Анастасия и Борис Зографови – хроника на един живот

Истината е, че преводачката полонистка Анастасия Ганчева-Зографова е по-известна от съпруга си журналиста и художника Борис Зографов. В редица изследвания, свързани с джендър проблематиката името ù се посочва като ярък пример за реализирани способности във време на различни обществено наложени представи за ролята на жената в социалния и интелектуалния живот на страната. Благодарение на нея ние имаме сполучливите преводи на творчеството на  Стефан Цвайг, Вики Баум, (от немски) Джон Голзуърди, Луис Бромфийлд (от английски), В. А. Каверин (от руски) и др. Най-известият ù превод е на „Quo vadis“  на Хенрик Сенкевич. Полските писатели Ярослав Явашкевич, Тадеуш Ковицки, Тадеуш Бреза стават популярни сред българските читатели благодарение на Анастасия Зографова. Заедно с проф. Иван Леков съставят „Полско-български речник“ (1961). За приносите си в популяризирането на полския език и литература в България през 1927 г. е удостоена с полското отличие „Златен кръст за заслуга“, а през 1934 г. получава наградата на Българската академия на науките от „Фонд Кесякови“.

Анастасия Ганчева-Зографова е родена на 26 октомври 1894 г. в Русе в семейството на търговеца Димитър Ганчев, който през Балканската война влиза в парламента от Народната партия, а в мирните години е уважаван член на Търговската камара, майка ù Иванка е от търновско офицерско семейство. През 1900 г. семейството се премества да живее в София. Анастасия завършва Славянска филология и общоевропейска литература и се специализира в полската литература. В следвоенните години тя е преводач в „Полски бюлетин“, главен редактор на „Полски преглед“ и „Полско-български преглед“ и е член на редакционния комитет на „Полска библиотека“, където работи съвместно с Дора Габе-Пенева, проф. Венелин Ганев, проф. Стефан Младенов и др. В края на 30-те години е част от комитета при Министерството на народното просвещение по спогодбата за полско-българско културно сътрудничество заедно с писателите Елисавета Багряна, Добри Немиров, Петър Динеков, Ангел Каралийчев и Георги Константинов.

На 6 юни 1922 г. Анастасия свързва живота си с Борис Зографов, брак, който се предшества от дълго приятелство, раздели, емоционални писма и много общи преживявания и спомени. Предбрачната кореспонденция между Анастасия и Борис е истински образец на епистоларното изкуство. Техните писма понякога са поетични есета или прочувствени поеми за войната, за надеждите, за общите житейски и професионални планове. Еднакво амбициозни, по един и същи начин виждащи света, умни и образовани, те в най-чистия смисъл са „сродни души“. В отговор на душевни терзания на Борис Анастасия му пише кратичко писмо:

24 март 1917 г. София

Човек не може да бъде винаги в празничните си дрехи. Но достатъчно е, че ги има и че твоите са златошити.

Не се боя вече от никакво разочарование по отношение на твоето достойнство. Мисля, че ако би се случило даже да направиш нещо лошо, – аз бих се застъпила за теб пред теб самия.

Кой няма недостатъци? И ако не бяха те, нали най-добрата част от душите ни щеше да ръждяса? А пък сега добрите наши качества ни служат за оръдия, с които да огладим неравностите на характера си.

Ще ти кажа – за да се усмихнеш – тъй: те (добрите кач[ества]) са гуми, с които изтриваме непотребните драсканици от душите си.

Какво ни е работата? Нали да се самоусъвършенстваме и взаимно-усъвършенстваме?

Всичко, което ми изнасяш свято, – на свято място го поставям в душата си. И в твоя храм аз влизам с бели сандали. Колкото повече те узнавам, толкова повече се възхищавам от теб.

Бъди благословен!

Твоя Мицка

И така е през целия им живот – безпределната им обич ги превежда през немалкото изпитания, които им е подготвила съдбата. Какво си ми ти? Не само съпруга… не и другарка само… ти ми си едно чудо, един пратеник на небесните простори…И вяра, и опора, и вдъхновение, и сила, и любов, и всичко. – пише Борис.

Борис Стефанов Зографов е роден в Битоля на 6 януари 1891 г. и произхожда от стар зографски род. Дядо му Адамче Зографов от Прилеп и прадядо му Яне Зографов са известни македонски иконописци. Баща му Стефан Зографов (р. 1855 г.) е бил дългогодишен народен учител – 30 години е преподавал в българското училище в Прилеп и 3 години в Битолската мъжка класическа гимназия. Учителствал е също и в Солунското българско училище и Духовната семинария в Цариград. Участвал е в Илинденското въстание. Майка му Фания Зографова (1861 – 1924) също е родена в Битоля и е дъщеря на поп Георче Апостолов – деец на националноосвободителното движение. Получава образованието си в Одеса и Москва с руска стипендия, а след завръщането си в България, в периода 1877 – 1887 г., е управителка, директорка и учителка в девическите училища в Битоля и Прилеп.

