През 2023 г. се изпълни век от рождението на легендарния филолог проф. Мирослав Янакиев (1923–1998). Бях вече първи курс студент когато той почина. Една от неговите някогашни студентки – проф. Василка Радева (1940–2023), царство й небесно и на нея, с уважение и прискърбие говори пред аудиторията в деня на кончината му… В пети курс харизматичният проф. Никола Георгиев (1937–2019) – светлина на душата му – с пиетет, обич и грижа говореше на своите лекции по литературознание за скъпия Учител. И то точно за книгата от 1960-а „Българско стихознание“. В думите на опитния теоретик, който тогава беше около 65, оживяваше „Големият, който държейки едната си ръка с другата изписваше с тебешир и схеми дъската в аудиторията, обяснявайки стихосложение, ритъм, цезура, фема, ритмема…“[1]. Също така ни припомняше и за частния доцент Емануил Попдимитров, който по времето на Втората световна война публикувал труд по стиховедение[2]. Реално поетът-символист е първият наш учен, изследвал по-системно тази област от филологическата наука. Точно тогава намерих и книгата на проф. М. Янакиев. Прочетох я с голям интерес и останах силно впечатлен.
Две десетилетия по-късно държа в ръцете си великолепното издание на Мирослав Янакиев „Българско стихознание“ (2023), част от поредицата „Образци на критиката“, реализирано от Нов български университет. Редакционната комисия е от утвърдените литературоведи: проф. Пламен Дойнов, доц. Морис Фадел и доц. Йордан Ефтимов. Цялостната подготовка е на члена от екипа – М. Фадел. Томът обхваща близо 500 страници (490), като изданието отпреди почти 65 години е в обем на 230. Т.е. почти двоен е сегашният обем. Основният текст на епохалния труд на проф. М. Янакиев е положен в своя исторически контекст, а по този начин се постига оная мечта на проф. Н. Георгиев за надредното литературознание, което успява или поне се стреми да възсъздаде контекста от епохата, в която се е появила определена значима книга. Рядък случай когато литературоведска идея надживее своя създател. Често проф. Н. Георгиев се шегуваше по онзи негов си начин, че литературният теоретик е тъжен човек, защото идеите му умират преди самия изследовател. Свидетели сме на обрат – литературоведската идея надживява автора си. А това е радостно. Радостно е и самото преиздаване на „Българско стихознание“ от М. Янакиев. Подобна щастлива съдба наблюдаваме при Михаил Арнаудов – „Основи на литературната наука“, „Психология на литературното творчество“ и „Български фолклор“, които имат повторни издания и все още могат да бъдат намерени[3]. По повод десет години от кончината на проф. М. Янакиев Университетското издателство реализира повторното издание на друга негова емблематична книга – „Записки по стилистика“[4], които някога четяхме в „гълъбарника“[5] в циклостилно издание.
„Българско стихознание“ реално е дисертационният труд, с който се хабилитира като доцент проф. М. Янакиев в Софийския университет. За това обстоятелство свидетелства самият той в своята Автобиография[6]. Настоящото издание е ценно не само с появата си, ала и с включените допълнителни текстове – ранни статии на М. Янакиев, свързани със стихосложението на Никола Вапцаров и Христо Смирненски.
Книгата „Българско стихознание“ се състои от два основни дяла – по-теоретичен и по-обемен от малко повече от 120 страници и друг, побиращ се в стотина със стиховедски анализи. Вторият е реално прилагане на теоретичните постановки практически като оглед за конкретната работа са поетически образци от/на: Ботев, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Лилиев, Дебелянов, Смирненски и Е. Багряна. За всяко от класическите имена е обособена отделна подчаст. Впечатляващо е присъствието на единствената дама сред мъжката компания, която и до днес определяме като част от поетическия ни канон. Кратко, лаконично и елегантно М. Янакиев въвежда в своето епохално изследване и женския глас на Ел Багряна. Изследователят изтъква заслугите й за/на/в еволюцията на българската лирическа традиция. От една страна я противопоставя на крайния модернистичен жест, характерен за Гео Милев – разбиването на строфиката, на словоформите даже, от друга – изтъква майсторството, с което поетесата владее поетическата форма подобно на Яворов, като същевременно тласка по-напред в развитието й българската поезия. 1960-а е по-свободна по отношение на догматиката и сталинистките настроения, ала нека не забравяме, че 7 години по-рано голямата ни поетеса е грозно злепоставена от ген. Радонов, който публикува клевети по неин адрес относно нечистата съвест на партийните дейци по отношение Делото Вапцаров. Изисква се неимоверна смелост, за де се анализира, и то по този начин – академичен, професионален, поетическият принос на Багряна. Жестът откроява високия моралитет, етичност и човешка честност, които е обладавал проф. М. Янакиев. От друга страна, действието му е и по посока вписване на жената в поетическата традиция и отвоюване мястото и в литературния канон[7]. Багряна намира място сред поетите-майстори, нещо повече – изтъкнати са заслугите й, за да продължи и обнови традицията, която е заварила.
