Димитър Ночев – мъченикът от Пирдоп
Предателството има много лица, но най-уродливо е, когато човек изменя на своята кръв и плът. Такава рана никога не изцелява, а все напомня, че в пъстроцветната мозайка на живота греят светлини и тъмнеят сенки и че хората са праведници и грешници, герои и предатели. Историята на Димитър Ночев е потресаваща, защото собственият му баща го предава на турските власти. Тодор Ночев не е бездушен доносник. За да издаде сина си, Ботев четник, той хитрува, залага капан, все едно е на лов за диви животни. Дали от животински страх или от сервилно верноподаничество към властта на султана е загубил човешкия си облик и е нагазил в тъмнините на позора, ние не знаем. Но грозното му деяние е факт, останал завинаги в сенчестата страна на историята. Димитър Ночев е един от многото безименни, редови войници на революцията и за него не е написано почти нищо. Захванах се с житието му с надежда, че ще запълня поне отчасти тази празнота.
Димитър е роден в Пирдоп през 1850 година. Изкарва няколко класа в местното училище, след което чиракува няколко години в една кондуржийница (обущарница) в Карлово. Вече като майстор се завръща в родния си град и отваря собствен дюкян. Той е първият, който прави в Пирдоп обуща, ковани с клечки, а не шити. Оттогава хората го знаят – като Димитрачко Кондурджията. Обичал книгата, името му е записано като спомоществувател в „Български народен сборник“ от Васил Чолаков, издаден през 1872 г. През 1874 година, на един църковен празник, е подхвърлено в църквата писмо-сатира, написано с черковнославянски букви. Там „с присмех се нападали някои от първенците и свещеника“. Вдига се голям шум. Всички се питат – кой ли е авторът? И без много колебание по-първите хора се спират на Димитрачко.
Той, според Т. Влайков, бил „волнодумец, малко заядлив, обичал да осмива слабостите на някои селски водачи, не щадял дори и слабостите на свещениците“. Скоро се разбира, че в неговата кондурджийница се събират „вечерно време буйни младежи, четат бунтовни книги и вестници и пеят бунтовнишки песни“. Узнава се още, че самият този Димитрачко минува за техен „водач“. Властите изпращат заптиета да го заловят, но Димитър узнал за грозящата го опасност, вече е потеглил за Влашко. В Румъния отново подхваща обущарския си занаят. През 1875 г. се запознава с Ботев и тясно се приобщава към емигрантите революционери. Димитър Ночев с готовност се включва в четата на Ботев. След гибелта на войводата дружината се разпръсква, търсейки спасение от потерите и глада. Ночев е в групата на Никола Войновски. На 28 май 1876 г. тя се намира близо до Орхание (дн. Ботевград). Нарочен пратеник им донася предложението на каймакамина на Орхание да се предадат. От три дни вали непрестанен дъжд. Сред четниците възниква разногласие на къде да се върви – едни искат да поемат към Сърбия, други да се предадат, а трети, начело с Войновски, да се присъединят към тракийските четници. Разделят се на две – по-голямата част тръгва с Хаджи Петър Хаджиилиев Берковски, а по-малката – с Войновски. Във втората част е Димитър Ночев. Групата тръгва без ясна представа накъде точно върви. Дъждът ту спира, ту руква. На 30 май измъчените от глад, безсъние, умора и студ четници стигат до височина, отдето се вижда София. Дружината започва да се разпада. На 1 юни Димитър се отделя и потегля към Пирдоп. След него тръгват и други четници. Настигат го и след няколко дни са пред Пирдоп. През цялото време се хранят само с диви плодове. Дъждовете не спират и според народното поверие предвещавали изобилна реколта. Онези, които отричали бунта, се кръстели и казвали: „Бог иска да награди мирната рая на султана, която пострада заради повилнелите чапкъни и хаирсъзи“.
Четниците се разполагат край селото и наблюдават кога ще се появи някой българин, за да им помогне с храна. Но полето оставало пусто. Изнервени, тримата другари на Ночев изгубват търпение и тръгват към Пирдоп. За решението им допринася и уверението на техния другар Димитър Векилов от Копривщица – роднина с жената на Евстати Иванов, куриер на комитета, че в Пирдоп ще намерят храна и сигурност. Димитър Ночев е крайно изнемощял, не приема риска и остава да лежи в синорите край селото.
