Детството на Ран Босилек

Spread the love

Лятната привечер ме спуска по ул. „Николаевска“. Към Горнокрайската чешма. Нежна хладина се усеща от Янтра. Не бързам. А и защо ли да бързам, когато съдбата предопределя дните ни? Всичко написано в нейния небесен тефтер рано или късно ще се случи…

Присядам на пейката до паметника на писателя Ран Босилек. Песента на щурците ми напомня за човешката самота, която пулсира в пространството. Вглеждам се в минувачите. Живея на един лакът от ближните. А телата им ми разказват за студеното на смъртта. Едва забележимо хората се самоунищожават в душата ми… Други по-дръзко политат от пиадесталите си. Пътят на мислите ми очертава страшната орбита на собствените ми заблуди. Вечерта се спуска от Йонковото.

Паметник на Ран Босилек в Габрово (намира се на мястото, където е била родната му къща)

Някога, като дете, там е играл големият писател и автор на „Родна стряха“.

На това място е преминало детството му. И това на неговите братя и сестри. Тук се е чувал детския му глас. А после е написал първото си стихотворение „На косичка“.

Къщата вече я няма. Тя изгаря по време на  пожар през 1904 г. Колко ли пожари е преживяла душата на Ран Босилек? Докато ръката му е пишела стихове, приказки и патилански истории за деца, сигурно много болки са дълбаели като свредло в него.

Разказват, че той никога не повишавал тон. Имал винаги свое мнение и го отстоявал неотклонимо. Към лъжата, пошлостта и бездарието е безпощаден. Едни от големите му оръжия били шегата и иронията. Взискателен. Дори респектиращ. Но никога груб. И коравосърдечен. Във всеки човек търсел доброто и умеел да привлича. Имал сърдечна усмивка разкриваща благородството в него. Обичал да пътува. Да участва в литературни четения. Води богата кореспонденция. Изнася сказки и беседи. Невъзможно било да обещае нещо и да не отстои на думата си. Намирал време и за най-малката дреболия. Работата подържа духа му през целия живот. Сигурно без неговото творчество българската детска литература би била бедна.

Той  също  някога е бил дете като всички. Прескачал е каменните дувари, покрити със зелен мъх, играейки с приятели на гоненица или криеница. Тайничко е откъсвал череши, от чуждите дворове, за да напълни устата си. Цамбуркал е през горещите лета във вировете. Събирал е дърва за огнището или къпини за сладко из горите наоколо. А, когато по тъмно се прибирал, заедно със своята малка сестра Пенка четяли книжки, седнали върху дряновската пъстра черга, от чеиза на майка му. През вратата се промъквал любимият му котарак Тотунчо. А, когато работата в къщата е приключила, разигравал куклите Рачо и Дешка.

Съдбата не го щади. Остава сирак. Баща му Станчо, умира рано. Майката Мария, която е дряновка, поема грижата за петте си деца. Успява да ги отгледа и изучи. Тъчала на стана си от ранна сутрин до късна вечер. Помагали и съседите от околните къщи. „Карай се с ключа си, да не се караш с комшията си”, казвали габровци.

Генчо и брат му Колю работели в един хан, за да спечелят някоя пара за издръжката на семейството. В дома на трудолюбивите, глъдът може да наднича, но се бои да влезе. Нали умението да го понасяш също е добродетел?

Генчо трябвало всеки ден да насуква пълна кошница с масури, за да помага на майка си. Колкото и да бърза, кошницата не се пълнела лесно. Приятелите му го чакали навън за игри. Той палаво поглежда през малкото прозорче. Какво да направи? Едновременно да сучи не по един, а по три масура. След много опити успява в състезанието със себе си. Трудолюбието, в което го възпитава майка му, носи по-късно отпечатък в творчеството му. Талантът бяга от ленивите…

Един ден, когато си играел с приятели на войници, майка му го извикала да занесе омесеният хляб на фурна, поставен върху две малки дъски. Към тях добавила питка в тава. Генчо ги погледнал. Бързо отишъл в мазето, от където донесъл счупен обръч от каче и връв. Омотал обръча. Направил си свое приспособление. Настанил дъските с хлябовете. Тръгнал към фурната. Наобиколилите го деца започнали да се побутват и усмихват. Погледнал строго и казал: – Викате ме да играя, а се смеете на изобретението ми чрез, което печеля време за игра. Игрите на Йонковото и около Горнокрайската чешма, където някога бил Житния пазар, не секвали.

