Д-р Кръстев: Българската книга

Да се говори за ролята на книгата в едно общество, ще рече да се говори за ролята на духовните интереси в това общество; ще рече да се изучава доколко върховните въпроси на духа и на битието правят част от неговия интелектуален живот, доколко проблемите на науката и бляновете на изкуството живеят в духовете. Менливи са времената и превратни са човешките съдбини; вечно е само развитието на човешкия дух. Животът, и най-бляскавият живот на отделни народи и държави, е ефемерно видение сред вековечността на всемирната история и само трайните и велики завоевания в областта на духа дават място на един народ в летописите на тая история. Внесъл ли е един народ нови идеи, създал ли е той нови форми на живота, взел ли е той участие в усилията на човешкия дух да разкрие истината и да реализира нравствени и художествени идеали – с една дума, въплътил ли е той в своето мимолетно историческо битие една фаза от вечната еволюция на „абсолютния дух“ – той е имал право на живот; не е ли извършил нищо от всичко туй, неговото съществуване е било само една пречка за развитието на човечеството и неговото изчезване ще бъде благодеяние за всемирния исторически прогрес…

Безспорно, не е само книгата, в която човешкият дух влага своите съкровища; тя е само една от многото съкровищници на тоя дух. Безспорно, книгата не е последна цел, а само средство; но това средство е може би най-верният признак за идейното богатство на живота. Едностранчивост би било да мислим, че вън от книгата не съществува нищо, достойно за нашето внимание, или че тя изчерпва цялата глъбина на живота. Но все тъй едностранчиво ще бъде да омаловажаваме нейното културно значение. Глъбините на живота книгата не изчерпва, да; тия глъбини изчерпва пак само животът, но – книгата е част от тоя живот…

* * *

Нашият въпрос гласи прочее:

Каква е българската книга? Каква е нейната роля в живота на българското общество?

На тоя въпрос не е мъчно да се отговори – поне на пръв поглед. Какво по-лесно от туй да се каже, че българската книга стои, по своето вътрешно достойнство, твърде ниско, че тя не играе никаква или почти никаква роля в нашия живот. Но има отговори, които съдържат или същия въпрос, само в нова, прикрита форма, или нови, по-дълбоки и по-мъчно разрешими въпроси. От тоя род ще бъде, струва ни се, и този отговор и той никого не би могъл да задоволи, защото би представял само едно повторение, едно просто констатиране на всеизвестната истина, че книгата, че въобще печатното слово у нас не е обществена сила, не е фактор в живота. Подобно констатиране не ни казва нищо за причините. А дето не знаем причините, ний нищо не знаем, защото, както бе казал още лорд Бекон: „Vere scire est per causas scire“*. Де трябва да се търсят тия причини, не е обаче за никого тайна: очевидно, или в нашата книга, или в нашето общество – или и в двете. Ний тях и ще се постараем да изучим. Казваме изрично „да изучим“, защото нашата задача не отива по-далеч от едно спокойно и всестранно осветление на въпроса, без никакво домогване да го разрешим. Нам предстои, на първо място, да характеризираме българската книга, да посочим фазите, през които тя е преминала; да определим доколко тя може да служи за верен израз на интелектуалния живот на нашето общество и доколко е в състояние да внася в тоя живот нови духовни елементи, ново съдържание, да го обновява и възвисява. Втората ни задача ще е да характеризираме самото общество в неговото отнасяне към българската книга, по-общо казано, към българската книжнина. Нашето внимание ще бъде насочено главно върху психологическите и социални фактори, а сетне и върху ония външни условия, от които зависи както българският писател, така и отношението на обществото към него и неговата деятелност. Ако в нашето осветление на мотивите и на външните условия читателят намери причините или някои от причините на онова зло, което констатирахме в горния отговор, той най-добре ще умее да потърси и средствата против него. Нашите бележки обаче няма да съдържат нищо от тия средства, защото те не искат да бъдат нещо повече от един опит да се постави на „зелената маса“, да се изучи тоя въпрос.

І.

