Димитър Димов завършва първия си роман в Бургас
Интересна е съдбата на първия роман на Димитър Димов „Поручик Бенц“. Писан в продължение на 4 години в три ръкописни варианта, той го завършва в Бургас. Неговата биография е изпълнена с противоречия и странности. Сигурно такъв е животът на истинската творческа личност – непредвидим и странен за обикновения човек.
Странни са и пътищата за покълване и развиване на един талант. Никой от неговите приятели и близки не е предполагал, че в страстния поклонник на естествените науки се таи литературен талант.
Странна е увереността,че един напълно неизвестен автор, не напечатал нито ред в големите литературни издания по онова време се захваща с най-трудния белетристичен жанр – романа. Откъде е намерил кураж този провинциален ветеринарен лекар, без специално литературно и философско образование, но достатъчно начетен, да се устреми там, където провалът е най-сигурен и почти неизбежен?
Началото на романа „Поручик Бенц“
През лятото на 1933 г., студентът по ветеринарна медицина, Димитър Димов отива на гости във вилата край Владая при своя приятел Борис Койчев. За голяма изненада на домакина, младият Димов заявява, че пише роман. Извадил ръкописа и започнал да го чете. Четенето продължило до късно. Искал от приятеля си да коментират написаното. Димов се е интересувал от военната история на Първата световна война, от детайли на женската мода по това време. Творческата лаборатория за създаване на романа е продължила и през 1936 г., когато е назначен като участъков лекар в с. Ваксево, Кюстендилско. Преди това е стажувал в Кюстендил. Там се сприятелява с общинския съдия Любен Събев и заедно са правели дълги разходки на Хисърлъка. През деня е работел като ветеринарен лекар, а през нощта е пишел. Обичал да разказва написаното. В събота вечер и неделя двамата отивали до София. Привличал ги е театър, чийто постановки не пропускали. Понякога Димов се е запознавал с някоя лека жена, сядали са на една пейка с нея е започвал разговор като с равен. Слушал с часове разказите за живота й, после ù плащал за изгубеното време и си тръгвал.
По-късно се премества в Кнежа. Данните за престоя на Димов там са най-оскъдни, но пак по думите на негови приятели той е работел върху ръкописа на романа. Климатът и условията са били трудно поносими за младия Димов и той напуска.
В Бургас
След 6 месечна безработица той идва в Бургас и постъпва на работа като микробиолог в Областната ветеринарно-бактериологична станция. През 1938 и 1939 г. тя съжителства с Областната ветеринарна служба в една солидна и красива сграда на ул. „Хан Аспарух“ № 36. Заема втория етаж.
В крайморския град Димов привлича вниманието като оригинален човек и по външност и по характер. При избора на своя среда винаги е бил много прецизен. Определящ фактор за него е духовното богатство на партньора, неговите знания и интереси. На общуването с хората той гледа като средство за вътрешно обогатяване и растеж. Дружи с малцина. В Бургас се е движел в компанията на инж. Любен Бончев, инж. Мундров, инж. Хрант Баклаян. Инж.Любен Бончев рисува неговия физически образ от онези години така: Физически той беше слаб, но жилав. Лицето му беше изпечено и винаги червендалесто. В профил силно впечатление правеше гърбавия му нос. Новопристигналият доктор е спокоен, с бавни реакции, говори малко, избягва компаниите, обича самотата. Ходи замислен и унесен, като че отчужден от хората. В политически разговори не участва. За отмора и развлечение предпочита морския бряг. Приятно му е да се пече и къпе в морето. Играе върху пясъка упражнения за физическо закаляване по системата на Мюлер. Понякога посещава красивите околности на града. Изучава прилежно испански език.
В спомените си пред журналиста Георги Райков инж. Хрант Баклаян споделя: Право да си кажа, не знаех, че пише. Един ден ме изненада като ми предложи да прочета ръкописа му. Написан с обикновен черен молив с доста небрежен почерк. Поиска да си кажа мнението. Беше ръкописа на „Поручик Бенц“. Започнах да чета още същата вечер, но трудно разбирах почерка му. Развълнува ме много тази драма, събрана в един триъгълник: Бенц – Петрашева – Лафарж. Особено тази фатална жена Елена Петрашева. Направи ми впечатление психологизма на ръкописа...
Приятелите му намират квартира, за да не живее в лечебницата. Храни се в чиновническия стол на втория етаж в сградата на бившия радио център, до Българската Народна Банка.
През деня Димов изпълнявал своите служебни задължения с голямо старание, а вечер се прибирал в квартирата си на ул. „Кирил и Методий“ № 18. Стаята му се е намирала на горния етаж, имала изглед към двора, със североизточно изложение, била предназначена за гостна стая на жилището и се свързвала с врата със спалнята на хазяите.
