Два щриха от дейността на дипломата Дамян Калфов в Цариград

Spread the love

Едва ли изричам нещо ново, когато казвам, че Дамян Калфов съвсем незаслужено фигурира в дългия списък на пренебрегнатите, позабравени и останали далеч от бляскавата светлина на вездесъщия канон достолепни личности в българския културен и литературен живот след Първата световна война. Струва ми се, че за пръв път срещнах името му в някаква христоматия за началните училища, в която беше представен с анималистичен разказ, впечатлил силно мен, селското дете. Странно, но във все още непоквареното ми тогава момчешко съзнание се е врязала и фотографията му със спокойното и мъдро излъчване на възрастен мъж – с така характерните южняшки черти, бих добавил днес.

Едва след години щях да разбера, че той е роден в Тракия, там, където равнината се спуска меко и разлато към Егейско море; че е завършил гимназия в Одрин, а в процеса на работата върху книгата си Bulgar Gözüyle Edirne („Одрин през български очи“) бях предположил, че личният му архив в Националния литературен музей в София може да съдържа сведения, описания и други документални свидетелства за града край Тунджа и Марица, които бих могъл да използвам, но за съжаление поне на този етап не успях да открия нещо съществено.

Втората нишка, която ме води към Дамян Калфов, е твърде важната за мен биографична и професионална подробност, че непосредствено след създаването на Турската република, по-конкретно през 1924–1926 г., той изпълнява длъжността аташе по печата в Българската Царска легация в Цариград.

Впрочем Калфов се оказва в Цариград и заема въпросната длъжност по случайното стечение на обстоятелствата. Бидейки библиотекар в библиотеката на Главната дирекция на БДЖ в столицата, по бюджетни съкращения съвсем неочаквано той е освободен от длъжност и остава без работа и препитание. За щастие, съвсем скоро узнава, че се откриват четири места за аташета по печата в българските легации в Белград, Атина, Прага и Цариград[1]. За последния град не се явяват кандидати, тъй като за там се изисква доброто владеене не само на дипломатическия френски, но и на местния турски, при това с арабската азбука, която тепърва ще бъде сменена с латинска със съответната ортографска реформа през 1928 година.

По отношение на споменатото условие Дамян Калфов притежава биографичното предимство, че е роден в с. Булгаркьой, Кешанско, а прекарва детството си и фактически израства в Одрин, тъй като веднага след раждането му бащата Тодор Калфата, прочут строителен предприемач, се преселва в старата османска столица, където любознателният син завършва първоначално и средно образование. От фрагментарно нахвърлените автобиографични наброски става ясно, че ранното детство на Дамян Калфов преминава в махалата „Атпазар“ край Тунджа, сред гърчета и турчета, поради което овладява гръцкия и турския не по-лошо от тях[2]. („На лекциите по физика [в Софийския университет] държа бележки със старата турска азбука и често моите бележки са по-пълни и по-точни от тия на стенографите“[3], ще отбележи още той, в потвърждение на това, че е владеел високо говоримия и писмения турски.)

Той се кандидатира за обявената длъжност и след одобряването си, на 1 май 1924 година през Варна заминава за Цариград. Отначало остава сам, а след няколко месеца, когато битово се урежда в космополитния град, повиква и семейството си.

Вероятно поради обстоятелството, че в споменатите градове длъжността аташе по печата е нова, без все още ясна служебна дефинираност, в шифрована телеграма до Министерството на външните работи от 22 август 1924 година Симеон Радев – пълномощният министър, предлага следното: „за да може Калфов да върши успешно своята мисия тук, необходимо е, по моето разбиране, да му се даде официално титлата представител на Б[ългарската] Т[елеграфна] Агенция или началник на пресата при Легацията“[4].

