Арменец пои с кафета непризнатите таланти

Spread the love

Яворов написва в Арменското кафене стихотворението „Арменци“

В началото на ХХ век две са най-прочутите кафенета в София – „България“ и „Македония“. Имената си получават от хотелите, в чиито приземни етажи се помещават. Посетителите им са различни, а и темпераментът им също. В кафене „България“ идва цветът на българския политически, културен и чиновнически свят. Разговорите са спокойни и се водят с тих и пристоен тон. По-различен е въздухът в кафене „Македония“ – напрегнат, направо буреносен е той. Основната клиентела са македонци – комити и преселници. Споровете около събитията в поробения им край често завършват с размяна на юмруци или ритници в кафенето, а извън него – със стрелба.

Комфортната обстановка в „България“ и „Македония“ рязко се отличава от сиромашката в хилядите кафененца, пръснати в столицата на царска България, където политическите спорове се водят с не по-малка страст. В тях кафето било 5-10 стотинки, докато в „България“ ароматната течност била много по-скъпа.

Най-известно сред сиромашките кафенета е Арменското. От него днес не е останал и камък. Намирало се е между аптеката на Джераси и хотел „Македония“ (сринат от бомбардировките през 1944 г., по едно време паркинг в частта откъм джамията, а сега развалини от старо време), там, където беше някогашният вход на гастронома на ЦУМ.

Клиенти са непризнати таланти

През Арменското кафене минават почти всички прочули се след десетина години български поети, артисти, вестникари и прочие интелектуалци. През първите две десетилетия на ХХ век редовни клиенти в него са Яворов, Елин Пелин, Чудомир, Сава Злъчкин, Любомир Бобевски, Гео Милев, Ив. Ст. Андрейчин, Кочо Щъркелов, Йосиф Хербст, Цанко Церковски, Симеон Радев и др.

Персоналът на кафенето се състои от собственика му Хогас Минасиян и от сестреника му, Мисак Калустиян, по-известен с прякора си Чауша. И отвън, и отвътре Арменското кафене напомня долнопробен бордей.

Всички са добре дошли в него – с изключение на дебелаците. Дискриминацията не е съзнателна. Чисто и просто входната врата е толкова тясна, колкото да се отвори място за прозорче на часовникаря Панчо Гаджов, родом от Велес.

Елин Пелин

Според очевидци, кафенето е полутъмна дупка, с голи окадени стени, които на всочина 2 метра от пода са наплескани със резедава блажна боя, а до тавана – варосани и опушени. Продълговатото помещение е разделено на две: в предната част са масите, поставени надлъж край стените, с мраморни плочи, рядко виждащи свежата ласка на почистващия парцал. Задната част е отделена с прости дъски и там е царството на Чауша. Той е знаменит и с плешивата си кратуна, и с останалите части на могъщото си телосложение. Дъгообразните му криви крака едвам издържат тежината на набитото му, мощно тяло. Кафетата той вари на опушен оджак на разжарени въглища, опакован с черна ламарина, по която с тебешир изписва имената на вечните си длъжници. На висок рафт са разхвърляни табли и карти за игра, които влизат в употреба, ако клиентите си платят за ползването им.

Мътен прозорец оскъдно осветява Чаушовото царство, тъй като гледа към задния двор на хотел „Македония“. Има и тясна кушетка, на която Чауша отпуска морни телеса.

Тежката фигура на Чауша обаче се отличава с изненадваща подвижнина. Той непрекъснато снове от оджака до процепа в дървената преграда, през който гледа кой влиза и кой излиза от кафето, приема поръчките и подава сварените кафета.

Вазов идва веднъж и не повтаря повече

Докарват мастития народен поет веднъж в Арменското кафене. Известен като страстен любител на алатурката кафе, той остава много доволен от умението на Чауша. Допада му също, че никой не му прави забележка да не сърба шумно и примлясква от кеф, както често го строява дружката му Евгения Марс. Но обстановката му се вижда противна и друг път не повтаря. Повече го блазни луксозната, тежкарска обстановка на кафене „България“, където има запазена маса и може да чуе кои са най-новите политически или литературни новости.

За разлика от него от Арменското кафене не излиза Елин Пелин, тогава по-известен със зарязания си по-късно псевдоним Чер-Чемер. През лятото на 1902 г. по-сетнешният писател-класик написва първите си фейлетони, отпечатани в сатирично-хумористичния вестник „Жило“, между които са „Чичо Тано у шантано“ и „Та в Ючбунар ли няма поезия!“. В това кафене мълвата твърди, че бедният Яворов написва знаменитото си стихотворение „Арменци“, малко и от благодарност към съдържателя заради опростените му кафени борчове.