Милка Янакиева (по онова време ученичка, а по- късно артистка) е дъщеря на хазяите му. За това време тя си спомня: У нас писа романа „Поручик Бенц“. Четеше го на майка ми. Тя беше прогимназиална учителка по литература. Имаше спомени от Й. Йовков, с когото бе учителствала в едно село. Двамата с Димов коментираха, обсъждаха. Майка ми казваше, че има много леко перо и пише интересно. Учудваше се, че такива качества са присъщи на един ветеринарен лекар. Беше човек задълбочен, възпитан и тих. Живееше много затворен живот – като аскет. Прибираше се от работа и започваше да пише.
Шумът от пищещата машина нарушавала ношния покой на хазяите и за да не пречи Димов отново се пренася в кабинета във Ветеринарана лечебница.
Сюжетът на романа не е напълно измислен. Димов взема повод от реални събития, случки и хора. Пред Тодор Нейков изповядва, че е описал истински случай: Димов ми обясни, че имал предвид жив първообраз, принадлежащ на поколението на нашите родители. Дъщеря на български генерал и на майка французойка, но нито дума повече. Дискретността му по отношение на първоизточниците на вдъхновение (а той в цялото си творчество е имал образци и живи модели) беше инстинктивна и отхранвана от чувството на безпределна честност.
Събитията, които описава авторът, стават в трагичната 1918 г. Там се извършва движението между съюзническите и противниковите армии по магистралата София – Перник – Дупница преди и след пробива при Добро поле. По същите пътища се лутат нагоре-надолу и героите от романа „Поручик Бенц“, движени не само от хаоса на войната, но и от хаоса на чувствата си.
Издателски неволи
Именно в Бургас последният вариант на романа е завършен. Преписан на машина и подготвен за печат. Димитър Димов изпраща ръкописа във вестник „Литературен глас“, но не последвал никакъв отговор. Лично отива в София, но в редакцията му казват, че нищо не знаят за такъв ръкопис. Оставя друг екземпляр на Д. Б. Митов. И отново нищо. Тогава приятелите му, които знаят за неговия роман в ръкопис, се сещат, че бившият техен съученик Добромир Чилингиров се занимава с издателска дейност. Това е било в края на 1938 г. Издателят се съгласява да издаде „Поручик Бенц“, но тъй като е края на годината и неговите кредити били изцяло заангажирани с други издания, младият неизвестен автор подписва полица на печатаря Ст. Бракалов, а Д. Чилингиров му е поръчител, с което се задължава да плати на издателя си с парите от постъпленията при продажбата на романа. „Поручик Бенц“ се печата в печатница „Братя Миладинови“, собственост на Ст. Бракалов, в 1000 екземпляра. Продажбата на романа вървяла трудно. 220 екземпляра били изтеглени от автора и 50 раздадени безплатно на списания и вестници като рекламни. Отпечатани били 50 „луксозни“ екземпляра, т.е на по-дебела хартия.
Добромир Чилингиров, разказва в спомените си (в. „Пулс“,1968), че през януари 1939 г. го среща Георги Константинов, тогава член на комисията по литературните награди на Министерството на просветата и получил поздравление за издаването на „хубавата книга“. Пак според него романът „Поручик Бенц“ имал сериозни шансове да спечели наградата на министерството за 1938 г. За съжаление това не станало по формални причини. На корицата на романа била отбелязана 1939 г. За това настоявал Димитър Димов, тъй като книгата излязла от печат в последните дни на 1938 г.
Романът намира широк отзвук сред читателите и българската критика е изненадана от тънкия психологически рисунък на неизвестния автор, но най-вече от необикновената тема на героите и конфликтите. Всички критици отбелязват несъмнения талант на неизвестният автор Димитър Димов, който с вещина и умение навлиза в сложните човешки взаимоотношения.
По каприз на съдбата литературна критическа студия за първия му роман става причина да се запознае с бъдещата си жена Нели Доспевска.
След 9 ІХ 1944 г. този роман е почти забравен от издателите. Времето е друго. В него има прекалени чужди и неразбираеми за новите критици отношения, а и звучи прекалено буржоазно.
За втори път „Поручик Бенц“ излиза през 1966 г. в том 1 на „Събрани съчинения в 5 тома“, издание на „Български писател“. Отделно като самостоятелна книга романът е отпечатан през 1971 г. в 65 000 тираж.
Време е отново да разгърнем страниците на неговите книги, да видим екранизираните му творби и да открием чрез Димитър Димов нашето място върху културната и духовна географска карта на света.
© Соня Кехлибарева