Есента ронела късните си листа. Усещал се лютивия пушек на първите запалени печки с дърва. Било обед. В къщата на бъдещия писател, където вече ухаело на прясна гозба, отишъл негов приятел. Казал на майка му да не чака Генчо за софрата. Поканен бил да похапне в дома на Иванчо Щурия.

Щом се завърнал, брат му Христо го посрещнал на вратата:

– До там ли допре, че да си продаваш знанията и то срещу обеди?

Генчо се позасмял и рекъл:

– Батьонка, много бързаш със заключенията си. Слушай сега защо съм бил у Иванча. Тази сутрин Доската вади Иванча Щурия и му писа една хубава, заслужена двойка. Иванчо се закани цял ден да стои на прозореца и като види, че Доската минава по моста, да слезе и го блъсне в реката. Тази му закана ме накара да се позамисля и аз реших да не го оставям сам с лошите му мисли. Самопоканих се и му останах гостенин цял ден.

През една събота, след като семейство Негенцови похапнали, Генчо и брат му Колю, се запътили да чистят хана. Майка им влязла в съседната стая да тъче. На прага се обърнала към Пенка, сестрата на писателя, която била в първи клас:

– Слушай, детето ми, помъчи се днес ти да омиеш дъските в кухнята, защото сестра ти е заета. Малкото момиче отговорило:

– Не мога. Имам да уча.

Генчо чул. Още не бил тръгнал.

Вечерта, когато се върнал от работа, Пенка била в стаята си и играела с котарака Тотунчо. Седнал на стълбите при майка си:

– Мамо, много съм уморен. Ръцете ме болят от тежката лопата, с която ринах боклук. За да си отпочинат, ще си поиграя малко с Рачо и Дешка и тогава чак ще ти насуча масури.

Пенка щом чула, че брат ù иска да играе с Рачо и Дешка, оставила Тотунчо и отишла при него. Генчо я прегърнал и попитал:

– Научи ли си? Изми ли дъските?

– Не съм, защото къпах котарака…

Генчо леко се позасмял:

– Горкият Татунчо. Да го мъчиш цели пет часа, когато можеш да го изкъпиш най-много за половин час, а през останалото време да измиеш дъските и да насучиш масури. Тогава мама, като излезе от стаята със стана, ще отиде да си почине. И аз няма с болната си ръка да суча масури, а ще легна да си почина.

Братът строго погледнал любимата си сестра в очите и добавил:

– Слушай, с двете си уши! Слушай! Ако всички работим тъй, както ти днеска си работила, трябва и ти и аз да напуснем училище, защото за да бъдем ученици трябва да сме нахранени, облечени и обути. Кой ще ни даде пари за всичко това, ако ние сами не си ги спечелим. Помисли какво си изработила днес и какво би могла да изработиш.

След изречените думи, Генчо излязал от стаята и отишъл да сучи отново масури. А Пенка след години си спомня: Ако в този момент някой ме удареше с камък, болката щеше да бъде много по-малка, отколкото тази, когато видях как брат ми с посинели и подути от работа ръце, отиде да изпълни наряда си.

Времето е съхранило и друга история от детството на големия ни детски писател. В Габрово се разчуло, че едно момче, което учело в класа на Генчо, се е удавило. Хлапакът обичал да се къпе на „Поличките“ между двата камъка, където било опасно. Дечурлигата го предупреждавали да не ходи там, но той отговарял:

– Аз зная да плавам като риба. Трагедията разтърсила дълбоко бъдещият писател.

След няколко дена Генчо се обърнал към майка си:

– Днес, след като изчистя хана, ще помоля бай Христа зарзаватчията, да ме вземе в каруцата си до неговото село, а от там аз ще отида пеш до селото на Ванчовата майка (майката на удавеното момче, б.а.).

Мария перяла. Оставила дрехите и сапуна в коритото. Прегърнала сина си.

