Доц. д-р Стефка Венкова: „Църковната музика е изпята молитва“

Доц. д-р Стефка Венкова е музиколог в сектор „Музика“ на Институт за изследване на изкуствата при БАН. Автор е на две монографии „Музиката на католическата църква от източен обред в България“ (2010 г.) и „Апостол Николаев – Струмски: живот, вдъхновен от музиката“ (2016 г.). Автор е на над 40 студии и статии по въпроси на българската църковна музика на ХХ век, свързани с източноправославната и източнокатолическата музика, взаимодействията Изток – Запад, църковните композитори, музикалните архиви и музикалните институции, публикувани у нас и в чужбина. Секретар е на секция „Музиколози“ към Съюза на българските композитори от 2014 г. Член е на българската секция в International  Musicological, на Съюза на учените в България и на Асоциацията на византинистите и медиевистите у нас.  Има множество награди за научната си работата. Тя е хоров диригент към Католическата апостолска екзархия в София.

Г-жо Венкова, Вие сте габровка, която живее и работи от години в София. Какви картини и места изникват пред погледа Ви от родния Ви град?

Нося дълбоко в сърцето си родния си град. Според мен така е с всеки човек. И независимо от разстоянията, които изминавам или другите важни за мен места, това си остава нещо специално. Обичам да се разхождам из Шести участък, където премина детството ми, да седна в „Глинажа“, да мина по главната улица до часовниковата кула с лъвчето, да се кача до Първо основно училище „Ран Босилек“ или да погледна всичко от високо от местността Градище.

Как виждате Габрово, когато се завръщате?

Разхубавено. Отново с усещането за предприемчивия габровски дух и богата културна история. Но и различно. Уви, все по-малко стават познатите лица, които срещам. Неизбежно многото години, в които живея на други места, ме отдалечават. Но прекрасните детски спомени са завинаги в мен.

Като дете сте посещавала школата по изкуствата „Емануил Манолов“ в Летния театър. Какво си спомняте от това време?

Това е едно от любимите ми места в Габрово. Уви, по-точно е да се каже „беше“, защото то не съществува повече от три десетилетия, а сградата е в окаяно състояние. Там имаше истинска музикална работилница, в която се продължаваха живите, създадени още през Възраждането габровски музикални традиции. Мисля, че сам по себе си е много показателен фактът, че от нашата школа са излезли стотици успешни професионални музиканти, както и поне няколко пъти повече запалени музикални любители. Но освен обучението по музика, там имаше творческа атмосфера и среда от съмишленици. За която много съдействаше директорката г-жа Надежда Лазарова.

Не случайно днес по-голямата част от габровските ми приятели са именно децата от музикалната школа. И макар, че сме се пръснали не само из цяла България, но и буквално по целия свят, връзката ни с музикалната школа и помежду ни си е жива.

Кои бяха първите Ви учители по музика в Габрово?

Казват, че първите учители са най-важни, защото те формират не само основите на изпълнителските умения, но най-вече любовта към музиката. Именно такава е моята любима учителка по пиано г-жа Валентина Димова (Панджарова), с която имах удоволствието да уча почти осем години. Като педагог с усет към индивидуалните качества на всяко дете, тя умее да намери не само най-подходящия подход, но и най-удачните музикални пиеси. Няма да е преувеличено да кажа, че въпреки последвалите успешни за мен години на професионално формиране в Музикалното училище в Русе и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, времето в музикалната школа в Габрово бе най-щастливото. С Валя имахме много успешни изяви, в които аз усещах нейната всеотдайна подкрепа – това са двата ми самостоятелни концерта на 10 и 14 години, няколко първи места и златни медали от национални, регионални и окръжни конкурси и фестивали, участието ми във Втората международна асамблея в София през 1982 г. и много други.

Важно беше и обучението ми по солфеж и елементарна теория на музиката при г-жа Карапенева. А най-незабравими остават часовете игра след това, тъй като в часа по солфеж бяхме десетина деца. Запазена марка на щуротиите ни (за ужас на учителите и родителите) беше спускането с папките по солфеж по заснежените стълби от школата към улица „Емануил Манолов“.

Как дойде любовта към пианото?

В моето семейство има музикални традиции. Дядо ми по майчина линия е свирел на цигулка, майка ми и баща ми бяха хористи в смесения хор към читалище „Априлов-Палаузов“, а вуйчо ми Минчо Попов беше оперен певец, солист на Софийската опера. Но по отношение на пианото вдъхновител беше по-голямата ми сестра Цветомира, която вече свиреше в музикалната школа. И така някак естествено и аз продължих с пианото. И до днес, когато чуя звук на акустично пиано или седна да свиря, изпитвам истинска радост.

Ако днес габровци Ви поканят да представите концерт на пиано, бихте ли се съгласила?