Зачатките на днешната българската книга не са твърде далеч от нас: само няколко десетилетия ни делят от тях и между нас още живеят последните живи свидетели на самото зараждане на новата наша книжнина. Но в тоя кратък период българската книга е претърпяла – в своите външни съдби и в своята вътрешна същност – такива дълбоки промени, каквито при обикновен ход на историята се извършват едвам в продължение на цяло столетие. Онова събитие, което обуслови и създаде тия промени, беше Освобождението. Премахването на външните пречки, що спираха развитието на индивидуума, измени, сякаш с един мах, и тая област на живота, както бе изменило и всичките други. От изключително достояние на една малобройна elite, на една скромна аристокрацийка на духа, литературата стана, в един период от две-три години, достояние на всички: на грамотни и неграмотни, на знающи и незнающи и на вторите, естествено, повече, нежели на първите. Така, както през тоя същи период и политическата деятелност бе станала достояние на всички, на разумни и неразумни, свесни и несвесни. Вместо двата досегашни литературни центъра, израз на две дълбоки и непримирими течения в самия народ и неговата интелигенция до Освобождението: център на доволните, благоразумните, лоялните; и център на недоволните, неблагоразумните, революционерите – създават се толкова литературни центрове, колкото пишущи ръце има в страната. Няма нито признати от някого вождове, нито въобще уважавани, авторитетни гласове. Еманципираният от политическо робство гражданин счита за ново робство всяко подчиняване, даже всяко признаване на чуждо върховенство. Протестът, „критиката“, бунтът бяха първото право и първият дълг. Само по отношение към духовните отци на протеста и на бунта, по една всякогашна непоследователност на социалната психология, нямаше никакъв протест, даже отсъствуваше и най-елементарната критичност: писателите и деятелите на емиграцията се ползуваха с безгранично обаяние. Идолите на пишущата и на читающата младеж бяха Христо Ботев и Любен Каравелов и понеже нито един от тях – въпреки таланта на първия и прилежанието на втория – не притежаваше качествата на автор-възпитател (та нали и двамата бяха скорозрял плод на една скорозряла епоха!), то литературното им влияние не можеше да бъде благотворно, не можеше да не бъде даже гибелно до известна степен. Днес Любен Каравелов писателят, белетристът е почти забравен, поне от широката публика; Ботев живее и дълго ще живее, но никой вече не мисли да му подражава. Но тогава всичко, що пишеше, им подражаваше, и тия подражатели, лишени от техния талант, тяхната култура и техните велики цели, бяха помислили, че ако удвоят и утроят писателските им слабости, те ще са достигнали идеала на едно литературно възраждане. От нас е далеч всяка мисъл да правим един Ботев и един Каравелов пряко отговорни за оная печална разюзданост и оная още по-печална подивялост на нашите литературни нрави, подивялост, настъпила скоро подир Освобождението (особено подир злочестите 84 и 86 година), но първите нейни семена ясно личат в техните вестници и в цялата система на техните литературни и политически борби. Това може да е било – за тяхното време и за техните святи задачи – една необходимост, не спорим; но подражателят това не е способен нито да разбере. Той зима всичко – или само най-лошото. И така се роди оная „литература“, която в политическия печат и днес не е изчезнала, но из книгите и сериозните научни и литературни органи е почти изгонена вече. Но както и да е, в нашата задача не влиза да очертаваме картината, която представляваше и отчасти още представлява голяма част от българския печат; ний не можехме само да игнорираме тая мрачна картина, понеже се касае да посочим разликата между едновремешното и днешното българско печатно слово и да потърсим причините на днешното отнасяне на българското общество към българската книга. На читателя е известно, че това отнасяне, от искрено и почти благовейно, каквото беше през последните десетилетия преди Освобождението и първите години след него, скоро-скоро се превърна в противното. Старата интимна свръзка между читателя и книгата изчезна безвъзвратно – заедно с ония патриархални нрави, които я бяха създали. И на нейно място не се яви, нито можеше да се яви нещо, което би било в състояние да я замести. Едновремешните литературни дейци бяха оставили перото, а и да не бяха го оставили, не можаха да помогнат. Нови нужди и нови интереси бяха се родили, неизвестни и непонятни за старите ветерани. Явяваха се немалко нови хора, наистина, но тия нови хора не носеха никакво ново слово. Нещо повече: те не носеха със себе си и никаква култура. Това бяха преимуществено буйни младежи, захвърлили преди време своите учебници и своите училищни тетрадки, с твърдата вяра, че е достатъчно вместо тетрадки да наченат да пишат книги, за да станат учители на своите учители. Всичко що-годе зряло и интелигентно беше се предало на практическа деятелност, повикано от нуждите на времето и от пробудилите се вече нови инстинкти… Въпреки литературните трудове на двама-трима почтени писатели, общата физиономия си оставаше неизменена. Новото поколение от истински писатели, от таланти, бавно растеше и още по-бавно се организираше: цялото първо десетилетие се измина в кипеж, в лутане. Тия процеси на кипеж и на лутане и днес не са свършени, но в края на второто десетилетие ний виждаме вече доста ясно очертани литературните физиономии на ония работници, някои от които се явиха още в края на първото, но които са чада главно на второто десетилетие. Даже групите, в които те естествено ще се разпаднат или организират, се прозират вече неясно в общата мъгла, неосветена още от лъчите на една мощна литературна критика. Това, бихме казали, вътрешно, организиране е още много далеч от интензивна и всестранна литературна работа, която единствено ще издигне българската книга до… обществена сила, до всесилен фактор на живота. Но и при отсъствието на оная интензивна деятелност, която превръща довчерашните литературни работници в… литература, в един организъм, живущ свой особен живот, не може да не се забележи грамадната разлика между онова, което имахме – не преди 15, не преди 10, а даже преди 5-6 години, и това, което е сега пред очите ни. Работните сили са удесеторени, количеството на литературните, както и на научните публикации е удвоено и утроено и сега са потребни главно само две неща: първо, психологическият момент; второ, едно или две отделни литературни творения с кондензиран живот и гениална самобитност, и набраната енергия ще избликне и тъмно желаното от двете страни сливане между литература и живота ще настъпи. Несъмнено, нужно е и премахването на много други пречки, лежащи не вече в българската книга, а в българското общество, в „пазара“ на книгата, в нейната търговска стойност, но то е друга страна на въпроса, която ще ни занимава във втората половина на тая статия. Преди да преминем към тая страна, нам остава да направим една обща характеристика на днешната физиономия на българската книга.

Отражава ли българската книга българския живот? Бихме ли могли ний, въз основа на тая книга, да нарисуваме една картина на българския живот, която да съдържа поне по-главните негови елементи?

