Българска народна певица изработва кукли в Испания
Недялка Нейчева е на 55 години. Родом е от село Паничери, Хисарска община. Средното си образование започва в Музикалното училище в Широка лъка. Две години по-късно по стечение на обстоятелствата се премества в Котел, където завършва със специалност родопско пеене. „Почти 15 години пеех по сватби, събори и празненства. Всякакъв стил музика – от фолклор до естрада. Работех в Калофер, Карлово, Сопот, Свиленград, Самоков, за малко в Германия и в Гърция. След това певческата ми кариера приключи. Веднага след Гърция, видях обява в пловдивски вестник за работа в Испания. Реших да сменя професията. Дойдох в тази екзотична страна, за да се грижа за възрастни хора. Чувствах се много по-полезна в тази хуманна работа отколкото, когато пеех. В свободното си време съм се занимавала с бижутерия от мъниста, плетене с вестници, а след това си купих шевна машина и започнах да рециклирам дънки. От тях шиех чанти, портмонета, бродирах ги, шиех си дрехи. Продължих с торти, козунаци, сладки. Направила съм „един милион“ торти за какви ли не поводи декорирани с фондан“, разказва ми тя за житейските си пътища и творчески занимания.
Повод за нашия разговор са прекрасните кукли, които Недялка Нейчева изработва от различни материали. За тайните на това изкуство, за народното творчество, за родното село и други любопитни факти ми споделя в един студен априлски ден.
Вие сте българка, която живее в Испания. Какво най-много Ви впечатлява в тази екзотична страна?
Аз съм родена българка и таква ще остана. В Испания дойдох да работя, но срещнах най-добрият човек, с когото сме заедно повече от дванадесет години. Живеем в град Хихон, Северна Испания, на брега на Атлантическия океан или Кантабрийско море, провинцията е Астуриас. При нас е винаги зелено, защото е изключително влажно – от една страна от океана, от друга честите валежи. През зимата не е много студено, а през лятото не е много топло. В сравнение с много студените зими и минусови температури, както и високите температури през лятото в България, тук климата е просто приказка! Хората са добри, отзивчиви, много приличат на нас българите. Даже имам съседи, които са двойници на хора от моето село, срещам много „познати“ лица. Градът ни е красив и подреден. Има три градски плажа. Много голям парк, в съседство със стадиона на Спортинг Хихон, (футболният отбор на града), където сe разхождат на свобода лебеди, пауни, патици, гъски, катерички, щрауси, различни видове папагали, пеят птички. Красота и спокойствие – все едно, че си в някаква приказна страна. Астуриас е живописна провинция, имаме си море, планини, екзотични плажове, много забележителности, екопътеки, китни и красиви села, със стари къщи, истински красива природа, навсякъде е зелено. Тук е Рай!
Когато се върнете в България за ваканция, как виждате държавата ни от времето, когато заминахте по-добре или напротив?
Ох, тъжно ми е, всеки път, когато се заговори за това. Възрастните хора изнемогват, мизеруват. Според мен една държава трябва се грижи за възрастните хора, които са я изградили. Но и за децата, които са нейното бъдеще. Ако не се прави това, жалко за тази държава. Аз съм оптимист и вярвам, че един ден, всичко ще си дойде на място.
От село Паничери сте. Разкажете ни за това селце, за което нищо не се знае. Каква е историята му, какъв е поминъка, какви хора живеят там?
Паничери се намира на 15 км. от Хисаря и на 40 км. от Пловдив, Карлово и Панагюрище, между селата Старо Железаре и Старосел, известно с прочутата Староселска гробница и с комплекса „Винарска изба“. Нашето село е основано от един грънчар от Троянския край, който се заселва в землището на Паничери и неговите паници дават името на селото. След това прииждат и още заселници. Така се заражда родното ми село, в което живеят около 900 жители – работливи, отрудени хора. Занимават се със земеделие и животновъдство. В землището на Паничери има черешови и сливови градини, хората сеят зърнени култури, отглеждат се зеленчуци, гъби, въобще всичко, с което могат да изкарат прехраната си.
