„Божественото и човешкото като апосиопези на времето“ или – „Подреждане на хаоса“ – стихотворения от Живка Симова

В сложните условия на пандемична криза от заразата с новата болест, Живка Симова публикува третата по ред своя стихотворна книга – „Подреждане на хаоса“, реализирана от издателство „Ерго“[1]. Редактор е Иво Милтенов,  художник – Антонина Георгиева, фотограф – Георги Георгиев. Кратките бележки  на книжното издание са дело на доц. Людмила Малинова – утвърден изследовател на пишещите жени у нас. Та още в началото на настоящия текст може да се очертае и подчертае засиленото присъствие на женския глас  в представените художествени творби. Стихосбирката обхваща два основни дяла: „Времената ни“ и „Световете ни“. Точно по 18 творби включват и единият, и другият, т.е. хармонията е кодирана още в това числово съответствие и баланс. Корицата е разгърната като дом – къща с прозорци: 4  отпред, 2  – отзад и 1 – на задното крилце на книгата, т.е. това е топосът на събирането, на космоса (от старогръцки – ред  ( числото 7 пък има своята библейска, сиреч християнска конотация ). От комина на къщата излизат думи, стилизирани като алюзия за дим и назоваващи заглавието, което още с разгръщането на съдържанието откриваме във финала. Любовта е тази сила, която може да подрежда хаоса. Тихата всеотдайност, присъща на жената и болката са останалите важни елементи, съпътстващи най-великото чувство. Та сама по себе си това е една човешка книга. Хубава. Истинска. Събираща семейството в неговия изконен традиционен формат: баща, майка, внуци, посветена на любимия съпруг. Ето ги знаците, разпръснати из пространството на лирическите текстове, които съграждат семиотична система, разкриваща женската същина – посветена на другите – на близките, на обичаните.

Наред с това, учителството също е част от лирическата вселена на Живка Симова („Записки в междучасието“, „Без остатък“, „Лицето на учителя“). Близо две десетилетия авторката е част от екипа на столичното Седмо училище „Свети Седмочисленици“ – наследило някогашната легендарна Първа софийска девическа гимназия. Именно с идеята за приемственост и за опазване на културната памет Живка Симова реализира културно-образователни проекта, посветени на някои от най-изявените възпитанички на славната училищна институция: Мара Белчева, Екатерина Ненчева, Елисавета Багряна, Яна Язова, Вера Мутафчиева, Блага Димитрова, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова и др. Сред преподавателите са били: Екатерина Каравелова, Михалаки Георгиев, Елисавета Консулова-Вазова, Панайот Пипков. В известен смисъл самата поетеса също е част от тази училищна история.   Художественото оформление на двата раздела са разрешени с черно-бели изображения. Обединителното и водещото е силуетът на женския образ и биещото сърце – реално керамична плочка с елбетица, но все пак, релефно силно напомняща човешкото сърце. Пък и всяка дума от тази книга е минала именно от там – от сърцето. Литературността в книгата е доближена от Оскар Уайлд до Орхан Памук; отделни пулсации се установяват около Яворов, Далчев, Иван Цанев – лични пристрастия на авторката, както и към средновековния философ и учител Руми. Като суфистик той се интересува от скритите измерения на човешкия живот. Посланията му за любовта, напътствията му за живота, който да протича в доброта и хармония, вълнуват поколенията от миналото до днес с проникновената сила и мъдрост, надскачат границите на времето и пространството, докосват съзнанието и сърцата на милиони хора от различни религии по света[2].  Оскар Уайлд рядко свързваме с представата за светлината. Ала именно с един от неговите афоризми Ж. Симова разкрива този му облик. Със символа на светлината започва стихосбирката. А какво по-силно противопоставяне на хаоса от слънчевите лъчи или сиянието на звездите нощем? Нашето време е само миг светлина –     …само пръски от светлинни години ….

