Д. Б. Митов и „Задругата“ Литературен глас[1]

Днес  слабо се говори и пише за този много способен критик, въпреки че името Де Бе Митов е включено във всички престижни справочници, истории, речници, разглеждащи развитието на българската литература в междувоенния период. Той е пръв ректор-основател на Театралната академия (днес: НАТФИЗ), дългогодишен специалист по западноевропейска литература – френски възпитаник и с афинитет към тази група от автори. Бихме могли да кажем, че в 30-те години на ХХ век явление в нашия културен калейдоскоп е неговият вестник „Литературен глас“ – единствен литературен седмичник, излизал между 1928 – 1944. Редактор  предимно е Димитър Митов, но понякога функцията е подета и от Райна Митова, по-известна като Калина Малина – негова съпруга. Нека се опитаме да сглобим и реконструираме контекста от онова време: „Литературен глас“ мери ръст както с ерудитското „Хиперион“, така и – с официозния „Златорог“:  и ако все пак списанието на Владимир Василев е цяла епоха, то не по-малко по значимост е осемстраничното вестникарско издание. Името на Д. Б. Митов е известно на литературните специалисти у нас. Присъства в Академичния речник от 80-те години^[2], статия и библиографски данни могат да се намерят за него в Речник по Нова българска литература^[3] от 90-те години. Преди 1944 г. фигурира в „Малка литературна енциклопедия“ на Марко Марчевски^[4], делото му е маркирано в мащабната „История на българската литература“ от Светлозар Игов в наши дни. През 1988 г. журналистът и литературен критик Дженю Василев^[5] написва и монография за него^[6], а година по-рано го включва с отделен очерк в представителната си книга „Граждани“^[7].

Разполагаме и с дигитални ресурси, представящи и личността, и творческото дело на критика^[8]. Още по-подробна информация откриваме в Електронния речник на Института за литература (БАН)^[9]. Навсякъде пишещите за него открояват като най-крупно негово дело Вестника и способността му да създава жива критическа рефлексия в своите текстове, които се отличават с яснота и ерудиция. Т.е. бихме  могли да кажем, че профилът на Де Бе Митов се очертава като на един от най-добрите наши литературни деятели, посветили се на критическото, ала и на книго-издателското дело.   Вдъхновен от своите учители, преподавали му в Софийския университет – проф. Александър Балабанов, проф. Михаил Арнаудов и проф. Иван Шишманов – по-сетнешния проф. Димитър Митов, останал със полусъкратеното Д. Б. Митов (големи наши артисти – Любомир Кабакчиев, Григор Вачков –  го наричат ту Дебе Митов, ту Дъбъ Митов^[10]) – подчертава духовната си връзка с тях и им засвидетелства неведнъж уважението си. Освен  десетките броеве на вестника[11], реализирани са и няколко книги, които днес имат наистина историческо значение за нашата литературна наука и история. Първата е цитираната многократно от изследващи проблематиката „Нашите писателки“ (1939) на Соня Вичева, а втората е тритомник на самия Д. Б. Митов, онасловен „Писатели и книги“ (1934 – 1938), където критикът е публикувал свои рецензии и есета за книги и проблеми, свързани с атмосферата на второто и третото десетилетие на ХХ век. Предполагам, че един ден именно тази тричастна негова творба ще се преиздаде, защото тя е очистена от идеологическия грим, който по-късно силно е нанесен в неговата „История на западноевропейска литература“, някои от частите са писани в съавторство с проф. Ал. Пешев.^[12] Но тези страници, посветени на нашата литература и нейната съдба, остават почти неизвестни. А реално са ценни, с наблюденията си, а струва ми се, и с искреността си. Ярка следа оставят и трите алманаха, които редактира и издава чрез „Азбука“^[13] – „Изкуство и живот“ (1929), „Литературен алманах „Литературен глас“ (1931), „Духът на новия век“ (1933).

В литературната анкета, направена с Клина Малина от проф. Бистра Ганчева и публикувана през 1980 г. писателката споменава за книгата на Соня Вичева от 1939 „Нашите писателки“. Това са десет вдъхновени литературно-критически есета, или портрети – както самата критичка ги определя. Оказа се много трудно намирането на информация за София Китипова Вичева – както всъщност е името на авторката. В един от форумите в Интернет писах някакъв коментар и споменах името й, като оставих имейла си. Скоро след това получих писмо от госпожа Цвета Керкенякова, която ми сподели, че е племенница на Соня Вичева. Помолих я за биографични данни и тя в писмо от 3. 12. 2011 г. ми описа каквото знае за нея: родена през 1902 г. в Пловдив и е завършила Пловдивската девическа гимназия. Рожденното и име по баща е София Николова Китипова. По всяка вероятност няма висше образование, а започнала да пише и да работи като критик самостоятелно – това е било вътрешна потребност. Била е омъжена за скулптора Васил Вичев, който по това време е живеел и работил в Пловдив – като скулптор къв Общината – има няколко негови работи и до сега в Цар-Симеоновата градинa. Не зная кога точно са живяли известно време в Сливен и по-късно се установяват в София. Била е повлияна силно от Дъновизма. След като приключва литературната си кариера се занимава с козметика.

