Арменското кафене

Spread the love

Отдавна бях забравил извършения над мене артистичен обир в кафене „Дюшеш“. Забравих и мръсния и магеснически бордей на баба Сара. Свикнах така също и на острия и вонлив мирис на дима от каменни въглища. Савата вече пишеше стихове, а аз обикалях из града и събирах новини за в. „Дневник“. Имах качеството на вестникарски рапортьор с 90 лв месечна заплата. А това много нещо значеше за онова време. Савата почна да съчинява и популярни песни, даваше ги на диригента на шопския оркестър в градина-бирария „Щърбанов“, находяща се на улиците „Витоша“ (сега бул. „Георги Димитров“) и „Ц. Симеон“ – бай Никифор, а той ги нотираше и ги пееше вечер пред многобройната публика. Тия песни имаха голям успех.  За тях Савата получаваше не от другиго, а от някой вдъхновен член на шопския оркестър по една чаша бира, понякога придружена с по две кебапчета. И нищо повече! Писателският труд и въобще поезията тогава не се ценеха.

Лека-полека израстнах в собствените си очи. Работата ми ме въодушевляваше. Завеждах сензационния отдел на вестника. Много нечисти работи чух и видях в стара София и ранните си години. Получавах заплата, която мъчно можех да похарча през месеца. Живееше се весело и безгрижно. Всеки три месеца човек можеше да си купи нов костюм и всичко друго, което му трябваше. Хранехме се с абонамент срещу тридесет лева месечно. На обед паница с тлъста супа, порция с месо (печено или варено) и десерт: вечер същото. На ул. „Витоша“, малко под сегашните Хали, имаше хотел, наречен „Лондонски хан“. Под него един мияк от Дебърско – бай Яким Балев – беше устроил гостилница. Готвеше превъзходни ястия. Порцията от 10 до 30 стотинки най- скъпата. Всички български ястия и деликатеси човек можеше да намери в листата: кисела и лютива пилешка чорба (през пролетта от агнешки дреболии). Яхния от овче или от говеждо месо, безкрайно тлъста. Папаз яхния, с много зеленчук и ситни глави лук. Превъзходни кюфтета от пилешко месо, пържени, или със салца. Пържоли, свински и говежди, поднасяни с гарнитура. Фасул яхния, фасул с вкусна козя пастърма (зимно време). Домашни птици, готвени и печени със зеле. Свинско месо с ориз, със зеле и с фасул. Разни риби, пържени, или плакия. Най-сетне пилаф с агнешки, или кокоши дреболии, а на край разни хошафи, халви, сутляш и кадаиф. Гозбите съдържаха изобилно домати, бамя, сини патладжани, пиперки, лук, кервиз и пр. Готвеше се на открито. Всички тенджури с ястията бяха изложени на показ. Клиентът получаваше това, което си харесваше. Имаше изобилие на всичко. Магазините пръщеха от най-разнообразни стоки. Свестните продукти бяха на безценица. И понеже нямахме никакви сериозни грижи, стремяхме се да убием времето си във веселба и развлечение.

През свободното си време софиянци посещаваха многобройните кафенета, където играеха табла, карти, или билярд и пиеха превъзходно и силно арабско кафе от Йемен. В „Панах“ (сега „Феникс“) се събираха висшите чиновници и едрите търговци. Тук се срещаха и чужденци. В малкото кафененце, сковано от дъски, в североизточния ъгъл на Градската градина, ходеха често министри и други изтъкнати личности. Старото кафене „България“, до Военното министерство, не беше достъпно за всекиго. Кафене „Македония“ беше най-живо и най-широко. Беше центърът на София. В него се събираха търговци и проходящи през София провинциалисти. Едната му половина, тая от към ул. „Витоша”, беше заета от македонските дейци и революционери. Тук можеше да се видят Даме Груев, Гоце Делчев, Борис Сарафов, Пере Тошев и всички войводи на чети, когато бяха в София. Между тях блестеха Димитрий Ляпов Гурин и Такеджиев. Идеха още капитан Матров и Антон Бозуков. Последният беше придобил международна слава. Той взе живо участие, като доброволец, в тъй наречената на времето, „Бурска война“ в южна Африка, на страната на бурите и в руско-японската война, то се знае, на страната на братята руси. Понякога в кафенето се виждаше и Симеон Радев в оживен разговор със знатни македонски дейци.