В резултат на направените съответни постъпки след няколко месеца турското държавно ведомство Главна дирекция по информацията издава карта № 415, на която на османотурски е отбелязано, че тя легитимира „мосю Дамян Калфов, кореспондент на Българската телеграфна агенция от Турция“[5]; върху издадената на 17.11.1341 (17.01.1925) карта виждаме фотографията на притежателя ѝ с личния му подпис. Нека да отбележа любопитната подробност, че Дамян Калфов се подписва върху картата на османотурски.

Няма никакво съмнение, че рано или късно литературната история ще направи всичко възможно да очертае творческия профил на писателя, ще открои самобитността на прозата му, в това число и на „военните“ му, фронтови разкази, в които се усещат много Йордан-Йовковски мотиви и нагласи, но лично моите бъдещи усилия ще бъдат насочени върху другия облик на Калфов – а именно върху дейността на дипломата, по-точно върху онези две години, прекарани край Босфора. Всичко това, разбира се, предполага сериозна издирвателска и проучвателска работа в архивните фондове на Министерството на външните работи, но повече от убеден съм, че резултатите ще разкрият прекрасно владеещия турски език, добре познаващия турската история, култура, литература, бит и душевност Калфов като български интелектуалец и творец, който влага своя принос за взаимното опознаване и сближаване на двата народа, като своеобразен проводник между тях.

Малко е да се каже, че по време на двегодишния си престой в Цариград той спомага за разшифроването и разтълкуването на турската революция от есента на 1923 г., която учудва близкия и далечен, дружелюбен и недружелюбен свят, осветлявайки за българската общественост проникновено и в дълбочина всеобхватните преобразувателни процеси в съседната страна.

Като пример може да послужи специалният брой на издавания в София „Вестник на жената“, посветен изцяло на Турция. Седмичникът за литература, обществен живот и стопанство, редактиран от Христо Чолчев, предварително съобщава на читателите си за подготвяния брой за съседната страна, като изрично се подчертава, че с тази задача се нагърбва писателят Дамян Калфов, който познава отблизо турската реалност.

Действително виждаме, че брой 261 от 18 декември 1926 г. е посветен на Република Турция, като съвсем естествено, поради читателската аудитория на вестника, в него са поместени предимно текстове за туркинята и за нейния променящ се обществен и семеен статут. В тези журналистически материали се подчертава, че в югоизточната съседка жената вече се изявява във всички области на обществения живот, особено в изкуството, и че заема водеща роля в модернизацията на страната.

Сред публикациите в специалния брой веднага грабва вниманието текстът „Положението на турската жена преди и след републиката на Мустафа Кемал паша“, поместен на първа страница. Радикалните промени в Турция, които се изразяват в премахването на султаната, ликвидирането на халифата, захвърлянето на традиционния фес и заменяването му с европейска шапка – неща, които 3-4 години преди това никой не би могъл дори да си представи – основателно учудват света.

„Страната на най-големия абсолютизъм стана република. Фесът, който олицетворяваше мохамеданството и турцизма, свещеният червен фес, който никъде през деня – нито в канцеларията, нито на обществено място, нито в джамия – не слизаше от главата на турчина, бе захвърлен в един ден и дори прегазен на следния.“ Така характеризира българският дипломат ситуацията в съседната страна. Докато това са промени в облеклото, следователно външни и по-лесно приложими, същинските, вътрешно-психологическите, касаят освобождението на туркинята от предишното ѝ положение на истинска робиня.

„Как няма да се издигне един глас, за да каже на нашите бащи, мъже и братя, повечето от които са добри, че и ние сме хора, надарени с воля и разсъдък! За цял свят турската жена е робиня, ценена заради хубостта ѝ, или пълничка бяла ханъма, родена само да се излежава и да пуши.“ Това са думи, изразяващи недоумението и недоволството на Джанан, героинята от „Разочаровани“ на Пиер Лоти, които много точно предават трагедията на туркинята, художествено пресъздадена от френския писател в тъжната история на Джанан, Зейнеб и Мелек.