Първият том на поредицата „Писатели и книги“ от Д. Б. Митов е отпечатана от „Азбука“ през 1934 г. и е снабдена с авторски предговор, от който разбираме, че материалите – 45 на брой, са разположени върху 240 страници и са писани между 1919 и 1929 г. – т.е. обхванато едно цяло десетилетие. Рецензии за книгите на Христо Ясенов, Христо Смирненски, но и на Владимир Мусаков, Михаил Кремен, класиците – Елин Пелин, Антон Страшимиров, обаче е отделено място и за критическите достижения на „Мисъл“ и д-р Кръстев, подобаващо са отличени и учените проф. Иван Шишманов, проф. Михаил Арнаудов, проф. Александър Балабанов и техните приносни литературоведски трудове, точно с този свой критически и творчески жест той им засвидетелства уважение и искрена признателност, за която споменахме по-рано тук. Силен е френският акцент, който се усеща в книгата – очерци за „Прокълнатите поети“ – Бодлер, Рембо, Верлен. Пред нас изпъква един широкоаспектен критик – от рецензията за конкретна книга „Земя“ (Е. Пелин) или „Вечната и святата“ (Багряна), през очерка за отделен автор („Петдесет години от смъртта на Любен Каравелов“), до проблемната статия, засягаща съдбата на книгата, книгоиздаването и критическата фигура, но и до методически анализи „Елин Пелин в нашите учебници по литература“, до детайли, открояващи силно фигури като тези на Димо Кьорчев, Владимир Полянов, Людмил Стоянов, Йосиф Хербс, Васил Пундев, Александър Дзивков. Най-много критически материали са посветени именно на Елин Пелин. Силното желание този автор да попадне в програмата по литература за средното училище (през 1934 г. писателят-класик не е бил изучаван все още) е тласнало вероятно критикът да напише обзорни статии като „Жената в разказите на Елин Пелин“.

Д. Б. Митов си сътрудничи тясно с Тодор Боров, Александър Балабанов, нееднократно споменатият Елин Пелин. Оформилата се приятелска група[14] е ядрото и редколегията на първия литературен вестник у нас „Развигор“. Във своя вестник „Литературен глас“ привлича за работа съвсем младите тогава Петър Динеков (1910 – 1992) и Пенчо Пеев (1911 – 1968), които съвестно пишат за изданието. Освен това налагащите се критици отразяват със свои рецензии някои от томовете на своя Редактор. С подобни жестове, с които засвидетелстват своята благодарност към Д. Б. Митов, реагират проф. М. Арнаудов, проф. К. Гълъбов, Вичо Иванов, Лео Коен. Утвърденият германист проф. К. Гълъбов го определя като[15]: „най-добрият критик-журналист“, като пояснява – „критик с нерва на журналист“. Отиващият към 60 години тогава – 1936 г. – акад. М. Арнаудов топло се изказва за своя някогашен студент: „един от най-ревностните и даровити историци на съвременния ни книжовен живот“, „минал една добра школовка у френските критици и у някои наши литературни историци, той си изработва с течение на времето свой собствен естетически канон, за да съди с независим дух и с избистрен вкус най-разнообразни постижения на българското творчество и българската мисъл“[16]. Правдата и любовта са съществените белези на тълкувателския метод на критика според легендарния литературовед. Та какво по-голямо признание от това – да си забелязан и щедро окрилен от фундаментални учени каквито са цитираните изследователи? Дай Боже всекиму!

Затрогващи са страниците, написани в памет на рано починалия Борис Шивачев (1901 – 1931). Във втория том на „Писатели и книги“ с чиста тъга и с много топло чувство Д. Б. Митов разказва за сътрудничеството между писателя и „Литературен глас“[17]. По-късно, веднага след 1944 г. критикът отново напомня за автора на „Писма от Южна Америка“ и „Изобретателят“ – в книгата си от 1946 г. „Очерки и критики“ и така става единственият, който до 1958 г. е писал за него[18].