Но най-бележитото, прославено и при това историческо кафене в София някога беше тъй нареченото „Арменско кафене“ на Хогас Минасиян и на неговия сестричник Мисак Калостиян, прозван с прекора „Чаушът“. И сега, след 50 години, тръпна и се вълнувам, когато си спомня за тоя тесен и полутъмен коридор, където в шум, в препирни и в отлека прекарах свободните си часове почти през цялото последно десетилетие на миналия век.

„Арменското кафене“ се намираше на пл. „Бански“, точно срешу чардаклията паянтова сграда на старата баня, по линията на кафене „Македония“, до аптеката „Джераси“. И отвън, и отвътре кафенето нищо не представляваше. Една полутъмна продълговата дупка, с голи окадени стени, два метра над пода боядисани със светлозеленикава блажна боя, а от там нагоре с вар, смесена c глина. Влизаше се през една обикновена дюкянска врата, която умишлено бяха стеснили, за да дадат место на една малка еднопрозоречна витрина, заета от масичката на часовникаря Панчо Гаджов, родом от Велес. Колкото той самият беше скромен и свитичък, толкова и витринката му бе непретенциозна. На леки гвоздейчета висeха по верижки от жълта мед няколко часовници от рядък произход, между които се намираха и два турски сахата, прилични на малки желвички. Това бяха сигурно първите продукти на часовникарското изкуство и представляваха антична редкост. Дългият коридор на кафенето беше разделен на две части. Първата, външната, част беше предоставена за посетителите, а втората, преградена с дъски, отпосле грубо боядисани, с ниска врата и с един четвъртит отвор до нея за подаване кафените подноси, беше вграден кафеджийският оджак. Един висок прозорец, който гледаше в дърварника на кафене „Македония“, даваше икономическо осветление на оджака. Тук именно беше царството на знаменития Чауш, който от ранна сутрин, та чак до след полунощ, пареше ароматичното арабистанско кафе и поеше с него разнообразните си мющерии. Изправен пред оджака, с осветлен плешив лоб от вечно горящата над него електрическа лампа, с дъгообразни криви крака, които мъчно понасяха тежестта на набитото му тяло, Чаушът пареше кафе и надзърташе през прозорчето да види кой влиза и кой излиза из кафенето. Огнището, в което тлееха разжарени въглища, беше обковано в полукръг с черна ламарина. До него се протакаше ниска полица, върху която бяха наредени чашите, филджаните и другите кафеджийски прибори. По-нататък се виждаше висок рафт, където бяха натрупани една върху друга таблите за игра и омацаните от дългото им употребление карти. Зад вратичката се беше спружило ниско и късичко легло, върху което спеше кафеджийския чирак.

Черната ламарина над оджака служеше на Хогаса за кафеджийски тефтер. По нея той отбелязваше с тебешир борчовете на бележитите си клиенти. Който можеше да проникне в тая „святая святих“, щеше да прочете странни неща върху черното тенеке. В един ъгъл с колеблива ръка беше написано:

„Б а б а ч  д а в а ш  3 к. с о д а т а  и н о“.

Това значеше: „артистът Рибаров („бабач“ – едър, силен човек) дължи три кафета и една сода“. По-нататък бяха изписани никакви йероглифи и кабалистични знаци, а по тях следваше.

„К а в а л е р   г р о ш   т у, т а  30. к а ф.  п л а“…

Така по арменски се четеше: „Георги Попов Кавалеров дължи двадесет стотинки за тютюн, тридесет ст. от игра на табла, а питото от него кафе някой му го платил“. Под него имаше дълги сметка, която беше пресно заличена. Четеше се само: „брадата“. А под заличеното с мъка можеше да се прочете: „п и е ш – п л а т и ш“, което ще рече, „брадата (някой от брадясалите посетители на кафенето) платил си борча“…

Надлъж по страните в кафенето биха поставени дървени маси с мраморни плочи върху тях. В дъното, до дървената преграда, имаше само две маси, които бяха един вид почетни. До тях не всеки можеше да седне. На левата стена, между масите, стърчеше малка железна печка, с ръждясали кюнци, която зиме топлеше премръзналите тела на бележитата клиентела. До вратата на преградата често се изправяше съдържателят на кафенето, Хогас, гледа отвисоко на шумящата аудитория и озарен от вдъхновение, гърлесто се проникваше:

– Чуваш, молим, мене? Тука не върбата сенките! Седиш масата – пиеш каавети… Не пиеш – бегаш масата… Сиреч: „Чуйте ме, моля! Тук не с върбова сянка, Който седи в кафенето, трябва да си поръча кафе“.