Нашият отговор на тоя въпрос е: не. И ако има нещо, което донейде поне да обяснява, ако не да оправдава апатията на обществото спрямо българската книга, то е именно това обстоятелство. Не че тук-там няма да срещнете изучване на въпроси, познати вам, взети, така да речем, из самия живот; не че няма да намерите понякога и белетристика, която да ви напомня тоя живот. Но това са изключенията, а общото впечатление е отчужденост от живота или детинско заглавикване със сенки от сенките на живота. Като махнем дневната преса, тая литературна клоака, която, с малки изключения, тъй добре отражава не някакъв политически живот, а зловонната атмосфера на кръчмите и на партизанските клюки и низости, останалата част от литературата, т. е. всичко онова, което единствено заслужава това название, има твърде слаба връзка с живота, макар да съдържа немалко отделни ценни неща. Колко творения ще намерите например в нашата белетристика, които да описват не детински приключения, не лишени от всеки по-дълбок смисъл плоски анекдоти, а да типизират едно от хилядите явления, що ни заобикалят, да въплътяват едно от неясните още за самите нас ламтения и вълнения на нашето време, да разравят, ако не да разрешават, една от безбройните проблеми на живота, било на съвременния социален живот, или на вечния живот на човешката душа. Колко творения ще намерите, които, със силата на една художническа интуиция, да проникват дълбоко в сърцето на своето време или да създават характери, чада на едно ново, самобитно схващане на живота, на нови движущи света идеи или да ви поставят пред най-потайните гънки на вашето сърце. Както казахме, отделни хубавки неща има през последните години, много повече, отколкото едно време, но това са игралца, които могат задоволи младежа, с които и зрелият мъж може да прекара час-два в приятна забава, но които нищо, абсолютно нищо не му дават, нищо не прибавят към богатството на неговия дух, защото не са… етап на самия живот, защото не са били, нито могат да бъдат фактор в по-нататъшното негово развитие. Ний нямаме нито Гетевия Вертер, нито Сервантесовия Дон Кихот, нито Бомаршевия Фигаро, нито Пушкиновия Евгений Онегин, нито Лермонтовия Герой нашего времени или Гоголевия Ревизор – късове живот, по-действителни от самата действителност, които са станали неотделим елемент на живота и които, на свое време, са революционизирали тоя живот. Опитите на Вазова да създаде с Под игото и Нова земя подобни широки картини на живот, които да кондензират действителността, не можеха да не пропаднат, въпреки богатството на Под игото с битови картини и с поетически страници и въпреки криворазбраната съвременност на Нова земя. Защо? Защото неговата психология е груба и фалшива; защото неговата способност да разбира живота не отива по-далеч от външния маскарад; защото на неговото творчество липсва и интуицията на наивно творящия гений, и дълбокият ум на съзнателно комбинирующия талант.

А това са качества, без които се може да се пишат отлични стихове и превъзходни страници проза, но никога не може да се въплъти един момент, една фаза на живота. По-сполучливи бяха в това отношение неговите Драски: там трептеше поне всичката пустота и безсъдържателност на столичния живот, а чрез тая съединителна нишка не бе мъчно да се спечели, да се заинтересува за литературата като литература поне онзи слой, който най-малко връзки има с нея и върху който тя, затова, толкова малко влияе. Но тия Драски имаха, за жалост, един голям недостатък: те сами не бяха литература и не можеха да направят нещо повече от сензацията, която прави скандалната хроника на нашите политически вестници.

Други от нашите белетристи не са правили опити от тоя род и макар между тях да има хора с по-голяма творческа сила, с по-ясен и по-дълбок мироглед (по-право казано животоглед), с по-философски ум от Вазова, ний не виждаме нито едного, който да би бил способен – такъв, какъвто е сега – да повтори опита с по-голям успех.

Това за художествената литература; ала не стои по-добре и научната. Книги, които да импонират с ерудиция, оригинални идеи, широки замисли или поне с похарчения човешки труд, липсват съвсем. В министерския Сборник, а понякога и в списанията, може да срещнете наистина някоя специална студия, която в по-голяма или по-малка степен притежава едно или друго от тия качества, последното – по-често, първото – твърде редко. Но вий чувствувате инстинктивно, че това, което четете, не е плод на един живот, всецяло посветен на науката, на мисълта и то не обхваща цялото ваше същество, нито прониква в духа ви с оная сила, която ви е тъй добре позната от чужди литератури. Това чувство не ви оставя и когато научната стойност на четеното е безспорна и би могла да прави чест на по-богати литератури. Ако и смътно, вий съзнавате, че това не е целият човек; вий напразно търсите живата, трептящата човешка личност, която зад всичко частично съзира глъбините и безкрайните простори на живота; която никога не губи изпред очи висшите въпроси; която в росната капчица вижда вселената и в незначителната житейска дреболия – емблемата на живота. Широкият философски поглед, който във видимото съзира невидимото и в малкото – великото, който превръща мъртвите данни на специалиста в жизнени сокове, обновляющи живота, нам е почти непознат. Действително, на първо време, когато за грамадното множество читатели тоя философски взор е още непонятен, той би могъл с успех да бъде заместен – ако не в своята същност, то в своето действие върху широката публика – с блестящата форма, с писателския талант на научния работник. Но и за такъв талант не можем да говорим – освен у трима-четирима. А всичко това, заедно взето, лишава и науката от онова общо значение, от онова въздействие върху живота, без които тя, и дето съществува, се превръща в мъртвешко натрупване на мъртви богатства.

Тая скица на състоянието на нашата оригинална книга би била крайно непълна, ако не прибавим поне две думи за преводната и ако не отбележим ролята на безграмотните писачи и още по-безграмотни книжлета, които те издават и с хиляди пръскат главно между учениците и между масата.

Изобщо, преводната литература не прави отчаяно впечатление. Но вгледате ли се малко в подробности, мъчно можете се въздържа от най-силно негодувание. Редом с няколкото добре избрани и удовлетворително преведени книги ще намерите десетки отлични съчинения и стотици нищо и никакви литературни дрипи, превеждани и издавани с една безграмотност и безсъвестност, каквито у нас има може би само в политическите сфери. Има вече двадесетина жалки, тъпоумни драскачи и десетина книжари-печатари, все от пасмината на Гребенаровци, които с години вече изхвърлят в българската литература книжен смет, които убиват всеки здрав интерес и притъпяват всяко литературно чувство. Безпощадната и систематична критика липсва, но и да би се явила, рискувала би да бъде победена от организирания вече литературен гешефт, който има на разположението си днес не само агенти, за които книгата е нещо като изгнила стока, но и вестници и даже списания или пародии на списания. Няма съмнение, всякъде съществува такава „литература“, но нийде другаде тя не е в такова количествено и въобще фактическо надмощие над добрата книжнина, нийде другаде тя не би се осмелила да се мисли за литература. Във втората си статия ний ще посочим ония привички на нашата публика и ония своеобразни уредби на нашата книжна търговия, върху които тежи вината за това положение на работите.

