Българските писателки и Балканската война

Spread the love
Сключването на Балкански съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора подсказва едно – война с Османската империя. Това е единствената тема, която вълнува всички. За нея се говори по улиците и в домовете. Спокойствието и семейният уют са нарушени. На 17 септември 1912 г. идва вестта за мобилизацията.
Предстоящата война става толкова популярна, че не само мъжете, но и много жени искат да вземат участие в нея. Патриотично-благотворителната дейност става водеща в социалния живот. Дамите с влияние върху българското общество са сред членовете в комитетите по продоволствията и прехраната. Със съдействието на Дружество „Червен кръст“ те основават комисии за набиране на доброволни помощи, бельо, превързочни материали. Софийските учителки организират базар, в който „най-сериозни постъпления са реализирани от 14-те скъпоценни предмета, подарени от Царицата”. Създават се и женски работилници за ушиване на облекло за българските войници, подготвят се в специални курсове 180 самарянки. Замира работата на дамското дружество „Самосъзнание“ и на Българския женски съюз. Някои от българските поетеси изоставят художественото слово – Дора Габе, Ана Карима, Екатерина Ненчева, а други пък чрез него пресъздават атмосферата от Балканските войни. Всички те в едно с Люба Касърова, Мара Белчева, Санда Йовчева, Анна Каменова, Станка Николица-Спасо Еленина, Жени Патева и др.  участват в едно духовно-интелектуално пространство, пулсиращо из цялата страна с благородната си цел да бъде полезно във войната. Дори светският салон на Цветана Р. Маджарова нарушава забраната в него да се говори за политика.
Целият български народ е устремен към така бленуваното национално обединение. Пред тези съдбовни събития д-р Кръстев се замисля как да спаси видни интелектуалци и дейци на културата от прякото участие в бойните действия. Писателката Санда Йовчева се опитва да разработи оръжие, с което да помогне на българската армия бързо да смаже съпротивата на врага. Вазов получава от военните предложения да напише нова „епопея на незабравимите“, а вниманието на поета Яворов е съсредоточено основно към ангажиментите му със Задграничното представителство на ВМОРО. Той превръща и нощите в ден, „за да посрещне достойно празника на живота си — освобождението на поробените българи от Македония и Одринско“. Едновременно с това отношенията му с Лора Каравелова вече са достигнали до финалната си развръзка — „пътищата на разгорелите чувства съдбовно клонят до сливане“.
В този жизненоважен за него момент Лора, свидетелка на горенето му, не прави опити да го задържи при себе си. Тя знае, тя усеща, че това е невъзможно. Само два дни след обявяването на мобилизацията е тяхната „хайдушка“ сватба – в малката подуенска църква на 19.ІХ.1912 г. ги венчава македонец-свещеник.
В началото на октомври 1912 г. поетесата Екатерина Иванова публикува стихотворението си „Война“, в което се представя как майка изпраща детето си „с весело лице на бойното поле“. Като се има предвид поводът за изпровождането, този възторг е нетипичен. За подобен случай говори и пише Иван Вазов. И двамата автори обаче не отминават факта, че майката все пак скришом пролива сълзи и сърцето й е свито от тревожни предчувствия. Мъчителни по време на война са миговете на раздяла с любимите хора. Не липсват сърдечни прегръдки, сълзи и провиквания: „Боже, запази го и ми го върни!“.
„Довиждане, мой милий, скъпий, единствений. И прости ми, загдето не успях да те направя по-щастлив. Моля ти се прости, за да ми бъде по-леко – за всички страдания, които съм ти причинила. Аз всичко помня ясно и за всичко страдам. Прости ми, поне ти ми прости, за което не мога да си простя. И бъди ми здрав и се върни, мили мой. Защото где ще те търся аз, ако се не върнеш и где ще те намеря?”
 С тези думи се прощава поетесата Лора Каравелова, изпращайки своя любим по бранните поля на Балканската война.
Минава почти седмица от радялата на Яворов с Лора, но в ушите на поета не заглъхват думите на  любимата му. На 28 септември четата му е все още на границата. Слънцето е почти залязло. Вечерта бавно спуска над земята тъмния си полупрозрачен воал. Четниците се отдават на почивка след уморителната дневна програма. Неизвестността от предстоящото преминаване на границата ги отвежда при близките им и те мислено се прощават с тях. Съвсем изненадващо настъпилата тишина е нарушена от един четник, когато загледан в близкия връх, откъдето се спуща поляната, вижда нещо неочаквано:
– Хей, гледайте, гледайте, ангел слиза отгоре!
