Д-р Ирина Димитрова: „Тревненските казаси изработили конския такъм за турския султан Абдул Меджид, а по-късно и за коня на българския княз Александър Батенберг“
Ирина Димитрова работи като уредник в Специализиран музей – Трявна. Завършила е ШУ „Еп. Константин Преславски“, специалност история с археология и музейно дело. След като се дипломира, започва работа като екскурзовод, а по-късно и като уредник, завеждащ отдел „История на българските земи XV-XIX в.“ към Регионален исторически музей – Шумен. „Любовта ме доведе в Трявна, където попаднах в „моето“ време на Възраждането. По-късно защитих докторска дисертация на тема „Възрожденското културно-историческо наследство на Трявна“ с научен ръководител проф. дин Вера Бонева. Това са и нещата, които ме вълнуват – белезите и духа на времето останали от старите българи, как ние в съвремието съумяваме да ги съхраним и да ги направим достояние до повече хора. А за да се случва това, ни е нужно уважение към самите себе си към всички онези хора назад във времето, които са ни оставили много и за гордост и за опазване“.
За Трявна и нейната история разговаряме в един дъждовен ден, изцяло потопени в миналото.
Д-р Димитрова, Трявна е градче, което обичат всички българи. Самият народен поет Иван Вазов прави разходки и почива в околностите през последните години от живота си. С какво пленява това място?
Не само Иван Вазов е пленен от уюта и природата на малкото ни градче, но и много изявени личности. Още с прокарване на ж.п. линията Търново – Трявна през 1909 г. на посещение тук идват цар Фердинанд и царица Елеонора, заедно със синовете си – престолонаследникът княз Борис и брат му Кирил. След тяхната визита е заведена и книгата за впечатления, в която подписите си остават: Владимир Димитров – Майстора, писателят Чудомир със съпругата си Мара Нонова, археолога Херман Шкорпил, директорът на Археологическия музей Андрей Протич, както и етнологът и фолклорист Михаил Арнаудов. Наслаждават се града още и Иван Енчев – Видю, поетесата Дора Габе със съпруга си проф. Боян Пенев, политици като Андрей Ляпчев, Александър Малинов и много други.
Вероятно това, от което са привлечени тези хора и всички, които посещават Трявна от началото на XX в. до днес е нейната самобитност. Трявна носи духа на Възраждането, а за нас – българите това е най-силното време на осъзнаването ни като нация, като народ. Запазеното архитектурно наследство пленява хората, които се опитват да избягат от динамиката на големия град, а планината ги остава без дъх със своята величественост и възможностите за приятни пешеходни преходи до близките околности. Дори и в най-студените дни, в Трявна ще те стоплят лъчите на не залязващите слънца в Даскаловата къща, а иконите излъчват истинско божествено съвършенство. И всичко това в едно – възрожденската архитектура, иконописта и дърворезбата, които правят града ни машина на времето, в която паметта е двигателят.
Един от символите на Трявна е Часовниковата кула. Преданието разказва, че за да се получи разрешение за строежа, тревненки е трябвало да се съгласят да махнат сокая – традиционния накит за глава. Часовникът до днес отмерва времето. Какво още ще ни разкажете за него?
