Д-р Малина Димитрова: „Книгата е двигател на историята“
Малина Димитрова защитава докторска дисертация през 2015 г към Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Климент Охридски“. Има научни изследвания посветени на историята на книгата, академичното и университетско книгоиздаване, издателските и маркетинговите стратегии в книгоиздаването и книгоразпространението. За работата ѝ и света на книгите разговаряме в един дъждовен ден в началото на май.
Д-р Димитрова, целият Ви живот е посветен на книгите. Какво преживявате, когато се докоснете до тях?
Зависи в каква роля съм, когато хвана книгата. Тя е феномен и понякога неочаквано разкрива и отношението на хората към нея. Преди двадесет години работех в книжарница, а веднага след това се започнах работа в издателството на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, работата ми беше пряко свързана с разпространението и рекламата на книгите. Та, в тези периоди от професионалния ми път книгата за мен беше основно стока. Тогава се фокусирах върху спецификата ѝ като пазарен продукт. Май Ви изненадах. Сещам се за една статия на проф. К. Гълъбов от 1927 г., посветена на издателите и пазара на книгата, в която той предава разговора си по тези въпроси с „директорът на една група сдружени германски книгоиздателства” и реагира така, както Вие преди малко. Ще цитирам: В този разговор аз чувствах нещо светотатствено. Чужденецът говореше за книгата тъй, както се приказва от търговци за сол, сапун, газ, а ние сме свикнали да гледаме иначе на нея и се възмущаваме скрито в себе си, когато ни кажат, че тя е подчинена на същите закони, на които се подчинява и търговията на „артикули“.
Искам да подчертая, че книгата винаги е била не само продукт на духовно творчество, но и резултат на материално производство. Тя е с двойствен културно-пазарен характер. В тази връзка ще кажа, че има и редица решения на Съвета на ЕС и резолюции, в които се признава двойственият характер на книгите като носители на културна стойност и като стоки. Нужно е, обаче, балансиране на отношението към културните и икономическите аспекти на книгите.
На книгата-стока посветих около 15 години. Тя е различна от интелектуалната същност на книгата като културна ценност. Книгата-стока притежава различни характеристики, допълващи основните ѝ функции. Подчинена на икономически закони книгата се трансформира в предмет на покупко-продажба, който има своя цена. Притежава ценности, които могат да задоволят желанията на определена група потребителите и представлява ценност за тях. Книгата-стока има собствени визия, история и типологически признаци, отличаващи я от всички останали пазарни продукти. Поддава се на остри конкурентни взаимоотношения, но тук вече говорим за бизнес.
Не случайно насочвам разговора ни към това лице на книгата, защото същността ѝ като пазарен продукт сякаш се игнорира. При оценката на множеството прояви на феномена книга, повечето изследователи са единодушни в признаването на книгата като средство за съхраняване и предаване на информация във времето и пространството, което отразява натрупания цивилизационен опит, но в същото време не говорят за възприемането на книгата като деликатен интелектуален продукт, който чрез тиражиране в много екземпляри вече се подчинява на пазарни отношения. Малцина сме теоретиците в областта на книгоиздаването, които се опитваме да обясним, че книгоиздаването не е маргиналия, че благодарение на издателя литературното произведение придобива публичност, съответно широка достъпност, което от своя страна популяризира или професионализира авторовата личност. Тя излиза от анонимност, превръща се в значима социокултурна фигура. Книжния пазар пък има институционален характер и е мястото, където книгата претърпява процеса на трансформация се легитимира.
Вие сте работила в няколко университетски библиотеки, включително и в тази на Софийски университет. С какво Ви вдъхновява тази работа?
Всъщност в две – на СУ и в момента на ВТУ. Може би се очертава интересна тенденция – през няколко години да се завръщам в един от двата града и да сменям абревиетурите. Сега – сериозно. В Библиотеката на Софийския университет бях началник отдел „Координация и връзки с обществеността”. В библиотеката на ВТУ се занимавам с дигитализация. Естеството на работата е доста различно. Структурата и фондовете – също. Но без значение от естеството на дейностите, работата в библиотеката и равносилна на ежедневно надграждане на знанията и достъп до информация. Вдъхновяващо е! Тъжното е, че днес обществото ни се отнася с пренебрежение към библиотеките. А те са част от културната памет. Ако не ги оценяваме, това означава, че ние не оценяваме подобаващо културата и натрупаната мъдрост.
