Боян Пенев: Какво е българският писател?

Spread the love

Неспособен за самокритика, лишен от вътрешна поетическа сила, която да дава тон и съдържание на неговото творчество и да го замазва от временния чар на случайни външни навеи и литературни моди, той се лута насам-нататък, накъдето го духне вятърът на различни „модерни” школи и течения, или пък се поддава сляпо, рабски на властта на някой голям художник или философ, без да може да изчерпи и разбере напълно неговата художествена и творческа мисъл. Ту иска да пише по подражание на Метерлинка, Хамсуна, Пшибишевски или някой френски, някой немски лирик, ту се счита за ницшеанец, поклонник на Заратустра и неговите проповеди, които все не може да проумее, ту пък е готов да се провъзгласи за последовател на Толстоя, благ носител на възвишени християнски идеали, едва ли не втори Христос. И винаги е готов да се счита пръв, най-даровит и най-оригинален, смел Bahnbrecher, чиито заслуги само бъдещето ще може да оцени напълно. Сигурно, ако се опита и ако бъде някога в състояние да вникне в своята работа и да я прецени, той ще остане недоволен и от себе си, и от нея.
Причините на това са различни и твърде сложни. Обяснението трябва да се дири не само в неблагоприятните условия На нашия обществен, национален и политически живот, не само в характера и съдържанието на онова, що е унаследило новото поколение от духовния живот на старото, не само във факта, че ние все още не сме създали една по-значителна национална култура – има условия, които самите наши писатели, за своя вреда, създават и закрепят. Едни от тях са безводни и лениви, нехайни към себе си, мързи ги да мислят, да се съсредоточват, да разработват таланта, който им е дал Господ. С малко усилие те искат да постигнат големия ефект, с нищожни дела искат да оставят голямо име в литературата. Повече внимание обръщат на една улична оценка, отколкото на своята собствена критика. Те не уважават нито себе си като писа¬тели, нито своето призвание, нито пък читателите, за които пишат. Те мислят, че е достатъчно някой невежествен драскач – или тяхното самовнушение – да ги провъзгласи за „писатели”, присвояват си с глупава гордост тая титла, обичат да се изразяват: „Ние, българските писатели” …и се държат като избраници, на които българският народ трябва да бъде вечно признателен и да ги зачита като божества. А други пък на всяка цена искат да играят роля, непосилна за тях, неотговаряща на техните ограничени способности – искат да я играят, докато паднат уморени и немощни. Тогава само по себе си става явно, че те са дирили силата на поета и писателя изобщо не в искреността, а в умелото маскиране на вътрешно безсилие (с големи жестове, с брътвежи, думи, изречения, неясни нито за тях, нито за другите, с нарочно размъщане на плитка бара, за да се покаже, че водата е дълбока, и пр.). И за едните, и за другите творчеството никога не е било вечно признание, религиозна изповед, мъчителен стремеж към откровение, към вътрешна хармония и свобода.

24 ноември 1906

error: Свържете се с нас.