Докосване до Австралия

Spread the love

От десетина година семейството на сестра ми живее в Австралия и през това време все си мислехме кога ще отида там. Задържаше ме нуждата да бъда около майка ни, която боледуваше и се страхуваше да остава сама. Уви, през май тя си отиде от този свят завинаги… Сестра ми реши, че едно гостуване при нея ще ме разсее от мъката, която нищо не може да изтрие, и ми изпрати билет. В началото на февруари 2014 г. отпътувах за тази далечна земя.

Самото пътуване до там е едно истинско приключение, затова ще кажа няколко думи и за него. В представата ни за дълъг полет едва ли има по-продължителен от този до Австралия. Аз лично пътувах през Лондон, където продължително чаках връзка за Дубай. Полетът до Дубай е 8 часа. След прикачване продължих до Мелбърн – още 13 часа – и оттам – час до Аделаида. Като се отчете и фактът, че пътуваме срещу времето, т.е. часовата разлика е голяма, мога да кажа, че тръгнах във вторник и стигнах в четвъртък. Пътувах с австралийските аеролинии „Куантас“, които возят много комфортно, грижат се за пътниците усърдно, постоянно ги обгрижват с храна, напитки и т.н. Въпреки всичко, дългият полет изморява много и човек се чувства като изгубен във времето и пространството. За да си го представим по-точно географски, мога да кажа, че човек се движи по един голям диагонал от Лондон през Средиземно море и Дубай и целия Индийски океан. Но тези големи разстояния не отказват хората да пътуват. Сред пътниците имаше от малки бебета до много възрастни хора, които усмихнати спокойно чакаха края на пътуването…

Веднага искам да отбележа впечатлението ми от летището в Мелбърн – спокойни хора, облечени удобно, чакаха полета за вътрешните линии. Усмихнати, те се наслаждаваха на пътуването. В Аделаида стигнах около обяд на третия ден. Сестра ми и зет ми ме чакаха и беше вълнуващо да се видим след дълга раздяла. Първото ми  впечатление от града бяха интересните дървета, които се наричат гъмтри. Те са високи, както разбрах по-късно, с кухи клони и лесно се чупят при силни ветрове. Архитектурата на града е също интересна, по-скоро в колониален стил, с невисоки сгради, всяка от тях красива по своему. Веднага прави впечатление и наличието на много църкви на най-различни вероизповедания. Неслучайно наричат Аделаида „градът на стоте църкви“. Това говори и за пъстрата национална идентичност на този град, побрал в себе си хора от всички раси. Няколко думи за Аделаида.  Намира се на брега на Индийския океан в залива Сейнт Винсънт в Южна Австралия. Той е пети по големина град на континента. Основан е през 1836 г. и е наречен на британската кралица Аделаида Саксен-Мейнинген. Градът е железопътен възел, с голямо летище, пристанище Порт Аделаида. В него са развити корабостроителната, автомобилната, самолетната, химическата, военната промишленост.

В града има три университета, най старият от които е  от 1874 г., консерватория, обсерватория, аграрен институт, множество музеи. По данни към 2010 г. в него живеят около 1 203 000 души.

В галерията за аборигенско изкуство

Специално внимание трябва да отдадем и на българската колония в Аделаида. Българите са дошли в Австралия в началото на ХХ век и са хора, главно от с. Страхилово, Мирово и др. околни селища в Търновско. Как е станало така, че да дойдат от този край – не знаем. Вероятно първите емигранти са повикали своите близки и така са се населили в тази далечна земя. Били са принудени да оставят и т.нар. кръвнина, т.е. близки, които да останат в родината. Занимавали са се главно със земеделие и са станали за кратко време заможни. Днес наследниците им са богати хора, защото дадените им земи за обработване са станали апетитни за изкупуване, като са попаднали в регулацията на града с разрастването му. Те пазят езика и традициите си. Разбира се, вече има и много българи, дошли след 1989 г. от всички краища на България – т.нар. икономическа емиграция. Старите български емигранти са построили със свои средства български дом, църква и българско училище. Благодарение на това българите се събират често, празнуват своите празници и се чувстват като една общност. Присъствах на тържеството за 3 март, националния ни празник. Беше вълнуващо и тържествено, така както и в България не се чества винаги. Сред нашите сънародници има и замогнали се вече хора, като Дончо, построил огромен градински център в близкия град Вирджиния.

