Да живееш във и чрез словото

Spread the love

Преди двадесет и две години издателството на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ допринесе за появата на книга, която се превърна в литературоведско събитие. След повече от половин столетие мълчание нашето литературознание и литературна история в лицето на Живка Симова пак заговори за  Евгения Марс и за  Клуба на българските писателки в първото и единствено досега изследване за живота и дейността на Е. Марс – „Обичана и отричана“.

Възкресени бяха писателските личности на Санда Йовчева – около името и творчеството ù и досега има малко информация; Яна Язова – благодарение усилията на Петър Величков всичко от черновите ù се издаде; Фани Попова-Мутафова – най-продуктивната преди 1944 г. (с цели 35 книги!); Ана Карима – скандална и днес; Анна Каменова – естет от европейско ниво; Жана Николова-Гълъбова – германист, есеист, преводач, платила жестока цена след 1944 г. Разнопосочен е интересът на Ж. Симова към случващото се в културата, образованието и литературата ни. Няма значение жанрът – публицистичен, критически или поетичен, тя успява да извае от и със словото траен, вълнуващ фрагмент, част от националния литературен монумент на нашето съвремие. Изкусена е и от Атанас Далчев като разкрива вдъхновено и задълбочено загадката на този мистик. Живка Симова в ролята си на изследовател предлага да се разгледа трагичното и религиозно чистото в творби като „Родина“, „Молитва“ и от там да се пристъпи към осмисляне на светлината в „Прозорец“ (1926). Приказното, по детски чистото и непосредственото в лириката на Далчев сякаш е останало на заден план в образователната програма. В резултат – налагат се клишетата за диаболичното в неговата лирика. А виталитетът, фантазното, френският привкус – остават сякаш невидими. Музикалният прочит за страстта на хамалина от „Любов“ остава периметър само на музикант какъвто е Любомир Пипков – самобитно българското се слива с европейско-модерното от 20-те и 30-те години на ХХ век и се постига, достига странната мелодика в лирическия жест на Далчев.

Евгения Марс

Ще ми се да се върна към „Обичана и отричана” – книга-явление в нашето литературоведско битие. Не само заради професионалния прочит-възкресение на фигурата Евгения Бончева Елмазова. Ала и заради представянето на нейния обществен и писателски облик. Да, тя пише разкази, тя създава театрални драми, поставяни на сцената на народния театър под погледа на Патриарха. Ала тя следва онзи възрожденски устрем, предаден ù сякаш от него лично да търси, усеща и съгражда българското по подражание на зрящия слепец Йоцо. И тя го прави.

Преди девет десетилетия тя редактира и само-издава впечатляващия сборник „Полувековна България“, където с екип от интелектуалци успява да съгради европейско-националния облик на укрепващата ни държава в културен и институционален план. (Статии пишат личности и учени от ранга на: Стилян Чилингиров, Санда Йовчева, Теодора Пейкова, митрополит Стефан, проф. Христо Вакарелски, проф. Димитър Хаджигеоргиев, проф. Богдан Филов, проф. Петко Стайнов, проф. Петко Наумов, Ст. Л. Костов, проф. Михаил Арнаудов, проф. В. Владикин, Петър Динев, Христо Бразицов. Общият размер на обема е над 400  страници. Изданието е луксозно, с множество илюстрации). Днес имаме дигитален формат на изданието и можем да го разглеждаме подробно. Ала преди 22 години, когато се появява книгата „Обичана и отричана“, томът е библиографска и библиофилска рядкост, истинско съкровище. Изненадан съм, че за сумата от около стотина лева може да се закупи от сайт като „Книжен пазар“, примерно.

Живка Симова
Живка Симова

Живка Симова стъпка по стъпка „с почит към факта и с добронамереност“ извайва образа на Евгения Марс – макар да има съдебен спор с Ана Карима, Вазовата вдъхновителка се помни и като една от учредителките на Клуба на българските писателки и повече от 6 години е негова председателка. Поканени са и други авторитетни интелектуалки от онази епоха – Евгения Димитрова[1] – авторката на женски психологически романи и разкази, родени между Балканската и Първата световна война; Лидия Шишманова – есеистка, полемистка и преводачка, достойна спътница на проф. Иван Шишманов. По нейна инициатива, подкрепяна безрезервно от преданата Санда Йовчева, Вера Бояджиева[2], Багряна, Дора Габе, успява да осъществи две поредни издания на представителния и манифестен сборник „СНОП“ (1934/ 1937) – където около 20 пишещи жени демонстрират творческо майсторство и устрем женското да се впише в общонационално литературното. Това е реално и една от целите на Клуба.

