Драматичната съдба на сестрите на Ангел Кънчев

През лятото на 1860 г. тревненският майстор-зидар Кънчо Попниколов, съпругата му Гана Пандурска и трите им деца – Ангел, Иванка и Кина се преселват в Русе. Семейството се установява в махалата „Чукур чифлик“. Къщата им била точно там, където днес свършва ул. „Видин“. Не се знае дали е била тяхна собственост или са я обитавали под наем. На следващата година тук се ражда най-малката сестра на Ангел – Стоянка.

На 5 март 1872 г. Ангел Кънчев се самоубива на Русенското пристанище. Това трагично събитие слага началото на поредица драматични превратности, които семейството му преживява през следващите години.

Предполага се, че първа почива Гана Пандурска. Майстор Кънчо доживява Освобождението, но умира на улицата и е погребан без свещеник.

* * *

Като революционер Ангел Кънчев често общува с Димитър Горов, родом от Пещера, изселил се в Румъния. В Гюргево той открива фабрика за производство на сапун и свещи и бързо се замогва. Участва активно в народните борби и е всеотдаен благодетел и хранител на бедните и гладни хъшове, които почтително го наричат „българският консул“.

Ангел Кънчев запознава Горов със сестра си Иванка и някъде в периода между 1872-1874 г. двамата се оженват. Сватбата се вдига в русенския дом на баба Тонка, след което семейството се установява в Гюргево. При тях идва да живее и сестрата на Иванка – Кина.

* * *

Кина Кънчева е родена през 1855 година в Трявна. Тя пише, че именно след смъртта на брат си, се включва в революционното дело: „Аз реших да отмъстя за брат си и другите паднали български синове. Захвърлих романите и отидох при баба Тонка. Плаках и разказвах, утешавахме се и плачехме двете. Тя като обща майка на въстаниците и аз като сестра на убит революционер. Под мъждукащата светлина на кандилото ние цяла нощ говорихме за народните работи. По нейна поръчка станах член на Българския революционен комитет в Гюргево и ме определиха за куриер.

Започнах тайната си служба. Борба с водите на Дунава, със страха, с турците. Пренасях оръжие, патрони и пощата на комитета от една страна[та] [на] Дунава до другата, като свързвах българите емигранти във Влашко, между които бяха Христо Ботев, Димитър Горов. Никола Славков, Кирил Ботев, с активните членове на частния революционен комитет в Русе начело с Никола Обретенов, майка му баба Тонка, Ганчо Карамаждраков, Ради Иванов, Тома Кърджиев, Петрана Обретенова и други.

С тайните писма, написани на бяла хартия със симпатично мастило, „завивах“ дантелите си и никога не забравях думите, казани при клетвата: „В краен случай ще глътна писмото или ще се удавя в Дунава, но в ръцете на турците няма да се дам“.

Това патетично писание ще бъде последвано от много други. Те трябва да се приемат със сериозни резерви, или направо да се отхвърлят, защото Кина силно боледува от следосвобожденската треска да преувеличава поборническите си заслуги, водена от стремежа си да получи по-големи материални облаги.

Наред с другите си дела „редкият патриот“ Горов финансира издаването на стихосбирката на Ботев и Стамболов и благодарение на него до нас достигат прощалните писма на поета. Но през 1930 г., при среща с ученици, Кина Кънчева твърди, че именно тя спасява и предава на съпругата на Ботев – Венета прочутото писмо „Мила ми Венето, Димитре и Иванке!…“. Ето как според нея става това, след като „Радецки“ наближава Бекет:

– „Гутен таг, хер капитан!“ – се обърнах тогава към капитана на „Радецки“ – Енглендер.

Той спря погледа си към мене, подаде десницата си, без да промени високомерната си поза:

– От каква народност сте, мадам!

– Българска!

– Какъв чуден народ! Жените им същински богини, а мъжете… роби!

Обсипа ме с комплименти и, възхитен от приличното ми облекло и скъпи накити, той подчерта, че не съм се различавала по нищо от останалите европейки на парахода.

– Докъде пътувате!

– За Виена.

– По какъв повод!

– Сестра ми се годява – и посочих близко стоящата девойка – сестра ни Иванка и Христо Ботев.