Като стожер е този Часовник. Стои сякаш като страж на времето, за да напомня за гордите балканджии и за прозорливостта на техните съпруги. Те все едно са знаели, че с постъпката си, ще прославят селището си и ще им се носи славата във времето. Легендата разказва, а във всяка легенда има и нотка истинност, че един ден тревненци решили и те като на други места из Българско да си построят часовникова кула – да отмерва времето, да регулира работния процес и да им служи за наблюдателница. Трябвало обаче да искат разрешение за строеж от турския управител в Търново – Фейзи ага. Изслушал ги той, поразмислил и дал своето съгласие, но само при условия, че тревненки престанат да носят красивия накит за глава – сокай, с който изглеждали величествени и царствени. Това много натъжило тревненските чорбаджии и те с мъка разказали за условието на агата на своите съпруги. Нито за миг те не се поколебали и свалили сокаите от главите си. Скрили ги надълбоко в раклите и пак им се радвали, защото по-старите ги предавали на по-младите. А тревненския часовник извисява и до днес своята снага и разказва за смелостта на тревненки. Това се случило през 1814 г, а на следващата 1815 г. двамата братя Къню и Геню Радославови от Габрово подарили часовниковия механизъм. Тази легенда е разказана в книгата на Живка Радева „Тревненски предания и легенди“, в която могат да се намерят още много любопитни истории. И до днес стария Часовник отмерва времето по същия начин както преди близо 210 години. Всеки ден се качва човек, Красимир Стефанов, който навива механизма. От 1971 г. Часовникът „пее“ химна на Трявна „Неразделни“, по стихове на Пенчо Славейков. Интересен факт е също, че през 1996 г. по инициатива на учителят по физика Виолета Тачева тук е монтирано и „Махалото на Фуко“, с което се онагледява въртенето на земята около оста си. Хората тук много обичат своя часовник и тази обич датира далеч назад във времето.
Любопитна е случката, в която през 1889 г. Пенчо Славейков разказва на един нашенец за величествената Айфелова кула. При всичките уверения на Славейков, че тя е в пъти по-висока от тревненския часовник, балканджията с гордост прекратил разговора „че може ли нещо по-високо от нашия сахат“. Такъв е живота на нашия часовник – символ на Трявна, който и до днес привлича погледите на гостите на града. Той е и паметник на културата с национално значение.
До часовниковата кула е стария Гърбав мост, по който е преминавал самият Петко Р. Славейков, за да отиде до школото. Кой го е построил?
Той част от един архитектурен комплекс – Стария площад с Часовниковата кула и гърбавия мост. Наречен е още „кивгирен“, предвид извитата му форма, но за мен е „гърбав“, защото е сякаш превит от тежестта на всички съдби, които са преминали през него. Изграден е от първомайстор Димитър Сергюв – същият, който изгражда възрожденския образ на Трявна. Той строи църквата „Св. Георги“, строи Райковата къща, къщата на поп Кою Витанов в местността Тепавици и още много други тежки и артистични постройки. През 1844 г. на мястото на стар дървен мост през реката Димитър Сергюв строи от жълт пясъчник симетричен трисводов мост, който да бъде връзката на Средната с Горната махала на Трявна. Годината на строежа е издялана върху ключовия камък на големия отвор и до днес може да се види там. Поставянето на надписи е типичен похват за Димитър Сергюв. Дължината на моста е 25 метра, а ширината около 4. По средата на парапета и до днес стои скулптираното ибриче, което майсторът е издялал от камък като шега към габровци. Като идвали в Трявна да се измият от нечистотиите и греховете си и тъй да пристъпят в селото, а габровци пък го изтълкували наобратно – тревненци преди да тръгнат за Габрово да се пречистят и тогава да поемат на път. Съперничеството между Трявна и Габрово, колкото и напредничаво да е било, също толкова е и шеговито.
Кои са онези забележителности на града, които са малко известни и не толкова популярни?
Да, в града все още остават скрити и други „съкровища“, които убягват от окото на туристите. За мен на първо място това е църквата „Св. Георги“. Тя сякаш остава в сянката на църквата „Св. Арх. Михаил“ и понеже се намира в страни от старинната част на града, много хора не успяват да видят величието и красотата ѝ. Преди няколко години покойната вече Вера Христова се опита да я „разкрие“ не само на гостите на града, но и на самите тревненци, правейки едно цялостно проучване на нейната история, а изкуствоведа Люба Цанева идентифицира част от „неизвестните“ до преди няколко години икони. Тази църква за мен е един великолепен архитектурен шедьовър на архитектон Димитър Сергюв. Строена е в периода 1848-1852 г. и в нея работят зографи от три зографски фамилии – Витановска, Захариевска и Минчевска фамилия, а стенописите са изписани от представители на Поп Димитър Кънчевия род. Резбата, също дело на тревненци разкрива изяществото на тревненската резбарска школа – с всеки един детайл характерен за работата на тревненци.