Знаците на светлината обвързваме и с библейското Сътворение, когато Господ я създава и я разграничава от тъмнината. Светлината навлиза и създава човешкото, битува у него, издига го до целувката, прегръдката, струи от очите на иконите, пред които се молим или съзерцаваме. Имало я е преди нашата поява, ще остане и подир нас. Такова е поетическото внушение в първата творба на книгата „“Времената ни“.  В известна степен то напомня  е Александър-Геровия стих от  „Сияния“: „Да разсечем земята като мълнии// и да изчезнем във сияния!“. За да има живот, за да има ред, нужна е светлина. Стихотворението „Тайна опора“ разкрива вътрешното зреене на творческата интенция на лирика-жена. Тя трупа, свиква „с тишината// в себе си“, обиква я, отглежда я. Естетиката на мълчанието, на тишината напоследък намери и своята философско-научна интерпретация чрез книгата на д-р Силвия Борисова[3]. Инак е много добре позната от майсторското есе на Сюзън Зонтаг „Естетика на мълчанието“.[4] В лириката ни тя струи от лирическите светове на познати и обичани поети като: Иван Цанев, Иван Методиев, Александър Геров, Калин Донков, Далчев, Калина Ковачева, Борис Христов, Владимир Попов (т.е. Ж. Симова се вписва в един поетически контекст, съграден от значими поети на нашето съвремие, като стига по свой собствен път до прозренията си). Съзерцанието, вглъбяването в себе си, създават предпоставката за творчески изблик. Това е раждане, изисква се време, натрупвания, развитие, растеж. Мълчанието, тишината правят така, че творческият потенциал да се съхрани, а не да бъде изчерпан. Той зрее, пълни се със сокове и аромати, избуява в мисли, сгъстен от символика и чувствителност. Такава е и поезията на Живка Симова в книгата – сгъстена, концентрирана, същевременно носи своето неподражаемо витално ухание на съзидание от любов.

Играта около думата – не е новост за поезията, особено за онази, появила се преди малко повече от век сред обществото на акмеисти, футуристи, оставило имена-жалони каквито са: Н. Гумильов, Осип Мендалщам, Ахматова, Хлебников, Пастернак, Шкловски. У нас явлението не е от честите. Може би е отчасти раз-играно в „Хулигански елегии. О“ на Янтар (Н. Марангозов) от 1921 г., в някаква степен и у Гео Милев (поемата „Ад“ – където имаме по-скоро разбиването, разлагането на думата). Ж. Симова е поела по друг път – този на вариацията, на създаването, а не на по-познатия и утвърден в нашата поетическа традиция. Вариативната форма на думата е характерно явление в жанровете на музиката. А самата поетеса си има този афинитет към това изкуство – не случайно втората ѝ стихосбирка е с термини от музикалната хармония – „Диези и бемоли“ (2010). Нюансите, полутоновете са характерни и за музиката, и за живописта, ала и за словото. Черпак, изчерпаност, черпя – и трите словоформи имат един и същ морфологичен корен. Вече в контекста те се променят и оформят смисловите си аспекти. Вариативността е силно характерна за жанра на джаза (в музиката), в частност – и за рагтайма[5]. Не случайно в раздела „Световете ни“ авторката включва  две творби, озаглавени съответно „Рагтайм – 1“ и  „Рагтайм – 2“.   Първата  подготвя появата на виртуозитета, близък до танца и сложността на джаз композицията, а във втората се споделя сложното усещане за „щастие-тъга“, идещо от сплитането на вчера (баба, дядо, миналото изобщо, синкопиращото пиано и време) и сегашното (паузите, слушането). В структурата на книгата това е контрапункт на хаоса в кошмарното ежедневие. И все пак се усеща онзи устрем за опит на преодоляването му, на подреждането на хаоса.

