Автобиографичната повест “Някога” на Дора Габе и синдромът Аmarcord

Spread the love

Всяко връщане на писателите за деца в ранните им детски години аз наричам синдромът Аmarcord (Спомням си). Детският писател така настройва своите усети към детството и детските преживявания, чрез реминисценциите и в своето детство, че се получава една действена, детска споменно-сегашна амалгама. Повестта „Някога“ на Дора Габе е отпечатана през 1924 г. т.е. тя е писана преди 97 години. До сега има 4 нейни издания: 1938, 1971 и 2011 г. Както ще видим, макар и писана в такова отдалечено време, тази творба не загубва своята актуалност. Защо тази творба е на границата между документалност и художествено произведение. Защото документалните спомени са се превърнали в художествена фикция. Самата писателка обяснява това.

Към изданието от 1971 г. писателката пише: „Тия разкази са писани преди повече от четиридесет години. Първоначално бяха замислени като спомени от ранно детинство, но скоро се превърнаха в разкази. Това са психологически състояния, дадени в картини. Това са нашите първи наблюдения, впечатления, преживявания, разсъждения (при липса на опит), умозаключения и въпроси. За пръв път се пробуждат разни чувства : за хубавото, обичта, ревността, състраданието, любознателността, жаждата да се опознае светът и въпросите, на които възрастните не умеят да отговорят. Оттук – детската самотност всред възрастните. Езикът е опростен. Избягват се абстрактни понятия, словоредът следи линията на детската мисъл, поради което на места изглежда неправилен граматически. Тия разкази са преведени на чешки език от големия поет Витезслав Незвал и са напечатани през 1938 година в Прага. Преведени са на гръцки под заглавие „Аз, мама и светът” от известния гръцки поет Янис Рицос през 1965 година. Напечатани в Атина от издателство „Кедрос”.“ Виждаме, че Дора Габе определя книгата си като сборник от разкази. Но понаже те са обединени от едни и също герои, би могло да се нарече и повест.

Златорог, София, 1924 г.

Тази книга на Дора Габе, която като че ли „крещи” за психоаналитичен прочит и трактовка. Книгата „Някога”е писана когато Дора Габе е 36-годишната. Цялата книга е един сън. Сънят на малката Дора в чифлика, където преминава детството й. Ето един от най-характерните диалози между малката Дора и брат й. Разговор, който ни въвежда в детските фантазии и страхове.

„– Ти тъмното какво го мислиш – празно ли е?

– Не знам.

– Глупава си, ако мислиш, че е празно. Натъпкано е с разни живи и умрели неща!

Млъкнахме и двамата и се заслушахме. Навън е тихо, съвсем тихо. Чувам как ми бие сърцето.”

Известно е, че като си говорят, така децата намаляват своите тревожност и страх и дори „става по-светло” (случай, описан от Фройд(. Тревогата на децата, въпросите, които се блъскат в ума им, пълното със смисъл мълчание и това, че чуваш сърцето си, казват много. Всяка дума и междуредие тук ни говори. Тъмното те плаши и привлича. Тайнствата в детството са част от порастването.

И още една случка:

„Мама ни сложи да ядем. Месецът погледна през прозореца. Нека си гледа. Той сега е мъничък и бял и не е страшен, а лампата е по-светла от него. И колко е далеко, далеко… И тъмното остана вън. То е самичко вън, а с нас е татко и мама. И всички страшни неща останаха вън. Вече няма да отварят вратата, а стените няма да ги пуснат. Колко са добрички стените. Искам да ги помилвам.

– Мамо, нали стените са много добри?

Мама само гледа и нищо не казва. Татко се мръщи.”

Да припомним, че епистемологичното (интересът към познание( и любопитството към екзистенциалното как съм се появил на света, после и интересът към другия пол, вървят ръка за ръка с фантазиите и страховете.