Другата забележителност за мен е къщата на поп Кою Витанов в местността Тепавиците. Интересен може би бил факта, че самият свещеник е дядо на Мара Нонова – съпругата на Чудомир. Тази къща, намираща се малко извън града остава скрита за окото на любителите на тревненските архитектурните шедьоври. Верен на своя почерк и там, майсторът Димитър Сергюв е оставил на една от колоните датата на строежа на къщата 1852 г.
Чешмите в града за мен също заслужават внимание. Те са строени след средата на XIX в. Върху тях има надписи, които упоменават хората и институциите, които са дарили средства за изграждането им. Някои от тях вероятно са правени от брациговски майстори – строители, които минават през града 50-те години на ХIХ век. Тяхната украса е идентична, представяйки птици – най-вече орли – това са чешмата на Площада и т. нар. Демиева чешма, чешмата на Никола и Боню Чушкови – една фамилия, която дълго време е била част от управлението на селището. Интересна е била и чешмата на терзийския еснаф, правена 1873 г. с дарения на занаятчиите. Тази чешма все още съществува в Качавунската махала, макар видът и днес да е загубил голяма част от някогашният ù блясък. Пред входа на днешното СУ „ Петко Славейков“ се намира и чешмата правена от Недялко Ганчев със средства на чорбаджи Никола Райков. Хубавото е тук, че къщата на чорбаджията е музеен обект, може да се посети и когато човек научи повече за него ще направи своята препратка и към чешмата. Така историите могат да оживеят.
И последно, което бих искала да спомена са трите каменни фигури на т. нар. Среден мост в Трявна. Мнозина минават през моста и не се вглеждат в тях, а това всъщност са скулптори на майсторите на трите ни водещи занаята – строител, резбар и иконописец.
Наред с гайтанджийството и куюмджийството в Трявна някога са съществували други два занаята, за които днес почти нищо не се знае – казаслък и мутафчийство. Що за занаяти са това?
Обикновено хората свързват Трявна със строителство, иконопис и дърворезба. Истината е обаче, че тук са практикувани над 40 занаята. Един от тях е казаслъка. Заслуга за проучването на този интересен занаят има Лидия Горанова – дългогодишен музеен специалист, която много подробно изследва тази дейност.
Казаслъкът е художествен занаят, практикуван само в Одрин и Трявна. Думата има турски произход и означава производител или търговец на коприна. Тясно свързан е с отглеждането на копринена буба, тъй като за направата на своите изделия, казасите са използвали най-вече копринена нишка, ленена или фина вълнена прежда. На специален стан, казасите произвеждат конска амуниция, колани, пискюли и подвръзки за коне, пискюли за фесове, копринени кордони, екселбанти и др. До 1860 г. с този занаят в Трявна са били ангажирани около 60 семейства. Стоката пласирали из панаирите в Узунджово, Цариград, Бурса, Одрин и други места. Славата на майсторите била толкова голяма, че дори изработват конския такъм за турския султан Абдул Меджид, а по-късно и за коня на българския княз Александър Батенберг.
Що се отнася до мутафчийството и тук тревненци проявават присъщата си упоритост и творчество. Етнологът на музея – Даниела Дабкова разкрива много подробно неговите тайни.
Мутафчиите изработват от козя вълна – торби, дисаги, чулове, като до Освобождението в града има 25 мутафчийски работилници. Подобно на другите занаятчии, майсторите работят главно през зимните месеци, а през другото време търгуват с произведенията си. Мутафчиите боравят със стригана козина, която подлагали на различни манипулации, за да обработят. След като бъде изпредена, следвало тъкането на специален стан и съшиването на готовата продукция. Козята вълна не се боядисва, а се сортира по цвят, след което се раздрънква или разчепква с помощта на тънка пръчка и се прибира в специални кожени мехове и чак тогава започва да се преде и изработва изделието. Занаята е трудоемък, затова се практикува обикновено основно от мъже. Развива се и след Освобождението, когато се прави и опит да бъде модернизиран.
Вярно ли е, че тревненци са отглеждали рози и какво се е случило, че този поминък е замрял?