– Знаеш ли, сине, колко ще зарадваш тая нещастна майка като види, че другарите на нейният син не са я забравили. Чакай, да ти дам тогава, да занесеш и нещата, които ние махленките сме събрали за почернената жена…

– Мамо, аз не отивам само да я видя. Отивам да помоля лихваря да не я изпъди от къщата ù.

– Дано! – проронила тя.

Христо зарзаватчията се съгласил да вземе Генчо. Като разбрал за къде се е запътил, отвел го чак до селото на Ванчовата майка. Там го настанил гост на своя баджанак бай Георги. Още същият ден, тревожното момче отива при лихваря. Помолил го от името на всички в класа, да не изпъжда почернената майка и другото ù момченце. Обещава, че през следващото лято ще му работят на полето. Лихварят отсякъл:

– Благодаря ви за работата… Платете ми полиците, които е дала неговата майка… Тогава могат да останат до когато искат…

Генчо се връща при бай Георги, при когото нощувал. Разказал за думите на лихваря. А възрастният мъж подскочил от яд:

– Хайде при кмета веднага!

Отиват. Но в това време той е зает. Наранина се врърнали отново. Там чакали по свои проблеми други селяни. Бай Георги поговорил с тях. После го приел и кмета. Тримата, заедно с бирника, се върнали при безмилостния лихвар. След много думи и разправии се решило: Бай Георги да изплати всички полици, които Ванювата майка е дала на лихваря, а в замяна на това, той получава част от нивата и ливадата. Неутешимата майка останала с детето в къщата. Щом се прибрал Генчо от селото разказал на майка си. Тя никога не целувала и не прегръщала децата си, за да не ги разглези. Но този път го възнаградила с нежната си обич.

Генчо имал дарбата да рецитира изразително. Обичал стиховете на Иван Вазов. Викали го на махленските детски забави. Разказвал смешни истории, имитирал градските пияници, на които прислужвал в кръчмата. Имитирал Нено Кукладжията с неговите Рачо и Дешка. На малката му сестра Пенка, която тогава била в първи клас, се приискало да рецитира като брат си. В един запазен спомен от нея тя разказва:

Вечерта, когато си легнахме, промъкнах се до брата и плачешком му казах:

– Батенце, моля те, научи ме да декламирам така хубаво, като теб!

Той ме прегърна, целуна, плясна ме по гърба и отвърна:

– Ах, на батя ученичето!Аз ще го уча, а то за всичко ще ме слуша.

Сутринта, още не бях се събудила, когато брат ми ме дръпна за носа викайки:

– Хайде, слънце, ставай! Вече съмна! Работа ни чака – стихове да учим!

 Спеше ми се, обърнах се на другата страна и сърдито извиках:

– Мамо ма, кажи на батя да не ми дърпа носа!

Мама, която вече отдавна тъчеше, се усмихна и каза на брата Генчо:

– Защо ù държиш нослето? За да стане дълго като човка ли? По-добре ù дръпни косата, че да стане дъъъълга, дъъъъълга чак до земята!

Брат ми ме дръпна за косата, за да стана, но аз се престорих, че не разбирам, завих се през глава и казах:

– Я се махай! Сега не ми се учи, а ми се спи и ще спя!

Брат ми се обърна към мама и с висок глас, за да чуя я запита:

– Мамо, защо нашето малчуганче е толкова мързеливо? Снощи само ме моли да го уча да декламира, а сега го мързи да стане. Ще го наричам вече не малчуганче, а мързеланче.

– Прав си, синко! – каза мама – Сега, наместо да го закачаш, като мой помощник, побързай да ми насучиш масури, че вече ги привършвам.

Брат ми отговори:

– Масурите сега ще бъдат готови, но най напред ще попитам завитата през глава мързелана, защо децата ù викат БЕЗЗЪБА БАБА? Ако е забравила, ще ù припомня. Ако онзи ден не беше я домързяло, а бе донесла вода, ти щеше да месиш топъл хляб и вечерта нямаше да ядем сухият, от който тя си счупи зъба.

Като слушах, слушах, как брата приказва, изведнъж скочих от леглото и отидох при мама с думите:

– Мамо, кажи на батя, че искам вече да почна да уча да декламирам!