Неслучайно Албена Хранова определя „Някога” като сюрреалистична творба. В “Златорог” Владимир Василев с много верен усет е оценил книгата така: „Това са малки психологически етюди в поетическа форма, един оригинален и прелестен жанр, с който Дора Габе първа свързва името си”. И още: „Дора Габе ни води там, без да иска да станем деца, и ни прави деца, без да забравяме, че сме големи. Защото се връща към детството с духовния склад на възрастния. В тая емоционална ретроспекция, в интересната вътрешна постройка е тайната на тая книга и прелестта й” . За тази книга Витезслав Незвал се изказвал с възторг. В своите автобиографични спомени Дора Габе споделя как разбира от баща си, че звездите не са приказни светове, не са и очичките на умрели дечица, а „земи”, като нашата Земя. Гледа, мъчи се да види хората по тях, да си представи, че са като „мама и татко” или да види чудновати същества. Малката Дора, това чувствително и будно дете, заедно със сестра си и брат си израстват на воля в големия чифлик в простора на Харманлък. Това бележи душата й със стремеж към простора и необятното през цялото й дълголетие.

Печатница “Полиграфия” 1938г.

От заглавията на отделните разкази, както ги е обособила Дора Габе се вижда, какво е вълнувало душата на това чувствително малко дете, надарено с толкова фантазия. И това са и ежедневните преживявания „Вълкът“, „При глогинените храсти“, „Най-старият дъб“, и екзистенциални въпроси, които детето с оскъдния си опит се опитва да разреши: „Тъмното“, „Самота“, „Приказка“, „Звездите“. Това са 14 разказа, които разкриват света на детството.

Първият разказ на Дора Габе е една сънно-призрачна приказка за времето когато нейните родители предприемат едно дълго и рисковано пътуване от Русия до българските земи, освободени от турското население, с цел да се заселят в Делиормана. Това е разказ на нейната майка. И тогава се пораждат още първите въпроси: „Ами аз“ – „Ти не беше родена“ – „Ама като не бях родена, де бях“-”Никъде“. И остава смутният въпрос: Защо не мога да разбера де съм била преди да се родя!

Децата не могат да си представят и да усетят това безвремие – да не съществуваш още. Фройд, който с книгата си „Малкият Ханс. Анализа на едно петгодишно дете“, пръв поставя началото на детската психоанализа. Там, очаквайки друго дете и гледайки майка си, а и обобщавайки представата на Малкия Ханс за раждането е следната. Децата смятат, че са били в корема на майка си, а тя в корема на нейната майка и е в техния корем също ще има дете, независимо пола – така си представят това тайнство като едни матрьошки.

За тези две деца – Дора и по-големиат й брат – светът още е една енигма, цялостана, неделима и тълна с тайнства. Неслучайно Якоб Леви Морено, създателат на психодрамата, говори за новороденото и света като Първа Вселенска идентичност – когато за новороденото всичко е едно цяло. Мери Попинз, например казва: „..неизбежно се слува с всички бебета. Когато им поникнат зъбки и станат на около годинка, те престават да разбират езика на вятъра, слънчевия лъч, дърветата, звездите, скореца – уви, както всички възрастни“.

Дора и брат и се мъчат да разгадаят света. Те постоянно задават въпроси: как кучето Балан ходи в тъмното, как като достигнем до края на земята не падаме и още, и още. Те чакат вечер сами майката да се прибере отвън и тъмното ги плаши. Това свръхувствително дете Дора, има кошмари, че някакви ръце я хващат, тя се бори, иска да извика – но не може. И плачът я задушава.

В психоанализата има описан слуай, когато дете казва на бавачката си да му говори, защото така става по-светло. Когато сме деца всичко ни изглежда по-голямо – предметите, хората, целия околен свят. И Дора е успокоена – мама е до нея, мама, която знае всичко. „Защо мама е толкова голяма, че не мога да я прегърна цялата!“ Всичко е едно тайнство – вселана от звуци, цветове, знаци. Дори очите на котката Машка са големи и страшни и и се струва като нещо рогато. Кукерите от празника, също като че ли идват от друг тайнствен свят.