О, това би било истинско предизвикателство! От години се занимавам с музикология т. е. с теоретично изучаване на музиката и нейната история, както и с хорово дирижиране. Свиренето за удоволствие и преподаването на пиано останаха връзката с любимия ми инструмент.

Вие сте доцент по църковна хорова музика. Какво е любопитно да кажем за нея на широката публика?

Църковната музика е изпята молитва. Както е казал Св. Августин „който пее, два пъти се моли“. А като изкуство и практика е нещо красиво, но и сложно. Радващо е, че в последните три десетилетия църковната хорова музика е в голям подем и звучи както в храмовете, така и на концертния подиум.

Кой създава църковна музика днес?

Всъщност има много композитори, които създават църковна музика днес – и български, и чужди. След десетилетията на тоталитаризма, в които изкуството, свързано с църквата беше маргинализирано или открито забранявано, то в последните трийсет години тази музика има голям разцвет. Бих разширила малко темата като отбележа не само музика, която е свързана с конкретна богослужебна практика, но и с понятието духовна музика, в което религиозното е включено в по-широк художествен контекст. И не мога за пропусна имената на Иван Спасов, Арво Пярт или Кшищоф Пендерецки.

Имате свое изследване за Апостол Николаев – Струмски. Какво ще ни разкажете за тази личност, която е непозната както на мен, така вероятно и на нашите читатели?

Изключването на църковната музика и нейните автори за десетилетия от музикалния живот, както и от научните изследвания за българската музика, води до появата на бели петна в нашата културна памет. Дори за може би най-значимия ни композитор в тази област Добри Христов, едва последните 30-на години се появиха задълбочени публикации за църковното му творчество. При Апостол Николаев-Струмски беше парадоксално разминаването между вече много широката популярност на композициите му и то не само у нас, но и в чужбина (особено „Велико славословие“), и липсата на всякаква информация за самия него. Аз попаднах на името му по време на работата си върху докторската ми дисертация, посветена на музиката на Католическата църква от източен обред. Той е бил диригент в катедралния храм „Успение Богородично“ в София и споменът за него все още беше жив сред хористите. А в нотите на хора открих много негови композиции. И така започна това мое научно, но почти детективско разследване – да събера от различни хора и източници информацията за него, да я систематизирам и да направя едно цялостно изследване. За моя радост, книгата се прие с голям интерес и така едно от тези „бели петна“ започна да се оцветява. И, надявам се, че той вече заема полагащото му се място на един от най-значимите български църковни композитори и диригенти на ХХ век, заедно с Добри Христов и Петър Динев. А знаете ли, че Апостол Николаев -Струмски е първият диригент в храма „Св. Александър Невски“ в София от 1924 г. (след освещаването му) до 1934 г.? Неговото „Велико славословие“ е сред най-изпълняваните и записваните църковнохорови композиции, като е включено в дисковете на световноизвестни певци като Борис Христов, Никола Гюзелев, Орлин Атанасов,  Дмитрий Хворостовски. В последните години за различна информация, свързана с Апостол Николаев -Струмски към мен се обръщат колеги музиколози и църковни диригенти от САЩ и Русия.

Какви са другите Ви научни търсения?

Изследванията ми през последните години са свързани основно с личността и музикалната дейност на Николай Ив. Николаев (баща на Апостол Николаев-Струмски) – един от пионерите на музикалното дело в България, който има основополагащо значение за развитието на българската музикална култура като цяло, и на църковната музика в частност. Причините за моя интерес към него са от различно естество. На първо място бих поставила моята лична ангажираност с темата за българските музиканти от този период, които днес основателно можем да наречем първостроители. Нещо повече, те осъществяват радикална промяна на посоките на развитие на българската музика, сравнима в исторически план с големите промени в западноевропейската музика като например появата на многогласието, на авторската музика и други. Обаче мястото на тези музиканти в разказа на българската музикална история остава колебливо. Като изключим Добри Христов, другите обикновено се споменават лаконично като пионери, винаги акцентирайки върху преходността на тяхното музикално творчество, окачествявано в музикалната ни история с етикета „първи опит“. Радващо е, че в последния четвърт век се наблюдава засилен изследователски интерес към тези първопроходци на българската музика в търсене на тяхната самобитна стойност чрез демитологизиране на идеята за прогреса по отношение на тяхното творчество и музикално дело. А особено усърдие придобиха моите търсения осъзнавайки парадоксалната липса на цялостно изследване за Николай Ив. Николаев днес, 85 години след неговата кончина.

Занимавате с наука. Това не е ли работа за романтици?

Ако приемем, че стремежът ми е да изучавам, разкривам и обогатявам знанието за националната ни културна памет, може би да. Но в крайна сметка научната работа си е професия със своите специфики. Трудното при нея е, че често не подлежи на нормиран работен ден, защото обикновено най-добрите идеи и текстове ти хрумват точно, когато решиш, че вече приключваш с работата… Но пък именно тази творческа интензивност я прави интересна!