Брат ми, който беше завъртял чекръка, каза:

– Иди, донеси прясна водица! Измий се и чак тогава ще се хванем!

Първият урок започна със стихотворението:

Гъбки бели като зъбки,

где сте ми никнали?

Хе-е-е-е там зад гората,

Мн-н-н-о-о-го далече….

За да зауча стихотворението, трябваше да повтарям всяка дума, която казваше брат ми. Това ми омръзна. Мръщех се и не исках повече да декламирам. Брат ми ме дърпаше за косата, която се развяваше като метличка, сплете я, и започваше да пее:

Косичке ли, косичке.

Ти хубава метличке,

Я мързела у наша мързелана измети

И да се труди я научи!

В отговор на неговата песен аз виках: „нема, нема, нема да повтарям” и изтичвах при мама.

Веднага брат ми започна още по-весело друга песен:

Я виж, мамо, я виж, наша мързелана,

Гдето я мързи мамо, гдето я мързи

Два стиха да научи мамо, два стиха да научи…

Сгушила съм се в мама, която тихичко ми повтаря:

Научи го ма, та да не ти се подиграват!

На батя ми Генчо казваше:

– Генчо, защо казваш, че сестричката ти е мързелива?Ето, тя почва да го учи…

Ще почна наистина да уча стихотворения, но не за гъбките, а такива каквито той декламира пред гостите и за които го целуваха… Хубавата батьова усмивка озари лицето му и той кротичко каза:

– Добре, и такива стихотворения ще те науча, но най-напред научи това, с което сме започнали! Нали знаеш, че който много бърза, далеч не отива.

След като научих стихотворението, започваше репетицията. Брат ми ме накара да се скрия зад пердето на прозореца, което трябваше да служи като завеса, която се отваряше и затваряше с привързани към него връвчици. Брат ми даваше сигнал за почване чрез удряне на една вилица у една лъжица. Завесата се вдигаше. Покланях се и започвах да декламирам. Някои неща повтарях много пъти, докато ги кажех така както трябва.

Така с упорит труд и постоянство брат ми ме научи да декламирам, поощряван от благата и сърдечна усмивка на нашата майка. Вероятно така, около малката му сестра, се раждат първите стихотворения на Ран Босилек за деца.

Като ученик в осми клас бъдещият Ран Босилек помага в метеорологичните наблюдения, които се правят в Априловската гимназия. Участва и в съществуващия към нея литературен кръжок. Наред с книгите на световните и български класици, там се разглеждат произведенията на Маркс и Енгелс. Поради това, училищната управа забранява съществуването на кръжока. Момчетата и момичетата се вълнуват от новите идеи, които навлизат в страната. Събиранията им често стават в  къщата на Негенцови.

През 1904 г. Генчо Негенцов завършва гимназия. Назначен е като първоначален учител в „Падалското училище“. Освен на преподаването се отдава и на читалищна дейност. С няколко свои приятели създават музикално-театрална група. Искат да закупят богата литература за селските читалища, но трябват средства. Организират представления, за да съберат някой лев за книги. Генчо Негенцов и Райна Ангелова, която също е учителка, са суфльори в постановките. В Габрово в Народния дом представят пиесата „Чест“ от Зудерман. Също „Към звездите“ от Леонид Андреев. И в двете, бъдещият автор на „Родна реч“ е артист. По-късно театралната група е на сцена в габровско село с „Иванко“. Отрудените хора са впечатлени от представлението и за благодарност правят народна трапеза. Малко габровци знаят, че учителят Генчо Негенцов с членове на читалище „Априлов-Палаузов“ създават фонд „Постройка на читалищна сграда“. Той също помага, за да го има днес театър „Рачо Стоянов“. За набиране на средства се представя пиесата „Фалименто“ от Бьорнсон, която се играе както в града, така и в Севлиево и селата. Натрупаните пари в читалищната каса не стигат. Той събира доброволни средства.

През 1910 г. Ран Босилек напуска Габрово. Отива в София, където се записва студент по славянска филология. После ще стане доктор по правни науки. Но никога юристът в него няма да победи писателя… През 1925 г. ще излезе първата му стихосбирка „Чик-чирик“. Ще последват още много книги. Този сладкодумен тълкуватал на народното творчество, поет, белетрист, редактор, съставител на читанки и христоматии, преводач винаги ще ни завръща към „детския остров“.