Едни от най- силните преживявания е когато съседката стрина Василица навън, в тъмното, разказва приказки. Самата обстановка е магична. Ето я в очите на малката Дора: „Отсреща срещу голия хълм е изгрял червен сърп. По гърба на хълма върви черна кола, кара я чер човек и отзад върви черно куче. Те са изрязани върху небето и са много големи.“ И обяснението на децата на тази магично-страшна картина е: „Ходили са на дявола на гости – оттам идат“. И тогава всичко се смесва в една неразделима магика – страшният свят наоколо, страшната приказка на стрина Василица. А страшното винаги и привлича, и същевременно плаши и отблъсква. И в това има и известен еротичен момент, още от детската сексуалност. Нагоните на любовта и смъртта – Ерос и Танатос хем се унищожават взаимно, хем се потенцират. За да се роди нещо, другата субстанция трябва да умре. Нагоните определят всичко.

А стрина Василица разказва ли, разказва – „колкото разправя, дърветата стават по-големи и по-черни, а къщата настръхнала. Куминът се източи нагоре.“ Като е ли всичкият нежив свят, предметите оживяват.

Това анимиране е характерто за зората на нашите прадеди, когато те са давали живот на тотема, за невротика и за…децата. Неслучайно една глава от книгата на Фройд „Тотем и табу“ се нарича „Анимизъм, магия и всемогъщество на мислите“.

Приказката на стрина Василица става все по-напрегната и ескалираща. И тогава малката Дора неистово ще изкрещи:” Страх ме е…!“

Издателство: Народна младеж, София, 1971 г.

Едни от най-съкровените и спонтанни разкази на малката Дора са в това гранично преминаване от реалността в съня: „Очите ми се затварят, ала не искам да заспя. Трябва да видя как се заспива. Да видя как дохожда съня и какво прави. Сега ще се присторя, че спя, а като дойде, ще си отворя очите.“ Този закачливо-изследователско надхитряне със съня, отново разкрива колко близо да Несъзнаваното сме в детството. Колко сън и реалност се смесват и ние прекраваме тази граница много пъти през деня. Нслучайно Фройд говори за „сънища наяве“. И в това полусънно пространство се явават Дядо Господ и ангелчето. И тогава се промъкват и мисли от неоформеният още Свръхаз на детето. „Дядо Господ е най-добър и обича послушните деца – ще внуши майка й. А детската реакция е: „Той не ме обича, защото съм непослушна и ще ме накаже“. Тежки мисли ще налегнат детската главица: „Ах, колко тежко е да се живее!“

Но детското ежедневие е и изпълнено с радост – да скиташ на свобода сред глогините, да се изцапаш до ушите с капини и после да ти къпат в коритото с горища вода и да крещиш. А как люти сапунът на издрасканото. Защо има наказания…

Има една сцена, която се родее с Шекспировия „Макбет“. Както в класическата пиеса – гората се приближава, чрез маскираната войска и тук на децата пак им се привижда, че:

„И гората е дошла по-близо! И кладенеца! И чифлика!“

Така експрасивно реагират двете деца, когато плъмъци обхващат част от чифлика – пламва пожар. Тогава големите нямат време за децата. Но този трагедия в детските души се транспонира като: „Колко е чудно, че можем да правим каквото си щем!“ Грижите на могат още да хвърлят сянка и да досигнат детското сърце.

А това, че през земата са затрупани от снега е най-вълшебната приказка. Ето ги и издълбаните тунели за проходи в снега. И това отново прилича на сън.

Понякага пък топлата нощ е топла като мама, ще си кажат децата. И това пантеистично детско още единение със заобикалящото те, ще изтръгне от детските гърди на Дора възклицанието: „Колко обичам всичко!“

Издателство: Захарий Стоянов, София, 2011 г.

Звездите са най-магични, защото са далечно примамливи. Дора Габе ще завърши своя разказ отново по детски, но и с усещането и желанието на всяко дете да порасне. Това детско желание е най-голямо. Детето иска да прилича на възрастните, да е овластено като тях. С отворен край – разговор за Бог и звездите завършва тази експресивна, магическа автобиографична книга на Дора Габе:

„– Господ е по-голям от всичко.

– Колко голям?

– Най-голям. От всичко най-голям!

Нищо не се разбира!

Мама затвори прозореца. През стъклото се вижда само една звездичка. Колка е далеко!

Докато стигна до нея, ще стана стара, стара…“

© Росица Чернокожева

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Retype the CAPTCHA code from the image
Change the CAPTCHA codeSpeak the CAPTCHA code
 

error: Свържете се с нас.