Дияна Димитрова: „Старите дряновки са били въртокъщници, духът на градчето ни още е жив“
Дияна Димитрова е родена в Дряново, където живее до днес. Работи като екскурзовод в Исторически музей от 1985 г. „След близо четири десетилетия отдадени на тази работа, тя продължава да ме изпълва с ентусиазъм и удовлетворение. Поставя ме едновременно в сферата на туризма и културата. Позволява ми да изучавам нещата, като съчетавам езиковите си познания с любовта към родния край. Чувствам се полезна на обществото в духовното му пробуждане и извисяване“, разказва ми в началото на нашия разговор. Завръщам Дияна Димитрова в миналото на възрожденското градче, неговите традиции и личности, които са създавали духа на този необикновен град.
Г-жо Димитрова, какви жени са били старите дряновки?
Като цяло българската история, в нейната научна същност, е длъжник на жените. В нея мъжете всячески доминират, защото далеч по-лесно и вдъхновяващо е да се представи героичен подвиг, превземане на град или държава, съграждане на мост, училище или храм, участие в битка или изява на политическата сцена, отколкото умението да се приготвя храна, да се обработва земя, да се отглеждат деца. За жените, в това число и за дряновката, в историческите извори се говори едва от епохата на Новото време най-общо казано. За старите дряновки се знае, че са били въртокъщници. Нарочно употребявам тази архаична дума, която обаче много точно определя натюрела на нейния характер. В спомени и краеведски проучвания може да се прочете, че дряновките обичат дома си и умеят да се грижат за него. Дворовете му са добре поддържани, потънали в цветя и зеленина, а улиците пред тях светят от чистота. Дряновките са прилежни домакини в кухнята, гостоприемни стопанки, грижовни майки и съпруги. В миналото всяка жена е можела да тъче, да плете, да шие и всяка девойка при задомяването си отнасяла в дома на бъдещия си съпруг чеиз, създаден от нея в моминските ѝ години. Особено внимание и голямо въображение тя отделяла на сокайната шевица, която се поставя над „буката” и която според народните вярвания имала силата да предпазва от зли очи. Шевиците за месала на сокайното невестинско забраждане, везани с копринени конци, сърма и клободан са неповторими и разказват за високите естетически критерии, които притежавала дряновката.
Знам, че има специфични традиции в този край. Какво ще ни кажете за тях?
Празникът на младата булка, който местните наричат „светии”, датира от средновековни времена. Появата му се свързва с победата над Византия на цар Иван Асен II при село Клокотница през 1230 г. Оттогава датата на победата – 22 март – белязала едни нови междудържавни взаимоотношения, е избрана от местното население за празник на наскоро задомените жени, т.е. тези, които през последната година са влезли в нов етап от живота си и са в нови, вече семейни за тях взаимоотношения. Празникът се празнува само в Дряновско, много е интересен от етнографска гледна точка и затова си струва да бъде представен. В първите дни след сватбата в дома на младоженците се канят гости, за т. нар. „Честита радост!”. Това са онези жени, които по една или друга причина не са могли да присъстват на сватбеното тържество. На първия възможен 22 март след задомяването се правят „светии”. Покани за този празничен ден не се отправят, а всички жени, присъствали на сватбата и посетилите дома за „Честита радост!”, са очаквани и добре дошли в дома на младата булка. Светиите се правят от свекървата, която заедно с младата невеста приготвя питка, множество дребни сладки, домашен ликьор, кафе. Двете домакини, празнично облечени, посрещат и черпят гостите, които отново са само жени. Те пък от своя страна носят подаръци за новото семейство, изцяло предназначени за съвместния живот на младите – прибори, посуда, вещи за бита. Традициите около празника на младата булка в Дряново са спазвани до края на ХХ век. Към днешна дата той вече не се изпълнява или поне не в мащабите, познати в миналото.
Какъв е бил някога дряновския панаир? Как се е празнувал?