Кой може да забрави честитите дни на своето детство? Детските очички, за които всичко е ново, всичко е хубаво, изпълнено с живот, виждат наяве приказния свят на чаровните сънища. За тия очички чепатата тояга е крилат кон, тъмното и прашно ъгълче под масата – царски дворец, а слънцето – чудноват великан, когото слънчева майка не може да насити с двете пещи хляб. Детето не знае още бодливите прегради на времето и пространството, нито тежките окови на невъзможното. То притежава вълшебния килим, от който всичко се вижда и с който навсякъде се отива.

***

През целия живот на Ран Босилек, с цялата си любов и всеотдайност, до него е най-малката му сестра Пенка. Обича го повече от себе си. Посвещава живота си, за да популяризира творчеството му. И името. Тя е родена на 24 юли 1881 г., завършила е гимназия в Търново.Още докато е ученичка, през лятото на 1904 г., заедно с брат си Генчо, прави в село Негенците детски ръкописен вестник „Смях“. След гимназията става учителка в село Бяло поле. После е служителка в Метерологичната станция в София. През това време учи физика в Софийски университет. Учителства във Враца, Севлиево и София. По време на Балканската война през 1912 г. е учителка в село Люти дол. Щедрото ù сърце дълги години подкрепя финансово децата на починалата ù сестра Цанка и живее с тяхната обич.

Тази дребничка и нежна жена, малко преди да отиде в старчески дом, пише до габровския краевед Илия Габровски, през август 1970 г., че с бюрото и библиотеката на брат си ще се раздели, когато отиде при него… И наистина само няколко дни преди смъртта си (на 13 септември 1970 г.) подарява на училище „Ран Босилек“ в Габрово бюрото, стола, библиотечния шкаф и мастилницата на писателя. На габровци дарява родословно дърво на големия Негенцов род. Помага за възстановяване в скица родната къща на писателя. А, когато габровци през 1960 г. наричат с името на Ран Босилек детска градина „Балкан“ умилението и радостта ù са безмерни. Подарява на децата портрет на своя брат и албум със семейни снимки. На библиотека „Априлов-Палаузов“ дарява своя ръкопис „Библиография на Ран Босилек” и „Спомени за моя брат“. В залеза на своя живот пише писма до училище „Васил Левски“, в което някога е учил писателя. Кореспондира с Падалското училище, в което той е бил учител и е написал първото си стихотворение. Среща се с деца от училище „Ран Босилек“. За годишнини от смъртта на брат си, за други празници, изпраща на хлапетата анонимно бонбони и бисквити, подаръци и книги.

Бюрото на Ран Босилек от софийския му дом

Бог не я дарява с деца. Тя е искрено-всеотдайна към чуждите… Умее да обича като своя брат:

“Той обичаше всички и всичко. Смисълът на неговия живот бе да създава само радост и щастие на окръжаващите го, макар, че не всякога и всичко в неговия живот е бивало тъй както трябва. Чудна душа имаше той. Силна вяра в хубавото и доброто цареше в нея. Никой и нищо не бе в състояние да разколебае тази му вяра –  пише тя на Илия Габровски през януари 1960 г.

Пенка има тъжна съдба. Остава единствена от петте деца на семейството Негенцови. Христо е професор по педагогика. Никола е метеоролог. Генчо е юрист по образование. А сестра ù Цанка е учителка. Нейният любим брат завинаги остава писателят Ран Босилек. На 5 декември 1962 г. споделя в писмо до Илия Габровски:

… Ще Ви разправя едно епизодче из моя живот като 10-12 год. дете. Бях ученичка в прогимназията. Предаваше ни по български език Илиев. Изглежда, беше му хрумнало да види, кои от неговите ученици имат склонност към поезия и ни застави да напишем по едно стихотворение за пролетта. Като седнах у дома да съчинявам, разбрах, че нищо няма да излезе и се разплаках. За да няма плач, бати ми Генчо, седна до мене и почна да ме разпитва. Ще сме ходили в неделя сутринта с батя си Христа. Разправих му, че сме ходили на Йонковото, че слънцето ни е огряло на голямата купчина, че бати ми Христо щял да ме бие, когато съм нагазила в поточето образувано от изворчето, което се намира в дола от другата страна на купчината камъни и пр. Тогава бати ми Генчо каза – стихотворението е готово. Пиши!