При детайлното четене прави впечатление, че макар да имаме уговорка още в Предговора, че не ще се коментира модерното състояние на българското стихосложение[8], са споменати на отделни места имената на Г. Джагаров, Хр. Ясенов, Н. Фурнаджиев, Хр. Радевски – като са посочени отделни примери от тяхното творчество. Погледът на изследователят е мащабен, панорамен като същевременно се съсредоточава към отделни по-частни завоевания на добрата направа на българския стих (като процесуалност). Изключително ценни са и наблюденията, свързани със стиховата организация, наблюдавана в различните типове български народни песни. Прецизността, с която всяко едно понятие и всяко споменато име е изведено в справочния апарат респектира с енциклопедизма и скрупольозността на образцовия стил на учения. Съществена част от този завършек на труда е и подробната библиография, открояваща 138 на брой книги, като 82 са на български и руски език, а останалите – на немски, френски, полски, английски, чешки. Т.е. шест чужди езика! Впечатлява, нали?! Освен класическите имена на нашата филологическа наука: М. Арнаудов. Б. Пенев, откриваме и Малчо Николов (който в епохата на социализма е с по-особен статут: жив е, но не е пре-издаван), но и езиковедските трудове на Л. Андрейчин, Ст. Младенов, Ив. Дуриданов и Вл. Георгиев, Ст. Стойков, К. Попов. Така рядко познатите на филолозите и преди, и сега: Надя Сакъзова[9], Никола Начов[10] – с първи приноси за стихознанието и Яворовознанието. Също така музикален справочник на Ив. Камбуров, кибернетика от М. Илиев, семасиология[11] от Звегинцев. Цитирани са и трудовете на някогашните сътрудници на ОПОЯЗ: Б. Томашевски, Р. Якобсон, на дългогодишния преподавател-теоретик в Московския университет Л. И. Тимофеев[12]. Широка палитра от имена, трудове, авторитети. Опирайки се на техните постановки, М. Янакиев успява да защити своите оригинални тези убедително, професионално, ползвайки методите, почиващи на логика и математически изчисления. Нерядко из книгата се забелязват схеми, таблици, диаграми. И нека припомним – това в 1960-а! Абсолютен новатор е М. Янакиев в приложението на този подход, почиващ на математическия синтез и анализ. Трябва да изтъкнем, че ще срещнем и нотиран запис на песента, изпълнявана по Коледа „Стани нине, господине“! Ето за какъв сложен тип текст става дума. Ето как М. Янакиев успява да издигне цялостно нивото на нашето литературознание[13]. В цитираната литература ще открием няколко съчинения на Р. Якобсон на английски, на Стоян Джуджев[14] – на френски. Срещаме още имената и на Йозеф Храбак[15]; Раул Хюсън[16].