Материалните и морални условия, които обкръжават турската жена, са предадени от Калфов с ярки илюстрации: „Навършеше ли 13 години, туркинята вече ставаше мома, мятаха ѝ фереджето, забулваха я с яшмак. Изолираността ѝ от света не можеше да не се отрази върху общата ѝ култура, защото в кафеза зад високите каменни стени, в който бе обречена да живее, не само слънцето, но и светлината не можеше да проникне“. Поради тази причина нито обществото може да очаква нещо от нея, нито пък тя е в състояние да се изяви в науката и в изкуството.

С революцията, чрез която Турция се преобразява в република, се слага край на това безправно, безлично и дори унизително положение на турската жена. Това е истинско освобождение, същинско прераждане, които отприщват жизнената и творческата ѝ енергия, като тук авторът си служи с находчиво сравнение – туркинята е оприличена на „излежаващ доживотното си наказание затворник, комуто неочаквано счупват веригите и посочват широко отворените железни врати“.

С промяната младите кадъни се обличат по модата и с вкус; авторът отбелязва „грацията в походката, изящната линия във фигурата, каквато може да се види само у някоя и друга рускиня, изостанала още там, още не смогнала да замине за Париж“, като тук се визират белогвардейките, които търсят спасение в Цариград след революцията от 1917 година.

Разкрепостената туркиня свободно танцува шими и фокстрот по шумните увеселителни заведения, тя е зажадняла за наука студентка, която слуша лекции из аудиториите редом с мъжете, най-сетне – изявява се вече и на сцена. С официалното въвеждане на гражданския брак тя се превръща в равноправен член на обществото; започва да съсредоточава дейността си в дружества и организации, като най-сплотената от тях е наречена Kadın Birliği („Женско единство“). С печатния си орган Kadın Yolu („Женски път“) организацията се бори за извоюване на пълни граждански и политически права.

Така завършва текстът на Калфов на първа страница, който дава много ясна и точна картина на положението на турската жена преди и след републиката. В материала се използват фотографии на Халиде Едиб ханъм[6], най-известната тогава жена в Турция, талантлива белетристка и поривиста общественичка, която се намира в близкото идейно обкръжение на самия председател на републиката, както и на Незиха Муваххид, представена като предводителка на турското женско движение, председателка на Турския женски съюз и главна редакторка на „Женски път“.

Следващият материал с подписа на Калфов – „Турската жена в литературата и изкуството“ – представлява незаменим източник не само за развитието и състоянието, но и за тенденциите в турското изкуство и литература в първите републикански години, за еволюирането на художественото съзнание от имперско в републиканско. Обстоятелството, че авторът познава и имперската епоха, му дава възможност да прави сравнения, които още по-релефно очертават контурите на новото:

„Затворническият ѝ живот, пълната ѝ изолираност от света, робското ѝ положение в семейството – това са причините, които пресушаваха досега още в зародиш дарбите на турската жена. Освободена от условности и предразсъдъци, сега тя е обхваната от истинска жажда да се приобщи към изкуството; бърза да замине за Виена, Берлин, Рим, Париж да учи музика, театрално изкуство и живопис.“

Калфов споменава водещите имена в различните области на изкуството. Например Халиде Едиб пише романи с високопатриотично съдържание, най-характерният в това отношение е „Новият Туран“. Впрочем, според оценката на Калфов, трудно е да се окачествят тези произведения като романи в истинския смисъл, като тази характеристика се отнася и за творбите на смятаните днес за безспорни класици Халид Зия, Хюсеин Рахми и Решад Нури. Зад витрините на книжарниците по бул. „Бабъали“ се излагат по 7-8 романа на големите писатели, но „тия дебели томове, често с изискана външност, само думата роман под заглавието не ги прави такива“. Тези подробни наблюдения най-малкото потвърждават, че в качеството си на дипломат българският писател е следял отблизо литературния процес в съседната страна, изявите на водещите пера.

Халиде Едиб е представена в по-широка рамка – определена като първата общественичка в стара и нова Турция, застанала начело на женските културни организации; подчертава се, че тя не се дистанцира и от политиката, изнася сказки из цяла Турция, държи пламенни патриотични речи по главните площади на града.