В заключение трябва да споменем и една особеност на днешната българска литература, особеност, присъща на всяка млада литература и в най-пряка връзка с общото нейно състояние, с блясъка на името й и със силата на влиянието й. Тая особеност или, ако щете, тоя недостатък е: липсването на мощни, централни личности, които в своите стремления и в цялата своя деятелност да концентрират стремленията на своята епоха; които с богатството на своите нови, самобитни идеи да освежат духовете и да оплодотворят всички области на живота. И онова, което ни липсва, не са талантите, нито пък са знанията. Ний би могли да наброим не по-малко от десетина талантливи и десетина знающи хора, но тяхното влияние е почти равно на нула. Защо? Защото ни липсват всички условия, които създават властни индивидуалитети – и социалните, и индивидуалните. По вината на обстоятелствата политическият живот привлича всичкото обществено внимание; оная духовна култура, която прави, поне за интелигентната маса, литературния живот, ако не толкова интересен, то поне толкова важен и нужен, липсва съвсем; по същата причина липсва и култът, искаме да кажем, уважението, благоговението пред човешката личност, вън от всякакви случайни и пошли аксесоари: идолите се въздигат и събарят заедно с пиедесталите, на които случаят или щастието са ги поставили, а опитът да се създаде изкуствено едно литературно божество рухна тъй жалко и тъй скоро. Но не е виновно само обществото: на самата личност, на самия талант у нас липсва „безконечното“ развитие, онова непрекъснато растене и разбогатяване, което достига да обгърне, да изпълни цяла област от живота и да й наложи незаличимия печат на своята индивидуалност. Липсва ни и дълбоката и всестранна философско-критическа мисъл, която осветлява духовете и разширява сърцата, както ни липсва и творческо-философският ум, който обновява живота, който му дава ново съдържание и отваря нови пътища. Липсват писателите, предадени с цялото свое същество на своето призвание – дишащи, живеещи само в мисълта за родната книжнина, любящи тая книжнина с оная любов, която свети в погледа, в усмивката, във всяко трептение на душата. Липсва ни, с една дума, съчетанието на писателския темперамент на Алека с продължителния труд на Вазова и с художествената глъбина на Пушкина. В гърдите на българския писател кипи вече живот, да; но то е животът на бурна река под дебелия лед, останал от дълги зимни мразове. Нужен е пролетен дъх, нужна е топла слънчова лъча, за да се разтопят и снеговете на нашите души, за да се разпукнат и ледовете на нашите сърца. Но –

Тоя дъх от нийде днес не вее,

тоя луч от нийде днес не грее.

Кръстев, К. Българската книга. Списание „Мисъл“, ІІ год. ІХ, 1899, кн. ІІ, февруари, с. 131-141; кн. ІV, април с. 361-373

II.

Когато говорим за читающа публика, винаги трябва да помним едно важно обстоятелство, – една скръбна, но неоспорима истина. Тази истина е, че публиката, че самото общество се дели във всички страни на две съвсем нееднакви половини, – че с други думи, вред четенето е плод на крайно различни, а често и противоположни мотиви: от една страна, на действителни, висши духовни потреби, – безразлично, дали научни или литературно-художественни; от друга, – на случайни, въобще външни побуждения, които нямат почти нищо общо нито с върховните потреби на човешката природа, нито пък с някакви стремления на индивидуума към по-идеен, към по-съзнателен живот. Празность, желание да се убие времето, ординарно любопитство, ламтеж за силни нервни дразнения и чувствени емоции, общественни искания, классови приличия и предразсъдъци, а най-сетне и проста мания, – ето побудителните причини за четене у грамадното множество и то не само – или, по-право да кажем – не толкова у нас (защото в нашия живот още нищо не е станало на рутина), колкото в други, по-културни страни, в които всичко се е превърнало на вкаменени, мъртви форми, и книгата, изобщо печатното слово е добило неодолима общественна сила и е проникнало във всички слоеве на живота.

Истъкваме тия особенности на публиката, в самото начало на втората половина от тая статия, защото искаме да отбележим, че ний не гледаме на четенето като на нещо, което само по себе вече би могло да се счита за последня цель в културното развитие на един народ. Напротив, четенето е, както и всички благодеяния на културата, едно двуостро оръжие, което може да бъде извор както на общественни блага, така и на общественни злини. Колкото по-високо стои един народ в културно отношение, толкова по-голяма е за него възможността да превърне това (само по себе доста индиферентно) средство в мощен двигатель на прогрес и на светлина. Но колкото по-ниско е общото интелектуално развитие на един народ, толкова по-голяма е опасностьта, че тона благодеяние на човечеството ще служи само за разсадник на ниски инстинкти и на умствен мрак; толкова по-невъзможно е за ратника на светлина даже да издържи борбата, камо ли да въстържествува – в едно недалечно бъдеще – над грубите страсти, ниските стремления и егоистичните интереси, които одушевяват мнозинството от пишущите. За да не ходим далеч за примери, достатъчно ще бъде да отбележим ролята на дневния печат у нас и да я съпоставим с ролята, значението и благотворното влияние на тоя печат в една страна като Швейцария, или в страни като Англия, Франция и Германия. Докато у нас дневният печат служи (поради невежеството на массата и още повече поради невежеството, нескрупульозностьта и късогледството на нейните водачи) едва ли не преимущественно на злото и уголемява обществените язви, – в горепоменатите държави той е, въпреки съществуването на множество органи на умствен мрак, носитель на светлина и мощен, ако и бавен фактор на прогрес. Нито в една от тия държави един милящ човек с колко-годе напредничави идеи не би могъл даже да допусне мисъльта, че дневният политически печат влияе зловредно върху духовното, върху политико-социалното просветяване на тъмните народни масси, – а у нас, вследствие ниското интеллектуално ниво на массата, вследствие пълното отсътствие на всяко социално съзнание и на всяка политическа зрелость у „интеллигенцията“, – у нас, казваме, – мисъльта за положителната зловредность на тоя печат – какъвто е днес – обхваща все повече и повече умовете. Ако, при все това, не би се намерил между нас свободолюбив човек, който да пожелае пълното премахване, унищожаването на тоя печат, то причината на туй трябва да се търси не в страха от някакво общественно негодование, а само в съображението, че онова, което подир туй би настъпило, не само би било хиляди пъти по-лошо и – за човешкото достойнство на българските граждани, – по-несносно; а в съзнанието, че по тоя начин всички условия за по-добро бъдеще би били лекомисленно премахнати. Великите бъдещи блага, залог за които е свободната мисъль и свободното слово, – ето какво кара да търпим всички злини, всички язви и да се помиряваме с един печат, който позори едно от най-скъпите приобретения на нашия век.