Добре известно е есето на Томас Ман „Романът на един роман“, писано по повод на опуса „Доктор Фаустус“. В рамките на 130 страници са събрани водещите рецензии и отзиви, свързани с появата на „Българско стихознание“ в периода 1960 – 1963, поместени в изданието на Нов български университет от 2023 г[17]. Подбраните материали, написани от: проф. Стоян Стоянов[18], Атанас Славов[19], проф. Цанко Младенов, Иван Спасов[20], проф. Никола Георгиев, проф. Иван Добрев[21], доц. Любен Георгиев[22], като в ония години все още не са имали съответните научни титли, но не това е важното, а възможността, че посредством техните текстове може да се сглоби романът на критиките върху „Българско стихознание“. Тази възможна (налична) сюжетика прави изданието на НБУ още по-интересна, реално позволява да се проследи контекста, който поражда и който ражда книгата на проф. М. Янакиев. Някога проф. Н. Георгиев споделяше с притеснение, че липсата у нас на литературоведски школи вероятно е причината за липсата и на литературоведски дискусии[23]. Именно такава полемика се оформя чрез текстовете на Л. Георгиев и Ц. Младенов. Образец за догматична критика е експозето на Л. Георгиев. Нападките спрямо М. Янакиев[24] са само начало, което се разгръща в словесна атака срещу Ц. Младенов, проф. Георги Веселинов, проф. Велчо Велчев, но особено ожесточени са спрямо доц. Емил Стефанов[25]. Впечатляващ е достойният отговор на Ц. Младенов – елегантно, културно, със смазваща ерудираност, с честност и почтеност спрямо колегите си – М. Янакиев, Е. Стефанов, Г. Веселинов. А и цитатът от проф. Тодор Бояджиев[26], с чието изказване реално се „отключва“ дискусията, подета от Л. Георгиев, е дадена в по-голяма пълнота и става ясно, че доста посредствено подхожда към атаката си изследователя на Пеньо Пенев[27]. За жалост и Ц. Младенов, и Е. Стефанов плащат сурово за своето инакомислие по времето на тоталитаризма. Още през 1966 Ц. Младенов е завършил ръкописа си за Яворов – публикацията е след 40 години! А доц. Е. Стефанов не успява да защити дисертацията си, уволнен е от Софийския университет, а трудът му „Студии по литературознание“ (1971) не е преиздаван. Апропо и до момента не разполагаме с информация[28], представяща пълната биография на този наш изследовател, което е изключителен тъжен факт.
Литературното произведение е съобщение, говорен (комуникативен) акт – днес това е аксиома, всички анализи са подчинени на това разбиране. Оказва се, че през 1960-а това твърдение е скандално според Л. Георгиев. Прекалена била терминологията, не трябвало езикознанието да се намесва в литературния анализ. Подобен тип настоявания днес ще определим като непрофесионални, меко казано. Несъстоятелни са, откровено глупави. Как да анализираме стихотворението без да прилагаме принципите на логиката? Или без да анализираме езика, синтаксиса, стила? Как да избегнем от терминологичния апарат, като и в учебниците по български език, които са в обръщение в наши дни, навсякъде като белег на научния стил се изтъква именно особеното наименование на явления и специфики, назовавани термини… На фона на озлобеното, заядливото, непрофесионалното нападение от страна на Л. Георгиев, блести великолепната реторика, желязната логика, апологията на „Българско стихознание“, ала и смелата защита на неудобния за тоталитарната власт личност на Емил Стефанов. Находчив, остроумен, с точен и бърз рефлекс на мисълта Ц. Младенов буквално сразява своя безпомощен словесен противник. Така и така в сюжета ми се оформи като друг главен герой проф. Ц. Младенов, та ще ми се да цитирам част от Предговора му в книгата за Яворов[29] от 2004 г. по отношение връзката между поетите-класици, ето какво споделя: „Онова, което свързва в една линия Ботев, Яворов. Смирненски и Вапцаров, е техният безпределен хуманизъм. И това е над всичко.“ А не са ли човеколюбци и Вазов, и Дебелянов, и Пенчо Славейков, и Лилиев, и Багряна? И дали не е воден именно от тази идея и самият проф. М. Янакиев, опирайки се в стиховедските си анализи на именно тези автори? Нека не забравяме, че Лилиев умира в същата 1960-а, ала той някак е сякаш подценявано име по времето на тоталитарната система. От една страна до края на живота си той е драматург в Народния театър – София, от 1945-а е академик, но до края на земния си път не пише повече поезия. Той присъства, но реално отсъства, т.е. не се вписва в догматично-ураджийското надвикване, характерно за онази епоха. Включване на неговото творчество в мащабното изследване „Българско стихознание“ сякаш залепя оглушителна плесница на догматиците. Изведнъж ясно и непоколебимо Лилиев не само заема полагащото му се място в нашия литературен канон, но и изпъква като майстор на поетическата форма. По отношение на Багряна – вече имах възможност да коментирам, но бих добавил, че в присъствието на жената, вписването й в канона на нашата литературна класика, се откроява съвременното съзнание на изследователя. Във време, в което не се гледа сериозно на женското писане у нас, М. Янакиев се вглежда сериозно, задълбочено, професионално. Та не му липсва смелост на М. Янакиев. Вероятно и това е част не само от значимостта на книгата му – пробив в диктаторската система, но това е и част от очарованието й, от актуалността й днес.