Всички вперват поглед и „забелязват фигура, облечена в бяло, която като че ли лети от върха към тях. Изтръпват. Суеверен страх ги сковава. Бялото видение идва… сякаш за да ги благослови за доброволно избрания от тях труден път“. Изведнъж войводата Яворов скача като опарен и хуква към „ангела”, който с разтворени ръце политва към него. След миг двамата се прегръщат пред изумените широко отворени очи на четниците, а след 2 – 3 минути Яворов, прегърнал млада жена, им казва щастливо:
– Запознайте се с жена ми Лора!
Красивата дама се здрависва с тях, отваря чантата си и на всеки раздава бучки захар. Четниците са изненадани от подаръка и шеговито подхвърлят: „Идва от София, а захар ни дава като на деца или болни!“. Хапват по една бучка, а останалите поставят старателно в торбите си. След тези приятно преживяни мигове, Лора отново изчезва… като видение…
 Този факт от Балканската война, разказан от Златана Хлебарова в инкриминираната й книга „Илинден“,  може да се приеме за действителен само със съответните уговорки. Може всичко това и да не е вярно, но е безспорно, че споменът-легенда е потвърждение на силата на чувствата и на пълната всеотдайност на една българска жена-поетеса към съпруга й – боец на фронта. Още повече, „ако това са Лора и Яворов, избрани от народа като герои на предание и увековечени от него за поколенията, наравно с Лазар и Петкана, либето-гълъбица и хайдутина-затворник“.
Ние все още не разполагаме с добро изследване за жените през Балканските войни. Но присъствието на българските поетеси, писателки и публицистки в тях представя България в образ, изпълнен с необикновена сила на чувства и пълна всеотдайност, образ, отличаващ се с човеколюбие и милосърдие.
Не минава и месец от започването на войната и вече има убити и ранени. Възниква нуждата от самарянки. Прави се списък за доброволки. Сред тях са литературните творци Екатерина Каравелова, Райна Касабова, Елисавета Консулова-Вазова, Ана Карима и много други. И на тях, наред с най-доблестните бойци, им е съдено да усетят болките и ужасите на Балканската война. Ето ги като милосърдни сестри и санитарки в болниците. Екатерина Каравелова доброволно и безвъзмездно се труди в продължение на 13 месеца в най-голямата софийска болница към Военното училище. Рада Данева, дъщеря на първия министър-председател на следосвобожденска България Тодор Буров и съпруга на професора по международно право и политика Стоян Данев, е назначена като самарянка в Майчин дом, където е разположена германската санитарна мисия на Международния червен кръст. Тя се грижи за чистотата, а понякога помага на болните. Това обаче не я задоволява и решава да отиде на фронта, пътувайки по лошите черни пътища с волски коли сред лишения, студ и мраз. За такива трудности пише и Елисавета Консулова-Вазова:  „На другия ден рано тръгнахме и след едно пътуване с по-дълги спирки, отколкото возене, пристигнахме на местоназначението си. Макар и не спали две нощи, в напрежението, което бе обхванало всеки нерв, ние не чувствахме никаква умора и веднага се представихме, за да получим заповеди. Намериха за добре да ни поверат обзавеждането на една от новооткритите болници… От града до казармата и обратно – не зная колко пъти трябваше да се минат тия няколко километри, докато това разнебитено здание, в което всички ветрове си играеха, се снабди с прозорци, с печки, със завивки. Официалният домакин на болницата бе сложил в отчаяние ръце. И може би наистина нашата женска настойчивост беше полезна в тия объркани дни, когато като че ли никой не знаеше към кого да се обърне“.
