Будителите в семейството на академик Иван Гюзелев

Spread the love

 Учителят будител Иван Гюзелев (1844–1916) е сред най-ярките фигури на Българското възраждане, който разгръща трескава дейност за развитието на възрожденската просвета.

Многостранно надарена личност – той е виден математик, физик, философ и богослов, силно подкрепящ националноосвободителното революционно и просветно движение, депутат в Учредителното народно събрание и Първото ОНС на освободена България, министър на просвещението, автор на учебници и солидни философски трудове, редактор на вестник и списание, един от първите български философи идеалисти след Освобождението, пръв председател на Върховната сметна палата и основател на Чиновническото застрахователно дружество, Иван Гюзелев вписва завинаги името си в историята на българското образование и в историята на българската философска наука.

Иван Гюзелев е роден на 24.VІ.1844 г. в Габрово, по това време в Османската империя, в семейството на търговец на кожи. Първоначалното си образование получава в родния си град. Голямо значение за бъдещото израстване на младежа има учителят Тодор Бурмов, който забелязва големите му умствени възможности и явния стремеж към широк кръг от знания.

До нас е стигнала подробната автобиография на Иван Гюзелев, от която научаваме много факти за неговия живот на будител и учен.

През 1860 г., със съдействието и препоръките на Т. Бурмов той заминава за Русия и постъпва в Херсонската одеска семинария (1860–1867), като получава стипендия от руския Свети синод. Това образование не го задоволява и продължава следването си във Физико-математическия факултет на Новорусийския университет в Одеса (1867–1871) със стипендия от фонда на Васил Априлов, завещан за образователни цели.

Веднага се завръща в Габрово и става преподавател по физика в Габровското класно училище и е първият български учител специалист по физика. Но за преподаването ѝ са нужни уреди и апарати. Събира щедри дарения от Одеското училищно настоятелство и български благодетели от Виена. Със събраните пари закупува от Австрия необходимите пособия, сред които има и телеграфен (морзов) апарат, и обзавежда първия физически кабинет в България.

Заедно с Райчо Каролев и Петър Генчев изработват първата учебна програма за седмокласно обучение, като реорганизират училището по модела на руските средни училища. Благодарение на неговата настойчивост в програмите на българските училища се въвеждат физико-математическите дисциплини.

Като преподавател по физика и математика той създава и редица полезни учебници: „Кратка елементарна геометрия” (1873; 1894); „Ръководство към физиката” (1874); „Начална алгебра” (1893); „Аксиомите на геометрията (1894), които се използват дълги години в училищата.

По негова идея в града се създава читалище, към което организира театрална група и народен университет, в чиито рамки изнася много сказки, с които запознава габровци с редица физични и природни явления.

През 1875 г. е избран за член на Габровската градска община, като един от видните общественици в града.

След обявяването на Априлското въстание в Габровско (1876) е арестуван заедно с други учители от гимназията, сред които е и най-добрият му приятел Нестор Марков, с когото го свързва 40 годишно лично и семейно приятелство.

Учителите са откарани в Търновския затвор. Освен в подстрекателство към бунт Гюзелев е обвинен и че е използвал училищния телеграфен апарат, за да улавя тайните разпореждания на турското правителство. Сформирана е специална комисия от Цариград, която доказва, че обвиненията срещу него са несъстоятелни. Руският пълномощен министър в Цариград граф Н. Игнатиев също се застъпва за оправдателна присъда.

През 1877 г. Гюзелев със семейството си се преселва в София и е пръв помощник на проф. Марин Дринов по реорганизацията на учебната мрежа в страната. Гюзелев е избран за народен представител и е секретар на Учредителното народно събрание (1879). Депутат е и в І ОНС, ІІ ОНС и във ІІ Велико народно събрание. През 1880 г. е сформиран първият кабинет на Либералната партия с премиер Драган Цанков, който назначава Иван Гюзелев за министър на народното просвещение. Като такъв той си поставя за основна задача да разшири курса на задължителното образование, като добавя към него и т.нар. трикласно училище, което става основа на всички общообразователни училища в страната.

На 20.ХІІ.1880 г., в деня на обнародването в „Държавен вестник“ на Закона за Върховната сметна палата, за неин пръв председател е назначен Иван Гюзелев. На този висок държавнически пост той остава цели 14 години, като строго следи за разумното изразходване на държавните финанси. При възникнал конфликт с Министерството на финансите, което оспорва самостоятелността на Върховната сметна палата, Гюзелев си подава оставката и се пенсионира.

