Познал в основата нашата земя, минал през всичките й тайни и всичката й недостъпност, художникът едва сега се възвръща към нея с прояснено и радостно чувство. За него Търново е не само странния и стръмен град с хиляди изгледи, но и една легенда, един живописен сън, един приказен кристал, който се разискря в светлини. Не винаги непосредно познатото е поетично: понякога художникът избива в интимен хумор, когато провисва върви от чушки по чардаците, или подпира в тясната улица готови да паднат пияни къщи. В своя домашен жанр художникът има едно наблюдателно око, което не може да не се усмихне на твърде познатото. Ала най-ценното на този художник е другаде: в няколкото големи картини – когато събере всичките средства на техниката си и всичката вдъхновеност на погледа си.
Тогава Борис Денев се разкрива като най-големия ни поет на пейзажа. Ние нямаме друг художник, който така всеобемно да обгръща красотата на виждането и да го преобразява в багра, който така завършено да чувствува ритмиката на масите и трепета на пространството, или пък да свие в такава мащабна непрекъснатост къщи, води и дървета. Това не е случайно. Това не е дилетантството на красивите петна или на багрените ефекти.
Борис Денев е много повече от майстор на баграта. Той е преди всичко личност: – ясен и поетичен, и нежен, една мъжествена и искрена натура, един честен и доблестен художник, за когото изкуството е бивало винаги само една възможност – да разкрие и възпее всичката сила и всичката милост на родната земя.
сп. „Завети”, г. 1, бр. 7, 1934 г.