* * *

Подир това необходимо отклонение, ний се повръщаме към нашия въпрос. В първата си статия ний дадохме една бегла характеристика на българската книга и указахме на една важна нейна особенность, по-право да кажем, важен недостатък, който обяснява поне малка частица от общественната индиферентность, що тежи върху българската книга, върху българското печатно слово. За да бъде картината колко-да е пълна – в тия тесни рамки, които й поставяме тук – остава ни да охарактеризираме тъй бегло и обществото, в ония негови особенности и недостатъци, които имат пряко отношение към книжнината. Но по-напред – няколко думи за един общ въпрос, който се касае, ако можем тъй се изрази до генезиса, до общите условия на развитието на новата българска книжнина.

По какъв път е вървяло нашето литературно развитие през последните две десетилетия – отдолу на горе ли, или отгоре на долу? Де са извирали побудителните мотиви за онова сравнително бързо разбогатяване на нашата литература? В оная масса ли, която чете, която „консумира“ литературните продукти, или в самите продуценти? С други думи казано, навременни духовни нужди на обществото ли създадоха, извикаха това сравнително голямо множество писатели, или обратно, от никого не дирени и – за насъщните духовни нужди на четящата масса – още непотребни литературни работници са произвеждали и изнасяли на литературния пазар стоки, за които тепърва е трябвало да се създават консуматорите, като се развият предварително ония потреби, които пораждат и регулират консумирането на духовни продукти от тоя род?

Достатъчно е, струва ни се, да зададем тия въпроси, за да стане почти излишно да се отговаря на тях, – тъй са ясни и вън от всеки спор тия отговори. – Читателят, вярваме, ще се съгласи с нас, че въпросът за еволюцията на пашата литература след Освобождението е само часть от въпроса за общата културна еволюция на нашия народ през тоя период и че процессът, пътят на тая еволюция не може да не бъде един и същ, въпреки неизбежните „индивидуални“ забаввяния или ускорявания в една или в друга от ония групи явления, които обозначаваме с общото име културни явления. Както в политическо, економическо и социално отношение се създадоха отгоре (- от държавата, в случая) множество институти, които в продължение на две десетилетия реформираха в самата основа живота на массата (без тая масса да е проявила или даже съзнала нуждата от нови форми на живота), така също в областта на литературата и чрез нея се внесоха в живота (от отделни единици, израсли не на родната почва и хранени не от нейните духовни сокове) произведения на духа – преводни и оригинални – които може да са били понятни на отделни единици, отрасли все в такива исключителни условия, но от които четящата масса не е усещала никаква потреба и които, по тая причина, не са могли да възбудят даже обикновенното нейно любопитство.

И тук и там тласкане напред чрез декрети, и тук и там създаване на жизненни съдържания, на елементи и фактори на живот чрез копиране, чрез просто пренасяне на съдържания, фактори и елементи из чужди среди. И както държавата може, съвсем произволно, без шум и без опасност от сътресения, да отнима, чрез и без декрети, подарените права и институти, без массата и да почувства тяхната загуба, така също би могло, струва ни се, и из литературата да исчезне всичко онова, което за литератора и за критика е най-ценно, без грамадното множество на четящата масса да пожали за него, без и да го потърси. Та и сега това „най-ценно“ за массата не съществува, както не съществува за нея онзи мир, който то изображава, както не съществуват ония души, които то поражава. Идеите и чувствата, въплътени в тия „най-ценни“ неща, не са идеи и чувства на публиката, за която са били назначени, когато са били писани, когато са били печатани. Тая публика може даже да ги чете – и случаят често я кара да ги чете – но те си остават чужди и непонятни ней. Тя никога не ги е живяла и всички условия за преживяване й липсуват.

Такава е съдбата на всяко социялно явление, не поникнало органически, с оная постепенност, с оная опипност, които са свойственни на една органическа еволюция. И против това днес за днес нищо или почти нищо не може да се направи. Нито писателите могат да се върнат назад към литературния кръгозор на четящата масса, нито тая масса може, в своята цялост, да прекрачи ония стъпала, които я делят от по-добрите й писатели. Само времето може да искорени злото, а до тогава на мислящата часть и от двете страни остава само да се бори, до колкото силите й позволяват, с отделни крайности в средата на писатели и на читатели, особенно пък с ония „литературни“ навици на нашето общество, на така наречения по-интелигентен и най-интелигентен свят, навици, които са станали вече същинска литературна, за да не кажем общо-социялна язва; които са направили почти невъзможно съществуването на всеки сериозен печат, и въобще всяко достолепно отношение между писателя и читатели; които най-сетне заплашват да превърнат нашата литература в пазарище на безграмотни драскачи и на безочливи книжовни пъдари…1

ІІІ.