В две стихотворения от първия цикъл „Времената ни“ се открива специфичен поетически диалог между кошмарното и „сърцето на дъгата“  –  „Кошмарен сън“ и „Все по-далече“. Безхаберието (не само като отзвук от някои управленчески и институционални модели) е привидяно като кошмар, който те смачква и те кара да се чувстваш нищожен като песъчинка. Всички приложими и изискуеми мерки за безопасност, реално постигат това чувство за малкост, незначителност, мимолетност на човека. Обезценяват живота и личността му. За да „понесе здравната система“ изпитанията пред нея… Това безумно клише-оправдание е зловещо в същината си, защото всички бяхме свидетели как пациенти, хора, човешки същества умираха пред болниците, поради циничните отговори, че липсвали болнични легла, или разкарвани с линейките от едно лечебно заведение към друго, към трето, без реално нуждаещият се от помощ да получи милосърдие. Безхаберието и непукизмът са диагнозата и на нашето общество. Сърцата ни се лишават от милост, от емпатия, от християнските добродетели, изобщо от идеята за и на Доброто. Опростачването е следствието от незаинтересоваността, от безотговорността. Другото пагубно състояние, в което сме потопени е надпреварването – животът ни не е състезание. Изкуството не е състезание. Да, в него са налични елементи на съревнование, но те са по-скоро на принципа на съполагането, съпричастното. В пространството на стаята и около нощната лампа с досега до хубава книга е спасението от този ужас – там, в този почти храмов топос, въображението следва сиянието на птица. Красиво са събрани представата за светлото и за полета като творчески устрем. Понякога това се случва и в „сърцето на дъгата“ („Все по-далече“), когато ограничената свобода е съотнесена към краевековната пустота. Цветовете, багрите, разнообразието, пречупването на светлината в нейните спектрални кръгове е символното изражение на свободата. Никой не може да спре появата ѝ, никой не може да я ограничи. Уеднаквяването е белег на тоталитаризма. То е различно от дисциплинираността, тъй като последната се постига чрез тренировки и вътрешно убеждение, а не силом. Бягството от големия град, убежището на природата, където реката, камъка, вятърът носят усещането за свобода. Носят насладата като при танц на блус (пак музика!), понесен или донесен от есенен вятър. Стихотворението „иди…“ е без заглавие, прилича на отделно изречение, неоформено пунктуационно – затова още по-силно носещо внушението за независимост, самостоятелност. Този кратък текст е и финален щрих, избран от редактора за гръб на книгата. Ако в началото книжното оформление  е водено от идеята за дома, върху която се спряхме по-рано, то думите, излизащи като от комин, са кодирани в един последен акорд – свободата подрежда хаоса /освен сътворението , светлината, любовта/. А и самите думи – също са важни за организирането на битийния ред. Ако добавим и словото на Йоановото евангелско начало, че от думите е започнало Сътворението, още по-усложнена и още по-сигурна, още по-крепка може да се окаже подредбата на хаоса.

Проблемът за свободата е проследен вариативно и в „Любови“, вдъхновено от „Дърво на хълма“ на Ив. Цанев. Любовта, тишината  и тайната са странно споени от тази разновидност на емблематичното стихотворение на светлия спиритуалист, както го определя проф. Светлозар Игов[6]. Реално Ж. Симова „преобръща“ творбата на 80-годишния днес майстор. Достатъчно е дървото да бъде обичано. Всичко се е устремило и се превръща в едно дърво на хълма. Свободата е присъща и на любовта. Редът се нуждае и от мълчаливо съзерцание. Подредбата става в тишина и съсредоточаване. Хаосът вероятно бяга от тишината.

Някак неусетно свободата, любовта, редът се пренасят и свързват с училището. Един особен образ на школското създава Ж. Симова. Трагичността е така необговаряна в ежедневието, протичащо в класната стая („Без остатък“, „Лицето на учителя“). Ала и тя е част от живота. И както някога Джон Дюи казва: „Образованието е социален процес, образованието е растеж, образованието не е подготовка за живота – то е самият живот“[7], така мъдро поетесата и учителката Ж. Симова споделя пестеливо фрагменти от училищното битие. Бих казал и битие  на духовен водач, каквито са не малко учители в България.  В елегията „Без остатък“, посветена на Митко, който си отива едва 18-годишен и е бил щастлив, идвал е на училище само заради часовете по литература, скръбта на учителката се съотнася към тази на майката. Учителката е и майка в онзи духовен смисъл на понятието. Обучението се базира на любовта в християнския аспект на обичането. Истинският учител заживява пълноценно със своите ученици. Той, в случая Тя – не просто ограмотява, но тя – учителката – е и приятел, и възпитател, и родител. Нашето общество забравя за множеството социални маски и роли, които въплъщава в себе си обликът на учителя. Биографичното се трансформира в елегично подреждане на словото. Метафората за празна чаша носи внушението за тъга, която сякаш теб изпива „без остатък“.

