Духовното убийство на Сирак Скитник

Spread the love

Едно от най-големите щастия в моята младост беше, че аз познавах Сирак Скитник – този изключителен човек, съвсем отблизо. И бях го слушал да говори много пъти и като гост на нашия дом, и като член на компанията на моите родители било в сладкарницата „Цар Освободител“, било в някое от другите места, които бяха неотменните „свърталища“ на софийския духовен елит през 20-те, З0-те и началото на 40-те години.

Междувременно прозвището Сирак Скитник бе всъщност псевдоним на Сирака, както му казваха обикновено, и неговото истинското име беше Панайот Тодоров Христов. Син на бедняци, той се родил в Сливен през 1883 г. и след свършването на прогимназията в родния си град бе продължил в Семинарията в София – второто място през онези години, освен Кадетския корпус на Военното училище, където едно сиромашко момче е можело да получи безплатно средно образование. После – след няколкогодишно учителстване по селата – Сиракът заминава за Петербург и постъпва в ателието на живописеца Леон Бакст. където през 1908 г. негов съученик и другар става Марк Шагал, една от бъдещите звезди на новото европейско изкуство.

Леон Бакст. Автопортрет.

Жаждата за знания на младия българин, запознат донякъде с класическите езици и философията от неговото „духовно училище“, прави силно впечатление на големия художник Михаил Врубел. И той му подава ръка. Въвежда го в най-интересните просветни средища на руската столица от онова време, където достъпът за един млад чужденец е нещо почти немислимо. Именно в тях Сирак Скитник получава прякора „Гълтачът на пространства“, който идва като последица от неговите многостранни културни интереси, от неговите непрекъснати посещения на сказки, концерти, театри и различни художествени кръжоци и компании.

Точно по време на изумителния възход на младия българин, станал вече член на кръжока „Мир искусства“, обаче избухва Балканската война. И той моментално са връща в България. Тръгва на бой. Скоро на гърдите му заблестява златният кръст „За храброст“.

Михаил Врубел

Мирът от 1918 г. заварва Сирак Скитник привидно здрав. Но парчетата от артилерийския шрапнел, проникнали в гърдите му през войната, го превръщат на практика в инвалид. И до края на своя живот той страдаше тежко от задуха. През 1943 г., когато бе вече шестдесетгодишен, точно тя най-вече го отведе в гроба. И той напусна този свят мъчително, изпратен достойно от своите съвременници. От онези, на които бе посветил целия си смислен живот. Никога няма да забравя ковчега му, покрит с българското знаме, изложен в просторния хол на старата сграда на Радио София, която бе именно негово дело. Сирака присъстваше в моите спомени още от най-ранното ми детство. И тогава, изправен пред смъртния му одър, аз ясно си припомних неговите разговори с дядо ми. Двамата обикновено си приказваха на руски. И аз не можех да схвана нищо от онова, което говореха, но още тогава усещах, че им е приятно да си спомнят за онази Русия, която вече я нямаше. По-късно, през моето юношество, и особено пък в студентските ми години, когато моята „лична връзка“ със Сирака се позасили, той доста често ми отделяше по някоя и друга минута. Разказваше ми с удоволствие за изкуството си, за своите няколко години учителстване след войната в Сливен и Станимака, за пристигането си в София през 1922. г. и особено за неговата първа среща с големия български естет Владимир Василев, привлякъл го почти веднага в ръководството на своя знаменит „Златорог“.

Сирак Скитник

Междувременно аз знаех отдавна, че чичо Панайот, както му казвах, е издал една стихосбирка още през 1910 г., че е бил сътрудник на много български списания от годините преди войната и по-специално знаех за сътрудничеството му в „Демократически преглед“, откъдето всъщност се познаваха с майка ми – също сътрудничка в това списание.

Извън ,Демократически преглед“ обаче той беше публикувал и не малко произведения във вестниците и в списанията „Художник“, „Наш живот“, „Бисери“, „Българан“ и други предвоенни издания. А след войната и в „Златорог“, „Хиперион“, „Везни“, „Стара планина“ и най-вече във в. „Слово“, където се сприятелява с Тодор Кожухаров, един от най-ярките журналисти у нас преди 9 септември. Убеден експресионист като художник, Сирак Скитник илюстрира още в началото на 20-те години „Поеми“ на Едгар Алан По, „Марионетки“ на Чавдар Мутафов, „Българските балади“ на Теодор Траянов, книги на Димо Сяров, Ран Босилек и Христо Ясенов. Конкурсът за национално декоративно изкуство през 1922 г. му донася Голямата награда заради паното му „Благовест“. Не по-малко значими от този период обаче остават и неговите живописни творби – планински пейзажи от България, 60 маслени платна със сюжети от Гърция и многобройни интериори и натюрморти.

Сирак Скитник и Елин Пелин

Член в онези дни на дружеството „Родно изкуство“, Сирак Скитник поддържаше навремето добри връзки и с „Новите художници”. С учудваща обективност, без да се интересува от нищо друго освен от самите им творби, той пишеше с еднаква задълбоченост, критичност или възхвала както за едните, така и за другите. Най-вече заради тази му честност и обективност художниците на България го избраха за първи председател на тяхното общо дружество през 1931 г., от което по-късно се роди и Съюзът на българските художници.

За Сирак Скитник могат да се разкажат още стотици истории и подробности, но аз ще спра дотук. След близо половинвековното „вето“ над неговото изкуство и над спомена за самия него и казаното по-горе е все пак нещо.

©  Драган Тенев

 

error: Свържете се с нас.