Двете съпруги на писателя Петко Росен

За разностранната личност на Петко Росен (псевдоним на Петко Георгиев Чорбаджиев) е писано много. Писател, журналист, литературен критик, адвокат, участник в Илинденско-Преображенското въстание, окръжен управител, депутат от Демократическата партия, общественик, човек с възрожденски дух и будна творческа личност. Приятел и съмишленик с видни политици и писатели по онова време. Но тази обширна биография скрива неговия интимен свят, неговите житейски трудности. За него важи максимата: „Зад всеки успял мъж, стои една силна жена“. В живота на Петко Росен жените са две. Първата дава младостта си и му ражда три деца, втората отглежда децата и е достоен съратник в литературното му поприще. Две различни жени, вплели съдбите си в неговия живот.

Софийка

В Бургас в известната фамилия на Йови и Керачка Воденичарови, през 1887 г се ражда Софийка.Тя е петото им дете. Получава образование във френския колеж във Варна. Известна красавица за времето си и с богата зестра, тя е ухажвана от доста млади мъже

В своите спомени бъдещия писател споделя как е бил пронизан от любовта към Софийка:

Един ден мен ме стрелнаха две черни, тъмни и перверзни някак очи. Това бяха очите на  една въздребна, сухичка, мургаво-черна мома, която продължително и настойчиво прониза душата ми. Тя стоеше на високия бащин балкон, а погледа ù вече бодваше и гъделичкаше моето празно и болезнено чувствително сърце. Минах втори, трети път. Погледите ни се срещнаха, сплетоха се и сякаш свързаха душите ни. Един ден отидохме с Минкова към Сладките кладенци да изпитаме някаква пушка. Покрай нас минаха с файтона София  и баща ù. Стрелях по една чайка, като си казах: ако улуча тая чайка, ще се опитам да улуча и онази с тъмния поглед във файтона. Улучих. Окървавената бяла чайка се преметна и червеникави очи ме стрелна. Един дребен факт реши моята съдба.

Започва да ù пише писма и така се завързва любовната интрига между двамата. Влюбен той заминава на изпити в София, но се проваля и се завръща на работа в Земеделската банка в Бургас. През 1907 г. Софийка и Петко са почти сгодени, но бащата Йови Воденичаров не е съгласен с любовта на двамата и всячески се стреми да ги раздели. Девойката е пращана ту в чифлика в Айтос, ту на Лъжите, само да не стои в Бургас. Честолюбивият Петко разбира, че това е въпрос на чест и Софийка трябва да стане негова жена. Така през 1909 г. тя неочаквано пристанала на синеокия хубавец Петко Чорбаджиев и станала негова съпруга. След женитбата семейството заживява в бащиния хан на Петко. След това се пренасят в къщата на Йови Воденичаров, но там не издържат дълго. Като зам. прокурор  и по-късно като адвокат, Петко събира пари, сключва заем и с много лишения и трудности построява собствена къща на ул. „Цар Асен“ № 41, където се раждат трите им деца – Милка (1910), Росен (1912) и Крум (1915). През войните Петко Чорбаджиев е на фронта, а жена му отглежда децата.

Софийка има нещастна съдба. През 1918 г. цялото ù семейство заболява от „испанската болест“ – голямата световна грипна епидемия. Всички оздравяват с изключение на Софийка. Тя умира в къщата си в Бургас на 8 януари 1919 г. едва на 32 год. Оставя три малки деца сираци и тежестта за отглеждането им пада на бащата Петко. Смъртта на любимата жена  го сломява. Затваря се в къщи, а децата отиват временно да живеят в сем. Воденичарови. Младият мъж разбира, че няма да може да се справи сам и трябва отново да потърси жена, с която да сподели живота си. При честите си отивания по работа в София той  се отбива в дома на Петко Каравелов, с когото са приятели. Там изплаква болката си и моли Екатерина Каравелова да го сватоса за подходяща жена. Така в живота на Петко Чорбаджиев се появява втората му жена.