Освен към Елин Пелин и Б. Шивачев критикът има афинитет и към Антон Страшимиров. За него пише системно. А след 1944 г. оставя и една монография, посветена на писателя. Но бих искал да обърна внимание на по-ранни студии, поместени в „Белетристи. А. Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков“ от 1939 г. тази книга не е загубила естетическата си стойност – проникновено критикът навлиза в различните творчески светове на представените класици. И ако за два от тях е писал и преди, то за Йовков работата му е дебют. Страшимиров продължава да бъде автор повече за ценители, в смисъл, класик е, признат е, ала е по-скоро от по-периферийните: както да речем е с Г. П. Стаматов, Г. Райчев в нашата съвременност. И към тримата белетристи всъщност интересът е траен, но те колебливо присъстват в различните учебни програми. Да речем в настоящия момент това впечатляващо „трио“ не се изучава… С порочния стремеж да се облекчавала тежката програма по литература отпаднаха много автори и произведения. Да речем липсват „Хоро“ или „Мъничък свят“, или „Вестовой Димо“, но пък място са заели „Ноев ковчег“ (Й. Радичков) и „Хайка за вълци“ (И. Петров)… По-късно когато се подготвя седемтомното „Съчинения“ на А. Страшимиров през 60-те години на ХХ век, в редакционния екип е включен и Д. Б. Митов. Първият том е с негова въвеждаща студия от 40 страници, която се различава стилистично от по-ранните му текстове, посветени на писателя. А това показва, че изследователят не е застинал в своята работа. Напротив в течение на над две десетилетия той е проучвал творческия свят на един от най-сложните и самобитни наши национални автори.  Дълга, също творческа работа от страна на критика. Четвъртият и петият том са под неговата редакция и той е автор на бележките. Така че три от общо седем –  са дело основно на този, който допринася съществено в страшимирознанието. Мисля, че до днес обаче нямаме пълно издание на съчиненията на А. Страшимиров – преди 60 години не са включени едноактните му пиеси, не е преиздадена и много интересната „Жени и мъже в живота и в литературата“ (1930), която е с обем от 200 страници. Вероятно и други произведения остават неиздадени до момента. Та едно от предизвикателствата пред нашите книгоиздатели е ново наистина събрано издание на големия писател и общественик.       Няма как да не спомена и за компромисите, което е направил. В цитирания вече втори том на великолепната критическа трилогия „Писатели и книги“ Д. Б. Митов ласкаво се изказва за Константин Константинов. В книгата си от 1960-а „Литература. Театър. Публицистика“ литературоведът пише с отрицание за второто издание на романа „Кръв“, което К. Константинов реализира през 1946 г. Тъжното е, че положителна рецензия за същото произведение е поместена из страниците на „Литературен глас“ през 1933 г. от Павел Телчаров[19]. Настъпилите сложни политически промени у нас след 1944 г., вероятно са и причината за подобен акт от страна на инак правдивия, както е определян от по-рано литературен деятел.

Докато подготвях материала си за Д. Б. Митов разсъждавах върху следния казус: защо той не е писал рецензии за книгите на Калина Малина? Писателката твърди в споменатата вече Литературна анкета с нея, че той винаги я е подкрепял и насърчавал да създава творчество. Вероятно, поради някакви етични съображения – да речем Боян Пенев също няма отзиви за Багряна или за Дора Габе. Обаче някои от най-силните книги за възрастни, а и за деца са реализирани от „Литературен глас“. Пояснявам: към вестника, с парите от реклами и от абонамент, се издават и отделни книги. По-рано обърнах внимание на С. Вичева „Нашите писателки“ и тритомника на самия Д. Б. Митов. След своя успешен дебют с „Провинциални сенки“ (1935) утвърдената детска писателка налага своето име като добър разказвач и за възрастни. Сборникът  с разкази „Нощни пеперуди“ (1938), носи не само изящно заглавие, но представя и художествена проза от високо равнище, разгръща и засяга модерни за тогавашната епоха теми и мотиви, поставя в центъра на изображението съдбата на жената. Калина Малина жъне успех и с кратката си историческа повест „Кръвта на дедите“ (1937), сетне интерес предизвиква и следващ сборник с разкази „Планинецът“ (1943). И като естествен резултат на това белетристично развитие е и появата на романа „Старшата сестра“ (1941). Творческият облик на писателката за възрастни остава по-слабо проучен до настоящия момент. Преди всичко Калина Малина оставя не без основание ярка следа в детско-юношеското литературно творчество. Първият детски роман „Златно сърце“ (1930) е нейно дело. Тази книга последно е преиздавана през 2020 г. от издателство „Кръг“. Ала трябва да изтъкнем, че и в своите детски произведения авторката поставя въпроси, обект на творческото й внимание и в книгите за възрастни – дискриминацията, стремежът за равноправие от страна на жената, формирането на морални ценности. Така че в тази посока Калина Малина има цялостно творчество, само условно делено на „за малки“ и „за големи“. С посочените нейни книги всеки израства именно в нравствен аспект. Тук ми се ще да добавя и още една великолепна нейна книга „Йошка Палячо“ – също отпечатана от „Литературен глас“. И все пак получих отговор на своята главоблъсканица: защо Дъ Бъ не е писал за Калина Малина? Ми той е реализирал готови книги. Цели книги! Хубави книги! Добри книги. Та какво по-ценно от това? Какъв по-силен жест от този, с който да покажеш, че един писател има стойност?! И той го е направил. Предполагам от сърце!