От многото, крайно отлични една от друга общественни групи, за които българската книга… не съществува, най-малка е оная, която действително я е „надрасла“, на която тая книга не може да нищо или почти нищо. Тая групица състои от една малобройна elite, от няколко, броящи се на пръсти единици с висша духовна култура, стоящи високо над средния български писач, лишен и от литературен вкус, и от хармонично развитие, а често дори и от елементарна грамотность1. – Но ако ония, които би имали известно право да се отнасят с пренебрежение към българската книга, са нищожно малцинство, толкова по-много на брой са ония, които презират българската книга или поради своята умствена закъснялост, или защото се мислят неизмеримо високо над всичко, що може да се роди на тая бедна и скромна родна почва. Тая грамадна група се състои, първо, от недоучената и вече затъпяла по канцелариите бюрокрация, и второ, от ония представители на млада България, които са прекарали по няколко години в чужбина – в учебните или веселите й заведения – и които в нея среда са изгубили, забравили старите, по-патриархални добродетели, без да са могли или да са искали да усвоят по-висшите индивидуални и социални добродетели на новата, по-културна среда.

Върху първата половина от тая група нечитатели е излишно да се спираме дълго. И да би се спрели, не би могли да кажем много ново нещо. И ето защо. Макар бюрокрацията да е скорошно явление в нашия живот, тя ни е вече доста добре позната, понеже е една и съща във всички страни. Пасмина паразитна и вредителна, пасмина противна, лишена и от малкото светли черти, свойствени на средната човешка природа. Отличителният признак на всяка бюрокрация е едно почти животинско доволство, само че то не е „индивидуално“ доволство (напротив, бюрократът никога не се мисли достатъчно високо в държавната йерархия), а – ако можем тъй да се изразим – доволство „социялно“. Това е тъпият, бездушният социялен оптимизъм, съединен винаги с високомерната, но някога и великодушна и снизходителна, усмивка към ония „заблудени“, ония „зелени“ умове, които мислят, че в света още има и може нещо да се поправя. Всички духовни интереси, всички идейни ламтения, които и те някога са имали, с които и те някога са заплатили – с плюшкиновска щедрост – данъка на младосьтта („тая безполезна епоха в човешкия живот“), отдавна вече са исчезнали и са били заместени със „зрели“, „разумни“, „реални“ интереси и стремнелия. Без труд и без вътрешни борби тия „щастливи“ натури са реализирали в своя живот онзи идеал, за който са тъй жадни всички низменни, всички егоистични души; те са се освободили от всякакъв вид мъчащи духа проблеми – за някакво световно щастие, за някакви въпиющи социялни рани, за някакви общочовешки блянове. Техният мир, кръгозорът на техните стремления и домогвания отдавна-отдавна се е слял с границите на тяхното мънинко аз и никакви връзки вече не ги свързват с духовния живот на обществото. Съвсем други мотиви, за които говорихме в началото1, могат да накарат, и действително накарват, бюрокрациите на по-културни и по-стари държави да поддържат известни връзки с литературата, но от това съприкосновение с нея, с най-четените, най-сезнационните книги на времето, бюрократът в нищо не става по-добър и не пригръща нито един от по-дълбоките интереси на времето. Прочее, от тая страна не е загуба, дето, по нямане на литературни традиции, нашата бюрокрация не се намира нито в тия чисто външни връзки с българската книга; но има друга една страна – материялната, зарад която би било желателно, щото и най-тъпият бюрократ да има известна връзка с литературата на своето време, макар тая връзка да бъде… модата. Това би било добро средство за създаване на книжовен пазар, за материялно обезпечаване на литературния труд.

Преминуваме към втората половина на групата, към оная литературно индиферентна част от нашето общество, която има, поне на глед, всички условия, за едно живо и благотворно участие в духовния живот на страната. Но само на глед – както, вярваме, ще убеди четеца едно по-дълбоко вникване в психологическите условия на развитието на нашата интелигенция и в общите културно-политически фактори на нашия живот.

Факт е, че грамадното мнозинство от днешната българска интеллигенция е получило своето образование вън от България, между народи и култури, крайно различни не само от нас, но и една от друга. Колкото и да е било това – за новите нужди на живота – неизбежно; колкото и добри страни да има – но в известно отношение то си остава голямо обществено зло. И то в две посоки.

Първо, защото по тоя начин нахлуват в живота почти едновременно пре-голямо множество индивидууми, различни по своите идеи, начин на гледане и умствени навици. Всеки един от тия индивидууми претендира да бъде духовен вожд и да насочва развитието на формирующия се живот. И всеки сполучва да стане такъв, в една или друга област – в едно или друго учреждение. Излишно е да истъкваме тук, че за всестранното развитие на едно общество подобни индивидуални различия в ръководящите духове могат да бъдат крайно полезни, но само при известни условия, които именно у нас съвсем липсуват: трябва, от една страна, самото общество да е добило вече трайни и определени форми; трябва, от друга страна, тия индивидууми да не бъдат недозрели младежи, които считат за единствено добро онова, с което случаят ги е запознал и които не само не са способни да го разберат в неговите особености, но и да се издигнат до мисълта, че то може да е все тъй разумно и добро, както и тяхното. А липсуват ли тиня условия, следствието е онзи хаос в главите и в нещата, оная неразбранщина, оная невъзможност за задружна идейна борба, на каквито сме свидетели ето вече двадесет години.