Като аташе по печата Калфов има представа за многобройните илюстровани вестници, списания и модни журнали, върху чиито страници прохождат млади поетеси и писателки, но според него предлаганото от тях литературно творчество като цяло „все още е твърде ученическо и наивно“. В литературата той посочва и името на Суад Дервиш, авторка на малък роман, добре посрещнат от четящия свят в Турция, която в последвалите десетилетия действително се доказва като даровита писателка с новаторски търсения[7].

След литературата Калфов представя състоянието на театъра, като посочва имената на Бедиа Муваххид, Шазие ханъм, Джемиле ханъм, Нермин ханъм, Фахрие ханъм и други. След като отчита, че „турският театър е много стар, по-стар от нашия“, той дава пример с отпразнуването на 50 години артистична дейност на актьора Фехим ефенди. „Женските роли се играят от арменки и караманлийки, репертоарът се състои главно от адаптирани текстове. В театър „Дар-юл бедаи“ се играе „Жорж Данден“ от Молиер, но Жорж Данден е прекръстен на Йоргаки Дандани, а слугата – на Янко, при това Йоргаки се представя в облеклото на анадолски грък – с потури.“ А фактът, че вече се издигат гласове срещу представянето на адаптирани текстове, е добър знак за нарастването на равнището на театралната култура.

В областта на музиката почти всяка туркиня владее добре уда – струнен инструмент, който заедно с тамбурата се възприема като символ на старото, на ретроградното, като реквизит на хилавия харем. Калфов отбелязва разгорещения спор в пресата относно музиката, която трябва да се преподава в училището – турска или европейска трябва да бъде тя? Например някоя си Наджие Исмет ханъм в мотивираната си статия в „Нов глас“ смята, че „с маанета и тамбура не може да се отиде много надалеко“. Културният контекст бързо се променя. Нимет Вахид ханъм, която е учила пеене в Мюнхен при артистката от Мюнхенската опера мадам Бозети, преди няколко години е дала няколко концерта в Швейцария и Германия, а преди два месеца е пяла в Цариград с М. Х. Шлуспус от Берлинската опера.

Калфов забелязва, че туркините художнички предпочитат да рисуват предимно цветя. С добрите си пейзажи впечатлява Сабиха Рющю, завършила в Германия, а Маиде Есад ханъм е следвала в Париж. Посочват се и имена сред портретистките и карикатуристките, както и такива в скулптурата – изкуство, което прави първите си стъпки.

В колажа „Стамбулски новини“, неподписан, но явно изготвен от Калфов, се съобщават кратки новини от културния календар – например писателката Суад Дервиш заминала за Германия; била организирана „Вечер на артиста“, както и благотворителен концерт.

В броя са представени стихове от Хидает Рефик („Песен“ и „Люляци“) и от Шейда Фърат („Слепец“ и „Балада“), преведени от Д. К. [Дамян Калфов] и Д. Симидов, а също така разказът „Абрек“ от Зюбейде Шенай. По такъв начин узнаваме и за другото лице на Калфов – изискан преводач на поезия в класически стих, спазващ всички особености (стъпка, рима) при превода.

Нека да отбележа и кулинарния материал „Турски сладки“ (пилаф, сладки меджидие, баклава, курабии с масло, тиквеник), както и „Гражданският брак в Турция“, „Туркините и модерните танци“ (относно една публикация във в. Halk („Народ“) срещу ширещата се мания към модерните танци, пречеща на децата да учат), които не са подготвени от Калфов.

В качеството си на аташе по печата в Цариград Калфов има конкретната професионална задача да следи публикациите в турската преса, което обяснява и добрата му осведоменост по отношение на протичащите процеси и новости в страната. Бързам да отбележа, че голяма част от предлаганата информация не е почерпена само от вестниците, а е плод на негови лични наблюдения и констатации, което ясно показва, че е бил в течение на културния календар, на всички публични прояви в града.