Корените на дряновския панаир, който от отколешни времена се празнува по Петковден, също откриваме в Средновековието. Преподобна Петка живяла скромно и богоугодно, а след смъртта ѝ се оказало, че тялото ѝ е нетленно и покрай него се случват чудеса – слепи проглеждали, болни оздравявали… Така през 1238 г., по нареждане на цар Иван Асен II, мощите на светицата се пренасят към столичния Търновград. В това придвижване процесията с тях пренощувала край Дряново, а местното население от цялата околност се стекло на поклонение. Оттогава света Петка е считана за покровителка на дряновци, които в нейна чест тогава построили манастир и всяка година, в дните около Петковден (14 октомври), при него се стичали хора от близо и далеч, за да покажат своята признателност към покровителката си. Това поставило началото на ежегодния традиционен народен събор в Дряново. Манастирът „Св. Петка” е унищожен от османските завоеватели в края на XIV век, но паметта за закрилницата на града се пази и до днес, а провеждането на дряновския събор (панаир) е неизменна част от културния празничен календар на дряновци през октомври. По време на трите най-тържествени дни във всяко домакинство се подготвят за посрещането на много гости – роднини, приятели, познати от близо и далеч. За посрещането им се приготвят традиционни ястия, като задължително на трапезата присъства дряновската сборджийска салата, домашно приготвена пита, баница, чорба от кокошка, петел върху зеле и други вкусни гозби, в зависимост от възможностите на семейството.
Кажете ни една типична дряновска кулинарна рецепта?
Ще споделя рецептата за стар дряновски сладкиш, който често е присъствал на трапезата по време на дряновския панаир. Тя е на учителката Маринка Мянкова и е записана и предадена за музейния ни архив от нейната дъщеря Бонка Тихова – учител по география, страстен краевед и приятел на музея приживе.
Медена пита с орехи
Продукти за тестото: 4 яйца, 4 кафени чашки захар, 4 кафени чашки мед, 8 чаени лъжички оцет, 2 чаени лъжички сода бикарбонат и брашно.
Продукти за плънката: 100 бр. (1 кг) орехи, 2 супени лъжици канела, 2 кафени чашки захар.
Сироп: 3 канчета (750 мл) вода, 1 кг захар.
Начин на приготвяне: С продуктите се замесва пита с брашно, колкото поеме, за да се получи нормално тесто за точене (средно твърдо). Тестото се разделя на две и се разточват 2 кори, дебели към половин сантиметър. Едната кора се поставя на дъното на намазаната с олио и посипана с брашно тава, като ръбчетата ѝ се издърпват нагоре. Насипва се плънката от счукани орехи, разбъркани с канела и захара и се покрива с втората кора. Пече се на слаба фурна. След като сладкишът изстине се нарязва на порции и залива с горещия сироп.
Какви занаяти са имали дряновци?
В миналото Дряново е принадлежало към икономически най-развитите райони в Османската империя. Най-популярният занаят, с който дряновци изкарвали прехраната на семействата си е строителният. Дряновци били много популярни в пределите на тогавашната Османска империя с уменията и качествата си на дюлгери. Те старателно обработвали камъка и дървото, които планината им предоставяла в изобилие и работата им била изключително качествена. Неслучайно познанията и генерираният във времето опит на местните майстори строители получават своя обобщен, завършен и гениален, но съвсем реален образ в лицето на майстор Колю Фичето.
Друг занаят, с който дряновци били прочути е обущарството. Пример за световното им признание е бронзовият медал на обущарите братя Тананови от изложението в Лиеж през 1905 г. Снимки и документи на шивачи, абаджии, дръндари, кожухари, мутафчии, колари и др. се пазят във фондовете на Исторически музей – Дряново, а за продукцията от дряновските кланици се знае, че стигала до цариградските пазари. Коприната и пашкулите на бубарите пък били високо ценени в Западна Европа.
Лафчиевата къща е една от емблемите на градчето. Какво е важно да се каже за този архитектурен шедьовър на Възраждането?
Да, шедьовър е, и то какъв само! Хората я познават като Къщата без пирони, но това далеч не изчерпва всичко за нея. Лафчиевата къща е уникален представител на градската жилищна архитектура от първата половина на XIX век. Често в практиката ми на екскурзовод, заставайки с туристи до забележителната фасада на къщата, чувам около себе си техните искрени възклицания: „Уау! Ама това си е цял блок!”. Със своята монументалност Лафчиевата къща не само впечатлява. Тя е образец, с който се задават параметри на сградостроителството за след 100 години, защото с общ покрив обединява имотите на две фамилии – Лафчиеви и Переви, които нямат родствена връзка помежду си. Подходът е нетипичен за времето, когато къщите на българите са били еднофамилни. Тук говорим за създаването на жилищна кооперация, какъвто тип сгради ще започнат да се строят едва в ХХ век.