Този факт винаги предизвиква учудването на хората. Истината е, че Трявна е единственото място в Северна България, където се отглежда маслодайна роза. Според Богомил Даскалов, който ни дава подробни сведения за отглеждането на рози в района на Трявна, тази дейност се упражнява още от края на XVIII век, когато заселниците започват да засаждат рози по подобие на Одринско. Добивът на розово масло и розова вода, извежда тревненските розопроизводители на търговските пазари. Едно търговско тефтерче на чорбаджи Генко Даскалов от края на XVIII век е запазило търговията с розови продукти, отнесени за Москва. Розите били бледочервени и бели. От тях се приготвела розова вода и розово масло, а розовата есенция се събирала с помощта на паче перо в специални шишенца, херметически затворени с восъчна тапа. За да се напълнят мускалите било нужно маслото да се загрее добре, за да се втечни. Цената на розовото масло варирала между 700 – 1200 гроша, а един мускал се продавал за 4 гроша. Цялата продукция намирала широко разпространение и търсене из цяла Северна България, а печалбата никак не е била малка. Именно тя поблазнила килифаревския бей – да изкупува продукция на ниски цени и продавайки я на по-високи да реализира лична печалба. Тревненци не се примирили с тази несправедливост и 1829 г. изкоренили насажденията под предлог, че са измръзнали през зимата. През 1866 г. се прави нов опит за възстановяване на производството, но – неуспешен и към 1870 г. тази дейност е окончателно преустановена. Освен това вероятна причина би могла да бъде и не конкурентоспособността с розовата продукция от южните части на Балкана и по-конкретно Казанлък. Тревненци този път проявяват далновидност, като преизползват казаните за преработка и добив на етерични масла от мащерка, джоджен и др.
Кой зограф или резбар от миналото силно Ви впечатлява и защо?
Имам любим и зограф и резбар. Резбарят, който харесвам много е поп Кою Витанов. Неговата величествена и груба осанка, противоречи на благостта в излъчването му като свещеник. Той е свещеник – бунтар, той е ерудит по своему. И въпреки, че е протосингел на митрополит Иларион, той никога не отстъпва в исканията на българите за църковна независимост. Кою Витанов е приятел и душеприказчик на Петко Славейков. Прозорлив и напредничав човек. По идея на даскал Петко именно в неговия дом има идея за създаване на рисувателно училище на Николай Павлович. Неговите деца са образовани. Сред тях има учители и лекари. Изключително изкусен майстор на длетото. Резбите ми се ефирни, нежни и в тях се усеща движението на цветята, които той резбова. Има много красота, много чувственост и същевременно самовглъбеност в работата му.
Другият човек, към който изпитвам пиетет е зографа поп Димитър Кънчов. Подобно на поп Кою има строг и респектиращ вид. Подобно на него също е свещеник – бунтар, с непримирим нрав и обаятелна душевност и силно изразено патриотично чувство. Той е сред радетелите за независима българска църква. Има една интересна случка, която потвърждава думите ми. Един ден, след поредната несправедливост на търновския владика към българското население, младия свещеник отива да му иска обяснение в Търново. Там между двамата се разразява разгорещен спор, при който тревненския свещеник не се сдържа и удря плесница на владиката. Това разбира се му коствало свещеническата длъжност. Денят се оказва съдбовен за поп Димитър, който се отдава изцяло на иконопис и с това слага началото на една от тревненските зографски фамилии. Той има 18 деца, за които не пести сили и средства да изучи. Иконите на поп Димитър са тревненски в истинския смисъл на думата. В тях, балкана е фон, а светлината искри от благия образ на светците. Дело на зографа е иконата „ Св. Богородица Заклана“- реплика на чудотворната икона от манастира Ватопед. Именно заради тази сила на характерите и духовния мир, който двамата свещеници носят са сред любимите ми тревненски персонажи.
Повече се знае за тревненските зографи и резбари, но почти нищо за техните съпруги. Какви жени са били тревненки?