Ехидна

Семейството на сестра ми общува главно с български семейства, заедно празнуват своите празници. С група от тези стари преселници отидохме на неделна екскурзия до един винарски район – Бароса. Посетихме винарска изба, разсадник за рози и други интересни места. Този район е бил населен от немски лутерани, дошли с няколко кораба след гоненията им в Германия. Днес е цветущ район с лозарските си насаждения и винарски изби. Подобен район има и на юг от Аделаида – Макларън, който също е красив и богат. От гроздето сорт „Южноавстралийски шираз“ се произвеждат световнопризнати марки вина.

Кенгуру албинос

Незабравими впечатления остави у мен едноседмичната ни почивка в един от най-южните райони на Австралия на брега на Южния ледовит океан. Зет ми беше открил по Интернет едно пусто място, където на десетина километра от нас нямаше жива душа. Хотелчето беше малко – с четири спални, голям хол и кухня и открита веранда. С ток и вода ни зареждаше генератор към него. Пътувахме 600 километра, за да достигнем до брега и не съжалявам. Водата беше хладна за къпане, но пък разходките за събиране на миди по брега бяха незабравими. Зет ми и негов приятел ловяха риба в океана, както и калмари. За пръв път в живота си опитах прясна океанска риба, която беше изключително вкусна.

Ходихме в близкото градче Тамби бей, както и в още един град в най-южната точка на полуострова – Порт Линкълн. И двата града са на полуостров Ейре Пенинсула. В Порт Линкълн гледахме процеса по приготвянето на риба за продаване и консумация, както и на определен вид миди, наречени ойстери. В този град основен поминък е риболовството и преработката на миди, и има най-много милионери на глава от населението. Градът е красив, бял, блести от чистота. В него живее и един кон, спечелил първенството на Австралия три поредни години – Макайби Дива – на който хората са построили бронзов паметник за славата, която им е донесъл. Бих казала, че австралийците почитат много своите герои и миналото си. Няма старинна сграда или старина, която да не е отбелязана и адаптирана към новите условия на сградостроителство. През времето, прекарано край океана видях животни, за които само бях чела – пеликани, черни лебеди, малки делфинчета, кенгура и др. Те идваха спокойно при нас и очакваха да им даваме храна. Пустите и чисти лагуни и плажове бяха примамливо място за разходка. По време на разходките ни виждахме и много овце и други домашни животни, които си пасяха, необезпокоявани от никого. Едноседмичната ни почивка сред това девствено място беше чудесен начин за отмора.

 

Павилион в Ботаническата градина на Аделаида, който е построила в началото на ХХ век съпругата на губернатора на Южна Австралия

В Аделаида също има какво да се посети. Знаем колко интересна е флората и фауната на Австралия. Посетих Ботаническата градина на Аделаида – една от най-старите – и богата на растителни видове. Под сенките на различни дървета си почиваха семейства с малки деца, спасявайки се от жегата. Тук видях различни видове фикуси и други интересни дървета, но най-красивата гледка бяха разцъфналите водни лилии, сред тях и чудната бяла кралска лилия. Един чудесен зелен оазис в сърцето на града!  Сестра ми ме заведе и в парк за животни, където пък видях и лично нахраних със зрънца от жито малки кенгура от породата уалаби. Много мили животинки, подобни на зайчета. Особено една разновидност сред тях, които са албиноси. Но най-трогателната среща беше с малкото мече коала, което се гуши в тебе и е готово да те нахрани с евкалиптови клонки – неговата естествена храна. Видяхме отново ибиси, черни лебеди, тасманийски дявол, ехидна и какво ли още не… Този континент определено има изключително интересни животни, които могат да се видят само там.