Участието и присъствието на дамите се чувства още с пристигането им. Веднага проличава промяната в чистотата, в гледането на болните, в контрола на храната. Тук ежедневието им е свързано с приемането на един непрекъснат поток от ранени и болни от холера. Дошли на фронта със специфичното си женско чувство, те се опитват всячески да облекчат мъките на ранените. Незабравима и дълбоко врязваща се в съзнанието остава всяка среща с пострадалите войници. Стряскваща е картината от скърцащата дълга редица коли, от които „се носят умолаващи стонове и стъпала почернели от някакви фигури, които се влачат нагоре, търсейки помощ и други, които се мъчат да се смъкнат от колите“ – пише в спомените си Елисавета Консулова-Вазова. Доброволката-самарянка протяга красивите си ръце да смени „първата саморъчно направена превръзка“ и вижда истинската картина на войната: „безпорядък движение на обози, войници, ранени… работа мъчна, неблагодарна, нищо неподготвено за война, никакъв материал, а при това ранени с хиляди.“
Описано в първо лице, от непосредствен участник в събитията, при това с наблюдателно око и обработено перо, войнишкото ежедневие на Балканската война   сякаш оживява в разказите на жените-писателки, образите на бойците и условията при които са действали се уплътняват, духът на историята ни се разгръща в цялото си многообразие. Фрагмент в многообразието е и действието на жизнерадостната петнадесетгодишна Райна Касабова. На фронта тя пристига на 30 октомври 1912 г. с още няколко самарянки, които заедно посещават военното летище в Мустафа паша (Свиленград). Тук Райна за първи път вижда самолет и изпитва непреодолимо желание да лети с него. Поетичната й душа отвежда съзнанието й към волното реене на птиците в небето и за миг забравя за болните, за тревогите и несгодите. Стремежът й да полети бързо се сбъдва и тя, заедно с пилота Стефан Калинов, летят около 45 минути над неприятелските позиции. Не трепва, когато самолетът е обстрелван многократно от Одринската крепост, напротив, тя дори хвърля позиви, които като ято птици се разхвърчават. Това действие на девойката, което прилича повече на игра, отколкото на сериозна работа, спасява пилота от наказание за нарушаване на летателната дисциплина, а Райна е призната за първата жена в света, летяла с бойна задача над противниковите войски.
По време на Балканската война писателки самарянки има в Ямбол, Лозенград, в холерния лагер в Чаталджа. Те са сред непрекъснатия шум от гърмежи, а ноемврийският студен, ситен дъждец прониква до костите им. Рада Данева е във втора етапна болница в Лозенград. Макар че по това време съпругът й е председател на Народното събрание, тук тя работи като „проста сестра“ и среща истинското лице на войната. В спомените си записва, че в коридорите лежат болни и ранени войници, „натъпкани един до друг“, без кревати, дори „без сламенници“, а навън пристигат волски коли с „нови и нови страдалци“.
На фронта като самарянка е и Елена Димитриевич, сръбска писателка от български произход, която е представителка на съюзническите ни войски. Ана Карима, изкарала временните санитарни курсове е доброволка в холерната зона на Чаталджа. Чувството на милосърдие у нея надделява и тя вижда своето място по-близко до ранените, а не толкова в тила, в комисии по събирането на доброволни помощи. Никой не е в състояние да спре този неин порив, този изблик на съпричастност и желание да помага на нуждаещите се. Обикаля бойците на фронта и се грижи за ранените войници и офицери. Става непосредствен свидетел на страданията им и на изключително тежките условия, при които те трябва да се възстановят. Карима, както и всички останали самарянки, работи предано и самоотвержено и бързо стига до заключението, че и при най-гениалното описание не може да се почувства ужасът на войната в същинския й вид.Той трябва да се изживее. И тя завинаги съхранява в душата си, като в светилище, спомена за свръхчовешките страдания на нашия народ в името на националното обединение.
Войната преобразява българските писателки. Те се сродяват с живота на фронта, живеят с неволите на воините и едновременно с това са във възторг от техния героизъм, създавайки своята „Балканска епопея“. Неспокойна в изживяванията си е и Санда Йовчева. Само четири месеца след обявяването на войната тя е вече готова със своето изобретение. „На 21 февруари 1913 г. отива при Иван Вазов с молба да използва влиянието си пред царя и да й издейства аудиенция.
– Аз зная едно ново средство за воюване, което бързо може да се приготви и приложи и което ще ни даде мигновени и сигурни успехи, без да даваме жертви”, – казва тя на народния поет.