Иван Ст. Андрейчин

Душа на Арменското кафене е модният тогава еротичен писател Иван Ст. Андрейчин, който в края на живота си е обвинен в изнасилване на малко момиченце. С вечно димяща лула в уста и с несвършваща грамада от книги Андрейчин откарва в кафенето от сутрин до мрак. Конкуренция по популярност му прави напълно забравеният днес нежен лирик Рафаил Ст. Тошкин, който успява да издаде със зор стихосбирка. Събитието става истинска сензация за Арменското кафене. Друг от посетителите – Иван Йончев, вестникар и поет, публикува възторжен отзив за книгата. Столичната интелигенция почва да я търси. Поетът сам я разнася и продава вечер по локалите. Позакърпва малко работата – освен за кафе остават му и стотинки за обяди и вечери.

„Таймс“ пише за Тошкин

Един ден министър-председателят д-р Петър Гудев извиква Йончев и го пита има ли поет в София, който да се казва Тескин. За непознатия лирик в. „Таймс“ писал, че той е българският Максим Горки и мизерствал като руснака, спял по градинки, гладувал и т.н. Йончев се досеща, че неговата рецензия е препечатана от меродавния британски вестник. Така клошарят Тошкин става световноизвестен.

Тихите интектуални разговори от време на време са прекъсвани от зверския монолог на собственика Хогас Минасиян: „Пииш, платиш! Чуеш, молим, мене. Тука не върбата сенките. Сидиш масата – пииш кавети… Не пийш – бегай масата“.

Незапознатите със зверските му крясъци младоци уплашено изхвърчават от кафенето. И в жега, и в мраз те обикалят околните тротоари и след час-два отново се намъкват в Арменското кафене. Това се повтаря, докато разберат, че заканите на арменеца са си само закани, които никога не се изпълняват.

Тютюнев бос плаща вересиите

Меценат на дрипавата клиентела на Арменското кафене е Крум Чапрашиков – от известната дупнишка тютюнева фамилия. Влизането му в кафенето предизвиква масова паника. Хъшлаците зорко следят къде ще седне богаташът. Настръхнали като вълци, отдавна не кусвали крехко агнешко, непризнатите още таланти се юрват към масата му. Крумчо чака момента с достойнство и без да бърза. Когато тълпата го заобиколи като древно божество, той махва с ръка на Чауша, също в очакване, и му поръчва по кафе на заобиколилите го бедняци. Чауша отпуска морно мощното си тяло на преградата, дъските скърцат, аха да се строшат. После не може да сдържи възторга си от щедростта на Чапрашиков и занарежда на развален българо-арменски: „Ехе-хе-хе-ееее… Ичапрашик ефенди! Това много, бе! Те на това викат агалък!“.

Крум Чапрашиков

Само Чапрашиков може да предотврати оригиналностите на Георги Попов, превел „Илиадата“ на Омир. Ето първата част на вечния му номер. Попов вика поета (и македонски комита) Александър Кипров, който току-що е написал пиеса. Сашо сяда на масата на Попов и слуша доволно монолога му: „Кипров, казвам ти истината. Досега не бях чел твоята драма. Но вчера я прочетох и съм очарован от нея. Та ти си бил гений, бе! Я погледни наоколо! Колцина са тия, които могат да се сравнят и да се мерят с тебе?“. И като навежда острата си муцуна към Кипров, Попов тихичко му пошепва на ухото да почерпи с кафенце.

Оттук нататък развръзката е различна. Ако Кипров има пари и изпълни молбата, първата част на шантажа приключва по тихо, по кротко. Двамата се разделят приятелски и Кипров си заминава като велик писател. Но, недай си Боже, ако няма пари и Попов увисне на сухо. Тогава преводачът на „Илиадата“ сменя посоката на хвалбите, прогонва драмописеца от масата си и се провиква на най-близкия събеседник: „Я го виж (за Кипров)! Кръгъл идиот! И това ми било драматург! Никаква стойност няма онова, което е надраскал!“. Яростта на Попов е обяснима. Ако не изгълтвал 18-25 кафета дневно, да не му се мяркаш пред очите!

Александър Кипров

Освен да увенчават и развенчават дузина български поети и писатели, непризнатите таланти не се отказват и от политиката. Точно тук, на мраморните плочи на масите на Арменското кафене, е доусъвършенстван планът за освиркването на княз Фердинанд, когато се открива Народния театър на 3 януари 1907 г. За награда някои от непризнатите таланти после дълго ходят с пукнати от стражарите глави. Постепенно един по един начинаещите литератори се прочуват и разреждат посещенията си в Арменското кафене. То обаче остава неизличимо в спомена за някогашна София, който и англо-американската бомба не успя да унищожи.

© д-р Петър Величков

error: Свържете се с нас.