Сега е моментът да споделя, че преди година затворихме съществуващата в Лафчиевата къща етнографска експозиция, която чрез интериори, тъкани и накити пресъздаваше бита на българина в края на XIX – началото на ХХ век. Причината за това беше осъществяването на текущ ремонт на сградата, който се изразяваше в препокриване и фасадна реставрация. Ремонтът приключи и екипът на музея вече работи върху нов идеен проект за създаването на експозиция, която ще има общоисторическо съдържание и ще представя стопанското, обществено и духовно развитие на Дряново след Освобождението до началото на Втората световна война. Така обичната на всички Лафчиева къща ще приюти в себе си историята на града в един от най-интересните периоди от неговото развитие. Целта ни е познатият архитектурен шедьовър да се изпълни с историите на дряновци и да се превърне в експозиция от нов тип, каквато досега в Дряново не е имало.
Кои трима дряновци от историята на града Ви впечатляват най-много и защо?
Две са имената, които веднага и много силно се открояват в моето съзнание. Колю Фичето – ненадминатият по мащабите на своето творчество майстор строител от епохата на Възраждането. Мостове, църкви, частни и обществени сгради… Какво ли не е излязло изпод златните му ръце…? С проницателен ум той формира и налага нов български национален архитектурен стил във време, в което България я няма на картата на света и така недвусмислено заявява присъствието ни по тези земи. Колю Фичето дава самочувствие на народа си и така с думите на изкуството архитектура се превръща в един от големите будители на нацията в борбата на българите за политическо си освобождение. Той не се нуждае от пушка и сабя в ръка, за да се бори за независимостта на България. Нужни са му камък и дърво, и инструменти, с които да ги обработва. И е дотолкова голям във величието си, че е признат от българи и чужденци още приживе – нещо което е изключителна рядкост в нашата история. От гледна точка на съвремието, ние също признателно разбираме колко далновиден е бил майсторът, разчупвайки строителни канони и подавайки отправие на следващите поколения към нови архитектурни решения. Колю Фичето е от хората, които с качествата и работата си формират Българското възраждане и е личност, която единствено може само да ни обединява и прави по-добри.
Втората личност, на която ще поставя акцент е Минчо Райков Крински. Това е рожденото име на архимандрит Максим Райкович – един от най-ярките борци за независима българска православна църква, духовен наставник, книжовник и дарител за новобългарската просвета у нас. Неговата дейност се простира далеч зад пределите на родния град Дряново и стига до Галац в Румъния, където той работи за сплотяване на българската емиграция и освобождението на отечеството. Благодарение на заветите и солидните му финансови дарения, образованието в новоосвободена България получава тласък в своето развитие. От тях 500 австрийски жълтици служат за начален капитал и през 1898 г. в централната част на родния му град извисява снага достолепната сграда на Дряновско народно училище „Максим Райкович”, която и днес респектира със своята монументалност и допринася за архитектурната неповторимост на Дряново и в която продължава да кипи живот и да се разпространява знанието.