Няколко минути преди да слезем от парахода, Ботев ни подаде един плик и рече:

– Кинке, аз не споделих мисията си с Венета, но предай ѝ това писмо. Целуни нея и детето ни заради мене!

Поех писмото от Ботевата ръка. Прегърнахме се и той ми пошепна на ухото: „Ако умра, предай на Венета, че после отечеството си съм обичал най-много нея!“.

Щом слязохме на румънския бряг, бяхме арестувани от тамошните власти. Под конвой ни откараха в затвора. Под очите на жандарина едва успях да вплета прощалното писмо на Ботев в плитката си. След големи премеждия на третия ден ни освободиха. На 21 май 1876 година намерих Венета Ботева в Букурещ. Предадох ѝ заветните думи на Ботев и неговото прощално писмо, след като вестта за трагичната му смърт беше ме изпреварила“.

Това твърдение на Кина е измислено от началото до края. Исторически факт е, че при Бекет Ботев се прощава с Горов и съпругата му. Горов не пренася само писмото на Ботев, но и тези на Давид Тодоров и Йордан Кършовски, който му предава още златния си пръстен и часовник. Едва слязъл на пристанището, Горов тича към пощенската станция, където изпълнява най-важната си мисия – да извести световната преса за освободителната мисия на четата. Но докато подава „депешите, дордето ги заплати и дордето разправи на любопитните телеграфисти някои подробности, на стълбите се намирал още, когато го заградили жандармите. Същия ден, същия час, заедно с жена си, с особена кола и конвой стигнал през нощта в Букурещ и станал гост на прочутия затвор Вакареще“.

След като е освободен Горов предава писмото на близкия приятел на Ботев – д-р Георги Странски, а той го занася на Венета.

Съществува още едно изключително любопитно твърдение на Кина от живота ѝ през този период. След Освобождението тя многократно заявява за любовта си към Ботев и че той не е равнодушен към чувствата ѝ. Според нея Ботев избира за съпруга разведената Венета, защото е материално добре и го снабдява с храна от богатия дом на своя вуйчо Панарет Рашев.

По време на Руско-турската война Горов закрива фабриката си и се поставя в услуга на руското командване. С него за България тръгват Иванка, която е болна от туберкулоза, и Кина. Но болестта рязко се усилва и двете сестри остават в Трявна при свои роднини, а Горов продължава да следва пътя на 33-и пехотен Севски полк. На 28 юни 1877 г. Иванка умира в Трявна с думите: „Доживях да видя свободна България“.

Още приживе Иванка заръчва да бъде погребана по румънски обичай с музика. Желанието ѝ е изпълнено. Погребват я с руска военна музика и почести в двора на черквата „Свети Георги“ в Трявна.

След края на войната в Трявна идва и Горов. Опитва се да възобнови производството на свещи, но начинанието му се проваля. В края на лятото на следващата година Кина и Горов пристигат в Русе и започват да търсят препитание. Някогашният „банкер на хъшовете“ е без пукната пара. Времената са променени. Вече никой не предлага за едната идея постеля и залък хляб. Най-после на 25 октомври 1878 г. Горов е назначен за окръжен пристав в Разград, но след няколко месеца се оказва, че е прекалено честен за тази професия. През 1880 г. се оженва повторно за дъщерята на тревненския свещеник Константин Витанов – Цвята. Кум му е Стефан Стамболов, който му помага да бъде назначен последователно за околийски началник на с. Дермянци (Ловешко) и окръжен управител на Плевен. Простудява се и боледува тежко. Напуска службата и се прибира в Трявна. Почива на 7 декември 1881 г. – едва 41-годишен.

Годините минават и останалите живи поборници за свободата народна потъват в забрава. Почти всички живеят в мизерия, глад и нищета.

От есента на 1878 г. Кина живее в дома на Баба Тонка. Но на 15 януари 1879 г., когато в Русчук и камъните се пукат от студ, „майката на хъшовете“ изгонва Кина. Захари Стоянов и Никола Обретенов се опитват да ѝ обяснят, че тази постъпка е „безпътна“, но Баба Тонка е категорична. Причината е, че между Кина и синът ѝ е прехвърчала любовна искра. Тонка смята Кина за лековато момиче и бързо слага край на Обретеновото сърдечно увлечение, който няма смелостта да пристъпи суровата ѝ воля. Кина заминава за Румъния да търси препитание и подслон.