Радва ме това, че в последните няколко години младите хора се задържат на село. Има деца и в детската градина, и в училището. Това е обнадеждаващо, че селото се възражда. Има три детски площадки, четири хранителни магазина, работеща библиотека, певческа група, която се явява на фолклорни фестивали и печели награди с паничерски песни. Наскоро с доброволният труд на хората от селото и с получените дарения, възстановиха храма ни „Св. Николай Чудотворец“, който е създаден през 1845 година. Това е за мен едно особено енергийно място. Най-големият род в Паничери е Нейчевият, на който съм потомка и аз.
Вие сте народна певица, учила сте в Широка лъка и Котел. Какво ви дава народната песен, като усещане?
Гордост. Изобщо горда съм, че съм българка! Нашият фолклор е толкова цветен и разнообразен, с носиите, с неравноделни си и смесени тактове, с народните си танци, каквито няма никъде по света. Мъжът ми, който разбрахте вече, че е испанец е изключително изумен от българския фолклор. Опитва се да разпознава неравноделните ритми, но му е много трудно макар, че е музикант…
Ако Ви помоля да ми изпеете една народна песен сега, коя ще е тя?
„Излел е Делю хайдутин“.
Излел е Делю хайдутин,
хайдутин йенкесаджие,
С Думбовци и Караджовци.
Зарочел Делю, порочел
дарадерскинем аене,
аене кабадалие.
В селоно имам две лели,
да ми ги не потурчите,
да ми ги не почьорните…
Това е песента, която знам от дете. Научих я от великата Надежда Хвойнева, която вече не е между живите. С тази песен се явих на приемния изпит в Широка лъка. Тази песен нося в душата ми. Моята майчица, мир на праха ù, е родом от Широка лъка, потомка на Згуровския род. Беше една от наследниците на Згуровския конак в Широка лъка. Родопска майка мене е родила, с родопско мляко мене е кърмила. В Родопите се отваря душата ми. Там се зареждам с космическа енергия. Само там в Родопите, никъде на друго място. За тази любов към родопската песен искам да благодаря и на най-великата учителка Елена Каневска, от Момчиловци.
Какво друго Ви впечатлява в народното ни творчество? Вероятно харесвате и старите занаяти?
Няма как да останеш равнодушен пред красотата на носиите ни или пък пред живописните тъкани килими, пред грънчарството, ножарството, дърворезбата, ковано желязо, чановете или изработените накити от куюмджите. Всичко е уникално в България! Моля се всичко това да се запази и да се предава на поколенията. Искам да заведа съпруга си в музея „Етър“ в Габрово. Също в Троян и Копривщица, за да види и да усети българското. В Златоград ходихме няколко пъти, но има още много места за разглеждане, които е задължително да се посетят. Той и така си е очарован от България, но има още много да се очарова на необикновеното у нас.
Как започнахте да правите кукли?
Имам една прекрасна дъщеря и две още по-прекрасни внучки – на четири и на седем години. Заради тях започнах да правя кукли и да плета играчки Амигуруми. Мислех да ги изработвам само за момиченцата си, но така се запалих, че вече четири години не спирам. Попаднах, вероятно не случйно, на една испанка в YouTube, която прави кукли софт и реших да се пробвам, вече можех да шия на машина. Взех стара калъфка за възглавница и чорапогащник, с тях направих първата си кукла. Видях, че мога и не е особено сложно. Започнах да купувам материали, да пробвам различни техники – софт, руски кукли с две очи, с уста, без уста, с нос, без нос… Малко след това, в Инстаграм, намерих реклама на една рускиня, която скоро беше пуснала курс за едни малки, сладки кукли. Тогава курса струваше около 100 евро. Това бяха много пари за мен, но толкова много ми харесаха, че събрах парите. Това вече беше нещо по-сложно от всичко направено до тоя момент. И се втурнах отново да купувам материали – няколко вида лепила, специален плат и още неща, които бяха необходими за направата на тези мъници – цели 21 см. А куклите, които правя сега работя от почти две години. Тогава започнах да се обучавам при друга рускиня, която ми даде основата в техниката скулптурен текстил. Въобще, руската школа е най- добрата, не само в кукленото дело, а и в други изкуства.