Загубата е кодирана и в следващата творба – „Лицето на учителя“, създадена в памет на близка приятелка. Сюжетът е едва ли не от криминална хроника: преподавателка получава инфаркт в метрото, пътувайки от училището към дома си и умира. Разбира се, нищо нереално няма в това. (И учителите са хора, смъртни, раними, чувстващи и чувствителни. Мигновената, внезапната смърт не е шок, но е носеща огромна тъга от скъпата липса.) Пандемичното време ни припомни, че сме мимолетни, крехки. Състояния, за които библейския текст ясно говори – пръст си бил и пръст ще станеш.[8]

Споменах вече очарователния начин, по който Ж. Симова умее да преобръща, или по-скоро да дооформя смислите чрез хармонията на вариативността. Подобна техника разпознаваме и в „Рахат тепе по обед“ – една импровизация, съчетаваща битийното с езиковото разнообразие и разлюляването на света. „Носачите на бира дремят“ силно напомня „Носачи на реклама“ (Далчев). Разнообразието в този свят е същностното. В творбата на Симова част от живота ни е и сакатият човек. Той пренарежда пръсналите се думи. Ето, и той, неравнопоставеният, също съгражда хаоса. И той е неделима част от света ни, от живота ни. Както и дъждът.

В стихотворението „Дъждовна siesta“ нека оставим настрана впрегнатите  в едно кирилски и латински писмени знаци, важно е цялостната смислова система, която се постига. Вмъкнатият стих на Гео Милев „О, дъжд, обилен и печален…“ не е от най-известните му творби, но е позната на истинските ценители. Нежността на дъжда и неговата живителна сила и мощ – това е новото, преосмислящото, което предлага поетесата. Ако дъждът на големия ни експресионист е разрушителен, ако танцува вакханално, то този на Ж. Симова е рокаджия, носи детското у себе си и измива, а сетне завива калинката, кацнала върху маргарита. В началото –  кротък дъжд. Приплъзващ се дъжд. Ала сетне „полита в бесен рок“ . Във финала пък той гради първоначалната идея – в някакъв смисъл е нежен, грижовен. Пораждащ хармония, участващ в подреждането на хаоса. Кратката следобедна дрямка (значението на сиеста) ,оросена от дъжда – ето я финалната картина, въплътена в тази лирическа миниатюра.

Тайнството на естеството може да свържем и с елбетицата  (четири графични изображения в книгата). – част от традиционната българска везба (шевица). Двата кръста, които изграждат символиката се разкодират като идеи  за кръговото единство на природата и света, те са изображения на синхронията, на хармонията[9]. Сърцеподобието, за което споменах по-напред, раз-кодирано като същностен елемент от националната ни шевица, се съотнася към представата за рода – принадлежността към древността на Плиска и Преслав. Така по очарователен начин е вплетена патриотичната тема в стихосбирката. Тя не е показна, не е гръмкоречева. Стаена е, по най-изящен начин е втъкана в цялостния текст на книгата. Родовото чувство, принадлежността към определена националност също внася ред в хаотичното. Родното място, родният дом, родителите – началото на началата, скрепени от езика, на който сме заговорили първом.

Почти митологично е и последвалото стих.„Орфеевият камък“. Общуването между човеците е в криза. Общението, съпричастността, съчувствието – тема, въведена по-отрано, сега намира своя брилянтна вариация. Общуването, диалогът, комуникацията – това е цялостният пъзел в нашия свят. И властниците, и бездомниците се нуждаят от говор по между си. Разрушената връзка на речта между едните и другите – ето я кризата на нашето съвремие: управляващите не се разбират с управляваните от тях – като това не е проблем само български, а и световен. Още по-голяма усложненост в това общуване, всъщност в неговата липса, са и фейк-елементите, фалшивите новини, родеещи се с клюките, клеветите, измишльотините. Откритието на изследователят Величко Димитров преди 35 години край Вишеград в Родопите е факт[10], който служи за лирически сюжет на Ж. Симова. Присъствието на Орфей и митологичната съотнесеност също са в плоскостта на представата за подредбата на хаоса. Дълго време хората са подреждали цивилизациите чрез различните митологични системи. Онази тема за патриотичното има и своето по-дълбинно проследяване – чрез образа на древния тракиец, обожествен и присвоен от старогръцкия Пантеон. Поезията, музиката, надмогването на смъртта – ето го основното символно лъчение, идещо от образа на родопския легендарен герой. Към други митични представи отпраща стих. „В полите на пирамидите“…… Величието на колосалните построения на египетските пирамиди и мизерното живеене на местните камилари – ето го противоречието на съвременния свят. Ето я онази несправедливост, отнела състрадателното и милосърдието от човеците през 21-и век, за което и по-рано стана дума. Онемелите сфинксове сякаш задават онази гатанка: какво е човекът? Сега въпросът е обаче по-различен: къде е човешкото у човека. „Прах, усмивки и мизерия“, „недохранените старци“, чезнещи в безмълвни усмивки. Двойно експресивна  картина, споделена с тъга от героинята на Ж. Симова.

