Бешков в Париж

Spread the love

Престоят на Илия Бешков в Париж е символичен с всичките си детайли, не защото обръща представите ни за художника, нито дори ги допълва съществено, а заради срещата на един национален гений с утвърдената и безразлична към подобен род хора столица на световното изкуство. При това художникът прави всичко за да демонстрира високопарно своите възприятия и толкова държи те да станат белег на неговото присъствие във френската столица, че широко се коментират от неговите сънародници, докато той е ТАМ… “Един ден Ненко Балкански пристигна в мензата и каза, че Бешков бил болен. Каза го не със загриженост, а по-скоро с израз на шеговита закачка, защото “разболявания” без последствия бяха нещо обикновенно за неговия съквартирант по хотел и не се вземаха на сериозно, – пише Борис Делчев. Стана дума, че Бешков нямаше афинитет към Париж и не толкова от незнание на чуждия език, колкото поради нежелание не търсеше връзка с френски среди и френски художници. Малкото контакти, които осъществил, били с някои българи, живущи в чужбина. И произнесе имената на двама души, които потърсил: Златан Дудов и Бертолд Брехт. После с малко гръмогласно облазяване каза, че и двете посещения минали под щастлива звезда: при Дудов бил срещнал Бертолд Брехт, а при Папазов – Еренбург.”

Дори и на бегъл поглед, но това е достатъчно… Защото милиони хора наивно присядат из някои места от пътеводителя, за да “пият” кафе със сенките на велики творци и тогава за тях доста сивата делничност чрез цветовете на илюзията, се превръща в празник, а Бешков се е видял направо и очи в очи с няколко от самите световни забележителности… Върху този фон неговите словестни заигравания добиват атмосфера не толкова чрез балканските си комплекси, колкото от болките на паралелните несъответствия в уж навсякъде подобния бит. “Бешков разказваше за своите смешни патила в големия град… как, оставен за малко от приятели, една вечер се загубил, как станал прицел на женски ухажвания и поради незнание на езика трудно се отървал, какви недоразумения възникнали между него и персонала на хотела и други такива – все забавни истории…” Тези случки може да са били занимателни за родната общност с подобно ежедневие, но Бешков ги препраща към Георги Папазов от Ямбол и от парижката художествена школа модернисти. Сякаш Париж е капан за несретници и мухоловка за Одисеи…И не случайно Папазов му подхвърля реплики, че щом не го удържа страха да се докосне до тоя Вавилон, да си събира багажите и нека се върне в нравствената си държава от Пенелопи.

Илия Бешков. Снимка: Александър Сертев, художник и фотограф.

Българското изкуство ( една култура действително като от опазена в поведението си държавица) и Папазов, тоя жрец от кастата на странните сюрреалистични храмове в Париж, са два различни бряга, които колкото и да е абсурдно, все намират начини да се срещат. Мостът, в случая леснопроходим се дължи и на езика, и на не съвсем затворените очертания между техните естетически светове. И все пак – контактите са или напрегнати, или с привкус на една безспорна трагичност. “Преди месец бяхме канени с Ненко на вечеря у Папазов, комуто надписах един албум (на семейството му). Дадох му го в коридора и влязохме при другите гости: французин, шведки-момичета и някаква мрачна българка – възстара. Пихме, свирихме и към един часа отивам в клозета и неволно си мисля за албума, за който не стана дума, нито бе показан (разбира се, аз не исках в себе си да бъде показан – срамувах се от него). Отварям клозета и долу виждам него, нещастния, разхвърлян на мръсния под. Изтръпнах от изнинада и жал. Прибрах го като убито дете – за пръв път ми домиля той. Бързо, за да не ни видят с него, с гвоздей от стената и с топлийка го подших в хастара на балтона си долу под коленете. И себе си спасяавах, Коста, а тоя, който е извършил това, и никого определено нямах на ум. Влязох – продължихме още 2 часа веселбата и си тръгнахме всички, с домакините, да посетим заведенията на Монмартър. При първия удобен момент, като крадец, скочих в едно такси и в шума на бъркотията изчезнах. Никога не съм бил в това състояние – да не зная какво върша. На другия ден аз вече извинявах постъпката си с това, че никой не ще разбере точно кой е задигнал албума и че най-малко ще обвинят мене, тъй като аз съм го занесъл и няма смисъл да крада. Намерих обаче в пощенската котия бележка със съдържание: “Да ми донесеш албума в къщи, че дяволите те вземат. Ти да не искаш работите ти само в Лувъра да виждаш… Папазов.”

Няколко дена по-късно двамата се срещат. Папазов разказва, че се откъснал от своите гости и побързал да види работите на стария приятел там където това било възможно – в тоалетната. Но се почукало, той побързал с излизането и случката започнала да набира познатата ни вече скорост…Изяснили едно недуразумение, двамата колеги си разменят думи от диалог, в чиято сянка се прокрадва постепенното протягане на ръце…Подобен акт е имагинертен, но вече се е осъществил. Защото когато няколко години по-рано Георги Папазов излага в София, Илия Бешков заедно с Чипев, Сирак Скитник, Добри Немиров, Кирил Цонев застават на страната на сънародника от парижката школа и красиво, дъблоко и емоционално го защищават.