Какви материали влагате в тях? Необходими ли са някакви специални?
Материалите са много. Най-специалният е трикотажният плат за лицето и тялото на куклата. Белгийско производство е, много скъп, казва се Бял Ангел (White Ángel). Напоследък в Китай и Турция започнаха да произвеждат негов аналог, който е малко по тънък, но по нищо не отстъпва на „ангела“. Дори много майсторки го предпочитат, защото е по-евтин и се работи перфектно с него. Косата е още по-специална и скъпа – вълна от ангорска коза, естествен косъм, с мекотата на бебешка косичка. Продават я обработена и боядисана, на кичури по 10 грама и на космични цени. Купувах по-евтино от Русия непрано руно, но пък толкова много работа е да го обработиш и се изразходва огромни количества вода.
Другите материали са: 100% памучни платове, пълнеж за играчки, сухи пастели, много инструменти, няколко вида лепила. Използвам кожа за обувките. Започнах сама да си правя и очите на куклите, преди ги купувах готови. Трудно ми е да изброя всичко необходимо. Любопитно е, че всички материали, събирани през годините, от предишните ми творчески занимания, могат да се използват в изработката на куклите.
Лицата на куклите ви са като живи, всеки момент ще проговорят… Как постигате това?
Не знам, може би с любов и търпение, но и с безкрайно много работа. Все едно правиш скулптура, но не от камък, а с вата и с игла, нарича се иглонабиване. Работи се бавно, с бързане не става. Опитвам се да изпипвам всеки детайл. Само носа на куклата мога да изработвам три, четири дена. Докато не ми хареса, не спирам. Много пъти се налага да го отрежа и да го правя отново. Всяко лице става напълно различно от другото, невъзможно е да направиш две абсолютно еднакви лица. Дори две еднакви очи е невъзможно да създадеш. Затова изглеждат истински, естествени и сякаш всеки момент ще проговорят… Ако се вгледате в хората – няма човек с перфектни черти, едната половина на лицето е различна от другата. Така е и при куклите, всичко се прави на ръка. Няма шаблони, не съществуват форми за гипсови отливки. Текстилната кукла създава усещането за топлина и уют.
Гипсовите лица на кукли са много красиви и съвършени, но като че ли няма живот в тях. Всички те са с еднакви лица, различават се само по дрехите. Затова моята любов са текстилните кукли – несъвършени, но с душа.
Всяка Ваша кукла има характер и е създадена в особено настроение. Така ли е?
В момента, в който си отвори очите, куклата вече проявява характера си. Има кукли, с които всеки процес в работата върви гладко. Но има и такива, на които не им се угажда. Ще се скъса конеца на машината, ще се завърже, ако шия на ръка, или нещо друго ще се случи. Просто капризничат! Да не говорим, че ако куклата не хареса плата за роклята, който съм избрала за нея, ще направи всичко възможно да го сменя. И го постига на 98% , 2% оставям за моя магарешки инат, че и аз не съм лесна…
Ако говорим за настроението ми, то винаги в позитивно. Ако не съм в добро настроение, въобще не сядам да работя куклите си. Няма да преувелича, ако кажа, че те го усещат… Да, да, усещат го! Просто си намирам друга работа вкъщи, все има какво да се прави, докато ми премине. Моите момичета, куклите, ме зареждат с добро настроение. Сред тях вече имам и изработено момченце. Аз пък ги зареждам с любов и доброта!
Кога разбирате, че една кукла е напълно завършена?
