или нарочно
разтварям една вехта книга със заглавие „Индийският петел”
и му задавам съвсем ребром въпроса си, а той междувпрочемно
ми отвръща разсеяно, че не бил я и чел.
И, че изобщо, ако ще да си написал и Библията,
ако ще даже денонощем над нея да си се кръстил,
то пак ще ти кажат тука „било каквото било”
и пак за нищо няма да те бръснат.
– А със Мечкарсон, Стубел, Коста Кнауре и сие,
компании разни, как си пиехте кафето, със захар, със сол?
Внезапно просветнаха очите му като запалена ракия:
– Гарсонченце, моля Ви, един алкохол!
Не си спомням подире. Навярно открил съм
във следобедния късничък час,
че старият пилигрим изпарил се е,
а алкохола му … изпил съм го аз.
А във Бамбука, ех, във Бамбука,
като във бъчва делибуранова кипи и ври,
на кого му започва, на кого му завършва махмурлука
и от какво ли, иди разбери.
1995
Цигарите и френския лекар в Цариград.
Дядо ми Дамян е пушил като млад. През 1924–26 год., когато е работил като аташе по печата в българското посолство в Цариград, е започвал да пуши много: по три кутии цигари и повече на ден. Като служител на посолството дядо и семейството му са имали добро здравно обслужване. Дядо владееше добре френския език. При една от визитите му при един френски лекар, той му казва, че ако иска да живее само още 3-4 месеца, може да продължи с пушенето. Дядо ми излиза от кабинета, захвърля кутията с цигари в кошчето за буклук и от тогава до края на живота си никога не е пушил.
Петльоборецът Магистратус магнус
Дядо ми е познал боевете с петли от Цариград, когато е работил в българското посолство. През 1928 г. той издава книгата „Индийският петел“, където има и автобиографични моменти.
До 9 септември 1944 г. петли с имена на известни политици са се сражавали на живот и смърт в центъра на София [2]. Зрелището е отдушник на социалното напрежение в политическия живот на страната . Схватките първо стават на Кокоши пазар (ъгъла на сегашните ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“), а после на пасаж „Св. Никола“ (сегашния ЦУМ). Тарторът на петльобойците е Иван Тахов-Атила, един от стожерите на софийската бохема между двете световни войни. „Кръв се лееше. Пера хвърчаха“, спомняше си Атила.
Най-голям съперник на Иван Тахов в сраженията с петли бил дядо ми Дамян Калфов. „Очилатия Дамян вилнееше на арената като тореадор – с малко окъсели панталони, но задължително с папийонка . Беше петък, награбил съм моя петел под мишница и бързам с един приятел към пасаж „Св. Никола”. Ето ти го насреща Дамян“, спомня си Атила. Той носи петел, кръстен на Георги Губиделников, банкер и депутат в Народната партия. Дядо ми Дамян пък бил с пернат боец, на когото за благодарност е дал името на Андрей Ляпчев. Същата година Калфов е назначен от премиера Андрей Ляпчев в министерството на финансите. „Къде си понесъл, Ванчо, тая петлешина? То нито петел, нито кокошка. Я го настъпи, че му тури ножа!“ казва Дамян на Иван. Дядо ми е бил известен с псевдонима Магистратус магнус. Иван му отвръща: „Магистрате, този път се откажи. Хранил съм петела с люти чушлета. Посинял му е не само задникът, но и гребенът!“
Двамата съперници пристигат на „Св. Никола“. Ляпчев и Губиделников застават един срещу друг. След около десетина минути на арената се вижда само топка от пера.
След 9 септември 1944 г.
След 9 септември 1944 г. дядо ми Дамян Калфов е арестуван „за справка“ или за сплашване от народната милиция и е изпратен в затвора за няколко месеца заедно с други интелектуалци, писатели и художници. Илия Бешков рисува карикатури на дядо ми в затвора на салфетки и други парчета подръчна хартия. Същевременно името на Дамян Калфов е несправедливо сред обсъжданите за изключване членове на писателския съюз заради „фашистка дейност“.
Известно е, че на 14 ноември 1944 на заседанието си УС на СБП взема решение, според което „следва да бъдат заличени от списъка на съюзните членове“ 29 писатели. [3].
На 16 ноември 1944, по инструкция на Тодор Павлов, комисия от писатели – членове на БРП (к) изготвя втори доклад до ръководството на писателския актив при БРП (к), в който изрично предлага от СБП да бъдат изключени още 19 писатели, между които е и дядо ми Дамян Калфов. Заради късното предаване на доклада – два дни след като управителният съвет на СБП на 14 ноември 1944 г. е гласувал проектосписък за изключване на други 29 свои членове – и заради проявената твърда решимост на тогавашния председател на СБП Трифон Кунев да не разширява обхвата на чистката, въпреки настояванията на регента Тодор Павлов – нито Дамян Калфов, нито друг от новопредложените за отстраняване членове на съюза понася санкция.