Знаете ли защо библиотеката на Софийския университет ме плени? Читалните бяха пълни. Ето Ви още една причина за вдъхновение. По време на сесията студентите изчакваха за свободно място. Прекарваха по 10 и повече часа при нас. Работното ни време беше от 8.00 до 23.00 ч. от понеделник до събота. Интересно е да кажа, че разчупихме стереотипа на работа с читателите. А най-хубавото е, че все още поддържаме връзка с тези читатели.
Вдъхновението идва също от богатия фонд, който неведнъж ме е провокирал и ми е предоставял възможност за изследване. Историята на самата библиотека също е основание вдъхновение. Може би ще е интересно за вашите читатели да щрихирам историята библиотеката на Софийски университет. Нейни основоположници са Александър Теодоров-Балан – първия ректор, акад. Стоян Аргиров – първия директор на библиотеката и Любомир Милетич – първия библиотекар. През 1906 г. се обявява международен конкурс за построяването на сграда на Университета. Спечелва го френският архитект Бреасон, който прави и първия проект за сграда на библиотеката. Известен е като проекта „Библия”. Намеренията са да бъде построена двуетажна сграда в двора на царския манеж на ул. „Шипка”, но решението е отменено и е наредено на Бреасон да приспособи последния етаж на Ректората за библиотека. Едва през 1931 г. усилията на акад. Стоян Аргиров довеждат до нов конкурс. Започва строежът на първата специализирана библиотечна сграда в България по проект на известните архитекти Ив. Васильов и Д. Цолов. Използвани са средства от дарението на братята Евлоги и Христо Георгиеви. Сградата с двете лъвчета, както е известна, е открита през 1934 г. Всъщност, те са елемент от неосъществения проект на Бреасон. В неговия план те са пред сградата на ректората. Сградата на Университетската библиотека повтаря архитектурата на Ректората – архитектите са търсили приемственост. Каталожната зала например е във формата на овал, която кореспондира с овалната форма на Аулата. В самата конструкция се показва връзката между двете сгради. През 70-те години на 20-тия век сградата е обявена за културен и архитектурен паметник.
Кои са темите, които Ви вълнуват като изследовател на книги?
Две напълно противоположни (на пръв поглед) сфери – история на книгата и маркетинг на книгата. Практическият ми опит предопредели и научните ми интереси в областта на книгоиздаването, историята на книгата, маркетинга и рекламата на книгата. Историята на книгата като научна дисциплина е сравнително нова. Възниква през 50-те години на XX в. във Франция и се опитва да очертае модела на двойствения културно-пазарен характер на книгите през дълъг времеви интервал. Разбира се, обект изследване става и литературния вкус на обикновения читател. Историкът на книгата я приема като двигател на историята. Той проследява процеса в неговата цялост, който включва всички звена в създаването на книгата, а също и неговата връзка с различните икономически, социални, политически и културни системи. И не на последно място изследва как е била четена, какъв ефект е произвеждала. Богата и разнообразна област за проучване и ако искаме историята на българската литература и култура да не бъде фрагментирана, то трябва ѝ да обърнем внимание. Не рядко се случва на книгоиздаването и историята на книгата да се гледа като на периферни области на хуманитаристиката, но това съвсем не може да бъде аргумент за премълчаване участието и приноса на издателите в развитието на литературата и културата. Чрез художествената си продукция издателите влияят върху културната социодинамика на цялото общество, проектират литературното ни наследство.
Смятам, че книгоиздаването е документално свидетелство за културните процеси, което със своята дуалност има водеща роля в процесите на популяризиране конкретно на българската литература и институционализиране на автора в контекста на културно-историческото ни наследство.
В своите научни дирения в историята на българската книга се опитвам да систематизирам наличните факти и във вид на взаимно допълващи се свидетелства да реконструирам историята или на опредено издателство, или на интересна издателска поредица, или автор на фона на културно-историческите процеси. Изследователското поле може да бъде разширявано по много начини. В историята на българското книгоиздаване има периоди, наситени с изключителни личности и културни събития. Например темата за пътя на българските класици от първите им самостоятелни издания през цялото многообразие на нови издания е неизследвано поле в литературната история. Ориентирана е към проследяване на малко изследвани процеси в историята на книгата. Основен акцент в изследванията ми са издателят и издателството – институцията, която формира у българина съзнанието за класичност в литературата ни, като исторически формирал се социокултурен феномен за откриване, подкрепяне и налагане на стойностни литературни творби.