Слънце грей

и пилей

радост вред.

А поточи

кат клокочи

кани нас.

Радостта ми, че и аз имам стихотворение бе голяма. Сутринта, когато Илиев влиза в час, аз с тържествеността на едно самонадеяно хлапе му подадох стихотворението. Можете да си представите какво изпитах, когато ми каза, че това не е никакво стихотворение. Връщам се в къщи и още от вратата почвам да се карам на батя. Тогава мама разбра, че съм искала да измамя учителя си. Когато седнахме да се храним, разговора бе все върху темата, че който има кураж да представи било в училище, било в обществото чужда работа като своя, никога не може да стане човек – богаташ да, но не и човек. За момента – само може да се заблуди околния свят и не след дълго да потъне.

Даваше ни пример – синовете на Ив. Сердарев и Пеню Велков, които имаха дипломи, защото имаха пари и ги бяха купили, но знания никакви. Тези, които са се явили на изпит вместо тях (по сведения на Георги Сердарев и Велко Пенчов) са били станали големи величини в областта на науката. Изобщо много приказки ни изприказва тогава майка ни, в правотата на които живота ме увери и които често повтарях на моите ученици.

Времената са други. Всеки ученик може да представи чужд текст за свой. Обикновено откраднат от интернет. Плагиатството в училище дори се поощрява. Измамата в целия ни живот стана нещо обичайно. Забравихме, че това се облага с тежък данък. Този на невежеството и страха. Нали малко хора днес се стремят да бъдат човеци…? Искат да търкалят едри монети пред себе си…Забравили, че парите, към които протягат ръка са средство за поробване…

***

Пенка Негенцова никога не минава под венчило. Но една закъсняла любов почуква на вратата ù, когато е на 84 години. Тя е с габровския краевед Илия Габровски, който посвещава живота си в събиране и изследване историята на Габрово. Вероятно от друг свят, тази любов ù изпраща нейния брат Генчо. Той е още жив и здрав, когато се е тревожи за нейните предстоящи самотни старини.

 Повод за запознанството между Илия и Пенка е творчеството на Ран Босилек, спомените ù за писателя и Габрово. Една голяма кореспонденция, с над сто писма, между двамата е запазена в Държавния архив в града. В едно от тях Негенцова му пише за големия пожар, който изпепелява родната им къща. … Била съм едва на 2 г., когато адвокат Воцки по мошенически начин е купил нашата къща и изхвърлил дрехите ни на улицата, а заедно с тях и нас децата. Били сме прибрани от комшийката ни – Стрина Слава Досева, чиято къща е била точно на мегдана – до тази на Стомонякови. Тази къща си спомням добре, защото в нея съм била близо до 5 годишната си възраст. Предполагам, че именно тази къща споменава брат ми Генчо в стихотворението си. Макар и малък 5-6 годишен, след като е преживял ужаса при изпъждането ни на улицата /аз смътно си спомням как сестра ми Цонка, седнала до голямата ракла турена до вратата на дюгяна – плачеше, разбра напълно какво значат майчина грижа и милувка/.

След известно време Воцки препродава нашата къща на Генчо Бакалина. Но през една есенна нощ на 1904 г. се запалва дюкяна на Генча Бакалина. Пожарът се разраства доста силно и тогава именно изгаря къщата, в която се е родил моя брат и в която е живял до петата си годишна възраст.

Стринката на писателя – Слава Досева, за която пише Негенцова, е една изключителна габровка, която баща ù решил да омъжи за златни жълтици. Вечерта отчаяното момиче си отрязва плитките, които вшива в антерията си, нахлузва потури, опасва пояс и преоблечена като момче избягва от дома си. Слугува и чиракува. Докато един ден я хванали. Пак облякла сукман и бяла риза. Дори се оженила. След години заминава за Америка с двамата си сина. Преди да напусне Габрово си взела сбогом с всички роднини и комшии. Повикала и семейство Негенцови, които тъгували за нея. Освен роднини, те били и съседи. Пенка разказва на Габровски за последните дни на стринка си Слава в родното Габрово. Продала целия си имот и повече никога не се завърнала. Починала през 1919 г. Задушила се от светилен газ.