Бележки:

[1] Авторът предвижда да разшири още своето изследване за Д. Б. Митов. Това е само едно начало, каквото критикът заслужава.

[2] Речник на българската литература. Том 2. Е – О, София: БАН, 1977 (с. 388 – 389).

[3] Речник по Нова българска литература, София: Хемус, 1994 г. (с. 234 – 235).

[4] Марчевски, М. (1940) Малка литературна енциклопедия, (с. 569).

[5] Дженю Василев (1919 – ) е с юридическо образование, но всъщност е литературен критик и журналист. Сътрудничил е на в. „Литературен глас“. Участвал е във втората фаза на Отечествената война. Написва няколко монографични книги:  „Борис Шивачев“ (1976), „Георги Кирков“ (1979), „Аура. Портрет на Асен Златаров“ (1983). Реално текстът,, включен в „Граждани“ (1987) е разширен с леки допълвания до „Д. Б. Митов. Литературно-критически очерк“ година по-късно, когато се е отбелязала 90-та годишнина от рождението на критика.

[6] Василев, Д. (1988) Димитър Б. Митов. Литературно-критически очерк, София: Български писател.

[7] Василев, Д. (1987) Граждани. Литературни портрети, Пловдив: Христо Г. Данов (с. 129 – 207).

[8] Страница в електронното списание „Литературен живот“: https://literaturensviat.com/?p=41282 (посетено на 17. 02. 2023 г). страница в електронната енциклопедия „Уикипедия“: https://bg.wikipedia.org/wiki/Димитър_Митов_(критик) (посетено на 17. 02. 2023 г).

[9] http://dictionarylit-bg.euД.-Б.-Митов/ (посетено на 17. 02. 2023 г).

[10] Спомени за Д. Б. Митов могат да се чуят тук: https://archives.bnr.bg/120-godini-ot-rozhdenieto-na-prof-dimitar-borisov-mitov-vazrozhdenski-duh-i-evropejska-kultura/ (посетено на 17. 02. 2023 г.). той е пръв ректор на Театралната академия, наричана тогава ВИТИЗ.

[11] По информация на Д. Василев те са 600 за петнадесетгодишния период на издаването на в-к „Литературен глас“ (повече виж във: ВАСИЛЕВ, Дж. (1988) – цит. труд).

[12] Първата крупна история на западноевропейската литература в протежение на няколко десетилетия е този труд на Д. Б. Митов и на Ал. Пешев. Тя е в 5 части. Хубаво е да споменем, че  Д. Б. Митов, след като завършва славянска филология в Софийския университет (1923), специализира в Париж – в Колеж дьо Франс и в Сорбоната (1925). Т.е. той получава високо академично образование и тази негова стабилна школовка личи особено силно в ранните му неща, т.е. до 1944 г., когато не са идеологически обагрени.

[13] Книгоиздателството е ръководено от Панайот К. Чинков (1897 – 1983). То е издавало и вестника „Литературен глас“, а по-късно и „Литературен час“. П. К. Чинков е първият политически радио коментатор. Бил е преводач и е сътрудничил на изданието на Д. Б. Митов. Повече за него виж на: https://literaturensviat.com/?p=127957 (посетено на 20. 02. 2023) и на: https://bg.wikipedia.org/wiki/Панайот_Чинков (посетено на 20. 02. 2023).

[14] При малкото случаи, в които имаме случили се литературоведски школи у нас, мисля, че е добре да изложим своето предположение – този кръжец на по-младите студенти около своя любим и уважаван професор (Ал. Балабанов) е реално школа.

[15] Митов, Д. Б. (1936) Писатели и книги II, София: „Литературен глас“ (с. 237).

[16] Митов, Д. Б. (1936) – цит. съч. (с. 235). Всъщност част от своята отлична школовка Д. Б. Митов получава и от акад. М. Арнаудов.

[17] Митов, Д. Б. (1936) – цит. съч. (213 – 224)

[18] През 1958 г. издателство „Български писател“ публикува томчето на Борис Шивачев „Писма от Южна Америка“. По-късно през 1972 е следващото издание. Последното е от 2022 г.

[19] Повече виж на: https://literaturensviat.com/?p=183093 (посетено на 06. 03. 2023).

© Петър Михайлов