Какво е бъдещето на българската наука изобщо?

Това е сложен въпрос и не за пръв път ми го задават. Струва ми се, че ако помним ентусиазма и вдъхновението на нашите предшественици и имаме условията, в които да продължим стремежа към търсенето на истината и съхраняването на паметта, науката има бъдеще. Не само у нас, но и изобщо. Краят на науката идва, когато учените не се ръководят от нейните собствени основания, а от наложен диктат – идеологически, финансов…

Вероятно работите с много архиви. Какво интересно откривате там?

Всичко е интересно там! Особено, когато попаднете на нов необработен архив и сте нещо като откривател. Най-важното е, че архивният документ дава досег с миналото по автентичен начин. Интерпретациите идват след това и те обикновено са плод на индивидуален прочит.

Вие сте диригент към Католическата апостолическа епархия „Св. Йоан ХХIII“ в София. Какво Ви дава професионално това?

Това е шанс за музикално развитие и изпълнителско усъвършенстване! Но не само. Да си диригент означава не просто „да знаеш нотите“ (по известния афоризъм на великия Вилхелм Фуртвенглер) и да развиваш себе си по отношение на църковнохоровия репертоар и диригентската техника. Това означава преди всичко да можеш да работиш с хората, да създадеш от различните индивидуалности един общ певчески организъм, да ги приобщиш към спецификата на вокалното изкуство. Да ги убедиш, че могат да ти вярват. А тъй като говорим за църковен хор, най-важното е да съумяваш да създадеш чрез изпълняваната музика молитвено настроение, песнопения, които да „покъртват душата и на най-индиферентните хора“ (по думите на Николай Ив. Николаев).

Знае се, че за глава на българската униатска църква е избран не друг, а габровецът Йосиф Соколски. Не мислите ли, че ако някога ние българите бяхме станали католици щяхме да имаме по-добра съдба?

Да, габровецът архиепископ Йосиф Соколски е първият духовен водач на униатската църква или както те самите са се наричали тогава – на съединените с Рим българи. Важно е да припомним, че тя възниква в разгара на борбата за църковна независимост в средата на ХIХ век.  Безспорен, но не много известен факт е, че нейното официално признаване от османската власт през 1861 г. активизира многопосочни действия по посока на признаването на независима Българска православна църква в рамките на Цариградската патриаршия, което става през 1870 г. Не обичам да разсъждавам за историята през призмата на хипотетичната невъзможност. По-скоро се сещам за края на една хубава молитва: „в нашето Отечество да не липсват никога достойни и свети духовници“. Тогава всичко има своя смисъл.

Коя е жената Стефка Венкова извън музиката и науката?

Едва ли мога да се разделя на различни части, но заедно с музиката и науката присъстват семейството ми, любовта към природата и разходките, тениса и футбола, хубавите книги и филми, пътуванията. А, не може без морето и залезът на слънцето над него.

Иска ми се да се знае за паметта на Габрово, че сте съпруга на историка Александър Мошев, правнук на големия български поет, литературовед и хуманист Емануил Попдимитров. Държала ли сте в ръцете си негов ръкопис на стихотворение или вещ съхранена в семейството?

-В семейството на моя съпруг личността на Емануил Попдимитров е на особена почит. Да, имала съм възможността да видя негови картини (освен майстор на словото, той рисува много хубаво), пощенски картички, снимки.

Кое е любимото Ви негово стихотворение?

За мен стиховете на Емануил Попдимитров бяха истинско откритие! Етикиран като „символист“ и оттам като „упадъчен“, той не беше от авторите, с които са ни запознавали в училище. Затова с учудване и удоволствие се „потопих“ в неговия поетичен език. Особено впечатление ми направи епичната поема „Златни ниви и бойни полета“, преиздадена от неговата дъщеря Светла Попдимитрова през 2013 г. и извадена от тотална забрава. Тя  съчетава по уникален начин автобиографични елементи, военна хроника, основана на реални събития и епични платна, показващи мирновременния и военния живот на българите. За съжаление, темата за войната е особено актуална в настоящия момент. И бих добавила с думите на героя от поемата на Емануил Попдимитров:

Войната – не я искам, синко. Приемам

Трудът, любовта, но войната я мразя.

Отдавна бе казано слово: за радост

Плодете се вий и владейте земята!

А има земята ни място за всички!

Ако в този пролетен ден Ви поканя на концерт кое класическо произведение искате да чуете?

Точно в този момент си мисля за Моцарт. В дните на Страстната седмица, която наскоро преживяхме, често се изпълнява неговият Реквием. Но днес, на третия ден от Великден си мисля за неговото „Laudate Dominum“.

Мирела Костадинова