Бележки:
[1] Било е 2002 когато проф. Н. Георгиев водеше една от дисциплините в първата реално магистратура по Литературознание. Десетина години по-късно се появи ценният сборник (следствие от научна конференция!) „Невидимата школа“: Изплъзващият се предмет на литературознанието. Невидимата школа: Мирослав Янакиев, Никола Георгиев, Радосвет Коларов, София: Фондация „Литературен вестник“, 2014 г. Към добре познатите имена на емблематичните ни литературоведи се добавя и позабравеният проф. Цанко Младенов (1928 – 2008), който е с 5 години по-млад от М. Янакиев, но по отношение на заниманията му с литературоведски анализ (Младенов, Цанко (2004) Непрочетеният Яворов. Приложно-лингвистичен етюд, Издателство „Синара“) се доближава до работата на „баткото“. Повече виж на: https://liternet.bg/publish9/lilieva/sbogom.htm (посетено на 02. 03. 2024).
[2] Попдимитров, Емануил (1942) Изследвания върху строежа на стиха с оглед към българската поезия; София: Университетска печатница. Трудът на този известен наш поет-символист е цитирана в библиографията, подготвена от М. Янакиев в края на неговата книга: Янакиев, М. (1960) Българско стихознание, София: Наука и изкуство (с. 217).
[3] Арнаудов, М. (2009) Основи на литературната наука, София: УИ „Св. Кл. Охридски“; Арнаудов, М. (1996) Очерци по български фолклор, София: АИ „Марин Дринов“; Арнаудов, М. (2008) Психология на литературното творчество, София: „Захарий Стоянов“.
[4] Янакиев, Мирослав (2007) Лингвистиката и езиковото обучение, София: УИ „Св. Кл. Охридски“ (с. 267 – 367).
[5] В софийския университет така жаргонно наричахме филологическата библиотека, която се намираше на последния етаж. Там колоритната библиотека Мадлен даваше като реликва прословутите „Записки по стилистика“ на проф. М. Янакиев.
[6] Текстът е поместен на сайта: https://miryan.org/ (посетен на 02. 03. 2024).
[7] Особено актуална тема в напи дни – появата на две важни за нашето литературознание отделиха специално място на жената, вписваща се пълноценно в литературния процес: Станчева, Румяна (2023) Сравнително литературознание. Фаталната жена и 5 европейски кройки за романа, ИК „Колибри“; Христов, Иван (2022) Българският модернизъм. Проблемът за времето и идентичността, София: ИЦ „Боян Пенев“ (с. 33 – 57).
[8] Янакиев, М. (1960) Българско стихознание, София: Наука и изкуство (с. 4).
[9] Надя Сакъзова. Музикалност в Яворовата поезия. – Златорог. Год. 1, (1920); кн. 4, с. 341-356 (стр. 356). Н. Янкова Сакъзова е дъщеря на писателката Анна Карима и политическият деец Янко Сакъзов. Била е близка до кръга около проф. Боян Пенев, давала е големи надежди, но умира през 1918 г, когато е учреден и фонд на нейното име.
[10] Начов, Никола (1894) Ръководство за стихосложението. По руското издание на М. Бордовски, Пловдив.
[11] Първата цялостна книга по темата на български език излиза десетилетия след труда на М. Янакиев: Георгиев, Станьо (1993) Българска семасиология, Велико Търново: „Абагар“.
[12] Повече виж на: https://ru.wikipedia.org/wiki/Тимофеев,_Леонид_Иванович (посетено на 03. 03. 2024). В биографичен план откриваме близост между двамата с М. Янакиев по отношението на парализирането – руският теоретик е страдал от подобно заболяване.
[13] Това е изтъкнато и от основния рецензент на труда – проф. Стоян Стоянов – виж в: Янакиев, М (2023) – с. 401 – 410.