Тоя обиден зов се изслушваше с хладен поглед, с притихнало дихание и с безкрайно равнодушие и огорчение. Които бяха седели по два-три часа без да пият кафе, мълчешката ставаха от местата си и се измъкваха на улицата. Оттук те обикаляха няколко пъти плочника на квартала и пак тихо и мълчешката се прибираха в кафенето, мушейки се между масите да ги забележи я Чауша, я пък Хогас, който периодически, жестоко и неумолимо се провикваше от прага на преградата;

– Чуваш, молим! Тука не върбата сенките…

Това историческо „Арменско кафене“ беше безнаемният клуб в стара София на всички начинающи български писатели, журналисти, артистии и художници, мнозина от които измряха в мъка и неволи, а други днес са увенчани с неуведаема слава. Тук неспирно витаеше дух на съревнование, на бунт и на вдъхновено творчество. Тук, в тоя мрачен коридор, украсен от тухурестото тяло на Хогаса и от кривокракия Чауш, се замисляха гениални подвизи и гаснеха, смазани oт разочарованието, богати наченки. И „Арменското кафене“, около неговите мраморни масички, се решаваха крупни книжовни предприятия и от тук, при тихи и тайнствени съвещания до чашките със силно и гъсто кафе, се убиваха завинаги смели инициативи. Тук се замисляха и изпълняваха много крупни литературни планове. Тук се решаваше издаването нови вестници и на списания; тук всека минута се раждаха и гаснеха нови грандиозни идеи. В това бележито кафене Чер-Чемер (Елин-Пелин) замисли и написа през лятото на 1902 година и броеве 1–4 на тогавашния сатиро-хумористичен в. „Жило“ своите първи фейлетони, които го лансираха като голям писател. „Чичо Тано у шантано“ и „Та в Юч- бунар ли няма поезия!“ и днес остават току-речи ненадминати в нашата хумористична литература. От това място „Стършелът“ (Георги Попов, бъдещият суфльор и сценарист на Народния театър) замисли и написа своята мъчно разбираема сатира „Куцият дявол и рошавия философ“ и пак тук реши да преведе на български език Омира, който труд му изеде главата…

Като сега виждам вдъхновените фигури на обитателите на „Арменското кафене“. Близо до вратата, срещу часовника, е седнал Ив. Ст. Андрейчин, с книги в ръка и с вечно пушещата лула в устата. Той унесен чете Шатобриана и е невъзмутим от врявата, която се надига в кафенето. Насреща, в чупката на стената, се е свил Цанко Церковски, осенен от своите черни и къдрави коси. Toй е скромен, тих и вечно мълчалив. Редуват се след тях: Алекс Кипров, Сава Стоянов („Злъчкин“), Люб. Бобевски, Дядо Алеко Бесарбски, Чичо Стоян (Ст. Попов), Елин-Пелин, Никола Килифаров (вдъхновен поет), Ненчо Илиев, пленителният поет И. Йончев, който винаги искаше половина папироса от съседа си, Димчо Дебелянов, Георги Каназирски, Гео Милев със своята буйна катранена коса, детският поет Стоян Дринов, никога ненаситен от чуждите папироси и почерпки, Хр. Чолчев, П. Керемекчнев, Чудомир Чорбаджиев (Чудото), К. Щъркелов, лудият артист Сава Стоянов, Рачо Стоянов, („Сатин“), Ст. Шакле, Ив. Шакле, Ив. Николов, Добринов, карикатуристът Петър Стайков, артистите Щърбанов, Ив. Попов, Кирков, Тачо Танев, С. Донев, Б. Белчев, Г. Киров, Bл. Николов, безработният естет Баларев, който като приказваше, подът на кафенето се тресеше. Тогавашните журналисти и тука беха един вид „на крак“, пиеха си кафето и бягаха по работите си. Тук идваше редовно Йосиф Хербст, понякога Симеон Радев с Козак-Чермяк. Веднаж дойде и Ив. Вазов. Кафето хареса, но обстановката му се видя противна, та вече не повтори. Младият и вдъхновен свят от сутрин до късна нощ или тихо спореше и критикуваше новопоявилите се литературни произведения, съкрушавайки авторите им, които не желаеха да почерпят кафе, или идраеха табла и карти. Редко шумът в кафенето се увеличаваше. Когато, обаче, станеше това, жестокосърдечният Хогас заставаше на вратичката на преградата и гърмогласно произнасяше зловещата фраза;

