Чудомир – писателят художник

Spread the love

Казанлък  е родното място на елитна интелигенция – на художниците Петко Клисуров, Никола Кожухаров, Иван Пенков, Иван Милев, Дечко Узунов, езиковеда Стефан Попвасилев, композитора Петко Стайнов, актьора Любомир Кабакчиев. Но истинският символ на задбалканския град е Димитър Чорбаджийски, широко известен като Чудомир. Родом от село Турия, той свързва житейската и творческата си съдба с Града на розите.

Чудомир е роден в многолюдното семейство на хаджи Христо Чорбаджийски през 1890 г. Еднакво талантлив е и с играта на думите, и с рисувателната четка. Публикува първата си карикатура още като ученик в Казанлъшката гимназия пред 1907 г. във в. „Балканска трибуна“. Литературният му дебют се състоява по-късно: „От болестта писателство се заразих за пръв път през време на студентството и боледувах, докато завърших.“ Докато е студент в Рисувалното училище (дн. Художествена академия), на страниците на многобройните хумористични и сатирични издания – „Барабан“, „Въртокъщник“, „Шантеклер“, „Българан“, „ К`во да е“ и мн. др. – Чудомир гастролира с политически карикатури, злободневни фейлетони и остроумни стихове и пародии.

Студентството на турийския талант продължава дълго – от 1906 до 1914 г. като е прекъсвано от участието му в Балканската и Първата световна война. Софийската бохема го приема охотно в редиците си – „Често бях в компанията на Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Лилиев и мисля, че те оказаха голямо влияние върху моите литературни наклонности, защото техните гуляйджийски вечери бяха повече литературни.“

Чудомир има щастлива творческа съдба – мнозина от писателите воюват с години за вниманието и обичта на читателите, а той с един замах на щедрия си талант ги спечелва завинаги. Минават бурните студентски години, заради отличния му успех тогавашният министър на просвещението Омарчевски му предлага да остане в Рисувалното училище като професор. – реакцията на Чудомир е: „Е, чак пък професор!“ отказът му от академична кариера и живот в столицата считаме за комплимент към китния Казанлък. Установява се там и започва работа като учител по рисуване.

През 1925 г. открива първата си самостоятелна изложба, разбира се, в Казанлък. От това време започват и сериозните му литературни занимания, които той обобщава в първата си книга „Не съм от тях. Весели разкази“ (1935). Чудомир няма нужда от дълги и тягостни творчески търсения – неговите герои, , неговите сюжети са по казанлъшките улици, кафенета, читалището, на пазара… И докато в първите си творби писателят улавя характерното, физиономичното в героите си, по-късно успява да създаде изключителни типажи, станали нарицателни – Тана Папучкина („Не съм от тях, как` Сийке!“), назлъм Станка („Не тъй, мари Парашкево!“), Лальо Коконата („Много е работен, да не му е уруки, ама ръцете му пречат!“), учителят химик Обесников и още, и още… Като че ли никой по-добре от Чудомир не показва и обвива в добродушен смях типичната българска словоохотливост, използвачеството, лицемерието, суеверието.

През 1921 г. спътница в живота на писателя става Мара Нонова-Чорбаджийска. Тя също е художничка, при това много надарена. Днес в музея на Чудомир са съхранени и нейни картини.

„Не съм мислил да ставам писател, нито че съм станал. От много години се занимавам с история и археология и проучвам нашия край. Обичам да рисувам… И трите неща обичам еднакво и предпочитам да съм дилетант в повече области, отколкото талант в една…“

Това са думи на писателя от 1958 г. И действително от средата на 20-те години до края на живота си Чудомир изследва историята, етнографските особеност и археологическите останки в Казанлъшкия край. В продължение на повече от три десетилетия той обогатява фондовете на музей „Искра“ с ценни свидетeлства за миналото на Града на розите. И околностите. Забележителен е и приносът му към читалищното дело – изнесъл е над 700 сказки на различни теми пред публика от различни възрасти.

Привързаният към „нашенци“ и всичко българско писател с огромно любопитство предприема пътувания извън страната. В годините 1929 – 1930 е командирован за специализация в Париж, престоява и известно време във Виена, 1932 г. пътува из Турция, 1937 – Италия (от Ватикана близките му получават картичка със следния текст: „Целунахме на свети Петра палеца на десния крак и си осигурихме едно място – галерия, правостоящи в рая“) и Югославия, пред 1960 посещава Чехословакия и Унгария („Яж боб и леща, но виж Буда Пеща“), а през 1965 – Румъния („Ся тряска румъняска и булгаряска. Чудумиру Чорбаджинеску“).

Обществената му дейност е белязана и с още един факт – през 1966 г. Чудомир е избран за народен представител. В дневника на писателя, в запис от 20 януари четем: „И какво се получава: пенсия 120 лв, като заслужил деятел на изкуството – 100 лв, ако ме изберат – 60 лв месечно, стават 280 лв месечно. Неправилно, нередно, несправедливо! Що за разточителство, що за пилеене на средства? Аз обаче ще ги върна на народа, ще му ги върна изведнъж, накуп.“  И това не са празни приказки – през януари 1967 г. вписва в дневника си: „Уредих въпроса с фонд „Музей“ в Казанлък, като внесох 20 000 лв – стойността на картините от изложбата ми, които остават притежание на музея. Дано уредя и другия фонд „Читалище“ в родното ми село.“

Богат живот. Изпълнен с несекващо трудолюбие, обич към хората, веселие и мъдрост. В последните дни на 1967 г., на 26 декември, вече много болен, в София, далеч от родния край, Чудомир сам прекъсва живота си. И сигурно е там, в рая, в галерията…

Равносметката – 7 книги, издадени приживе, 2 изложби с карикатури (1925 и 1926 г.), 2 изложби с акварелни творби (1965 и 1966 г.) и един важен съвет: „Няма лекарство за раждане и смърт, затова нека се порадваме на промеждутъка.“

© Румяна Пенчева

error: Свържете се с нас.