Първи за сестрите на Ангел Кънчев се сеща през 1883 г. Иван Вазов, който пише гневно: „Двете сестри на Ангел Кънчев, който така също се самоуби, за да не влезе жив в ръцете на неприятеля – едната се скита из Румъния по чужди врати (Кина), а по-малката (Стоянка), после смъртта на брата си, който беше единствената им подкрепа, оттам гола и боса по улицата прибра я една циганка и днес се намира… Да го кажем ли? Тя се намира в публичний дом, облечена в червени кадънски гащи…“.

На следващата година Захари Стоянов шокира обществеността като изкарва на бял свят жестоката истина за семейството на Кънчев:

„Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на Ангел Кънчев умря на път и се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат в калното блато на вертепа, скитат се гладни и боси? Да кажа ли нещо по-чувствително? Вярвам, че ще се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на Ангел Кънчев, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 година под стряхата на една циганка, съдържателница на публично заведение, а по-голямата ѝ сестра си оплаква дните във Влашко…“.

В началото на 1884 г. Кина се завръща от Румъния и се прибира в Русе. Известно време се препитава като шивачка. През същата година подава молба до Народното събрание за материална помощ. Ето как протичат дебатите на 13 ноември 1883 г.:

Докладчик: Кина Кънчева, от Трявна, подава прошение, в което твърде трогателно, като излага действията на своя брат Ангел Кънчев по освобождението на нашето отечество и като описва своето бедно положение, моли Народното събрание да ѝ отреди една пенсия за прехранване. Комисията предвид на това, че на сестрата на Стефана Караджата е дадена една пенсия от 30 лева за прехранване и като мисли, че Ангел Кънчев не по-малко е заслужил на България, на мнение е да се определи на просителката 30 лева пенсия месечно.

Председател: Желае ли някой да говори?

Градинаров: …Искам да обърна вашето внимание върху това, че просителката, сестра на Ангел Кънчева, иска помощ само за себе си, но че тя има при себе си и едно умолишено сестриче, което аз съм виждал в Търново да ходи голо и босо, в таквоз жално положение, което аз не зная, като с какви думи може човек да го опише. При всичко, че съм съгласен с мнението на комисията, да се отпусне помощ на просителката, но предлагам щото тая помощ да бъде не от 30 лева, но от 40 лева месечно, за да има възможност да прибере и по-малката си сестра, да я прехранва, за да не ходи по улиците.

Никола Живков: Както сестрата на Стефан Караджа ми е позната, тъй ми е позната и сестрата на Ангел Кънчев. …Предлагам на такава една добра и честна патриотка да се отпуснеше повече, именно 40 лева, защото за сестрата на Стефан Караджа, някои както казаха, имало малко подпорка от роднини, но тая няма нийде никого, затуй са нуждни най-малко 40 лева.

Топузанов: За допълнение ще кажа да се не отпуска на една, а да се каже за двете сестри, освен да се приеме предложението на почитаемата комисия, да се дадат 30 лева. Аз с последното не мога да се съглася; че да се каже по 20 лева да бъдат за безумното момиче, което да стои при сестра си. За такива хора, г-да, има места като във Варна, може да ходи и в друго място, за това 30 лева да приемем.

Председател: Дебати не могат да стават. Затова ще подложа предложението на комисията на гласуване. Които приемат, според предложението на комисията, да се отпуща на Кина Кънчева ежемесечна пенсия, додето е жива, 30 лева, да си дигнат ръката Вишегласие. Значи предложението на комисията се приема.

На 26 юни 1887 г. Кина Кънчева се омъжва за капитан Кесяков. Кумува им Наталия Каравелова – вдовицата на Любен Каравелов. Причина за запознанството им е живеещата в Русе народна лечителка и акушерка Дана Михайлова – далечна сродница на майката на Ангел Кънчев.