Тримата четници влизат в Пирдоп (дн. Средногорие). Местният краевед Методи Стоянов ги назовава: Черкезов от Бяла Черква, Търновско, Спас от Свищов и Керемедчиев от Копривщица. Черкезов е Кольо Радев-Черкеза, Керемедчиев е Димитър Векилов, а Спас от Свищов остава неразпознат. Ботевият четник Спас Соколов пише в спомените си, че в групата е и Коста Апостолов, родом от Свищов, но той е заловен в Стара планина над гр. Златица.
В Пирдоп групата се заблуждава и в действителност попада в турската махала. Димитър Векилов вместо на роднинската врата, почуква на портата на Али ефенди, който бил ковчежник (сандък емини) в Златица. В къщата на държавния чиновник се намират въоръжени турци, които веднага залавят четниците. При разпита им те признават, че между тях има и пирдопчанин, когото назовават само като Димитър. Някои по-бабаити турци искат да ги съсекат веднага, но майката на Али ефенди, приема бунтовниците за свои гости и не дава и косъм да падне от главите им. Нагощава ги и ги настанява да прекарат вечерта в една от стаите на къщата.
Новината се разчува из селото, улиците се изпълват с въоръжени турци, черкези и цигани. Пирдопчани очакват, че ще започне клане. Хората напускат къщите си и се спотаяват край оградите, готови да бягат в планината. Цяла вечност продължава тази страшна, пълна със смъртен страх, нощ.
На сутринта четниците потеглят към Златица. Ето как един очевидец описва това: „…имаше много въоръжени турци, черкези, даже цигани в пълна бойна нога. Раздадоха се викове, нещо като команда. Тръгнаха. На челото на шествието бяха конни черкези, след тях трима вързани в един ред, облечени доста неприлично, зад вързаните вървеше циганин, който държеше в лявата си ръка края на проточено от средния вързан човек въже, а в дясната си ръка – дълъг камшик, с който биеше вързаните, от страни вървяха въоръжени турци, с приготвени за стрелба пушки, шествието завършваше с повече от стотина души турци, също така приготвени да употребят оръжие, най-подире възседнал на кон селският забитин (военен управител)“. От Златица четниците са отведени в София. От ранна сутрин селският глашатай Васил вика с гръмливия си глас по кръстопътищата на Пирдоп: „Който е скрил в къщата си Димитър, да го предаде на хюкюмата (управата). Ако това не стори, той, жена му и всичкия му род ще бъдат изклани“.
Всички в селото се чудят кой е този Димитър. Скоро се открива, че от Пирдоп липсват Димитър Оджака, Димитър Нешов, Димитър Савов и Димитър Ночев. Заптии и башибозуци тръгват по къщите на отсъстващите Димитровци, „бастисвали и давали зор на хората да им предадат комитата Димитър“. Всички били предупредени, че ако си „дойде Димитър и го скрият, няма да остане камък на камък от къща, род и роднини“. От Златица, Дупница и Лъжене турски потери обикалят нивите и горите да търсят Димитър. След три дни меракът на потераджиите спада и, разочаровани от неуспеха, се прибират. Отново ливнал пороен дъжд. Примрял от глад, останал без дъх, през нощта Димитър се измъква от гъсталака и тръгва по коритото на река Манджерин към родния си дом.
Първо решава да се отбие при Братой, „народен човек“, приятел от детинството. Къщата му – в края на селото, е закътана от хорските очи. Там няма кой да го види. Похлопва внимателно на вратника. „Братойо, аз съм твоят приятел Димитрачко. Нямам вече сили, брате, пусни ме да се скрия у вас“ – казва тихо Ночев. Братой затръшва вратата и го отпраща с думите: „Теб те търсят под дърво и камък. Бягай, бягай далеч от селото!“. Димитър поема надолу към по-първите селски къщи.
Стигна до къщата на вуйчо си Теодосий Митов. Потропва. Обажда се Теодосий. „Хлебец“ – проронва Димитър. Вуйчо му го познава по гласа и през затворената врата изрича: „Махни се скоро от тука, че ще ми изгориш душицата, ще ми опропастиш селото, ще ми направиш децата сирачета“. „Парченце хляб ми само ми дай, че умирам от глад. И веднага ще се махна“ – отчаяно се примолва Димитър. Теодосий изругал сестриния си син и се прибира, без да му подаде къшей хлебец, но не хуква към конака да го издаде.