Анна

Родена на 12 април 1891 г. в Чирпан, но семейството се премества да живее в Карлово. Тя има сестра Мария и брат Тома. Анна Томова завършва с пълно отличие Девическата гимназия в София. През 1910 г. става студентка по славянска филология  в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Пише стихове и е поклонничка на руската литература. С Екатерина Каравелова се запознават в един литературен кръжок и стават приятелки. Пишат си писма, споделят свои поетически творби. Запознанството ù с Александър Соборнов (род. 1883 г. в Медвеженский, Ставрополска губерния) по време на следването си в София завършва с брак. Съпругът ù преди това е учил в Новорусийския университет, след това продължава следването си в Париж и в Софийския университет до 1913 г. Владеещ няколко западни езика, той също е изкушен от поезията. След завършване на университета Анна става учителка за 2 години в с. Павелско, Станимашко (дн.Асеновградско). По време на Първата световна война Сандо, както го наричат приятелите му е мобилизиран в руската армия и е изпратен в щаба в Букурещ. Анна като негова съпруга заминава за Русия при семейство му. Бракът ù трае кратко, тъй като Александър е убит на фронта. Анна болезнено приема трагичната загубата и по съвет на неговите близки се прибира в София.

Екатерина Каравелова се явява като сватовница и решава да запознае Анна с Петко Чорбаджиев. Разликата им е 10 години. Петко отива в Карлово да се запознае лично с Анна, но тя отсъства и той среща майка ù. От разговорите, които води с нея разбира, че Анна е точния за него човек. Пише ù прочувствено писмо в което споделя, мъката си, че неговите дечица „три пиленца“ няма кой да ги приласкае, да им даде любов и майчина топлина. Колебанието на Анна трае само една нощ и тя решава да посвети живота си на Петко и децата. Екатерина Каравелова кумува на двойката. След женитбата те идват в Бургас и децата приемат младата жена за своя майка. Така тя става не само съпруга, но и вярна опора на общественика и  писателя Петко Росен. Тя чете, редактира, преписва всички книги на съпруга си. Участва в организационния живот на Тракийското дружество. Занимава се с набиране на средства при разни благотворителни дейности. Приема в къщата си политици, писатели, приятели на съпруга си.

През октомври 1934 г. по инициатива на Анна Чорбаджиева (секретарка на дружество „Самосъзнание“ ) се открива Девическото професионално училище „Царица Йоанна“, което се издържа от Бургаското женско дружество. Учила е ученичките на бродерия, шев и кулинарни умения. Давала е уроци по литература и френски език.

Анна е оценявала писателските качества на Петко Росен. Тогавашната Национална пропаганда (цензурата) забранила печатането на книгата „През гори зелени“, заради славянофилските и русофилски чувства на Петко Росен. Нещо повече, писателят е бил интерниран за 6 месеца в Панагюрище като „опасен за реда“. След смъртта на мъжа си на 30 април 1944 г. в Бургас, Анна събира и запазва всички тетрадки и ръкописи на писателя. През 1962 г. издава книгата му „Спомени и размисли“.

В послеслова на 10-тия том от съчиненията на дядо си, внукът на Петко Чорбаджиев носещ неговото име споделя:

Издаването на тези съчинения е свързано преди всичко с баба ми Анна Чорбаджиева. Запазването на архива, подреждането му и предаването му в Държавния архив – Бургас , неимоверните усилия да издаде книгите му след 9-ти септември, всичко това осмисля живота ù след смъртта на дядо през април 1944 г. Тя не само отгледа невръстните му деца, но беше и помощница в литературното му творчество. Спомням си как тя беше подредила в номерирани папки архива на дядо и запазила по няколко екземпляра от книгите му (книгите на Петко Росен след 9-ти септември са иззети от библиотеките). Когато ние, наследниците, решихме да издадем „Сурваквиците“, случайно открих в една кутия за обувки скътани 17 тетрадки  с ръкописи на дядо  и едно листче с посвещение да пазим тетрадките и да не ги показваме, тъй като съдържали лични неща и неудобни за тогавашното време мисли на дядо.

Анна Чорбаджиева умира на 92 год. в София на 13.09.1983 г.

Авторката благодари на внуците на Петко Росен – Ана Грънчарова и Петко Чорбаджиев, предоставили снимки и архивни документи.

© Соня Кехлибарева