Александър Кесяков е роден на 11 септември 1838 г. в гр. Акерман, Бесарабия. Потомък е на възрожденския род Кесякови от Копривщица. При обявяване на Руско-турската война заминава за Плоещ и 30-годишен се записва опълченец. Кесяков участва във всички важни сражения на Българското опълчение. За проявена храброст в битката при Стара Загора и отбраната на Шипка му е присвоено офицерското звание – прапоршик. След войната остава на служба в българската армия. На 20 декември 1879 г. е произведен в чин подпоручик и назначен на служба в габровската 18-а пеша дружина. На 30 август 1882 г. е произведен поручик и на следващата година е командирован в Провадийската пеша дружина. През 1884 г. е назначен за касиер в Морската част на Русе. Обявяването на Сръбско-българската война го сварва като завеждащ тиловата служба на 6-и пехотен търновски полк. На 26 януари 1886 година капитан Александър Кесяков е назначен за разградски окръжен войнски началник.

В Разград на 18 ноември 1889 г. им се ражда дете, което кръщават на вуйчо му Ангел. През 1892 г. Кина и подполковник Кесяков, който вече е пенсионер, пристигат в Русе и заживяват под наем в къщата на Дана Михайлова, която се намирала в района на фирма „Арда“. След време къщата е отчуждена за общински нужди. Семейството на Кесяков е настанено в освободен турски имот на улица „Арда“ №10. В големия двор (около 1,5 дка) са две къщи – една голяма, с всички за времето си удобства за живеене, и една по-малка, с долепени до нея стопански постройки. Кесяков притежава файтон с два коня и е запален ловец. Кина е стройна, със запазена фигура. Има миловидно лице с хубави черни очи. Облича се красиво, гиздаво. Добрата пенсия на Кесяков позволява семейството да се числи към средата на по-личните русенци. Една от стаите в къщата, винаги е под ключ. В нея Кесяков съхранява многобройните си униформи, оръжия, карти и портрети. Цялата къща е застлана с дебели персийски килими. Синът им Ангел ходи на училище с файтон.

През 1895 г. Кесяков умира и Кина остава вдовица със съвсем малка пенсия. Синът ѝ Ангел след завършване на гимназия заминава да учи в София славянска филология. Парите не достигат и Кина започва да разпродава по-скъпите вещи и предмети. В богатия някога дом навлиза бедността.

Тук намира подслон и Стоянка – най-малката сестра на Ангел Кънчев, за която не се знае почти нищо, освен че е родена около 1861 г. в Русе. Обретенов пише, че след като Ангел Кънчев се самоубива, трупът му е закаран в бащината му къща. При вида му Стоянка се сепва и се умопобърква. „Такава беше тя до края на окаяния си живот“ – добавя той. Захари Стоянов също пише, че Стоянка за цял живот е с помрачено съзнание. След смъртта на родителите си остава на улицата. Безпризорна и нещастна, тя е приютена от съдържателя на „Кесарския хан“ – в края на ул. „Максим Горки“. Там за къшей хляб продава тялото си на пийнали каруцари, файтонджии и хамали. През целия си живот тя си остава едно непораснало дете, което не разбира обкръжаващия свят. Обича много да си играе с парцалени кукли. По-ниска от сестра си, тя също има красива външност. Тиха и мълчалива, най-често чувствата си изразява с бледа усмивка. Извършва редица домакински работи – премита двора, ходи за вода, взема хляб от близката фурна, но не може да се грижи самостоятелно за себе си.

Кина е много властна и деспотична жена. Когато е ядосана, гневните си думи придружава с удари на бастуна си. Най-често потърпевша е сестра ѝ Стоянка.

На 19 ноември 1908 г. Кина Кънчева подава молба до Народното събрание за увеличение на пенсията ѝ, като прилага и удостоверение, подписано от Кирил Ботев, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Сава Пенев и Никола Славков. Искането ѝ не е удовлетворено. Подава нова молба през 1922 г., но и тя остава без положителен отговор.

През 1919 г. от София в Русе пристига със семейството си нейният сродник – Кирил Господинов – внук на Дана Михайлова, пощенски служител, уволнен от работа заради участие в Транспортната стачка. Кина прибира семейството в малката (стопанската) къща и успява да настани Кирил на работа като касиер в русенската поща.