Поискахте да разкажа за трима дряновци, които ме впечатляват, но се питам кой да е третият. Толкова имена се въртят в главата ми и всяко от тях е уникално по своята значимост за историята с приноса и биографията си. В крайна сметка ще се спра на човек, който според мен незаслужено е отхвърлен днес и чиято дан за развитието на културата в Дряново, в региона и в страната е изключително достойна за уважение. Говоря за поета, преводач и обществен деец Атанас Стефанов Дечев с литературен псевдоним Атанас Смирнов. Той е основател и ръководител на литературния кръжок „Николай Хрелков”, в който намират изначална подкрепа и благодатна почва за своето израстване много наши поети и писатели. Бил е редактор на вестници, дългогодишен председател на читалището в Дряново, основател на културните празници „Поезия и песен на Балкана”, които се провеждат и до днес. Поддържал е връзки с писатели, дейци на изкуството и общественици от цялата страна, а домът му е бил уютно място за срещи на интелектуалци и животворен извор на идеи и културни вектори за развитие. Участието на „бай Атанас” (с уважение наричан приживе така от дряновци) в съпротивителното движение по време на Втората световна война му дава достатъчно голям авторитет и с тежестта на думата си той успява да спаси от комунистически репресии и трудови лагери двадесет свои съграждани – инакомислещи интелектуалци и предприемачи – чужди на новата идеология. За съжаление точно антифашистката му дейност, която някога спасява дряновци от преследванията на новата власт след Девети септември, след Десети ноември го поставя в позиция на низвергнат. И беше време, когато едно от училищата в Дряново носеше неговото име, а днес тук дори улица няма посветена на Атанас Смирнов, въпреки че до същата чест се доредиха люде, далеч по-малко познати на дряновци или дали за развитието на града. Лично мен личността и дейността на Атанас Смирнов ме впечатляват. Считам, че незаслужено е потъпкано името му и дано някой ден историята или по-скоро историците разгледат обективно присъствието и приноса му за културния живот на България и го реабилитират в паметта на хората, защото го заслужава.
Вие работите в Историческия музей. Какво е усещането да съхраняваш културната памет?
Работата на екскурзовода е работа на посредник. Тя е свързана не толкова със съхраняването, а с популяризирането на културната памет. Екскурзоводите сме връзката между уредниците, които проучват, събират и изследват културните ценности, опазват ги във фондове и ги поставят в експозиция от една страна и музейната публика от друга. Усещането е като да си мост между миналото и настоящето, по който разчитат да преминат слушателите и това трябва да се случва с лекота, но така, че пътешествието им във времето да е и вълнуващо, емоционално, запомнящо се. Малцина съзнават, че екскурзоводската работа е изпълнена със сериозен творчески процес, за да може да се осъществи оптимално полезна комуникация с посетителя и в голяма степен се доближава до тази на артистите. А това, че пряко е свързана и играе съществена роля за съхраняване на културната памет за живота и постиженията на човешката цивилизация я прави значима и аз се чувствам изключително удовлетворена, че мога да съм полезна на обществото, работейки това.
Кои експонати Ви впечатляват лично Вас?
Впечатляват ме предметите с лична история. Има експонати, за които не се знае нищо конкретно освен времето, което представляват. Те са част от пъзела на общото. Този експозиционен материал има своето значение пред посетителя, за да се запознае със специфични характеристики на миналото. Далеч по-интересни обаче са вещите с установена принадлежност и конкретен разказ за живота на собственика. Някак това изпълва експоната със съдържание. Ако предметът е участвал в ярко локално събитие или такова с национална значимост, той придобива в очите на посетителя съвсем друг облик. В него вече има енергия, каквато масовият експозиционен материал не притежава.
Какви културни събития се случват при Вас?
Като културен и научен институт именно Исторически музей – Дряново често е в основата на инициативи, които определят културния живот в града. Това са организиране на временни изложби – от собствения фонд или гостуващи, художествени, фотодокументални и др.; презентации на книги – основно исторически или с друго научно съдържание. Опитваме се да наложим като национални събития художествен пленер и детски конкурс, посветени на Колю Фичето. Разбира се няма как да пропусна и ролята на читалищата в този културен живот на града с техните концертни изяви на самодейните им ансамбли и школите по изкуства към тях, организирането на спектакли и представянето на поезия и проза на съвременни автори от техните сцени.
Най-мащабните прояви на култура в Дряново и с най-висока принадена стойност за България за мен си остават Национален конкурс „Поезия и песен на Балкана”, основан от Атанас Смирнов през 1972 г. и провеждащ се и до днес и „Балканът пее и разказва” – един празник на българския дух и любовта към народното творчество, който цели съхраняването на фолклорните традиции в малките градчета Дряново, Гурково, Елена, Котел, Твърдица и Трявна и който също има половинвековна история, като се провежда на ротационен принцип в посочените балкански градове.
Какво е малко известно за Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил“?