Що се отнася до маркетинга в книгоиздаването – тук често поглеждам и към съвременното книгоиздаване и книгоразпространение. Вниманието ми е насочено към интересни трансформации, които настъпват под влияние на пазара, промененото поведение на клиентите и новите читателски настроения, спорни издателски проекти или пък спорни дарителски актове.
Коя е най-старата и ценна книга, която сте държала в ръце?
Работата ми в библиотеките ми предостави възможност да държа в ръцете си стари, редки и ценни издания. Когато преди години в Университетската библиотека „Св. Клиент Охридски” подготвяхме изложбата „Среща с книгите на Мара Белчева” се докоснах до първият екземпляр излязъл от печатарската преса и попаднал в ръцете на Пенчо Славейков от поемата му „Кървава песен“. Екземплярът е уникален и поради многобройните поправки, нанесени от ръката на Мара Белчева, които кореспондират с второто поправено издание на поемата, обнародвано през 1919 г. след смъртта на поета, което превръща екземпляра в уникален литературен паметник. На авантитула на книгата Пенчо Славейков е оставил едно изключително емоционално посвещение: „Нека моята мила жена има за другар на чужбина моята песен, първия екземпляр, да го чете и мисли и обича тоя който й го праща. 8/VI 911. Пенчо“.
В личната ѝ библиотека е също така и ценното библиофилско изданието на „Тъй рече Заратустра“ от 1908 г., по което тя прави своя превод през 1915 г. Присъстват и изключително редките преводни издания на произведенията на Алеко Константинов, Пенчо Славейков и Петко Тодоров – „Baj Ganju“, „Koledari“ и „La nozze del sole“. Какво изобилие от ценни издания и то само около подготовката на една изложба!
По повод 125 години от отпечатването на първото самостоятелно издание на „Под игото” подготвихме изложбата „Дългият път на първия български роман”. В процеса на подготовката се докоснах и до ръкописа (който се пази във фонда на Университетската библиотека) на първия превод на немски език на романа „Под игото“, направен от д-р Атанас Димитров от с. Градец, Котленско, живял и творил в края на XIX век, защитил докторат по философия в Йен и за чието издание акад. Михаил Арнаудов предполага, че е издадено в Лайпциг. Пак по същия повод се „срещнах” и с най-ревностния преводач на Вазов на хърватски – д-р Фран Гундрум Ориовчанин. Много е интересно как чуждите преводачи сами са се насочили и какъв интерес са проявили да предадат на своите читатели „пиянството“ на един народ и бляна към свободата, записани в тази уникална книга.
Примерите могат да продължат.
Разкажете ни любопитни факти за история на книгата?
Процесите в българско книгоиздаване са неизследвано поле в литературната история и се оказват интересен подстъп към различните историко-културологични и социално-икономически условия. Около първите издания на класическите ни произведения, около първите им преводи и преводачи има много неясноти. Класическата ни литература е придружена с изключително любопитни истории и личности (известни предимно на изследователите), които дават възможност да добием представа за пътя на българската книга и книгоиздаване. Сега се сещам за една интересна история. Ще ви върна към началото на българското книгопечатане – разказана първо от Васил Златарски, а доста по-късно и от Христо Темелски. Това е историята на самоковската печатница и на нейния основател и притежател, известния български книговезател, книгопродавец и книгоиздател, Никола Карастоянов. Роден е в Самоков около 1778 г. Баща му Карастоян е един от видните самоковски граждани, ползвал се с голяма почит. Карастоян загива в едно сбиване с кърджалиите в дефилето между Самоков и Дупница. Никола става учител в Самоков, Дупница и Сапарево. Оттук получил прозвището даскал. Никола Карастоянов наказвал учениците си с бой и бил отстранен от училищното настоятелство, а учителската му кариера – прекратена. Започнал да се занимава с книговезство, започнал да доставя църковни книги от съседна Сърбия и завързал връзки с тамошните книжари и издатели. При едно от посещенията си в Белград Никола Карастоянов купува на старо малка ръчна печатарска преса. И тук започват грижите му. Без разрешение на властите нито можел да я пренесе в България, нито пък да работи открито с нея. Смел и енергичен той предприел няколко рисковани стъпки, тайно от църковните и държавни власти. Прекарва през границата печатарската преса разглобена на части, като отгоре я затрупва с „машини за чаркове”. В Самоков той тайно я оставя в зимника на своята малка къща. По уверенията на неговите внуци, Иван и Димитър Карастоянови, известните фотографи в София, синове на фотографа и гравьор Анастас Карастоянов, печатницата била донесена в Самоков още през 1828 г.