Около 1925 г. Кина започва да се движи трудно, залежава се и частично се парализира. Прибира в своята голяма къща семейството на Кирил Господинов, който има четири деца. Грижата за двете сестри пада изключително върху плещите на съпругата му Елена. Единствените източници за прехрана на многолюдната фамилия са скромната пощенска заплата на Кирил и мизерната пенсия на Кина. Стоянка не получава пенсия. Кина отново се обръща за помощ към председателя на 22 обикновено народно събрание. Ето какво пише в молбата си от 1929 г.:

„…Вие, господин Председателю, ще прецените в сравнение с другите, които също тъй са рискували живота си като мен за свободата на България, за която, както е известно, нашето семейство даде най-добрия си член – брат ми Ангел Кънчев, дали съм възнаградена аз, болната ми малоумна сестра Стояна, която се умопобърква при вида на застреляния ми брат на русенското пристанище, като сме оставени в дълбока старост да живеем само с пенсията за прослужено време, наследена от покойния ми мъж.

…Каква полза лично за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улици на името на брата ми и че неотдавна в Русе празнуваха много шумно 50 години от героичната смърт на брата ни когато ние, сестрите му, бяхме забравени и оставени да мизерстват!

…Огорчението и разочарованието на нас, двете старици, е голямо, още повече, че в края на миналата година, като венец на всичкото ни нещастие, бяха извадени от собствената ни зидана гробница покойния ми мъж подп. Кесяков и на мястото му поставен един починал забогатял напоследък русенски гражданин“.

Ще отбележа само, че с течение на времето Кина допълва с нови щрихи събитието, свързано с полудяването на Стояна. През 30-те години тя пише:

„Тогава освирепялата стража така малтретира малолетната ми сестра Стоянка Кънчева, за да изтръгне някои подробности по работите на брат ми Ангел Кънчев, щото тя се умопобърква и оттогава тя остана така…“.

Това твърдение не отговаря на истината. Кина преувеличава, с цел да бъде по-убедителна пред властите при получаването на материалната помощ, от която болезнено се нуждае.

Каква е съдбата на Стоянка?

На стари години е принудена да прекарва последните си години по ханища, докато заболява тежко от малария и умира в Русенската болница през май 1939 г. Погребана е със средства от общината.

Ангел, синът на Кина, не завършва учението си. Като студент се влюбва в по-възрастна от него аптекарка и заживява с нея. Когато Кина научава това, изпада в ярост. В мечтите си тя вижда Ангел блестящ философ, поет, учен. Кина не приема факта, че чужда жена е обсебила сърцето на любимия ѝ син. Нарежда на Ангел да си стегне багажа и да се прибере в Русе. В родния град той изпада в меланхолия. Пише сантиментални стихове и по цял ден мечтае. Елена му готви само постни ястия и той зорко бди около печката да не би тя случайно да бръкне в неговата тенджера с блажна лъжица. На 30 ноември 1932 г. Кина Кънчева почива.

В началото на 40-те години сестрата на Кирил Господинов – Жана се омъжва за родения в Търговище Ангел Чернев, съдържател на малка сладкарница в Русе. Той успява да спечели доверието на лабилния Ангел и му става близък приятел. Плаща данъка на къщата, неиздължен с години, дава му пари на ръка. Когато над Русе започват да прелитат американските бомбардировачи и да падат бомби, Ангел изпада в страхова невроза. Чернев го отвежда в спокойното тихо разградско селце Турлак (Хлебарово, Цар Калоян). Там Ангел живее на вересия. Минава близо година, а сметките му в селската фурна и бакалница растат. Плаща ги Чернев. Безпаричният Ангел прехвърля чрез покупко-продажба бащината си къща на Чернев, който пък, от своя страна, я препродава. Господинов и семейството му са принудени да напуснат къщата и да се настанят в квартира под наем.

Ангел Чернев, който вече е разведен с Жана, и Ангел Кесяков се преселват в Две могили. Там Чернев отново се оженва и тримата идват в Русе. Известно време живеят заедно, но съвместният им живот става непоносим. Ангел Кесяков завършва земните си дни през 1976 г. в старческия дом до хижа „Приста“. С него си отива и последният потомък на Кънчевия род.

Боян Драганов