Това е първото. Второ. Чрез такива масови скитания из чужди по всичко нам общества се прави един много опасен социялен скок, създава се изкуствено дълбока пропаст между масата и нейните вожди, въобще нейните по-интеллигентни синове. Ще ни се възрази, може би, че подобни пропасти съществуват във всички по-културни общества, и че никъде массата не стои тъй високо, както вождите й. Има обаче известна разлика между пропасть, която животът и времето са изровили, в продължение на векове, която е следствие на естественни, бавни и постепенни, диференцирания на една хомогенна в своето начало масса, и една пропасть, създадена вътре в десетина години между членовете на една и същата челяд, между хора, които до вчера са били еднакви във всичко – между брат и брат, между син и баща. Обевидно е, че тая пропасть не може да не бъде искуственна, че тя в повечето случаи не е следствие толкова на дълбоки духовни различия в природата, в умовете, колкото на външни навици, на външно лустно, под което често се крият груби, потънали в дълбоко невежество и предразсъдъци душа…

Но да минем по-нататък. Юношата е напуснал, на двадесеть годишна възрасть, родната стряха, без да е могъл да занесе със себе си в новата среда никакви равносилни ней културни елементи. Първото съприкосновение с тая среда ща захване да отпъжда, да накърнява, всички дотогавашни основни елементи на неговото битие и да ги заместя с нови, които, в скобки казано, никога няма да добият дълбоките корени и интимностьта на по-прежните. Несъмнено, има и юноши, които не преживяват тоя процес, но това са ония, които въобще не могат усвои нищо от богатствата на духа, сред които ще живеят – това са ония, които виждаме да се връщат такива, каквито са отишли, – само по-арогантни, може би. А всички въсприимчиви души, всички способни за по-висока култура умове, трябва да преживеят тоя процес и да испитат последствията от него. Тия последствия са бързото, почти внезапно откъсване от отечественния духовен живот и частно от отечественната литература. Най-многото, което остава на юношата от дъха на родината – през всичкото време на неговото студентство – са няколко български политически вестника (не винаги по-добрите!) и, в редки случаи две-три списания, за които той обаче няма нужния интерес, – както затова, че новото го поглъща всецяло, така и затова, че и преди, като ученик, той не е имал по-яки връзки с литературата.1 Така живее младежът три, четири и петь години – най-добрите години – без никакво общение с онзи живот, с оная среда, в която е минал своите младини и в която се подготвя да живее и да действува. Естественно следствие на туй е – пълно забравяне нуждите и особенностите на тая среда, което с време се превръща в невъзможность да влезе в тия нужди, да почувствува на себе си болките, недъзите на оная масса, из която е излязъл и на която се готви да посвети живота и силите си. И нека четецът не мисли, че това твърдене е плод на пессимизъм или на долно мнение за личните достойнства на българската младеж. Не! Индивидуалните качества твърде малко значат в подобни въпроси, защото има фактори много по-мощни. Тая отчужденост неминуемо ще настъпи – в 99 на 100 случая – не само у оногова, който като студент е прекарвал празен светски живот, но и у оногова, който е бил предаден на своята наука. Че като индивидуум последният стои високо над празния хлапак, – не изменява много в случая, защото като личность, като бъдеща общественна единица той почти не се отличава от първия: нито от едина, нито от другия няма да стане добър, искаме да кажем, съзнателен гражданин, готов да пожертвува личното си щастие на общественното, готов да презре частното за общото – всеки път когато неговото съзнание би му казало, че те са несъединими. У грамадно множество интеллигентни хора самото съзнание се намира на такава примитивна степен на развитие, че всяко манифестиране е невъзможно; но не са по-малко ония, които превъсходно съзнават, какво би трябвало, какво би били длъжни да направят, – но страхът от лични неприятности е в състояние да им наложи не само пассивно мълчание, но и активно действуване против тяхното собственно по-добро чувство. Скръбно и твърде скръбно е, че има общества, в които гражданинът трябва да избира между глада и правдата, между унижението и гласа на съвестьта. Но не е само нашето общество такова; такива са, в по-голяма или по-малка степень, всички общества, и такива ще си останат, до дето върховният, последният принцип на държавата бъде същият, додето силата господарува, – въпреки многото частични завоевания, които би си спечелило правото. Ний оставяме тука съвършенно на страна, като неважен за случая, въпроса, кой е последният виновник на тоя ред на нещата, за да искажем само своето дълбоко убеждение, че колкото общественните условия на една страна правят по-малко възможна борбата с неправдите, че колкото е по-трудно да се живее съгласно с веленията на съвестьта, толкова по-неблагоприятни са в тая страна условията за едно здраво и правилно културно развитие. В това отношение положението на българския интеллигентен младеж не е никак розово. Освен в малкото исключителни случаи, той е принуден да дири своята прехрана в държавна служба. А там не всеки е щастлив да избегне за дълго време дилеммата: потъпкване на нравственния дълг – или бедствен, често обречен на унижения живот. А че в 99 на всеки 100 случая младежът избира първото, не трябва и да ни очудва. Нийде обществото не се състои от герои на дълга и на правдата. И ако при все туй другаде има много повече борящи се, това се длъжи на обстоятелството, че там държавата не е единственният извор на живот; че там не е нуждно даже да бъдеш герой, за да живееш в съгласие с идеите си и да бъдеш полезен. У нас е най-големият въпрос, да ли би могъл човек да бъде полезен – не на себе си, а на другите, – даже да би бил герой, даже след като съзнателно би пожертвувал личното благо на един мистично съзнаван обществен дълг…

Ний знаем как и в каква посока, но не знаем по какъв начин би могли да се изменят към по-добро условията на нашия живот. Едно нещо обаче ний ясно съзнаваме: че те трябва да се изменят – или България е осъдена неминуемо да загине и то не от външни врагове, а от вътрешно разтление.