Навсякъде казваме, че тревненки били горди и непокорни и няма как да е друго яче, защото за да оцелееш в този див, суров, неплодороден край, в който семейството е стожер, но мъжът все е на гурбет, жената трябва да е силна, за да изнесе на плещите си, най-важното – отглеждането и възпитанието на децата си. Преди около години един наш колега – Симона Ментова разказа за тревненските „музи“, както ги беше нарекла. Тревненки били съпруги и майки, под техния зорък поглед израснали поети, учители, изкусни занаятчии, революционери. Първата от тях е Вангели Дабкова, която за своите само 26 години живот, стои рамо до рамо в революционната борба със своя съпруг – зографът революционер Цаню Захариев, ушивайки знамето на тревненската чета и посрещайки Левски в дома си.
Мара поп Димитрова, която заради дългите странствания на съпруга си – поп Димитър Кънчев е трябвало да се грижи сама за дома и 18-те си децата. Нейните синове се сражават за свободата на Родината, а един от тях – Иван Димитров, завършвайки академията за изящни изкуства в Париж, добива заслужено признание.
Няма как да пропусна Иринка Славейкова – истински боец в трудния си съвместен живот с даскал Петко. На нейните грижи останали децата, които тя ревниво пазела от хорски очи, наказвайки всяко тяхно прегрешение и детинска пакост „с дървен Господ“. Отдаден на общополезни дела, дядо Славейков рядко изпращал пари, затова на Иринка и се налагало да работи на хората, за да изхранва челядта си. Корава и със строг нрав била тя, но отгледала и възпитала – един от най-великите поети на България, двама министри, генерал от българската армия и две момичета – скопосни и образовани.
Това са само много малка част от тревненските жени, стояли плътно в защита на семейството, децата, съпруга и дома.
Твърди се, че изразът „прост като гъбена чорба“ произхожда от Трявна. Какво ще ни разкажете за кухнята във Вашия край?
Геогрофските особености на Тревненския регион определя не само начина на хранене, но и вида на храната. Природните особености, както и наличието на река, по-суровият балкански климат и липсата на плодородна почва изграждат спецификата в тревненската кухня.
Тревненската трапеза е простичка и в приготвянето на храната не се изисквало много време. Ястията са по-скоро постни, по-рядко и то предимно на празници в тях присъства месото. Тревненци много умело използват даденостите на Балкана и от стари времена се занимават със събирачество. През различните сезони тревненци събират гъби, билки, плодове, коприва, а в реката ловят риба и раци. Това е част от ежедневието на хората, а с тях приготвят различни видове гозби. От подправките, много характерен е „таросът“ (естрагон), за който тревненци смятат, че за да се захване в градината, трябва да се открадне. Бобът, лещата, картофите, които тукашните балканджии наричат – „барабой“ са основните сподвижници на тревненската трапеза. Много характерно за Трявна е баницата със зелении, която тук наричат „Щирник“. За направата ù използват различни зелени подправки – лапад, спанак, лобода, щир, листа от цвекло. За разкош подправят с любимият си тарос. През ранна пролет си приготвят каша от коприва, чорба от коприва или т. нар. „джуркана“ коприва, подправена с малко натрошени ядки и хрян, настърган на едро с малко оцет. Едно от типичните някогашни ястия е „бял мъж“. Приготвя се от прясно сирене, което се пържи, докато остане на мазнина. Може да се подправи с петмез или мед, а може да се яде и солено. Много хора не го харесват, но за мен е много вкусно.
Що се отнася до израза „Прост като гъбена чорба“, то той напълно отговаря на нейното приготвяне. Най-вкусната гъбена чорба се прави от гъби манатарки. Гъбите се измиват добре, нарязват се. След като водата заври на котлона се слага малко сол, черен пипер, ситно нарязан лук и зелена чушка. Изсипват се гъбите и след като се посварят се добавя ориз. Подправя се само с магданоз. В традиционната тревненска гъбена чорба застройка от яйце и мляко не се прави. В съвремеието ни обаче в някои домове домакинята добавя течна сметанка в отделната чинийка.
Много може да се говори за тревненската кухня, но трябва да дойдете на място, за да се насладите на вкуса и майсторлъка на тревненки.