От кореспонденцията между Габровски и Негенцова се вижда, че това е любов изпълнена с грижа и на двамата един към друг, надхвърлили възрастта на страстите. Той е безмерно романтичен и я нарича в писмата си Негин Анен. Тя – хладно рационална и увлечена в общата им работа. Прати, моля ти се, сантименталността си из пустите гори Телилейски, за да запазиш по този начин другарството, което тъй умело знае да радва и успокоява, безпощадна е сестрата на Ран Босилек.

Неговите писма напомнят далечни времена изпълнени с искреност и чистота, нежност и обич. В едно от тях Габровски пише най-отгоре на листа: Докато има на света Пенка Негенцова животът ми има смисъл, цел и съдържание. Бъди благословена! Живей дълго, дълго за моя любов и радост, сътрудничество и грижовност. Писмото продължава:

Скъпа моя обич ненагледна, целувам топлата ти неуморна десница, която цял ден от 8 ½ ч. до 7 ½ ч. вечерта на 29 март писа за мене, за родно Габрово. Целувам лявата ти нескверна девича гръд и заедно с това голямото ти велико сърце под нея, която управлява тая десница, за да преписва в глад и жега без да почива. То писа, макар и уморено от годините само защото обича, безкрайно ме обича.

Прекланям се пред твоя безсмъртен дух, който предпочете пред спокойствието, глада пред духовната наслада. Ти моя любов победи с твоите дела не само моята любов, която пред твоята излезе една песъчинка, но и д-р Никола Михов, който към обич към книгата бе заключен от слугата на Лондонската библиотека, който го не видял заровен от планина от книги. Само жена, която ме повече обича от себе си, може да направи тоя подвиг подобен на д-р Михов. Да, той страда, работи цял живот и остана самотен. Забрави да се ожени, защото любовта му към книгата беше по-голяма от тая към жената.

Той си замина, днес е вече прах, може би без паметник, но остави едно име 4 десятки томове, от които поколенията ще се насочат към значението от неговият непресъхващ извор. Но ти моя обич, ще оставиш името си не на Родината, но в моя несретен живот, в моето сърце. И аз винаги ще шепткя твоето свято име и ще благославям твоята обич, твоето дело и твоята помощ. Зад всеки написан мой ред стоиш ти безименната, непознатата за други, моя вдъхновител /Неген/цова/ Пен/к/а, четено обратно. Какво бих бил аз без тебе?

Нищо!

Под твоята любов отначало приятелска, после сестринска, а сега девича, аз изразих и сега живея…

Ти искаш монограма на моята любов – окото да не рисувам в писмата си. Това не мога да сторя. Докато съм на земята това ще правя.

А, когато умра, тоя герб на сърцето ми ще живее през вековете, защото е написан на каменното сърце, което ти изпратих. То нека бъде и в ковчега ти вместо кръст. Ако не искаш, зарови го приживе в гроба на майка си с думите:”Един човек, макар и на старини ме обичаше и неговата обич по-голяма, по-свята и от първата ми обич…“ И поколенията ще намерят това каменно сърце, за да говори за моето и твоето физически изгубено сърце.

Писмото е с дата 2 април 1965 г.

Под влияние на изследвача на габровската история, Пенка става вегетарианка. Той се грижи в софийската ù квартира  да има орехи, пресни и сушени балкански плодове и зеленчуци: Драги Илия, лятос, когато получих големия колет с картината, цветята и множеството зимнина, изказах благодарността си само за първите две. За останалите изказвам благодарността си едва сега, защото сега им опитах сладостта. Оня ден си варих кисело зеле и му поставих от сухите чушки. Стана чудесно. Три пъти съм варила коприва и веднъж лобода. Копривата – с орехи, а лободата с кисело мляко бяха доста апетитни. Утре ще си сготвя коприва с девисил. Такова ядене до сега не съм яла, но предполагам, че ще бъде вкусно – пише тя на 12 януари 1968 г. Вероятно в края на живота си Пенка Негенцова е позабравила старата габровска кухня характерна с уханията на подправки – тарос, девисил, мащерка, азмацук, кокоша мерудия, сминдух, киселица или тригя. Както и балкански ястия. Но Габровски в писмата си, наред с общите им исторически търсения, ù дава напътствия как да се храни здравословно. Тя го съветва да маже болните си очи с мед.