В горните редове читателят може да намери някои насочвания, за да си обясни оная необяснима на глед пропасть, която дели нашата младежь – додето е на училищната скамейка, от тая същата младежь – в практическия живот. Който е имал случай да наблюдава тая младежь на чужбина, той не е могъл да се нарадва на нейното отвращение от всичко що се върши у нас – и от кариеризма, и от партизанското заслепление, и от апатията, и от алчностьта на нашата интеллигенция. На младежа тъй се е ревнал опя формиран, уталожен живот, с неговите многообразни удобства и духовни блага, че той не един път си е мечтаял, всичко да пожертвува, само да може с един мах да го пренесе и в своето отечество. И връща се той, одушевен от най-благи желания, – търси отзив у една – у друга душа, похлопва на една, похлопва на друга врата – и лъхне го някакъв странен, вцепеняющ хлад, и в тоя хлад сякаш внезапно му се испречва фаталният въпрос, който преди би му се видял връх на тъпоумие, – въпроса „какво да прави“1. И все повече и повече му става ясно, че на тоя въпрос има само един отговор: да се намери някаква служба. Сполучи ли в това, той е гарантиран за дълги години от всички мисли, тревожащи покоя на една заспала съвесть… Така ще живее той, доволен от всичко  – до тогава, до дето някоя случайность не наруши покоя му, не измени живота му, а заедно с него, често поне, и идеите му. Не сполучи ли, той ще бъде цял недоволство и ропот, той ще вижда в своето мънинко обидено „аз“ върха на народните бедствия или даже на световното безредие, – до дето пак някоя случайност не измени живота му, сир. не задоволи амбицията му. И така без край. Мисълта, че нашето щастие или нещастие, че нашата ситость или глад не са мерило за състоянието на обществото, е тъй далеч от умовете, че за повечето от тях е просто непонятна. А то е първата мисъл, която отличава съзнателния гражданин от вегетирующето, сито или гладно, човешко същество. В способностьта за тая мисъль, в способностьта да отделим своето „аз“ от коллективното, като го подчиним под коллективното, се крие онова мистично „нещо“, което отличава етическия идеалист от етическия материялист, алтруиста от – явния или прикрит – егоист, което създава общественните служители, както и почвата, на която те единственно се раждат и виреят. То е същата индивидуално-социялна способность, без която няма читающа публика в истинското значение на тая дума, (- публика, която да се чуствува една плъть със своите писатели, своите духовни вожди), както няма и общественно мнение, защото общественно мнение не означава мнения, тлеящи мъртви в мъртвешки души, а агрегать от живи индивидуалности, мислящи като един човек и готови да вложат цялото свое същество, за да реализират, или (дето това е още невъзможно) внушително да манифестират, своята мисъль и да въздействуват на съществующето.

Читателят вижда, че, макар наглед нещо маловажно и отделено от живота, четенето е по своята същность – поне във всички ония случаи, в които то не служи на модата и на нашите слабости – един акт, свързан яко с най-дълбоките гънки на човешката душа; че то пълни ония кратки минути в нашия живот, които ний прекарваме лице срещу лице с най-задушевните свои чувства или в общение с най-светлите умове на човечеството. Читателят вижда, че, погледнато по-дълбоко, едни и същите основни свойства на душата създават както читателя – човека, който живее в идеите, в идеализирания отблясък на живота, така и деятеля – човека, който създава тоя живот, който реализира тия идеи; че причините, които правят, щото в едно общество книгата да не се счита за залъгалка, а за нещо по-действително и по-високо от самата действителность, са същите, които превръщат идеята в общественна сила, във фактор на живота. Читателят знае, че културната висота на едно обществото се мери единственно с жизнетворната мощь на идеята и за него ще бъде аксиоматична истина, че онова общество най-малко ще заслужва да се нарече културно, в което идеята още не движи душите, в което книгата, съкровищницата на човешката мисъль, няма никакво или почти никакво реално, жизненно значение. – Това съзнание ще бъде, вярваме, достатъчно, за да оправдае въпроса, който повдигаме и значението, което му даваме. Това не е, както на пръв поглед може би се е сторило на четеца, въпросът на неколцината български граждани, които пишат и на писането на които никой не дава ухо; това е въпросът на културния, духовния прогрес на българския живот, на българското общество.

С това ний свършваме. В нашия план влизаше да очертаем и ония чисто външни релации, които са се създали от няколко години у нас, ония своеобразни обичаи в нашата книжна търговия; обичаи, които, до колкото на автора е известно, не само не съществуват нийде другаде, но са и сами по себе несъединими с най-непретенциозно профессионално достолепие. Необходимостьта да посветим повече място за осветляване основните психически фактори на явлението, което ни занимава, разшири пре-много размерите на статията и ний се виждаме принудени да направим външните, търговските недъзи на българската книга предмет за особенна статия, в която редом с изложението трябва да върви безпощадната критика на виновниците на тия недъзи.

Бележки:

* „Истинско знание е знание на причините.“

1 В горните съждения читателят ще намери и отговор на въпроса, защо у нас се четат и продават най-много такива книги, които по мнението на всички, способни да имат мнение по такива въпроси, стоят по-долу от всяка критика, както и обяснение на факта, че горе-долу такива книги се „удостояват“ с отзиви, с похвални антрефилета от страна на политическите вестници. Литературата, както и изобщо интелектуалната култура на нашите вестникари не само не е по-голяма, но често е и по-малка от тая на средния български четец. Освен туй, „литературните антрефилета обикновенно се дължат на същите достопохвални мотиви, от които се диктуват и политическите…

1 Несправедливо би било при тоя случай да не погледнем и на обратната страна на медала. – Макар мнозинството от нашите писатели действително да не задоволява и най-скромни искания, но между тях има и хора, които не само със своята литературна култура, но и със своя талант, би правили чест на всяка литература, които, следователно, могат задоволи и най-тънкия естетичен вкус. Ако, при все туй, се намират хора, за които в българската литература няма нищо добро, които нищо не харесват, причината на туй трябва да са самите те – тяхното рабско придържане о образци, тяхната неспособност да оценят и онова, което още не е било превъзнесено в никоя „история на литературата“.

1 Освен рангови, классови изисквания, най-голяма роля играе в такива случаи модата.

1 Нашите ученици четат по-много от всички, но – какво и как четат! Техните учители или никак не се грижат за туй, или пък по такъв начин, че се получават само обратни резултати. Най-първата и най-важна длъжност на учителя, – да бъде посредник между книжнината, между книгите и ученика, като му указва най-доброто, – тая длъжност у нас нито се съзнава.

1 Въспитаниците на нашето Висше училище представляват явление от съвсем друг тип. Те ще бъдат предмет на особенна студия.

Списание Мисъл, IX, 1899, кн. IV, с. 361-373.