Творческият облик на Е. Марс се развива в протежение на три пълни десетилетия. Най-любим остава жанрът на разказа – оставя няколко сборника, които и днес не са загубили очарованието си: „Белите нарциси“, „Човекът в дрипи“. Сравнени тези късни опуси с ранните от 1906 и 1909 „Из живота“ и „Лунна нощ“, разкриват израстването на писателката. Зрелите ù книги доказват, че обвиненията „тези разкази имат за автор мустаци“ (Антон Страшимиров/Ана Карима) реално остават безпочвени, тъй като Иван Вазов вече е покойник, когато неговата муза разгръща в пълен блясък дарованието си.

„Обичана и отричана“ е модерен тип критическа книга. Това не е само очерк, това не е само биография, това не е само анализ на художествени текстове. Това е пълнокръвен литературоведски труд, наследяващ традициите, оформили се от доц. д-р Людмила Малинова, от проф. Ирен Иванчева, а сетне продължени от водещите имена в съвременния феминистки дискурс: проф. Миглена Николчина, проф. Красимира Даскалова, проф. Милена Кирова, проф. Албена Вачева, проф. Амелия Личева. Смело можем да заявим, че Живка Симова заема едно не само водещо, ала и средищно, централно място сред тези, които утвърдиха понятията женска литература, женски почерк, женско писане. Един опит, предприет някога от 90-годишната днес проф. Милена Цанева, дал плодотворен резултат – действително тя се оказа майка, чиито усилия дадоха резултата (перифразирам поздравителното писмо на Ив. Вазов до А. Карима по повод честването ù през 1921 г.).

Преди няколко години благодарение на ИК „Труд” и не без намесата на журналистката Елиана Митова се появи сборник, представящ  част от творческия облик (разкази, драмата „Магда“, пътеписи, есета, интервюта) на Евгения Марс. Предговорът-послание „Нека паметта за първите да ни свързва, а не – разделя!” може да се приеме като символично продължение на изследователския труд на Ж.Симова. И така – от журналистиката, през литературната история и неизменната просвещенска мисия – учителството, от 2000 г. насам в творческия  свят на Ж. Симова доминиращо място заема поезията. Тогава са появява „изненадващо свежия поетически дебют“ „Приют за мълчания“ (М. Кирова).        

Втората стихосбирка излиза след десетина години – „Диези и бемоли” – дело е на издателство Жанет 45. Сега е на път да се роди и трета – пак така – през десет годни. Спомням си някога в творческата работилница на проф. Симеон Янев голямата Валентина Радинска така ни учеше: „добрата стихосбирка се ражда за десетина години“, за да се натрупа мълчанието, за да кристализират думите, за да стане мисълта философска и дълбока. Това се открива в „Диези и бемоли“ и вярвам, че ще се разгърне с пълна сила в бъдещата трета стихосбирка.

Човекът на словото живее и съществува чрез словото и във него. Живе, Бъди!

Нужно пояснение: предложеният текст не беше отпечатан никъде. Имахме среща с Живка Симова в началото на м. март 2020-та в едно от емблематичните кафенета, помещаващи се на централната улица „Шишман”, ала скоро след това бяхме сковани от пандемичната обстановка, я чиято прегръдка се намираме и сега – година по-късно. Живка Симова обаче заслужава да бъде почетена. И за това реших, макар и със закъснение, да я приветствам! Пък да се надяваме, че следващият й юбилей ще бъде отбелязан подобаващо – живот и здраве да е и Бог да е милостив!

Бележки:

[1] За пръв път нашето литературознание насочи поглед към забравената Евгения Димитрова именно чрез книгата на Ж. Симова. Едва след две десетилетия в лицето на проф. Милена Кирова и моя милост (П. М.) тази наша писателка първожрица получи някаква реабилитация.

[2] Две литературни дами се крият зад това име – едната е Вера Бояджиева (1903 – 1958), а другата е Вера Бояджиева-Фол (1893 – 1989).

© Петър Михайлов

error: Свържете се с нас.