Историята има продължение, но ще я спра до тук. В обобщение само ще кажа, че историческа фактология се превръща в своеобразно следотърсачество и опит успешно да се разширят границите на културната ни история.
Кои са онези книгоиздатели от историята на България, които Ви впечатляват с предприемчивост и находчивост?
В момента работя с архива на София Юрукова. Разбира се, Софийка е била обект на проучвания от страна на историците на книгата. Ранната ѝ смърт, обаче, митологизира образа ѝ. Изследователите утвърждават личностното ѝ присъствие, както и ролята на „Мозайка от знаменити съвременни романи“, публикациите им уточняват детайли от жизнения ѝ път, както и реалните ѝ приноси в областта на книгоиздаването. При все това, смея да твърдя, че издателската съдба и наследството на Юрукови са непознати в своята пълнота.
Не е оценен влога в духовноисторическо ни поле на продължителя на поредицата, който не просто носи цялата отговорност за успеха и развитието на „Мозайка“, а ще инвестира себе си в утвърждаването ѝ – братът на София – Георги Юруков:
Някои наивни читатели са ми казвали, че като излиза „Мозайка“ 26 години, сигурно работата върви от само себе. Нищо подобно. Уверявам ви, че ако не тикам ежедневно работата си, тя ще спре и ще загине в скоро време. Моят любим баща ми бе казал, че и на челото ми пише: „Мозайка“, до толкова предано съм мислил за списанието.
Тези обстоятелства ме провокираха да се насоча към всичко онова, останало встрани от тяхното внимание и което се пази в архивите и в периодичния печат от 20-ти и 30-те години на 20-я век и което представлява несъмнен интерес за историята на книгата. А имам желание да работя с още няколко лични архива.
В кое историческо време според Вашите наблюдения българинът чете най-много?
Темата е широко дискутирана днес, но не е от днес. Разгърнете литературната периодика от 20-те и 30-те години. Почти всички статии и материали, които ще срещнете там настояват за края на българската книга. Когато в литературния живот се появяват автори като Йовков, Константин Константинов, Добри Немиров, Светослав Минков, Николай Райнов, Ем. Станев, Д. Димов и други, когато книгоиздатели от ранга на Чипев и Паскалев, Игнатов, започват да демонстрират модерно съзнание и ангажимент както към художествената литература, така и към формиране на естетически вкус у читателската аудитория и запълване на културни празнини, тогава цялата тая пъстрота и изобилност е определяна като пустота, бедност и криза. Оказва се, че и тогава книгата, издателите, книжарите, писателите, а също и читателите са в криза. Ив. Ст. Андрейчин ще настоява, че „книжна криза у нас е имало всякога – това не подлежи на спор. Но също не подлежи на спор и това, че сега тя е най-силна.” Никола Атанасов пък ще дефинира два вида читатели: „Добър и развратен читател – това са два врага. … Добрият читател търси, страда, мечтае. Той е възторжен, готов на жертви, на лишения. Той избира. Към огромния куп от литературна фабрикация той се отвращава. Душата му е гладна за победите на духа, за познания, за истина, за човещина, за истинското човешко. Развратеният читател е търсената плячка на литературната фабрикация. За него литературата е хашиш. Той се страхува от усилията на духа. Въобще се бои от всяко напрежение.”
Смятам че подобно континуитетно завръщане е наложително, особено днес, когато морфологията на промяната се изразява в разширен регистър от тенденции по цялата верига. Знаем, че четенето на художествена литература, четенето за удоволствие са важни. Много са индустриите, които се борят за свободното ни време, а четенето изисква усилия и е самотно занимание…
Скоро отмина празника на детската книга. Какви са впечатленията Ви от съвременните детски издания?
Не следя отблизо този пазар, но ми се иска да отворя скоба и да кажа, че детската книга започва постепенно да се налага едва през втората половина на ХІХ век. Дотогава не е съществувала дори и идея за такава – нито като структура, нито като специфичен език на детската илюстрация. Вероятно, защото на децата все още не се е гледало като на специфична потребителска група.
