Двете професии

Spread the love

Романтик, писател, философ и … ветеринарен лекар. Енциклопедичен в знания и интереси и в същото време стриктен, задълбочен учен в определена област. Силно увредено зрение, непохватност и разсеяност, вроден страх от зарази и … десетки години старателен труд над микроскопа, над хистологичните препарати (често опасни), в лабораторията. И в същото време – творчески дух, зареян в света на идеите и философията, на духовните прозрения, изследващ големите категории на човешката култура и история, търсещ отговори на екзистенциални проблеми с общочовешка значимост. Професор по анатомия, хистология и ембриология на домашните животни, автор на научни трудове, преподавател, ръководител на катедра в Зоотехническия факултет на Селскостопанската академия и в същото време – автор на философско-психологическа проза, надрасла битовизма и провинционализма на родната белетристика, писател не от национален, а от европейски и, бих казала, от световен ранг. Това е все Димитър Димов.
Според спомените на роднини и приятели, Димов избира професията си, воден от романтичната мечта да живее в Аржентина. Но да не пропускаме факта, че през 1928 г., когато той се записва да учи ветеринарна медицина, се дипломира едва първият випуск на този факултет. А също и, че повечето от студентите в тази специалност са с практическа насоченост. Във Ветеринарния факултет, създаден през 1923 г., преподават немски и австрийски професори и се чувства остра нужда от български преподавателски и научно-изследователски кадър. Освен романтика в избора можем да подозираме и здрав практически разум.
Дипломиралият се през 1934 г. д-р Димов, разбира се, не заминава за Южна Америка, а за родната провинция. До 1939 г. трае одисеята му на практикуващ ветеринарен лекар в селата Борима, Лява река, Ваксево, Кнежа и гр. Бургас. В своя автобиография от 1951 г. Димов пише: „Нямах никаква наклонност към практическата лечебна дейност по животните, която изпълнявах доста посредствено.“ Това признание има и по-ранен и по-свежо и остроумно звучащ вариант. В писмо до приятеля си Борис Койчев, Димов описва мъките от стажа си в хирургическата клиника: “Аз имам двама пациенти: една мисирка и един вол, болен от антиномикоза. С мисирката се разправих лесно, но волът е цяло нещастие. След операцията положението му се усложни с едеми и температура, които ме просто шашардисват и не мога да поставя никаква прогноза. Цяло наказание е да му преброиш пулса, който въобще мъчно се напипва у преживните, а пък моят вол на това отгоре е агресивен и злонравен като испански бик.“ В тези редове прозира по-скоро бъдещият прозаик, отколкото практикуващият ветеринар.
Борейки се с трудностите на професията, в тези години Димов създава първата си литературна творба – романът „Поручик Бенц“. Спорен е въпросът доколко реално е оценен тогава този роман от литературната критика, но безспорен е фактът, че той му отваря вратата към научната работа. Доктор Христо Русев, проф. Тончо Радев и проф. Моско Москов, впечатлени от романа, издействат назначението на Димов като асистент във Ветеринарния факултет на СУ, за да създадат оптимални условия за работа на един обещаващ талант. Младият асистент не злоупотребява с доверието, не става синекурен чиновник, не краде от служебното време за литературните си занимания. С присъщата си педантичност, задълбоченост и амбициозност, той навлиза в научната работа и тя се превръща в неотделим, съществен елемент от по-нататъшния му живот. От този момент започва израстването на Димов едновременно в двете направления – наука и литература.

Научната му кариера предлага следните факти: март 1939 г. е назначен за асистент по физиология, 1940 г. – асистент в катедрата по анатомия, хистология и ембриология на домашните животни; 1946 г. – хабилитира се за доцент и е назначен за ръководител на катедра в новооснования Пловдивски университет; 1949 г. – връща се в София, но до 1951 г. преподава в двата университета и постоянно пътува; 1953 г. – хабилитира се за професор и до 1964 г. е ръкодовител на катедрата по анатомия и хистология в Зоотехническия факултет на Висшия селскостопански институт в София. Поради избирането му за председател на Съюза на българските писатели излиза в неплатен отпуск (с голямо неудоволствие) до 1966 г. До края на живота си Димов се занимава с научно-изследователска работа, на къси интервали от време публикува научни трудове, преподава, изпитва. В спомените на колегите си той е сериозен, вглъбен, невероятно тактичен и толерантен; в спомените на студентите – преподавател, респектиращ с културата и знанията си, завладяващ с интересните си лекции, които собственоръчно илюстрира с цветни тебешири.
Успоредно с академичните занимания се попълва и творческата биография на Димов: романите „Поручик Бенц“ (1938 г.), „Осъдени души“ (1945 г.), „Тютюн“ (1951, 1954 г.), пиесите „Жени с минало“(1959 г.), „Виновният“(1961 г.), „Почивка в Арко Ирис“ (1963 г.), 4 разказа и пет пътеписа. Обект е на неудачна критика и на високо признание, награди, преводи, обществени изяви като писател и като председател на СБП.
До края на живота си Димов не стига до окончателен избор между науката и литературата. Особено показателни в това отношенията резултатите от престоя му в Испания (1943 – 1944 г.). За 13 месеца той не само завършва блестящо научната си специализация в института „Рамон и Кахал“ с публикация на труда си „Принос към микроглията на малкия мозък у агнето“ на испански език в „Трудове на института „Кахал“, а и успява да дообогати знанията си за тази страна, за нейните география и история, народопсихология и да се докосне до плодовете на богатата й култура. Въздействието на Испания върху него рефлектира върху цялостното му последвало литературно творчество. Самият Димов казва, че двете му основни занимания – наука и литература – не само че не си пречат, а напротив – допълват се. В „Статия, писана през 1952 г. по молба на унгарската журналистка Шарлота Ланъи“ той казва:

„…науката и изкуството представляват начини за отразяване на две различни страни на една и съща действителност и един научен работник, който е едновременно и писател, трябва да счита тия начини не само за съвместими, но и за взаимно допълващи се….Науката ни дава познания въобще за действителността, а изкуството – за нашето отношение към действителността.“

Кръстьо Куюмджиев – най-задълбоченият изследовател на Димовото творчество – има друга теза по въпроса: „Обикновено оня, който не носи реда и хармонията в душата си, ги търси в тяхната външна изява… Порядъкът, системата, размереният ритъм на научните му занимания са го отличавали от хаоса, който царува в душата му. В яснотата, реда, логиката на науката, където всичко е причинно обусловено, където всичко може да се класифицира и да придобие систематичен порядък, той търси спасение от безредието на душевния живот…“
За реда и безредието в душата на писателя можем само да гадаем. Със свойствената си затвореност, той никога не споделя – нито с човек, нито с белия лист – тайните на вътрешния си мир. Но в литературното му творчество, в избора на тематика, проблематика, персонаж се натрапва интересът му към нездравото, неестественото, извънмерното, не само в психически и нравствен, а и в чисто физически смисъл. Един статистически поглед върху неголямото по обем творчество на Димов впечатлява с количественото присъствие на медицината. В общо дванадесет произведения (изключвам пътеписите) има осем главни герои лекари и анатоми. Общо героите му с професия, свързана с медицината и биологията, са тридесет и шест. Има и твърде много болни хора – 37 герои боледуват от 25 болести. Отделно са споменати пет болести, характерни за група хора – раса, нация, професия. Изброени, всичките тези 30 болести, като някои от тях се повтарят многократно, представляват един ужасен медицински каталог: рак, ревматизъм, гангрена, рахит, подагра, малария, дезинтерия, тифус, холера, петнист тиф, дифтерит, скорбут, проказа, парализа, алкохолизъм, наркомания, лудост…!!!
Разбира се, възниква въпросът – можем ли изобщо да говорим за влияние на едната професия над другата, при положение, че Димов е ветеринарен медик, а не хуманен. Споменах в началото за енциклопедичните му интереси. Особено силно е пристрастието му към естествените науки. В този смисъл той никога не е бил чисто ветеринарен медик. Задълбочени са познанията му във всички направления на биологията, вкл. и хуманна медицина. Димов винаги се е стремил да бъде точен в житейските фактологически подробности на сюжета. Гради произведенията си върху многостранна подробна информация за времето, нравите и бита, действителните личности, национални особености, технологични тънкости на производството и т.н. Използвайки медицински сюжети, персонажи и лексика, никога не стига до натурализъм – няма подробно описание на статус, на лечение, инструменти, манипулации. В лексиката медицинската терминология като че ли съзнателно е избягната. Писателят по-скоро търси здрава почва, на която да изгради творбите си, област, в която има познания, в която постига лесно и пълно достоверност и не го грози опасност от фактологически грешки. Медицината не е основна тема на произведенията му, а само сюжетен фон, канава, която запълва с екзистенциални проблеми. Героите му лекари са стриктни в практикуването на професията си, но умовете и душите им са заети с разрешаването на морални, а не медицински въпроси. Героите му, страдащи от някаква болест, са измъчвани преди всичко от дилемите и пароксизма на страстните си души. Затова и общата им квалификация на героите би могла да бъде „осъдени души“, а не „болни хора“.

В личния архив на писателя, съхраняващ се в неговия дом музей, има едно писмо от д-р Пол Ноел – генерален секретар на Групата на френските писатели-медици. Димов е поканен да създаде и в България подобна организация, която да се включи в UMEM (Международен съюз на писателите-лекари). Изпратен му е и бюлетин със списък на всички членуващи – стотици лекари-писатели от 34 държави. Писмото е с дата 08.08.1965 г. Няма документи, доказващи реакцията на Димов. Като се имат предвид неговата коректност и акуратност, трябва да се предположи, че е отговорил на поканата. Такава организация в България тогава не се създава. Дали времето на Димов не му стига (умира на 01.04.1966 г.), или директивите на управляващите са негативни – засега отговор няма.
През 1991 г. в България бе учреден Клуб на писателите-лекари, който бързо извоюва авторитет в UMEM и дори проведе два международни конгреса на наша територия. От 1996 г. Клубът избра за свой дом музея на Димитър Димов и учреди литературна награда на името на големия писател. Разбира се, за нея могат да се кандидатират само творци с медицинско образование. Наградата се присъжда на две години и досегашни нейни носители са Любен Станев, Валери Петров и Фани Цуракова. Така на практика и след смъртта на Димитър Димов името му остава свързано с двете професии.

© Анна Свиткова

error: Свържете се с нас.