Вазов я гледа недоумяващ. Усетила неговото неразбиране и колебание, тя започва да прави уговорка:
– Разбира се, то е тъй жестоко и противно, както всички средства на войната, които имат най-грозната цел. Ако това средство би се приложило, Одрин в два дена ще падне, ще вървим към другите места със същата бързина, като почти не даваме жертви.“
За да убеди народния поет, колко приложимо е нейното изобретение, тя заявява, че е готова да отстъпи патента и на черногорците, за да превземат силната крепост Шкодра.
Шест месеца – от октомври 1912 до март 1913 г. – българските писателки извършват най-разностранната дейност в името на благородната цел – националното обединение. Но те нито за миг не забравят своето предназначение – да виждат това, което другите не виждат, да видят красивото в страшното и грозното – каквато е войната, например. Темата за войната в женското творчество продължава все още фрагматично да присътва в българската литературна история. Успоредно със състраданието и милосърдието като задължителни характеристики на женското преживяване в националната ни съкровищница има и множество творби, в които се разказва за войните и “военния” опит на нацията през Балканската война. Тетрадките на деветнадесетгодишната Анна Каменова поставят началото на един своеобразен архив на дипломатическото представителство на България, изпълнени с информация и разсъждения за политическата и дипломатическа активност на българското посолство в Лондон, ръководено от баща й по време на войната. Екатерина Иванова чрез стихотворението си „Победна песен“ изразява своята убеденост в справедливия характер на войната, водена от балканските държави. В началото на 1913 г. литературните им творби придобиват малко по-различен характер, отколкото в началото на войната. Въодушевлението като че ли постепенно започва да отстъпва и на по-преден план излизат редица проблеми. Чрез слово се представят конкретни изяви – боевете при Чаталджа, Бунархисар, Люлебургаз…, Одрин. Войната се оказва, че не е само “стихия”. Приятелката на Вазов, Евгения Марс, не отива на фронта. Тя остава в тила и пише разкази за войната. Сред тях и този, който е озаглавен „Пред гърма на победите“, но като натюрел много по-различен от Вазовата стихосбирка „Под гърма на победите“. В разказите си тя намира такива теми, чрез които да изрази вътрешните преживявания на жената, провокирани от раздялата с любимия човек. Военната тема при Люба Касърова присъства в множество стихотворения: „Инвалид“, „Македонско сираче“, „Добруджанци и тракийци“, „Цариброд“. По-късно с военна тематика се представя Санда Йовчева с романа си „Ние – в дълбокия тил“.

Санда Йовчева

Мемоарите представят още един образ на Балканската война. Такива записки  оставят редица жени, посетили или пряко участвали в събитията на фронта. Сред тях са придворната дама Султана Рачо Петрова, непокорната и свободолюбива Рада Данева, художничката и журналистката Елисавета Консулова-Вазова, генералшата Жана Жекова и мн. други. В ръкописите войната не е отразена в широк мащаб. Не са цитирани с „компетентен поглед бойни заповеди, секретни доклади, всякакви разнородни и ценни документи, както това правят висшите офицери от армията“, чиито мемоари отдавна са проучени, публикувани, популяризирани. Жените в своите записки пишат само това, което са видели с „невъоръжено око” от превързочния пункт, от фронтовата болници, от лазарета или бивака, от обществените комитети и организации. Техните разкази изглеждат скромни и незначителни на фона на „мащабните баталии, пресъздавани от големите командири“. И тъкмо затова повечето от тях остават непознати за широката общественост, забравени във фондовете на архивохранилищата и библиотеките. Някак настрани остават описанията на войнишкия бит и детайлите от ежедневието на войната. Те не попадат в научните изследвания, в които отсъства личното отношение на автора към описваните събития. А това вече е загуба и за науката, и за обществеността, и за ценностите ни, и за многостранния и богат образ на войната. Защото – макар различни по мащаб, съдържание и форма – свидетелствата им разказват историята от човешка гледна точка, която в известен смисъл е по-точна и по-правдива и от най-автентичния документ. Войната ни се разкрива не само като низ от величави исторически събития, но и като разнолика човешка съдба, частица от истинския живот, реално видян, усетен чрез изключително чувствителните сетива на майсторките на изящното слово и искрено пресъздаден от онези, които са го живяли.

© Д-р Стефанка Кръстева

error: Свържете се с нас.