[14] Проф. Стоян Джуджев е фолклорист и музикален теоретик: https://bg.wikipedia.org/wiki/Стоян_Джуджев (посетено на 02. 03. 2024). Вероятно трудовете му са послужили на М. Янакиев за темата, свързана с метриката и ритъма – споменава в Предговора към книгата си за този интерес.
[15] https://cs.wikipedia.org/wiki/Josef_Hrabák (посетено на 02. 03. 2024).
[16] https://fr.wikipedia.org/wiki/Raoul_Husson (посетено на 02. 03. 2024).
[17] Янакиев, М. (2023) Българско стихознание, София: Нов български университет (с. 360 – 490).
[18] Повече виж на: http://calendar.dir.bg/inner.php?d=5&month=10&year=2017&cid=0&sid=0&eid=39744 (посетено на 03. 03. 2024).
[19] Повече виж на: http://dictionarylit-bg.eu/Атанас-Василев-Славов (посетено на 03. 03. 2024).
[20] Повече виж на: https://literaturensviat.com/?p=109770 (посетено на 03. 03. 2024).
[21] https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Добрев_(славист) (посетено на 03. 03. 2024).
[22] Повече виж на: https://bg.wikipedia.org/wiki/Любен_Георгиев_(литературовед) (посетено на 03. 03. 2024).
[23] По време на лекционния курс, който проф. Н. Георгиев водеше в магистърската програма Литературознание през 2002/2003 г. в Софийския университет.
[24] В злополучното си съчинение „Вълшебното огледало“ Н. Хайтов (Хайтов, Н – 1989; София: Български писател) се подиграва с М. Янакиев и неговата приносна книга „Стилистиката и езиковото обучение“ (Янакиев, М – 1977; София: Народна просвета), ала и още с акад. Михаил Виденов и проф. Никола Георгиев. Дилетантският подход на лесничея, опитващ се да се занимава с науки като езикознание, литературознание, история и археология, отчайва със своята анахроничност, натъжават с тона, присъщ на най-мракобесните стилистични кодове, останали от догматичните години на тоталитарната система в зората на 50-те години на миналия век. Да не говорим за моралитета на писателя Хайтов, който е, ако не уличен, то силно заподозрян в плагиатство от журналистката Велислава Дърева, писателката Екатерина Томова и изследователя д-р Петър Величков – повече виж на: https://trud.bg/посегна-ли-хайтов-на-забравените-от-небето/#google_vignette (посетено на 03. 03. 2024); https://bg.wikipedia.org/wiki/Екатерина_Томова;https://news.bg/crime/sinovete-na-haytov-zagubiha-deloto-sreshtu-izsledovatelya-na-yana-yazova.html; http://bolgari.org/velislava_dyreva:_ulichix_xaitov_v_plagiatstvo___uvolnixa_me__1_-el-333.html (посетено на 03. 03. 2024);
[25] Повече виж на: https://www.facebook.com/emil.stephanov/?locale=bg_BG (посетено на 03. 03. 2024).
[26] https://bg.wikipedia.org/wiki/Тодор_Бояджиев_(езиковед) (посетено на 03. 03. 2024).
[27] Л. Георгиев оставя обемно литературно-историческо наследство със своите книги, отличават се Българска литературна класика в 6 тома, които отпечата в началото на 90-те години на ХХ век, но са в стилистиката на изказа, характерен за 50-те – 60-те години на миналото столетие, тонът е на места есеистичен, но е по-скоро в жанра на очерка, а не на професионалния литературоведски анализ. Най-преиздавани са изследванията му, посветени на Пеньо Пенев. Кратката му монография за Яворов (Георгиев, Л – 1982, София: Отечествен фронт) не успява да се наложи, тъй като има много по-добри.
[28] Чрез социалните мрежи (Фейс бук) проф. Лилия Илиева ме насочи, че имената на учения са: Емил Стефанов Трофинков, живял е между 1915 и 1986 г., архивът му е предаден в ДАА през 1993 г., но все още не е обработен: http://212.122.187.196:84/Process.aspx?type=Fund&agid=41&flgid=5092421 (посетен на 03. 03. 2024).
[29] Младенов, Ц. (2004) – цит. съч. (с. 16).
© Петър Михайлов