Пенка Негенцова всеотдайно помага на Габровски през годините на техните искрени отношения. Той живее край Янтра, останал е вдовец, с двама сина. Тя живее сама на квартира в София, но не е самотна. Често прави исторически справки за него в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ и в различни музеи. Среща се със стари габровци изселили се в столицата, за да му изпраща информация за личности като Райчо Каролев, Иван Гюзелев, д-р Никола Михов и др., както и за техни наследници. Малко преди смъртта си обещава на Габровски заедно с Петър Лунгов да фотографират паметници на заслужили габровци в столичните гробища. Бог отнася душата ù. Това е единственото обещание, което не изпълнява пред Илия Габровски.

През времето на кореспонденцията им, писателят и човекът Ран Босилек, е светъл образ в писмата им. В едно от тях Пенка отново пише спомени на Габровски за своя скъп брат. За някакъв пожар избухнал в махалата на Коледни заговезни, неизвестно през коя година:

…Току що бяхме се върнали от лелини си, дето бяхме ходили да заговяваме и си бяхме легнали, още не заспали, мама се приближи до нас и каза: Ставайте деца, някъде нещо гори! Мирише много на изгоряло!Не изказала още тези думи, зад покрива на буля Димовица Фурнаджийката се появи пламък. Братята и момчетат, които живееха у нас, се разтичаха из улицата да будят комшиите и да отидат на мегдана, за да вземат помпата, която се намираше в една дървена барака зад чешмата и да гасят пожара, уви, маркучът на помпата  – спукан. Те почват да гасят с вода, която с менци и кофи им носеха от реката и чешмата. Възрастните видяха, че при такова гасене, наместо огънят да намалее, той се разраства, а пожарната още не беше дошла, впуснаха се да викат пожарната и да кажат да се бият църковните камбани. През това време младежите, между които и моите братя Генчо и Колю, се качиха на покрива на къщата на Генчо Бакалина, за да могат по-лесно от там да плискат вода върху пламъците, без да подозират, че в магазина под тях има складиран газ. Когато пожара обхвана и къщата на Генчо Бакалина, някой се развика, че в магазина има газ. Младежта побърза да напусне покрива, но една неочаквана огнена струя опърля косите и очите на някой от тях, между които бе и брат ми Генчо. От възпаление на очите, вследствие на това, той страда до 1913 г., когато замина за Брюксел. Там един лекар, баща на детето, на което той преподавал аритметика, му оздравил очите.

Пожарът се разшири и обхвана къщата на Иван Рачев – началото на насрещния ред, на който бе нашата къща. Брат ми Генчо запъхтян, без палто, със скъсан ръкав на ризата, профуча като фурия през двора и извика на мама:Мамо, остави всичко! Викай другарите, за да спасим книгите. Това е нашето богатство.

Паметната плоча в Габрово

Другите пристигнаха. Едни се качиха при брата и хвърляха книгите през прозорците, а другите – опънали черга, събират книгите. След като събраха всички книги, някои от другарите на братята ми, взеха да ги носят у братовчед ни, а брат ми, като мишки се покатериха по перваза на Грудовата къща и се вмъкнаха в кабинета на Бона Лунгов от дето почнаха да изхвърлят книгите му на двора. Другарите им, които бяха на двора, събраха книгите в две черги и ги занесоха при нашите. След това, всички отново отидоха да помагат, да гасят пожара. Постъпките на моите братя и техните другари ме караха да разбера, каква ценност представляват книгите…

Пожарът оживява пред очите ми в тъмната вечер и осветява мислите ми. Който може да гори, не се страхува, че ще му пари в огъня… – прочетох скоро в моите книги.

Последната липа, която беше жива до скоро, от стихотворението „Родна стряха“ някой безмилостно отсече.

© д-р Мирела Костадинова

 

error: Свържете се с нас.