Отдава се на научна работа в областта на философията и създава поредица от сериозни философски трудове, които са високо оценени още в онези години от проф. Димитър Михалчев, който твърди: „Иван Гюзелев е несъмнено най-видният представител на идеалистическата философия в България, човекът, който даде първата завършена философска система на български език” (Балкански ек (Габрово), №93, 24 юни 1944, с. 4). Затова и днес с основание го наричат „баща на българската философия”, както и „първия модерен български философ”. Няма да навлизам във философската същност на възгледите му, няма и да изброявам трудовете му в тази област, но държа да отбележа, че през 2016 г., по случай 100-годишнината от неговата кончина, в СУ „Св. Климент Охридски” бе проведена научна конференция „Абсолютното съзнание” (това е заглавието на последния му труд, останал неиздаден приживе). По този повод бе публикуван и сборник с негови философски съчинения (2016), чийто издател е Институтът за българска философска култура.

Затова с право през 1875 г. е избран за дописен член на Българското книжовно дружество (днес БАН), а през 1884 г. и за действителен член. По настояване на Светия синод Иван Гюзелев редактира „Църковен вестник” (1904–1906), в който са поместени много негови статии с религиозно-философски характер.

За своята народополезна дейност е награден с ордените „Света Анна” и „Свети Александър”.

Отива си от този свят на 6.Х.1916 г. В някои от некролозите, издадени по повод на смъртта му, пише: „Живя като философ – умря като Мъдрец”.

При една среща в Народния театър на Стоян Михайловски с дъщеря му Донка Гюзелева-Сарафова, писателят ѝ казва: „Ако да бих бил скулптор, бих изваял бюста на Вашия баща и бих бил написал под него „Мъдрецът” – пише тя в своите спомени.

Изпратихме академика, но нека се върнем назад във времето и да проследим какво се случва с останалите членове на многолюдното му семейство – съпругата, четирите дъщери, които са изключителни красавици, и зетьовете, защото всички те също са истински будители и без изключение оставят имената си в историята на нашата култура и духовност.

Когато семейството се премества от Габрово в София, то купува голям дом, намиращ се на ъгъла на ул. „Раковска“ и ул. „Стефан Караджа“ (на мястото преди години имаше унгарски ресторант), срещу днешния НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, чийто патрон след време му става зет. Само на няколко крачки оттам са къщите на Нестор Марков, Иван Вазов, Екатерина Каравелова.

Домът е голям, обзаведен с европейски мебели, дори посудата е от чужбина, има прислуга, дори охрана по времето, когато Гюзелев е министър, която той много скоро освобождава, защото смята, че не му е необходима.

Много скоро домът става известен столичен културен център, посещаван от писатели, певци, артисти, хора на науката и от правителството, депутати, дипломати. Устройват се литературни четения, музикални вечери, обсъждат се проекти, свързани с активна будителска дейност.

Сред посетителите са народният поет Иван Вазов, Алеко Константинов (бивш ученик на Гюзелев и Марков), Михалаки Георгиев, който в този дом ще прочете за пръв път великолепния си разказ „Меракът на чичо Денчо”, а всички се заливат от смях.

Сред гостите са видната общественичка и съпруга на Петко Каравелов – Екатерина Каравелова, министър-председателят Драган Цанков, Казимир Ернрот, генерал Николай Каулбарс и много, много други…

Сред участниците в музикалните вечери е и самият Гюзелев, който сам свири чудесно на цигулка, а по-късно и на пиано, каквото има и в дома на Маркови.

Изкушавам се да спомена, че И. Гюзелев е сред първите, които забелязват голямата музикална дарба на млада габровка Неда Фтичева (1881–1960), на която след време ще подари цигулката си. Тя учи музика във Флоренция и Виена и става първата наша професионална концертираща цигуларка, която гастролира със смайващ успех в много европейски столици. Младата цигуларка спечелва любовта на проф. Юлиус фон Шлосер – директор на Музея по изкуствата, виден учен, принадлежащ към елита на виенската аристокрация, сред която живее и Неда до края на живота си (по: Енциклопедия на българската музикална култура, 1967).

Гюзелеви толерират и театралните прояви в дома си. Любовта към театъра той проявява още като студент в Духовната семинария в Русия, където учи заедно с Васил Друмев, бъдещия Търновски митрополит Климент и Петър Генчев. Тримата имат само един европейски костюм, който е общ и го обличат поред при необходимост. С парите за свещи Гюзелев често си купува билети за театър.