Една част от произведенията му влизат в списъка за забранена литература. Сборниците му с военни разкази са нарочени несправедливо с заповеди за вражески, сеещи национализъм, книги които като „вредна литература” трябва да се изземат от библиотеките и да се претопят.
Баба Цветана Георгиева Попова, 17.11.1894, Стубел – 20.11.1951, София
Баба ми Цветана Георгиева Попова е родена на 17.11.1894 г. в с. Стубел, днешна област Монтана, в попско семейство от няколко поколения. На 14 години отива да учи в гимназията във Враца. След като завършва гимназия идва в София през 1913 г. Записва и следва българска литература в Софийския университет до 1918 г.
Дядо ми Дамян и баба Цветана се венчават на 8.12.1918 год., след като той издава първата си книга „Под южното небе” през 1917 г.
Баба Цветана е била сътрудник на дядо ми. Проверявала е и е правила критика на написаното от дядо. Тя е автор на много сюжети на разкази и пиеси написани от дядо.
Баба ми Цветана е била голяма почитателка на футболния клуб „Левски”. Често е ходила на мачовете и на тренировките на „Левски“. Любопитен факт е, че е едва не е родила майка ми на стадиона в Истанбул. През август 1926 „Левски“ играе мач в Истанбул. Тогава тя е с дядо ми, който е аташе по печата в българското посолство. Баба Цветана отива на стадиона в девети месец бременна. По време на мача трибуната се срива и я закарват с линейка до болницата, където ражда майка ми.
Преди да се нанесят в апартамента в железничарската кооперация на бул. „Регентска”, баба ми Цветана иска да се сложи паркет. Дядо ми отива в провинцията да поръча паркет. Камината в холната стая е също по идея на баба ми.
Баба ми Цветана е била много колоритна фигура: занимавала се е с домакинство, спорт и изкуство. Била е изрядна домакиня вършейки всичко със светкавична бързина. Готвила е често от днес за утре, защото гозбите като преседят ставали по-вкусни. Освен почитателка на футболния отбор на „Левски“, тя е била и запалена планинарка. Ходила е често с женски компании на „Бай Кръстьо“ и други места по Витоша. Дядо ми се е мъчел да я направи въдичарка, но не е успял. Обучала е музиката и сама е пеела. В последните си години пее в хора на Отечествения Фронт. След много успешен концерт в театър „Трудов Фронт“ (днес Малък градски театър „Зад канала“), на който са били майка ми и баща ми, баба Цветана се връща в къщи много възторжена. Ляга си и сутринта към 5 часа на 20.11.1951 г. почива от инфаркт в съня си.
Майка ми Здравка се ражда на 18.8.1926 г. в Цариград когато дядо ми работи в българското посолството. Почива през 2002 г. Второто детенце на баба и дядо, Боянчо, се ражда през 1931 г. в София, но почива през 1933 г. от магарешка кашлица, не издържа сърцето му. Дядо и всички от рода му са погребани на Централните софийски гробища, парцел 32.
Библиография
[1] Нели Маринова Русева (1981) Дамян Калфов – Живот и творчество. Дипломна работа нр. 254, Научен ръководител: гл. ас. Бистра Ганчева, ПУ „Паисий Хилендарски“.
[2] Росен Тахов (2014) Петли с имена на политици се бият до смърт. 24 часа.bg. https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/3904348
[3] Пламен Дойнов (2017) Призрачната есен на 1944: Прочистването на Съюза на българските писатели. Литературен вестник, брой 17, год. 26, 10-16.5.2017. http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1545.pdf
[4] Искра Ценкова (2017) Военният разказвач Дамян Калфов. Вестник Сега, 2 декември 2017, стр. 15-16.
[5] Симеон Радев (1993) Това, което видях от Балканската война. Съставителство, предговор и приложения от Траян Радев, Народна култура, София.
[6] „Хумористична антология – Избрани места из произведенията на Иван Вазов, Алеко Константинов, Георги Х. Бонев, МИхалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Александър Божинов, Трифон Кунев, Ради В. Радев, Киряк Савов, Н. Илиев-Сириус, Дамян Т. Калфов“, съставил Бончо Георгиев Хаджибонев, Издателство Книгоиздателство на българските писатели, София, 1917.
Александър А. Георгиев