С какво черпите тревненци гостите си?
Прословуто е тревненското гостоприемство. Сам Пенчо Славейков ги описва нашенци като добри и гостолюбиви хорица. Никога не е било да няма с какво да почерпят гостите си. За тревненци има и поговорка: „Ока брашно, делва сладко“. Някога са черпели гостите си със бяло сладко, а за питие предлагали крушеница – едно разхладително питие със сладко-резлив вкус. Харесва се и ликьора от вишни или сока от бъз, който ние продължаваме да си приготвяме през лятото. Винаги ще се намери с какво и никога не връщаме госта от вратата си.
Работите в музея на Трявна. Какви експозиции можем да видим?
Да, от 2005 година работя в Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство. В неговата структура са включени седем музейни обекта и две галерии. Тук можете да видите единствения музей по дърворезба в Даскаловата къща, където освен прочутите резбовани тавани се пази една великолепна дърворезбена колекция на български ханове и царе, правена 1913-1920 г. от прочутия тревненски майстор Генчо Марангозов. В Школото наред с възстановката на класна стая от взаимното училище са експонирани стари часовници, както и най-богатата колекция от картини на световноизвестния Димитър Казаков – Нерон и дървена и каменна пластика на по-малкият му брат – Никола.
Няма как да не ви препоръчам да разгледате и единственият музей на Азиатско и африканско изкуство на Балканите. Неговото начало е поставено след крупното дарение на скулптора Златко Паунов с култови и битови предмети, разкриващи тайните на Индуизма, Будизма и африканското изкуство. Хубавото тук е, че този музей постоянно се обогатява с предмети, не само от основния дарител, но и от много хора в страната. Малцина знаят, че именно в Трявна се намира родната къща на революционера и съратник на Левски – Ангел Кънчев, както и родния дом на първия професор по органична химия – проф. Пенчо Райков. Световно признат учен, със свои изобретения и научни разработки, които все още са част от обучението на младите химици.
Когато сте в Трявна няма как да подминете и къщата на титаните Славейкови. Тя е била техен дом 23 години. В нея се раждат министри, военни и великия наш поет – Пенчо Славейков. Разбира се интерес би предизвикал и Музеят на Тревненската иконописна школа. Създаден е в т.н. Царски параклис и в него са експонирани над 160 икони, копирки, рисунки, дело на майсторите от 6-те тревненски зографски фамилии. Едно истинско бижу на тревненската иконопис. И последно една изненада – през месец октомври ще отвори врати и един дългоочакван и мечтан от поколения музейни специалисти музей на тревненското строителство, който ще бъде разположен в най-старата тревненска къща – Попангеловата.
Когато вървите по тревненските калдъръми какво Ви нашепват те?
Да Ви кажа откровено – тъжно ми е за тях. Вървя и ги чувам, че стенат от болка, за дето сме ги приели за даденост и сме се отказали да ги опазим. Мъчно ми е, защото цялата старинна част се е превърнала в транспортна автомобилна артерия. Като че ли не осъзнаваме, че така рушим не само калдъръмената улица, но и къщите на нея. Иска ми се да вярвам, че един ден тези стари улици ще се усмихнат, защото ще имат добри и мъдри стопани, в лицето на всички нас, които днес газим телата им, забравяйки, че именно заради тях е привлекателен този град.
Студена пролет е. Аз пък си мисля за зимата в Трявна, потънала в снежни преспи, а комините на старите къщи пушат… Какво се случва по това време на годината в притихналото градче?
Зимата! Зимата е време за празнуване, време за равносметка, време за уюта на дома и насядалото пред камината голямо семейство. През месец декември обикалят из къщите коледарски дружини, светва Коледната елха, а коледните концерти запалват настроението за празнуване. След тази еуфория снегът затрупва малкия град, а тишината го поглъща в прегръдката си. Пътеките покриват стъпките, из въздуха се носи аромата от запалените комини, а случайни минувачи бързат да се приберат на топло у дома. През зимата, както се пее в една песен – нищо друго освен да се влюбиш… в някой или просто в уюта на малкия град.
Мирела Костадинова