Стефани Гюзелева (1854–1930) е родена в Габрово в семейството на заможния хаджи Станчо Кметов. Откърмена със светлите възрожденски ценности, тя е родолюбка, общественичка, благодетелка и меценатка. Отваря широко сърцето, дома си и кесията си за тези каузи. Тя е съосновател и председател на първото женско благотворително дружество „Екатерина Силидчиева”, създадено в памет на българската учителка в Скопие, която е привлечена в редиците на ВМРО и води открита борба със сърбоманите. При едно остро стълкновение, бременна, българската героиня и предводителка на жените е тежко ранена и умира на 27 години.

Целите на дружеството са „моралното и материалното подпомагане на българите в Македония в борбата им за национални права”. Средствата се набират от литературно-музикални и танцови вечери, от театрални представления, лотарии и волни пожертвования. Стефани обиква Скопие като свой втори роден град. Ежегодно посещава българското училище, грижи се да намери подготвени учители за него, присъства на изпитите и получава любовта на българското население. Нещо повече, тя създава в Скопие местен клон на софийското дружество, насърчава го, подкрепя го и с лични средства.

Тази ѝ дейност я утвърждава като една от най-значителните личности в българското женско движение.

В своите спомени за Стефани Мария Хаканова подробно разказва за приносите ѝ в развитието на музикалната култура в България, усилията ѝ да събуди не само интерес у народа към това все още малко познато изкуство, но и да защити каузата за необходимостта от създаване на български театър и българска опера.

Стефани ражда четири прекрасни дъщери.

Мария (Мара) (1876–1967) се ражда в Търново по времето, когато баща ѝ е в затвора. Там е и Нестор Марков, който пръв научава от своята Екатерина за събитието и пръв съобщава и честити радостната вест на приятеля си.

Едва завършила гимназия, родителите ѝ кроят планове за следване в чужбина, но тя се влюбва до уши и пристава на един от първите български архитекти с академично образование – Петко Момчилов (1864–1923), получил световно признание и известност. Той е син на прочутия просветител Иван Момчилов, основател на Еленската даскалоливница.

Петко следва първоначално в Мюнхен, но завършва архитектура в Прага през 1892 г. Още като студент активно участва в различни конкурси. Получава първа награда на международния конкурс за проекта си за ж.п. гара и хотел в Букурещ. Като студент печели и конкурси за изграждането на два моста в Европа: в Будапеща на кралица Елизабет Брюне и Литийния мост на река Нева в Санкт Петербург. След разглеждане на конкурсните работи арх. Момчилов остава на второ място, а призът е връчен на инж. Густав Айфел – построил Айфеловата кула в Париж, който му предлага двамата да построят заедно мостовете.

След дипломирането се връща и разгръща огромна дейност в София, която по това време е едно грозно, кално и неугледно село, което иска да превърне в европейска столица и да формира изискан вкус у нас към красивото чрез архитектурата в стил сецесион, в който влага и чисто български елементи. Сред най-красивите му проекти са: преустройството на Черната джамия в днешната църква „Св. Седмочисленици”, Александровската болница, Синодалната палата, къщата на Теодор Теодоров (днес ресторант „Крим”), Централната минерална баня, Сливенските минерални бани, гимназиите във Варна, Плевен, Търново и Ловеч, които днес са паметници на културата и са под закрилата на държавата.

Силно се изкушавам да отбележа още един впечатляващ факт. Петко проектира и дома на брат си инж. Михаил Момчилов (1862–1924), който завършва строително инженерство в Дрезден и е не по-малко талантлив от брат си. Петко изгражда сградата на бившия нотариат в София, предназначена за дом на инженера и съпругата му баронеса Филипина фон Услар-Глайхен.

Мара и Петко Момчилов живеят заможно и щастливо. Раждат им се пет деца, но въпреки това той често я води на пътешествия в Европа. Тази идилия приключва през 1923 г., когато Петко Момчилов си отива от този свят на 59 г. Съпругата му го надживява с повече от 45 години.

Богдана Гюзелева-Вулпе (1878–1932) е втората дъщеря в семейството, която от много малка проявява изключителни музикални заложби. Първият ѝ учител по цигулка и пиано е нейният баща Иван Гюзелев. Между 1897 и 1899 г. тя учи оперно пеене в Дрезденската филхармония, където неин преподавател е проф. Емил Зиферт. Богдана пее и в църковния хор на Хофкирхе. Композиция учи при Йозеф Швертнер в България – цигулар, музикален педагог и капелмайстор.