– Чуваш, молим мене! Тука не върбата сенките!…

И след тоя сатанински вик всичко замръзваше по масите. Ония, които възпитаваха народа, които биха неговият елит, силата, славата и честта му, трепереха от страх. Тоя арменски зов имаше магическа сила: криеше в себе си хипноза, ужас! Които не бяха поръчали кафе, по липса в джоба им на 0,10 стотинки, ставаха тихо и си отиваха, за да заемат отново местата си в кафенето до ново проникване от вратата на оджака…

В София по това време живееше един оргинален български поет, на име Цветко Радков. Подписваше се така;

„Т р ъ н ч и н ъ т, б ъ л г а р и н ъ т, с и н  о т  т а т к о, б р а т  о т  б р а т к о – Цветко Радков“.

В тоя скрижален подпис имаше дълбока смисъл, както самичък поета я обясняваше. Радков беше голям патриот и народолюбец. Роден в Трънско, той с подписа си искаше да подчертае своята непоколебима национална принадлежност.

Цветко Радкова подиграваха. Не го харесваха. Но неговите стихове не бяха лоши. Тяхното качество беше в беззаветния патриотизъм, който бликаше от тях.

Цветко Радков посети само веднаж „Арменското кафене“. Ненавиждаше го. И той не повтори, като Вазова. Седалището му беше в кафене „Македония“. Трънският поет умре в София в окаяна мизерия и почти от глад…

Посетителите на „Арменското кафене“ беха самобитни, доморасли и много оргинални. Но между тях имаше две особени фигури, които са незабравими. Те бяха Георги Попов Кавалеров и поета Ст. Тошкин. Кавалеров седеше неизменно начело до почетната маса, под отвора, на който се поставяше кафето от оджака. Да седнеш до него, или на неговата маса, беше особено благоволение от негова страна. Той всеки ден венчаваше и развенчаваше по една дузина поети и писатели, а самичък написваше теоретически по две крупни съчинения. Веруюто му беше:

– Caша, ела тука!

И като седнеше при него повиканият Саша (Ал. Кипров), Кавалеров ще зачупи дългите си и почернели от тютюневия пушек пръсти и тихо и тайнствено ще замляска с уста:

– Кипров, казвам ти истината. До сега не бях чел твоята драма. Но вчера я прочетох и съм очарован от нея. Та ти си бил гений, бе! Я погледни наоколо. Колцина са тия, които могат да се сравнят и да се мерят с тебе?

И като навеждаше още повече острата си муцунка над Кипровото ухо, тихичко му викаше;

– Ха, почерпи сега едно кафенце…

Ако Кипров разполагаш с 10 стотинки и почерпеше кафе свирепия критик, отиваше си гений у дома. А ако нямаше тая сума и ако Чауша се заинатеше да даде на вересия, тежко му! Кавалеров го изгонваше от масата най-безцеремонно и когато му видеше гърба, щe бутне с лакът някого от близкоседящите и ще викне след Кипрова:

– Я го виж! Кръгъл идиот! И това ми било драматург! Никаква стойност няма онова, което е написал…

Кавалеров беше сух като пещерен постник. През денонощието пиеше от 18 до 25 кафета, съобразно възможностите и почерпките. Животът му вън от кафенето беше непроницаема тайна. Никой не знаеше къде му е квартирата и от какво живее, докато да постъпи като чиновник в театъра.