Когато съм изпълнила всичко, което съм планирала за нея – дрехи, обувки, аксесоари. И когато стойката, на която стои права, е направена, мога да кажа, че е напълно завършена.
Каква е тайната на куклите ви?
За да отговоря на този въпрос, ще цитирам учителката ни, която казва: „Мислим си, че ние си играем с куклите, но истината е, че те си играят с нас!“ Както казах и по-горе, ако не ѝ хареса нещо, куклата ще направи всичко възможно да го смениш. Например кроиш роклята, обаче объркаш нещо и тя стане тясна. Нямаш повече плат от същия, налага се да избираш друг. Тя е постигнала своето! А има и една друга тайна, която знаят всички творци, които създават нещо с ръцете си… И тя е, че трябва да вложиш частичка от душата си. Ако правиш нещо механично, без да влагаш емоции, няма смисъл в работата. Трябва да работиш с удоволствие и това да те удовлетворява 100%, тогава се раждат чудеса.
Вероятно куклите Ви купуват основно чужденци? В какви ръце отиват те? Разкажете ни някоя история с Ваш клиент!
Повечето от клиентките ми са българки, живеещи в чужбина. Само две кукли живеят в частни колекции в Испания. Мои клиентки живеят в Германия, Англия, Америка. Имах две много специални поръчки за персонализирани кукли, от хора тук в Испания, но и от моя приятелка на остров Крит. С всички поддържаме връзка – чуваме се, пишем си. Чувствам близки всички, които са се докоснали до душата ми, по един или друг начин чрез куклите.
Ще разкажа за първата кукла, която продадох. Преди четири години, идва вкъщи българка, моя приятелка и съседка, казва се Петя. Поръчва ми да направя кукла за дъщеря ѝ, която навършваше 22 години. Аз приемам поръчката с най-голямо удоволствие, защото обичам детето ѝ като мое. Направих няколко кукли. Като дойде време Петя да си вземе куклата, не взе поръчаната, а една друга, която повече ѝ хареса. Опаковах я в хубава кутия. Вързах разни панделки за разкош. Дойде рождения ден на дъщеря ѝ и Петя подарява кутията. Тя е озадачена, без да подозира какво има вътре, започва да разопакова. Като видяла куклата, прегърнала я и започна да плаче, без да каже думичка. Петя не знае защо плаче неутешимо, защото ѝ харесва или защото не ѝ харесва. Милата ми рожденичка, като видяла това малко, красиво същество, което дори приличаше на нея, се уморила от емоции. После ми разказваше, че това бил най-хубавият подарък, който някога е получавала. Аз летях от щастие, че съм направила щастливо това мило дете и съм я накарала да се почувства, като малкото момиченце на мама и тати.
Нека да споделя, че куклите не са само за децата. С един такъв подарък, може да разчувствате дори една възрастна жена. За куклите няма възраст, те са спомен от детството, те са любов. Има възрастни жени, които в детството си са мечтали за голяма и красива кукла, но родителите не са имали възможност да я купят. И малкото момиченце пораства с този блян… Представете си щастието в очите на тази жена, когато вземе в ръце жадуваната цял живот кукла! Не може да се опише тази емоция!
Навярно влагате частица от душата си в куклите. Не Ви ли става тъжно, когато се разделяте с тях?
Разбира се, че ми става тъжно. Но знам, че там където отива, ще я обичат, поне колкото мен! Защото, след като си платил за нея, тя те е докоснала с нещо, а щом те е „докоснала“, значи аз съм си свършила работата. Във всяка моя кукла влагам не само частичка от душата си, а и емоции, чувства, безсънни нощи. Това е моят начин на работа. Правя го, не защото някой ме задължава, а защото в това намирам себе си, това е моят истински свят. Когато съм с куклите, се потапям в този мой свят и губя представа за времето. А то лети със скоростта на светлината. И животът така си минава… Осъзнавам, че една кукла струва много дни от живота ми и това я превръща в безценна!