През 1903 г. тя се омъжва за големия оперен певец Иван Вулпе от Болград, завършил Московската консерватория. Син е на Николай Вулпе – виден бесарабски българин, който 40 години е несменяем кмет на Болград. Майката София, която произхожда от полска музикална династия, има красив глас, пее и свири на пиано.

В дома на Гюзелеви се ражда идеята за създаването на българска опера, като цялото семейство се обединява около предложението на Иван и Богдана, но най-ревностна е Стефани Гюзелева, наричана Мутера (майка) на операта.

В името на идеята в дома се събират много видни български музикални дейци, сред които са Константин Михайлов – Стоян, Драгомир Казаков, Николай Николаев, които тук подготвят репертоар, правят репетиции, мечтаят да събудят интерес у българското общество, да изградят вкус както към оперното изкуство, така и към класическата музика. Но те трябва да преодоляват съпротивата на част от нашата интелигенция, сред които и Пенчо Славейков, които смятат, че е рано за българска опера, защото населението не е дораснало за това висше изкуство. Но те са упорити… На 22.ІХ.1907 г., с подкрепата на Министерството на просветата оперният кръжок, зародил се в дома на Гюзелеви, е преименуван в „Българска оперна дружба” – първообраз на днешната Опера. Узаконена е от Софийския окръжен съд през август 1909 г., а нейните истински оснвооположници и строители са Иван и Богдана Вулпе, която става не само първата прима на родната опера, но и първата българска композиторка. Изпълнявайки централните сопранови роли в операта, Богдана създава и собствено музикално творчество. Автор е на три опери, написани по нейни либрета, на три оперети и на произведения в други музикални жанрове. От 1917 до 1928 г. жвиее и работи във Виена, Берлин и Измир (Турция), като използва седемте езика, които владее.

Иван Вулпе, който е създател на българската оперна школа, изпълнява всички басови партии в класическите опери, поставяни у нас до 1926 г. От 1921 г. е професор по пеене и преподавател в Държавната музикална академия. Развива и активна дейност като талантлив вокален педагог. Сред неговите ученици са Петър Райчев. Ана Тодорова, Христо Бръмбаров, Илка Попова, Елена Николай, които разнасят по света оперната слава на България (Вж за тях в Енциклопедия на българската музикална култура в България, 1967).

Единственият им син Николай Вулпе (1904–1987) също посвещава целия си живот на оперното пеене, драматичния театър и науката, като изследва развитието на българското музикално изкуство у нас до 1944 г. През 1977 г. защитава дисертация „Български оперен театър до 1922 г.“, която издава през 1979 г. като книга със заглавие „Срещи на поколения” (С., 353 с.), в която дава много подробна информация за рода Гюзелеви, за своите родители и техните съидейници, създали родната опера, и за музикалния живот в София до края на 1922 г.

Интересно е да отбележа, че неговите деца Иван и Богдана са също посветени на музикалното и театралното изкуство, получили световно признание.

Донка Гюзелева-Сарафова (1879–1973) е третата дъщеря на семейство Гюзелеви, която се ражда в София. Всичко за нейното кръщене е изписано от Виена, дори приборите. Сред видните гости е и митрополит Климент Търновски, състудент и приятел на И. Гюзелев. Когато Донка завършва средното си образование, родителите ѝ настояват да я изпратят да учи в Дрезден, но тя държи да замине за Петербург, където от 1895 до средата на 1900 г. живее в пансион, учи езици и пиано. Посещава и театрална школа.

Със същия влак за Петербург пътува и Кръстьо Сарафов, за да учи актьорско майсторство. И още във влака лумва силна любов между двамата младежи. В Петербург са постоянно заедно, даже правят таен годеж. През 1895 г. Кръстьо Сарафов завършва с отличие Императорското театрално училище при Александър Ленски и Владимир Давидов – прочути театрални педагози, които му предсказват бляскаво бъдеще.

Двамата се завръщат в София, а Сарафов става един от първите наши професионално подготвени актьори. През 1901 г. двамата сключват брак (първи от общо четири на Сарафов и единствен за Донка). Тя му ражда трима сина.