В ботаническата градина в Аделаида

В близост до Аделаида се намира и градчето Хандорф, типично немско селище с характерните за Германия малки магазинчета за сувенири и стоки ръчна изработка. Там прекарахме един цял ден и усещането от него е, че сякаш си попаднал в Германия с бюргерския ù дух, с типичните немски деликатеси – бира, наденички и джоланчета, приготвени по немски рецепти. Има, разбира се, и други ресторанти и магазини, но стилистически са сходни и не дразнят окото. Тук посетихме и галерия за аборигенско изкуство с типичните образи-митове, които аборигените пресъздават. Те рисуват картините си с пръсти и използват естествени материали. Това коренно население на Австралия е много старо в еволюционен план.  В Аделаида имат специален център за култура – Тандана. Там слушахме концерт на млад абориген  на типичната тръба ди-джереду. Младежът сякаш разказа своята история – от раждането си край реката до младенческата му възраст. Австралийската държава прави много да приобщи това изконно население. В Хандорф има малък музей на първите заселници и там е представено изкуството на живописеца Ханс Хейсен, оставил живописни платна с типичните австралийски бушове (храсти) и дървета.

Ибис

Много богати са музеите на Аделаида. Разположени в централната част на града, те са красиви и посещавани. Художествената галерия е с много богати сбирки. Веднага искам да отбележа една особеност в подредбата ù – не се следва класическия хронологичен принцип, а принципа на различните колекции от дарителите на творбите. Тази начин е много интересен и показва стремеж да се изгради красива галерия от европейски тип. И наистина се е получило точно така. Забелязах, че дарителството е било и е на особена почит в Австралия. По една от главните улици на града е пълно с паметници и паметни знаци на дарителите на града – на университета, на музеите и т.н. Тук, в центъра на града, се намират Природо-научния музей, Музей на емиграцията и още много други. Всички те са безплатни, с малки магазинчета за сувенири, на които не можеш да устоиш. Въобще, т.нар. музеен мениджмънт си е казал думата. Това, което посетителите спестяват от входни такси, го оставят в магазините към музеите и в кафенетата и ресторантите към тях. Това е характерно и за Англия и мисля, че в австралийските музеи е заимстван английският модел. Да не забравяме, че Австралия е била английска колония и до ден днешен тачи английската корона. Дори в един малък музей на брега на океана, който показва историята на морското летуване, се спазва същият принцип. Като изкушен човек от тематиката, аз направих опит да посетя доста музеи и впечатлението ми от тях е добро.

Ние винаги не сме наясно с това какво означава термина „социална държава“. Мисля, че можем да кажем това за Австралия. Там младите майки получават големи суми за отглеждане на децата си и раждат по много деца. Ако една млада жена има 3 или повече деца – не е необходимо да работи повече. Може спокойно да ги отглежда с тези пари. За това спомага и благоприятният климат. Държавата не оставя хората да мързелуват. Ако някой не работи, предлагат му се различни позиции да започне работа. В противен случай не може да ползва социалните придобивки на страната като здравни фондове и т.н. Какво ли ще стане ако това се въведе и у нас?

Не бих искала да пропусна и едно „поклонническо посещение“, което направихме със сестра ми и зет ми. Става въпрос за църквата в малкото населено място Айка Лиля. На нейната стена върху мазилката се е появила сцената „пиета“, т.е. Света Богородица оплаква Иисус Христос. Вярващите разказват и за други „чудеса“ в тази малка църква – свещите сами пламват и т.н. Това чудо е признато официално и днес много хора отиват до мястото. Посещението ни приключи с разходка до град Виктор Хърбърт и крайбрежието му. Връщането ни беше през винарския район Макларън.

Може би бих могла да разкажа още за видяното от мен в Австралия. Като за първо посещение там, мисля че и това е достатъчно. Човек се завръща обогатен от нови преживявания, от нови запознанства. Пътят към дома ни се струва по-кратък и приятен. Аз прекъснах за няколко дни в Лондон, където се видях с племенника си Георги. Той ме разходи на много места. Посетих световни музеи и паметни места там – Британския музей, Виктория и Албърт, Уестминстърското абатство, Бъкингамския дворец (отвън) и още много други. Но това е тема за друг разговор… Разбира се, малкото време не е достатъчно да се разгледа всичко, но оставаме с надеждата, че бъдното е пред нас и може пак да го посетим.

©  д-р Радка Пенчева

error: Свържете се с нас.