Изработването на кукли е вероятно гаранция за вечно детство или греша?
Не, не грешите! Това е най-добрият начин да запазиш детето в себе си. Аз им говоря, понякога им се карам, когато не седят мирни, обсъждам с тях плата за дрехите, цвета на косата и други наши си въпроси… Събличам, обличам, реша ги, правя им прически. Представете си едно момиченце на пет години и половина, как играе с куклата си, която е най-добрата ѝ приятелка… Това съм аз, само дето седя на стол, а не на земята… Не съм луда, да знаете!
Имате внуци. Те как гледат на това Ваше занимание?
На тях кръстих страницата ми във Фейсбук Бърборана (Barboranadolls). В Испания казват за някой много приказлив, че не млъква и под водата. Та и моите внучки постоянно бърборят. Показвам им всичко, което правя, когато говорим и те са във възторг. За всяка кукла и играчка питат дали е за тях. Голямата им измисля разни имена, въобще иска да е част от процеса на работа. Дъщеря ми също плете играчки и имат в изобилие. Аз всяка година нося в България по един куфар пълен с плетени играчки и кукли. Внучките ми никак не страдат от липса на играчки.
Предлагал ли Ви е някой у нас или в чужбина да направите изложба на творенията си? А бихте ли се съгласила да направите изложба?
Досега не съм получавала такива предложения и не съм се замисляла дори за подобна възможност. Бих се съгласила, но изложба не се прави с три кукли, нали? Трябва да имам достатъчен брой изработени кукли, за да се реша на такова предизвикателство. А направата на една кукла отнема около месец.
Какво не ви попитах за майсторството на кукли, което искахте да ни споделите?
Още много неща могат да се кажат за това изкуство и винаги ще остане нещо не казано. Аз все още се уча на тънкостите. Учителката ни Анна Ярун, организира курс след курс, сега в момента караме два курса паралелно, на 17-ти април, започваме нов… Изключително благодарна съм за информацията, която ни дава. Вече не са ми нужни кройки, аз си ги правя сама – на кукла, дрехи, обувки. На всяка кукла правя индивидуални кройки на облеклото, така всяка става различна от предишните. Дори на някои се налага да си нарисувам ново тяло, защото главата е станала по-малка или по-голяма, така че взимам молив и лист и започвам да рисувам. Благодарна съм на Анна за всичко, което съм научила и за всичко, което предстои да науча в нейните курсове. За да направиш една кукла, освен всички материали и инструменти, които са нужни, трябва да упражняваш и много професии – шивач, крояч, дизайнер, фризьор, обущар, художник, гримьор, естет. Не е лесно, но крайният резултат е повече от удовлетворяващ и си заслужава усилията!
Цени ли българинът изработеното с ръце? Какви са Вашите впечатления?
Чета по групите във фейсбук как творците се страхуват от данъците, които ще им наложат за продадените си творения. Не стига, че продават на безценица, ами и данъци отгоре на това. За тях остава само работата… Не мисля, че в България може да се живее от ръчен труд, но може и да греша! Ръчното изделие не се изработва лесно, не е китайско производство на конвейер, работи се бавно и прецизно. Мисля си за плетачките на играчки. Колко играчки трябва да изплетеш за месец и на какви цени да ги продадеш, за да си платиш данъците, да си купиш материали, да си платиш месечните разходи, да се храниш? И да не спиш по цели нощи, пак няма да успееш. Това са мои разсъждения, може и да греша. И като се появи някой некоректен клиент, който не си вземе пратката, което стана практика в България или пък да се пазари за цената….Само човекът, който работи с ръцете си знае как го е изработил и какво му е струва. Но клиентите няма да те разберат.
За какво си говорят куклите Ви през нощта?
Не знам, вероятно обсъждат някакви техни неща. Но повече се забавляват, че дори падат от стойките си. Онази вечер беше паднала Елена и още не мога да си обясня как…
Мирела Костадинова