Младото семейство се настанява да живее в голямата къща на Гюзелеви, която е една от най-красивите в столицата. Тук се ражда идеята за създаването на наш национален театър, но тя си пробива път трудно. Тук се правят постоянно репетиции на актьорите, които няма къде да подготвят своите представления, но горят от желание да привлекат за каузата на театралното изкуство българското общество. По тази причина в Гюзелеви често се срещат първите ни театрални таланти, сред които са Атанас Кирчев, Христо Ганчев, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров и много други, които Стефани обгрижва и подкрепя материално. През 1905 г. заедно с тях Сарафов основава пътуващия „Свободен театър”, в който играе и Донка Гюзелева.

Със заповед на проф. Иван Шишманов от 1.01.1904 г. е създаден Народният театър в София. От 1904 г. започва строежът на неговата сграда, осъществена по проект на виенските архитекти Хелмер и Фелнер. Открита е на 3.01.1907 г. От 1904 г. Сарафов и Донка играят в трупата на Народния театър, тъй като „Свободният театър”става част от него. Превъплъщават се с успех в голям брой роли. Обявен приживе за гениален актьор (ВИТИЗ/дн. НАТФИЗ от 1951 г. носи името му), Кръстьо Сарафов си отива от този свят през 1952 г., след като е получил европейско признание и всички големи наши награди за изключителните си постижения в областта на театралното изкуство.

След 22-годишен брак К. Сарафов и Д. Гюзелева се разделят, но съхраняват добрите си отношения. Тримата синове остават при Сарафов, а той се оказва добър баща. За живота си със Сарафов Донка ни е оставила ласкави „Спомени от живота на един артист” (С., Нар. младеж, 1961)

Останала без средства, Донка заминава в град Есен, Германия, където живее един от синовете им. Там приключва земния си път през 1972 г. на 93 години.

Олга (1881–1972) е най-малката дъщеря на Иван и Стефани Гюзелеви, за която се знае и най-малко.

Олга Гюзелева-Орлова е неин артистичен псевдоним, произхождащ от сравнението с „орлов поглед“. Завършва Музикалната консерватория в Дрезден, където учи оперно пеене и пиано в класа на проф. Ернст Гренцебах. След завръщането си в България отдава силите си на идеята за създаването на Оперната дружба в столицата, с която са свързани и първите ѝ изяви пред публика.

Омъжва се за подполковник Кръстьо Ангелов (1870–1926) – брат на поетесата Мара Белчева, завършил военна академия във Виена. Известно време той е бил комендант на София. Има литературни интереси. Превел е от немски „Страданията на младия Вертер“ – роман от Й. В. Гьоте, който има 4 издания, и пиесата на Ференц Молнар „Дяволът”.

Олга Гюзелева пътува със състава на Операта на турнета из цялата страна. Пее и в София в Операта, където изпълнява редица сопранови роли, сред които ще отбележа само някои: Марта във „Фауст” от Гуно; Мерцедес от „Кармен” на Бизе; Амнерис от „Аида” на Верди; нянята в „Евгений Онегин” на П. И. Чайковски и др.

През сезона 1917/1918 е редовна актриса в Народния театър, където изпълнява ролите на Анисия от „Силата на съдбата” на Л. Н. Толстой; майката във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов. Участва в пиеси на Ибсен, Шилер и др., в които си партнира с колоси като Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, Атанас Кирчев и др. Изключително темпераментна и артистична, Олга винаги е посрещана добре от публиката. Превежда и доста пиеси от немски и руски за нуждите на театъра.

Известно време е частен преподавател по оперно пеене и пиано.

Особено близка с творците от кръга „Мисъл”, оглавяван от д-р К. Кръстев и неговите сътрудници Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Боян Пенев. Когато Олга получава телеграмата от Мара Белчева за смъртта на Пенчо Славейков, тя тръгва за Брунате заедно с брат му Рачо Славейков. След погребението, на което от България присъстват само 4 човека, Олга остава в Италия цели три месеца, за да бъде редом до М. Белчева и да я утешава в голямата ѝ скръб…

Когато по-късно се връщат в България, Олга настанява Мара Белчева в собствения си дом, където често идват всички творци от кръга „Мисъл”.

Когато Олга навлиза в години, тя е много самотна. Почти всички от семейството са си отишли. Разделила се е със съпруга си. Няма деца. Тогава заминава за Казанлък, където постъпва в Дом за възрастни хора. През 1972 г. тя умира на 91 г. и е погребана в Казанлък.

*  *  *

Това е вълнуващата история на големите будители Гюзелеви, които са направили много за нашата култура и духовност, но са несправедливо забравени, както и много други. Убедена съм, че истински будители като тях са потребни и на днешна България.

© Проф. дфн Мария Младенова

error: Свържете се с нас.