Безспорна истина е, че книгите за деца са изключително важен елемент в културния живот на обществото ни и осъзнаването на децата като читатели, които имат свои потребности и съобразяването на особеностите е изключетилно важно. Ролята на детските книги в създаването и насърчаването на читателски навици у децата е категорична. При тях е добре да се спазват установените в теорията и практиката (на педагогиката, детската психологията, детската литература и детското книгоиздаване) принципи и препоръки. Книгите за деца трябва да се разглеждат като цялостен продукт, в които екипа с равностойно внимание се отнася към текста, илюстрацията или фотографията. За съжаление обаче издателите не винаги си дават сметка за това. Проблемите настъпват, когато детските книги се превърнат единствено в средство за бърза печалба. През последните години наблюдаваме пренаситеност на пазара на детските книги. Тук е мястото, на което ще Ви кажа Благодаря! Като читател за двете Ви книги с авторски приказки. Препрочитам ги често. Освен че напомнят класическите фолклорни приказки, те са мъдри. Омагьосват и малки, и големи. И бих искала да Ви приканя да посещавате често приказната страна и да ни срещате с интересните преживявания на героите Ви.
Вече не се печатат детски вестници и списания, както в близкото минало. Това не е ли фатално за възпитанието на вкуса към книгите, литературата и изобщо към познанието?
Смятам, че детски вестници и списания насърчаваха към четене. Създаваха усещане за потребност от книгите у децата. Бяха верни приятели, помагаха в изграждането на литературен вкус. Може би донякъде подпомагаха на децата да преодолеят стереотипа, че четенето на книги е досадно и скучно. Макар и да е клише, истината е, че издателите не виждат причина да инициират детски списания днес. Може би те нямат пазар. Отново ще Ви върна назад във времето, в 20-те и 30-те години на миналия век, периода, който днес определяме като „златното време“ на българската литература за деца. Период, в който издателствата „Хемус”, „Т. Ф. Чипев” и „Знание” формират „златното“ поколение на българските автори и илюстратори за деца и бележат нов етап в развитието и оформлението на детската книга в България.
Ангел Каралийчев има едни блестящ отзив за списание „Детска радост“: Авторите, които преди двайсетина години започнаха несрочно да пишат за деца, сега работят уверено и в техните творби личи многогодишен опит. В работилницата, освен трите фактори: редактор, писатели и художници, има още един невидим лост, който работи неуморно за възхода на детската ни книжовност – книгоиздателство „Хемус“. Вие какво мислите, дали е възможно днес детските писатели и илюстратори са се обединят под шапката на детско списание? Аз лично смятам, че това е невъзможно. Дано да греша. Пожелавам си да бъда опровергана…
Какви промени трябва да се извършат в закона за авторското право?
Нека специалистите се произнесат. Ние сме длъжни да го спазваме. В Китай например има смъртна присъда и за плагиатство в научни публикации.
Вие правите сайт „Изкуство и наука“. Ще замени ли Интернет книгата, вестниците и списанията?
Създадохме информационно-образователния сайт “Изкуство и наука“ с идеята да реализираме различни инициативи, чрез които да възродим забравени или малко известни, но значими за културната история на България личности. Работим за популяризиране на историята на българската литература и култура. Стремежът ни е да повишим нивото на информираност на широката общественост, да формираме естетически вкус и да възпитаваме в уважение към културни ценности подрастващото поколение. Сайтът не се спонсорира и в него няма място за реклама.
Авторите в сайта сме хора, които са се доказали като специалисти – със знания и опит в своите области, работили дълги години в различни културни и образователни институции – учени, критици, културолози, философи, художници, фотографи, книговеди, така също и писатели, публицисти, преводачи от различни поколения. Част от материалите са имали своята първа среща с читателите на страниците на различни научни сборници и периодични списания, друга са писани специално за информационно-образователния сайт „Изкуство и наука”. Информационният масив е от авторски статии, с приносно значение за хуманитаристиката. Темите са адресирани към широк кръг хора, които са изкушени от писаното слово и визуалните изкуства.
Информационно-образователния сайт „Изкуство и наука“ се издава благодарение на доброволния труд на авторите и членовете на редакционния съвет, на публикуващите в него фотографи и художници, предоставящи необходимия визуален материал.
За съжаление, обаче, тази идея вече се опорочи. Администратори на различни фейсбук групи плагиатстват и безцеремонно крадат труда ни. Това наложи да преосмислим концепцията си за сайта и начините на публикуване и достъп до него. Това, което вече сме публикували ще си остане общодостъпно. Промените на този етап са едва забележими, но категорично смятаме, че крадците трябва да бъдат ограничени, а нашия труд защитен…
Има ли надежда за българската книга?
Надежда винаги има. Изкушени от словото – също.
Мирела Костадинова