В Цариград Дамян Калфов се запознава и със скромното, а и малко свито българче от Добруджа, иначе родено в Котел, Петър Петров Дачев, който се установява за десетина години в световния град, поставяйки си непосилната задача да задържи в линии, черти и багри отмиращия ориенталски облик и дух на силно модернизиращия се град и жителите му. Липсват податки за това кога и при какви условия се запознават Калфов и Дачев, но няма никакво съмнение, че писателят и прохождащият художник поддържат приятелски отношения в съседната страна. Нека тук да припомня обстоятелството, че Калфов всъщност е неосъществен, неосъществил се художник – една от големите му младежки мечти е да се запише в Художествената академия в София и да стане художник. Намерението му не се сбъдва, но за цял живот той съхранява влечението и интереса си към изобразителното изкуство и художниците.

Именно Калфов свидетелства за растящия авторитет на укрепващия стилистиката си художник, който постепенно овладява Цариград като творческа територия, за израстването му, за успеха на картините му сред чуждестранните кореспонденти и дипломати край Босфора.

Българският легационен служител присъства, а твърде вероятно подхвърля идеята и подпомага организацията на подредената в една от стаите на Българското трикласно училище „Йосиф I“ в Пера изложба на Петър Дачев през 1926 година. Калфов отбелязва, че е посетил и първата му самостоятелна изложба в „Тръпковата галерия“ в София през април 1924 г., която впечатлява преди всичко със своя самороден експресизъм. (Допускам, че точно на тази изложба се пресичат пътищата на двамата творци. През следващия месец Калфов заминава за новата си длъжност в Цариград, където започват да се срещат по-често.) А когато в самото начало на 1929 г. Петър Дачев организира в „Галерията на 6-те“ в София втората си самостоятелна изложба от около 70 картини (гваш, акварел, маслени бои и цветни моливи) с цариградски мотиви, завърналият се вече в българската столица Дамян Калфов влиза в ролята на художествен критик, за да напише за нея кратка, но прецизна рецензия[8].

Констатацията на Калфов, че „тоя млад и трудолюбив момък е превъзмогнал много пречки“ и „най-сетне е успял“, свидетелства, че той отблизо следи творческото развитие на Дачев, лъкатушенията на стилистичните му търсения. Поврат в личната и творческа биография на Дачев се явява срещата му с Ориента и ориенталското в лицето на града край Босфора: „Свит и неопитен в живота младеж, той пристига един ден в Цариград, който отдавна го привлича, и тук, в тоя милионен космополитен град, се наема да работи, да усъвършенства изкуството си, без каква да е поддръжка от някъде“.

Не след дълго картините на младия художник започват да привличат вниманието на ценителите на изкуството. Замогнал се материално чрез цариградските си пейзажи, Дачев заминава за Берлин, за да се запознае с постиженията и новостите в западноевропейското изкуство и да школува при известни и утвърдени майстори. Той прекарва времето си при брат си Анастас Петров, който учи балет в Германия и впоследствие се удостоява със славата на пионер на балетното изкуство в България. Не след дълго обаче се завръща отново в Цариград, като реторичното обяснение на Калфов е: „Има ли за един художник друг кът в света, по-пъстроцветен и по-благодатен от Цариград и околностите му?“.

С верния си усет към ориенталското, младият художник улавя и предава чара и очарованието на Ориента. Калфов е развълнуван особено от изложените маслени платна, в които е отразена предразполагащата към мистицизъм и съзерцание неповторима атмосфера на хълма Еюб, над Златния рог, някогашното обиталище на Пиер Лоти, с кафенето, кипарисите и надгробните камъни в съседство, най-святото място в града за мюсюлманите.