Съграждането на света чрез думи е проблем, върху който говорихме и по-рано, ала той е онтологичен за „Слабият пулс на три думи“. Скръбта, къщата и отсъствията – ето ги тези три словоформи, около които се гради светът, животът на лирическата жена, след тях остава само мълчанието. Смъртта на бащата  – това е голямата скръб на лирическата героиня. Това не е вселенската скръб на мъжете, загубили майките си, ала е съвсем човешката, напълно естествената мъка и оплакване на родителя. Тогава дните  се размиват  – от сълзи, от дъжд, от спомени … Къщата – домът – „кръстопътната връв на любовта“ са знаците на една уседнала, една одомашнена обич, семейна. Така търсена и желана във време на хаос. Дори и когато си изолиран, затворен, домът, къщата е пристанът, събирателното пространство на и за семейството. Идеята на семейството е да се съгради общ дом. Отсъствията не се компенсират, те са липси, ала при срещите с приятели е хубаво да помълчим, за да им се зарадваме, за да ги изживеем пълноценно, защото нас и тях все още ни има. Хармонията и редът се основават на мълчанието. „Изкуството е помирение на противоречията“ (С. Зонтаг[11]). Та около тези три думи пулсацията, макар и слаба, е животоспасяваща. Отново потвърждение на идеята, че страданието, стихването са част от онази глобална подредба, даваща името на цялата книга. Стих .„Сливането на сезоните“ е кулминацията на скръбното в тази част на стихосбирката. Най-важно е посланието: „да си добър с лошите“ – почти непостижимо е, християнско е. Свикването с печалното или по-скоро опитът за неговото превъзмогване идва от професията на героинята – „когато поезията на Салваторе// за някой гимназист е първа среща“. Куазимодо е сред титаните на миналия век, Нобелов лауреат, ала останал познат само за малцина ценители на поезията… Срещата с такъв творчески свят наистина е откровение, наистина няма значение кога става – нито годините, нито сезоните са важни в случая. Вероятно е необходима тишина и концентрация, за да се дочуе нежният шепот и сподавен вик на италианския словомайстор.

Нестигащото време – основен проблем на човешкия ни живот. Това е и последната миниатюра, завършваща първия дял. Пак по вариативен начин е всъщност довършена фразата: „времената ни// не стигат“. Разрешението е просто: да живеем във всеки един миг, но и да сме творци в това живеене. Как? И сякаш намираме отговора като продължение в следващия дял – „Световете ни“: „Очарована съм// от пълнотата на деня“. Вслушването в Другия, смяната на гледната точка, благодарение на Близкия  – е крачка към пълноценното общуване. Загубата е основна пулсация в  стих.„Да загубиш и да се загубиш“. Отново Ж. Симова виртуозно проиграва смисловите полета и полети на думите: „без мисъл“ и „без смисъл“. Дължината на издишването в звукоподражателното „дъ–ъ–ъ-лго“ експлицира празнота, водеща до прозрение, т.е. размисълът, анализът, породени от загубата са плодотворни, катарзисни. Една от най-кристалните миниатюри на Ж. Симова! Събиращи елегичното просветление. Вероятно това довежда до оная способност да се до-чуят говорещите си морени и вятъра и да се про-видят стъпките на вече незримия, разцъфнали в маковете край браздите („И стъпките ти…“). Връщането в спомените, в старата къща чрез „Писма от дедите“ естествено довежда до „Рагтайм 1“ и „Рагтайм 2“. Чрез музикалния жанр на синкопирането, характерно за рагтайма, се възпроизвеждат спомени за танцуващите родители в тяхната вихрена младост, носени от усещането за влюбеност (танцът великолепно отговаря на тази метафорика и образност!). Едното прелива в другото – спомените, определени като „убежище на щастие-тъга“. Точно по подобие на Марсел Пруст Живка Симова успява да протъгува изгубеното време с много по-малко думи, много по-концентрирано (Пруст е направо разточителен!). Ала и тя успява да улови и разтегли мига на спомнянето, за да се върне към живеенето, към пълноценното живеене. Нашето литературознание припознава фигурата на Пейо Яворов като велик страдалец. Клиширано звучат и темите, по които се упражняват нашите средношколци: страданието, раздвоението и т.н. Живка Симова предлага съвършено нов и непознат досега облик на харамията – Яворов като въплъщение на „нашето възкръсване“, „след полет в бездна“. На преден план е оптимизмът, а не опустошаващото чувство на трагичното. След всяко падане идва изправяне. След всяко пропадане идва на ход устремният полет. Ето тази фениксовност, това възраждане също носи усещането за търсене на ред в хаоса. Силният, само силният духом, може да го подреди.