Втората личност, Ст. Тошкин, беше едно нищо и никакво човече. Нисичко, болнаво, смазано от живота и вечно гладно… Косите му бяха дълги и черни, a очите – модри, котешки. Носеше остра брадичка и приказваше мъчно и бавно. Откъде дойде тоя момък в кафенето никой не знаеше; къде спеше и как живееше, пак никой не знаеше. Казваха, че спал по пейките из градините. В кафенето седеше винаги до печката със спружени над нея ръце, очакващ някой да го почерпи.

Веднаж тоя човечец написа стихотворна сбирка. Но не само я написа, но я отпечати. Това беше небивала сензация за кафенето. Ние го жалехме, та го насърчавахме. Кавалеров само към него беше милостив. Похвали го, без задни мисли, без намек за почерпка.

Написах и аз във в. „Дневник“ похвален отзив за Тошкина и за поезията му. Книжката му почна да се дири. Самичък Тошкин си я продаваше. Ходеше вечер из локалите и я продаваше. Работата му тръгна и той се позакърпи малко.

Едни ден бившият министър-председател Петър Гудев ме извика и ме запита:

– Има ли в София някой поет на име Тескин, който да мизерствува? Чета във в. „Таймс“ богат отзив за него. Бил нещо като български Максим Горки, спал из градините, гладувал и пр. Знаеш ли кой е той?

Веднага се сетих, че работата се отнася до нашия Тошкин, за когото писах отзив. Тоя отзив препечатил някои европейски вестници с неминуемите украси и преувеличения, а от там го взел и „Таймс“, като го доукрасил.

Така Ст. Тошкин стана световна известност…

„Арменското кафене” имаше и своя меценат. Той бе младият момък Крум Чапрашиков от Дупница, който носеше широка благодетел-душа и гражданското качество да не жали парите, които чичо му редовно и в голямо количество пращаше от Дупница. Когато Крум влезнеше в кафенето, всичките му посетители настръхваха като вълци, ставаха неспокойни. Те зорко следеха къде Крум ще седне. И седне ли, веднага цяла дузина поети, писатели, журналисти, художници и артист го обикаляха. Крум си знаеше работата. Toй вдигаше ръка към отвора на оджака и високо се провикваше:

– Чауш, осем кафета!…

А Чаушът, във възторг и в почуда от тая жертва и от приказаното разточителство, отпускаше тромавото си тяло върху кривите си нозе и със широко разтегната усмивка се провикваше откъм оджака:

– Е-хе хе хе-е-е… Ичапрашик ефенди! Това много бе! Секиз кафета! Ашколсун сана. Те това викаш агалък…

Крум Чапрашиков, със своето добротворство и с изобилната черпия, беше най-видающата се личност в „Арменското кафене“. А за Георги Попов Кавалеров той беше божествен образ, въплътен гений и недостигнат още писател, политик и смел революционер.

Какви чудеса не вършеха медните галагани на онова романтично старо време?…

Това некогашно прочуто софийско „Арменско кафене“, превърнато без официални решения и заповеди в клуб на българското творчество от първите две десетилетия на двадесетото столетие, игра голяма роля в нашата общественост. При откриването на новата сграда на Народния театър на 3 януари 1907 година, възмутеното студенство направи бурна демонстрация пред портите на театъра, като освирка шумно княз Фердинанд и брата му. Гордият бурбон мъчно понесе обидата от българската младеж. Смятам и сега, че освиркването на княза се реши и скрои в полутъмния коридор върху мраморните маси на „Арменското кафене“, както още толкова много други народополезни явни и конспиративни акции се вземаха и решаваха в същото кафене.

Днес „Арменското кафене“ не съществува в София. Хотел „Македония“ биде сринат до основи през 1944 год. от разрушителни и запалителни англо-американски бомби. На местото сега е закрепен нов магазин и в него се помещава фотографията на Крепиев.

 К. Й-нчев

Сп. Сердика, 1947, N 7-10, с. 26-30

Статията е подписана с псевдоним, който принадлежи на Стилиян Чилингиров по времето, когато съвсем млад е репортер във в. Дневник в началото на XX в.

По нови данни вероятно авторът е Петър Завоев

error: Свържете се с нас.