Но дори от прозорците на семплия хотелски интериор, а и сигурно в добре разчетени стъпки, Илия Бешков търси да види Париж именно като Мека на класическото, но и модерното изкуство. Той гледа на своето пребиваване като екскурзия до най-важния културен център, този на най-рекламираните величини, които движат естествено и неговото собствено художническо дело. В творчеството му няма обаче никакви рисунки от парижките улици и заведения, от откритата пиаца за страсти, погледи, търговия на чувства, на демагогия, на контрасти, на жив театър, на състезанието между хората… Реалист в познаването на реалността, изглежда художникът именно онова е и очаквал – неговото творчество едва-едва да се мерне в сянката на тоя друг свят, но поне това да бъде друго място, все едно съседно на Рая или Ада, но не и клозет…Сърцето на Папазов приземява високомерието на изпреварилия останалите с доброто му желание да им бъде домакин и приятел, а не натрапник и подигравчия. И двамата художници, големи най-вече с душите си преди всичко, знаят, че онова което прави Париж да бъде Париж е осмисленяното във времето битие на жестоко пресявани индивидуалности, но и на смелите нехайници към шаблоните на популярността. И когато пише за Иван Милев че в Рим и Флоренция е искал да купи овце за баща си, на които да каноса къдрите на челата и да бронзира витите им рогове, Бешков притуря и собственото си желание за подобен екзотизъм. А и страх – изпод каменните паметници в безкрайните градини да не изпълзи някоя “зъйма”…И в същото време сам той застава възхитен от фигурата на маршал Ней от Франсоа Рюд, която намира като историческо обобщение на времето и бонапартизма, но само до толкова. Не го трогват дори Коро, Делакроа или Миле – “техните рисунки, портрети и прочее, колкото и хубави да са, имат само естетическа стойност, а Домие вълнува…“ В Лувъра, наред със съвършенните пластични образи на гръцки богове, видях да стоят малки статуйки на живи гърци: с бради, кореми, подпухнала плът, деди, майки и лели, извън Лезиповия канон и извън златното сечение – живи гърци, толкова смешни, печални, грозни и мили поданици на Перикъл, колкото могат да бъдат и Цоло и Пенка…”За него френското изкуство има идеал за истинност- художникът Домие, чиито карикатури лекуват обществото дори от фалшивата красота на класическите изящества, когато те не са живота. Бешков обича Доре, огромният илюстратор (но и шаржист, карикатурист), и бавно – наблюдавани от него с несъмнена подозрителност – добавя все по-издребняващия ръст на сатирата от ежедневния френски печат. “Елегантни шегаджии…, забавна обществена журналистическа шега…”

Илия Бешков. Снимка: Александър Сертев, художник и фотограф.

Следите си от монолога, който Бешков провежда в Париж, достатъчно силно изпълнен от съмнения, самооценки или оправдания, сигурно е само часто от онова, което художникът е водил със себе си (не само в Париж) от творческото си узряване до творческия си финал. А Париж за един художник от онова време е така свързан с Пикасо, както Айфеловата кула за обикновенните туристи. “Пикасо не би имал място във вселената и изкуството, ако не притежаваше странната сила да разбутва и размества трите измерения на пространството и да се установява между тях.” с амбицията на техен господар или демиург. “ А за Матис нищо не се приказва. Той не е в абстракцията и макар, че рисува такива жени, това са жени с които общуваме всеки ден , които са оплождани, раждат и поддържат живота…Неговите картини, според мен, ще бъдат в Лувъра и ще останат на човечеството. Но Пикасо няма да остане!…Какво ни помагат Жан Пол Сартр и Пикасо? Само внасят смут!”

Папазов правилно му е казал да се завърне в спокойствието на душата си, сред една скала от мъчно променяеми измерения и твърди нравствени опори, не позволяваща на змиите да пропълзят… Бешков ще се превърне в класик на България, но ще бъде почти непознат за света. Папазов въпреки силното си присъствие сред най-висшия свят на модерната живопис приживе (поне друг българин няма равен на него), ще бъде вече забравен от онази слава, която такива смели мъже като него заслужават… Дори Еренбург, чието слово се вкопава ефектно в епохите на естетическото новаторство, днес е повече име от литературната история, отколкото един препрочитан писател. А Златан Дудов поне в родината си никога не е бил център на внимание, макар и да бъде най-крупният режисьор , работил в самата Германия срещу идването и властта на Хитлер…Трудно е да се обясни защо всичко почти винаги се обърква така нелогично, хаотично, несправедливо за толкова велики личности…

А Бешков е ходил чак до самия Париж за да се главоблъска над всичко това. Но си е заслужавало…

© Калин Николов

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.