Едно от най-красивите стихотворения за майката намираме в „Когато всичкото се разпилява“ . Рядко проследяваме и сме свидетели на обръщенията дъщеря – майка. Водени от предписанията на Канона, все анализираме „Ти два пъти ми майка беше…“. Тук, при Ж. Симова майката е светлина, бели слънца, топлина на талази, прегръдка ….. Майката е при-позната като Спасението, утехата. Майката е Обич – „земната ос на дните ми“. Тази обич има други измерения в „Двоен благослов“–  завет и благословия към внуците, изразена надежда, че разноезичието на поколенията може да намери пресечни точки. Акцентирането на Тук и Сега, когато ябълките цъфтят, присъствието на пчелите, водата и слънцето, събират  минало и бъдност. Разцъфналите дървета и клончетата, попаднали в детските ръце, са разчетени като картина на Божията любов.

Отново се връща към професията си героинята на  Ж. Симова в „Записки в междучасието“. За разлика от останалите стихотворения, писани преди пандемията, тези етюди ни потапят в последните две години – времето на пандемичната изолираност. Оптимизмът, който носи този текст, е философското прозрение, че както си оправяме леглото сутрин, така трябва да се радваме на „малките неща“ – на облака – природата е жива, има течащо време, което никога не е спирало. Мъдрото послание е:

…живей във красотата си,

добрувай в мислите си и 

смачкай лошотията…

Защото така подреждаме света си вътре в нас. Ето го разковничето: за да подредим хаоса, първо трябва да подредим себе си, нашия вътрешен свят. Малкият вътрешен цикъл повествува за училищното всекидневие. Досегът на учениците с литературната творба е прозрение, откритие, то създава светове. Борбата с безразличието (подета от „Кошмарен сън“),  нюансивният поглед и възприятие на/към живота, усетът към цветното (стана въпрос за сърцето на дъгата вече!), смирението – ето ги философските идеи, кристализирали от и чрез изолацията. За да преборим болестта, пандемичното, трябваше да се смирим, да сме по-добри, по-състрадателни. Да се обърнем към вечните добродетели, съграждащи общността, израстващи от общност до нация. Да се пробуди човечността ни, докосвайки и преосмисляйки различието, носено в лудостта и мъдростта на Дон Кихот, да речем („Прочити“).Мостът, букинистите, Сена – усещането за живот, за красота, за Ке Волтер, носи очарованието на Далчевата хармонична хроматичност („Край Сена“). Не случайно Радой Ралин твърди, че именно около стилистиката на Далчевата поезия възниква идеята за школата на нюансизма.[12]