Малко известно е цялото му име. Всички го знаят като Дряновския манастир и тук наименованието свършва. Имам наблюдението, че така е и спрямо другите български манастири. Някак тук хората не отдават значение на светеца покровител на обителта и се стига до това, че тя става разпознаваема само с топонима на населеното място, до което се намира. Възникнал в началото на XIII век при управлението на цар Калоян, разграбван, опожаряван и отново въздиган във времето на османско владичество Дряновският манастир е по-популярен с името, което местоположението и вековните ктиторски традиции на дряновското население за съхраняване на православието му отдават. Нека се знае обаче, че открай време пълното му наименование и съществуването на светата обител край Дряново са под покровителството на свети Архангел Михаил, наричан от Църквата архистратиг, т.е. пълководец на светите ангели и водач на небесната войска от безплътни сили. В духа на Светото писание с неговото покровителство се свързват военни победи на християните и възцаряването на справедливостта. Победите на Асеновци над Византия и възстановяването на българската държавност са белязани от усилено строителство на храмове и манастири в този регион и голяма част от тях са с името „Св. Арх. Михаил”.
Разкажете ни една дряновска легенда или предание?
Ще споделя една от легендите, издирени от нашия уредник Стефана Вълчева и публикувани в издание на музея преди няколко години. „За смутното жестоко време на завоюването на българската държава разказва притчата за Пепеляна. Близо до село Куманите имало друго село. Една вечер жителите му забелязали, че в съседната гора спрели конници. Личало им, че били знатни и заможни хора, а и на всеки от конете им имало прикрепено малко сандъче. Пътниците наклали огън, хапнали и легнали да спят, но били предпазливи, подложили под главите си сандъчетата като възглаве. Това видели селяните и помислили, че в тях пренасят злото. Заради богатството убили спящите пришълци, но когато отворили сандъчетата, намерили пръст. Едва тогава селяните разбрали, че тези хора са боляри, които бягат от обсадения Търновград и в мъката си, взели само по шепа родна пръст. Навели глави селяните, задавила ги обща мъка за поробеното отечество, разбрали грешката си и проклели себе си и селото за алчността и погубените невинни души. Запалили селото и когато станало всичко на пепел избягали, а хората от околността завинаги оставили мястото безлюдни и го нарекли Пепеляна.”
Когато не сте на работа кои красиви местности посещавате наоколо?
Дряново е богато не само на културно-исторически забележителности. То разполага с красив и благоприятен природен актив, който дава възможност на жителите и гостите на града при добро желание и за съвсем кратко време да се окажат сред самата природа. Любимата ми местност за разходки в почивните дни е Припека, където освен дългоогряваната от слънце поляна е и дебелата сянка на гъста борова гора. От това място се открива прекрасна гледка към града, а историята на залесяването с боровете е малко позната. По време на Балканската война българската войска превзема Одринската крепост. За да отбележат това военно постижение, дряновци подхождат по нетипичен, но изключително мъдър начин. Те залесяват местността с борове и оттогава тази гора се именува „Одрина”. Недалеч оттук е и местността Кацата, където има микроязовир. Преди години, когато съпругът ми практикуваше риболов, често бяхме на това място на пикник – кой с книга, кой с въдица в ръка. Най-кратката разходка в природата, която човек може да си организира и без специални приготовления като за излет и която отстои само на няколко минути от централната част на Дряново е в местността Бряста – над сградата на гимназията, където се е намирал Туристическият дом, съграден с дарението на Никола Пенчев Мушанов. Оттам градът е буквално в краката ви, гледката към планината зарежда със спокойствие, а връщането към придобивките на цивилизацията – неусетно.
Жив ли е духът във Вашия град?
Мисля, че все още е жив. Откривам го в скромността на дряновци, в тяхното милосърдие, в стремежа да се доказват с добро, в упорството, с което отстояват идеите си, в усета им за естетика, в себекритичното мислене, в тяхната непримиримост, в порива им да създават. И ако днес беше жив Иван Хаджийски, за изготвянето на една негова нова морална карта на България бих представила настоящия дряновец с тези му достойнства. Упадъкът на моралните ценности, който характеризира съвремието ни, сякаш подминава малките градчета като Дряново. Будният възрожденският дух от миналото тук все още е жив, дряновци продължават да са интелигентни и небезразлични към случващото се около тях, поставят си високи летви и се стремят да ги надскачат.
Мирела Костадинова