Димитър през плетища и стобори достига бащината си къща и се вмъква в отлуканата (плевнята). При зазоряване съзира прегърбената си майка, но не ѝ се обажда. Едва когато на двора се появява брат му Гошан, се показва. Прегръщат се братята. Уговарят се да му донася всеки ден храна и водица, но да не казва нищо на домашните. След няколко дни Тодор Ночев забелязва, че хлябът бързо намалява и че Гошан често влиза в плевнята. Разпитва сина си, но нищо не научава. Започва да следи и открива, че в плевнята се крие синът му Димитър. Влиза, прегръща го. „Защо, синко, защо, чедо, се криеш от мене? Нали съм ти баща? Нали съм те аз родил и отгледал? Хайде, синко, да отидем, да те скрия в зимника, гдето майка ти ще те нахрани и облече“. Може ли син да не повярва на бащините думи? Димитър се измества в зимника, а Тодор веднага залоства вратата, заключва я и с ключа в ръка хуква към конака. „Забит ефенди, в къщата ми се е вмъкнал хаирсъз комита, аз съм верен рая на султана и не мога да понеса подобен позор, по-скоро изпратете пазачи на царщината, да хванат хайманата и да правят с него каквото искат, че се считам негов баща, но той не е роден от мене“ – издумва Тодор на военния управител на Пирот. Потупва го по рамото ефендито: „Аферим, бе, Тодор чорбаджи! За такава примерна вярност на падишаха веднага ще съобщя навсякъде… Ще се разнесе по цялата страна, ще стигне до ушите на всемилостивия наш падишах. Той няма да те остави без награда. Аферим, Тодор чорбаджи!“.
Група заптиета и башибозуци прибягват към къщата на Тодор Ночев. И той редом с тях притичва и ги подканя да не губят време, защото затвореният капсъзин може да строши вратата и да избяга. Заптиетата обграждат зимника и насочват заредените си пушки. Тодор Ночев отключва вратата и извиква на сина си да излезе. Пред заптиетата се изправя човешки скелет. Пушките падат при нозе. Ръка не се вдига да удари беззащитния мъченик, език не се преобръща да произнесе ругателство. Всички са потресени от картината пред тях. Придружен от близо сто въоръжени турци, черкези и цигани, Димитър Ночев е откаран в Златица, а от там – в София. На 1 август 1876 г. по силата на амнистията на Мурат V от 30 юли 1876 г. е освободен от Софийския затвор под поръчителство. Димитър няма сили да се движи сам. Намират се добри софиянци, които го изнасят на ръце от килията и го подслоняват. След като укрепва Димитър подхваща обущарския си занаят и с първите спечелени пари ушива обувки за останалите в затвора Ботеви четници.
След Освобождението пише спомени за Ботев, но до нас са достигнали едва няколко страници. Пълният текст е загубен. Служи като околийски началник в Дупница, Орхание, Добрич, пристав е в Берковица, чиновник в Софийската градска община и Софийската емляческа комисия (комисия за недвижими имоти).
Като околийски началник в Орхание е посетен в дома си от Батенберг. Князът му подарява пълна с цигари табакера, с гравиран на лицевата ѝ част монограм и княжеските вензели с думите: „България може да се гордее със синове като Вас“. Димитър Ночев запазва като скъп спомен височайшия дар. Когато умира, сред личните му вещи намират табакерата с една неизпушена цигара с надпис – „Князът“.
Съдбата не го жали и в свободна Българи. Продават къщата му в София за изплащане дълг на Хаджи Боне Петров като негов гарант. Името на Хаджи Бонев нашумява около съдебния спор, който се води между наследниците му и Симеон Сакскобурготски за изясняване собствеността на двореца „Врана“. Синът му капитан Тодор Ночев загива като ротен командир при Селиолу-село през Балканската война 1912 г. , което се намира на еднакво разстояние между Одрин и Лозенград. След това кърваво сражение се отваря пътя на българската армия към Люле Бургас. Обеднял, сломен, останал без сили, Димитър Ночев умира в София на 7 март 1916 година.