Пътуването в световете авторката продължава чрез обилието на светлини и цветове е концентрирано в едно от последните стихотворения в книгата – „Цветовете в Саграда Фамилия“. Какъв по-добър градеж от този на архитекта – Гуади. Модернистичният почерк на гениалния строител изобилства от причудливи форми и устойчиви колони. Импозантната базилика „Светото семейство“, започната преди 140 години и очакваща своето довършване подир 4 години (2026) смайва със съчетанието на ултрамодерно и класическо. Могъщият звук на органа, преплитащите се нюанси и палитри от цветове, усещането за свобода, ала и за вечност, за мимолетност, идеята за фамилията – всичко е въплътено, построено в тази грандиозна базилика, в която се открояват  „божественото и човешкото // като апосиопеза на времето“. Бих казал, че тази творба композиционно отговаря като апосиопеза на цялостната концепция на „Подреждане на хаоса“. Ако до момента имахме отделни теми, мотиви, идеи, образи, то сега всичко е събрано в пространството на „Саграда Фамилия“. Флоренция е другият начин за обичане за авторката – чрез картините на Джотто, Фра Филипо, палатът на Медичите –чрез усещането за непреходност, за устойчивост и величие на изкуството. Ала величие и на човека, създал такова изкуство. Градът е видян, усетен „като дъх, простор, но не и спомен“. Стана вече дума за това, че Живка Симова синкопира, варира думите, ставащи част от фраза, оформя смисли чрез хармонията на вариациите. Не само филологическа игра, а и мъдро отношение към думите разкриваме в тази интелектуална калейдоскопичност в търсене на мост между човешкото и божественото. Ако в началото си зададохме въпроса: Как да подредим хаоса? До момента на няколко пъти давахме възможните отговори. В последната …творба отговорът е непоколебим: с Любовта. Ала онази обич, идеща след сдобряването, т.е. изпитанията на любовта са и битка за нея. Онази обич  – помиряващата след страстната. ….Съзидателната. Всеотдайността на тази обич – липсата на какъвто и да е егоизъм или алтруистичната любов, каквато имат родителите, каквато изпитва майката, бащата, жената. Обичта, идеща след охлаждането, болката от страданието – пречистващата обич. Насладата от тая обич – каквато носи ароматът на топъл шоколад.

Бележки:

[1] Творбите в книгата са писани доста преди настъпилата криза – още от 2014, 2015, 2019, но също така има и стихотворения, написани по време на пандемията. Т.е. стихосбирката е плод на дълъг и съсредоточен поетически труд, обхващащ 8 години.

[2]Виж повече на:  https://woman.bg/art-box/persijskiyat-filosof-rumi-tova-koeto-tursish-tursi-teb.64894.html (посетено на 04. 08. 2022 г).; https://www.gnezdoto.net/mydrost/782-urocite-na-rumi (посетено на 04. 08. 2022 г); https://bg.wikipedia.org/wiki/Мевляна_Джалал_ад-Дин_Мухаммад_Руми (посетено на 04. 08. 2022 г).

[3] Борисова, Силвия (2019) Естетика на тишината и мълчанието, ИК „Гутенберг“.

[4] Повече виж в: http://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/412-i , „Либерален преглед“ от 19. 11. 2008 г. (посетено на 05. 08. 2022 г).

[5] Музикалната теория обяснява, че върху основата на рагтайма възникват джазът и фокстротът: https://bg.wikipedia.org/wiki/Рагтайм (посетено на 04. 08. 2022 г). Важното при този стил е ритмичната острота.

[6] Повече виж в: Игов, Светлозар (2019) Съвременници. Том 1: поети, Варна, електронно издателство Литернет: https://liternet.bg/publish/sigov/syvremennici-1/i-canev.htm  (посетено на 05. 08. 2022 г)..

[7] Повече виж на: https://webstage.bg/filosofiya-i-psihologiya/3864-obrazovanieto-ne-e-podgotovka-za-zhivota-to-e-samiyat-zhivot-dzhon-dyui.html (посетено на 05. 08. 2022 г).

[8] Библия: Битие 3/19: „С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш“. (https://biblia.bg/index.php?k=1&g=3&tr1=1 – посетено на 05. 08. 2022 г).

[9] Повече виж на: https://vezba.bg/pages/elbetica (посетено на 05. 08. 2022 г); https://www.stefartstone.com/elbetitsa-slancheviya-dvoen-krast/ (посетено на 05. 08. 2022 г).

[10] Повече виж на: https://www.standartnews.com/lifestyle-misterii/kamakat_na_orfey_udalzhava_zhivota___-173551.html (посетено на 05. 08. 2022 г).

[11] Повече виж на: http://www.librev.com/index.php/arts-theory-publisher/412-i (посетено на 05. 08. 2022 г).

[12] Чернокожев, Вихрен (2021) Просто живях… Литературна анкета с Радой Ралин, София: ИК „Боян Пенев“.

© Петър Михайлов, 5. 08. 2022 г. срещу Преображение Господне