Бидейки отличен познавач на бившата османска столица, на всички исторически места, природни местности и културни топоси в нея, без да се сблъсква с езикова бариера в общуването, Калфов има възможност най-добре да оцени постиженията и творческите сполуки на художника. Всички изобразени върху платното обекти, топоси, лица и панорами са му познати до болка, тяхното очарование и въздействие той е изпитвал сам. Неслучайно в един фрагментарен биографичен къс той ще регистрира: „Цариград… с Босфора, Златния рог, Принцовите острови, със „Св. София“, „Султан Ахмед“, просторните подземни щерни, запазените крепостни стени с Влахернската врата още от времето на цар Симеон, Цариград… един от най-интересните и живописни градове в света…“[9]; това е констатация на творец, пребродил синхронните и диахронните пластове на града.

В очите на Калфов демонстрираното от младия художник постоянство в привързаността си към Цариград, тази почти десетгодишна отдаденост и вярност към ханищата и гробищата, към потайните кьошета и кафенета, към кипарисите и надгробните камъни, към простодушния дервишин, към проститутките и кюлямбейовете, към уличните гаменчета и просяците… заслужава адмирации, защото специално неговата – Дамян-Калфовата – любов към града сякаш се изчерпва и се изпарява с откриването му: „Интересен за туристите, а не и за оня, който е принуден да живее там по-дълго време. Без какъвто и да е културен център, без каквато и да е по-широка културна среда – един космополитен и напълно еснафски град, който почва скоро да омръзва“[10].

На Калфов принадлежи и една от най-високите оценки за изложбата и признание за постиженията на художника при овладяването на такъв необхватен и малко неглижиран в българското изобразително изкуство топос, какъвто представлява градът край Златния рог и Босфора – „За тоя, който е бил веднъж в Цариград, посещението на изложбата е една хубава разходка из познати местности и забележителни паметници, а за тия, които никога не са били в Стамбул[11], старата турска столица се явява като един блян“. Според бившия дипломат, Дачев притежава най-ценното качество у човека на изкуството, а именно – „искреност и топлота“, с които се отнася към изобразявания свят.

Допускам, че в Цариград аташето по печата в Българската Царска легация Дамян Калфов е поддържал (все още документално неустановени) контакти и с Владимир Димитров-Майстора, който през 1926 г. пристига тук, за да рисува многоликия град.

А възможно ли е впечатлителният Калфов да не е оставил свое описание, да не е запечатлил своя поглед върху този невероятен топос, наричан Констатинопол, Цариград, Истанбул? Според мен не. Убеден съм, че в архивите или по пожълтелите страници на периодиката тепърва ще се открият материали, които ще дообогатят представите ни за самобитния творец, както и ще свидетелстват за разностранността на таланта и артистичните му изяви.

Бележки:

[1] „Автобиография“, с. 152 // В: Непознатият Дамян Калфов, Сборник с материали от конференцията, посветена на 130 години от рождението на писателя, С., 2018.

[2] „Ранно детство“, с. 155 // В: Непознатият Дамян Калфов, С., 2018

[3]„Автобиография“, с. 150.  

[4] Непознатият Дамян Калфов, с. 129.

[5] Непознатият Дамян Калфов, с. 130.

[6] Халиде Едиб Адъвар (1884–1963) – национална и политическа лидерка за защита на правата на жените; политически съратник на Мустафа Кемал паша в национално-освободителната борба на турския народ; първата турска писателка, автор на произведения в жанра съвременен и исторически роман. Романът ѝ „Синекли бакал“ (превод Гюлчин Чешмеджиева) има две издания в България (1971, 2010).

[7] Суад Дервиш (1903–1872) – турска писателка, известна в България с романите си „Затворникът от Анкара“ (1958) и „Фосфорестата Джеврие“ (1965).

[8] Калфов, Дамян. „Цариградски пейзажи“, Лъч, бр. 50 от 10 февруари 1929.

[9] „Автобиография“, с.  152.

[10] «Автобиография», с.  152.

[11] В българската книжовна традиция със Стамбул се обозначава старата, „турската“ част на града, т.нар. исторически полуостров между Мраморно море и Златния рог.  

Хюсеин Мевсим

error: Свържете се с нас.