Фания и Стефан Зографови имат четири деца – Драган Зографов, който завършва философия и руска литература във Фрибурския университет  (Швейцария), преподавател е в Солунската българска девическа гимназия, Американския колеж в Самоков, в Духовната семинария в София, основател на сп. „Българска реч“, дори издава стихосбирката „Приказна пролет“ (1941); вторият им син Александър Зографов е деец на ВМРО; единствената дъщеря Виктория Поппандова е учителка по литература и най-малкият е Борис Зографов.

Борис завършва основно училище в Скопие, средно образование в Българската мъжка класическа гимназия в Битоля, а през 1911 г. постъпва в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. По време на Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Преди заминаването си за САЩ учителства за кратко и постъпва на работа в Дирекция на печата към Министерство на външните работи като редактор и аташе по френския печат. Пенсионира се като директор на Българската телеграфна агенция през 1947 г. Многото таланти на Зографов се проявяват още в годините, когато е студент по филология – рисува, пише, има наклонност да се занимава с научни проекти. Но избира за свое поприще журналистиката. Истински късмет е, че е студент на Александър Балабанов. Зографов е запазил мнението му за своя студентска работа:

Борис Зографов, студент по сравнителна литература и филология, изработи и чете в две заседания на литературния семинар една обширна студия, озоглавена „Ролята на хора в старогръцката трагедия“. Работата на Зографов е много грижливо написана на прост и ясен език, на много места почти изчерпателна, някои изводи даже с реална научна стойност, а изцяло взета – отлична. Въз основа на тази студия Зографов може да бъде допуснат до ІІ университетски изпит.

Александър Балабанов, Доцент по сравнителна история на литературата – гръцка класическа литература, 5.6.1915 г.

Александър Балабанов е преподавател, който не се задоволявал само с лекциите от задължителната програма, а щедро е споделял знанията и времето си и в неформално общуване. Доц. Балабанов и студентите му основават на 14 юни 1916 г. Студентска дружба „Бяло море“. Преподавателят е силно повлиян от духа на немската академическа общност, където общуването между студенти и преподаватели извън университета е част от академичната култура. Членове на Дружбата са някои от изявените ни, в по-късни години, интелектуалци – Константин Щъркелов, Никола Балабанов, Слава Щиплиева, Вера Бояджиева-Фол, Никола Джеров, Надя Сакъзова, Цветан Минков, Жана Николова-Гълъбова, Анастасия Ганчева, Константин Петканов и мн. др. Студентското обединение има за цел да поощрява талантите да споделят помежду си прочетеното и наученото, да пътуват из страната, издават свой вестник, с една дума – да водят пълноценен във всяко отношение студентски живот. Авторитетните учени Йордан Иванов, Беню Цонев, Стефан Младенов, Боян Пенев със съпругата си Дора Габе също са били чести гости на беломорци и подкрепят тази форма на общуване между младите хора. Борис Зографов за известно време е председател на „Бяло море“. Именно интересният и сплотен колективен живот сближават Борис Зографов и Анастасия Ганчева. Но преди да станат семейство, те имат един съвместен проект – първи брой от Библиотека „Бяло море“.

В книжката е събрана и проучена историята на беломорци и в средата на 1920 г. тя вече е в ръцете на читателите, предимно студенти. Борис Зографов няма друга книга. Журналистиката поглъща изцяло времето и вниманието му – пише и рисува шаржове и карикатури по теми, свързани с проблеми на изкуствата, културния живот, литературна и театрална критика, разкази, фейлетони, импресии и др. Вестниците, които го приемат на страниците си, са ежедневниците „Мир“, „Слово“, „Нови дни“, литературните издания „Развигор“ (редактор е проф. Александър Балабанов), „Литературен глас“, „Литературен час“, сп. „Завети“, „Читалищен преглед“ и „Отец Паисий“, хумористичните издания „Българан“, „Нашенец“, „Щурец“ и още на много места в периодичния печат. Кратките форми, в които Зографов разполага тезите и анализите си, са го научили на синтезирана мисъл и прецизен изказ. Член е на Съюза на журналистите, нерядко е в журито по присъждането на награди за поощрение на писатели и поети, член е на Полско-българското дружество и на Комисията за борба с порнографската литература.

В средата на 20-те години на ХХ в. Македонската патриотична организация възлага на талантливия журналист да се заеме с организирането и издаването на в-к „Македонска трибуна“ в Индианаполис. В края на 1926 г. тръгва за САЩ , пътуването с кораб в продължение на цяла седмица го вдъхновява и започва да рисува пасажерите. Много точно улавя техните състояния на умора, досада, отчаяние или радост и с няколко щрихи изобразява характерите им, кратки коментари допълват образите им.

Македонската политическа организация (МПО), която го натоварва с издаването на вестника, е политическа организация, основана във Форт Уейн, САЩ, през 1922 г. от емигранти от Егейска Македония. МПО е традиционен защитник и популяризатор на българския произход на македонците. Когато през 1927 г. започва да издава свой вестник „Македонска трибуна“, новоназначеният главен редактор Зографов има разбирането, че условията в Америка са различни, от тези на Балканите. Той е против участието на МПО във вътрешните борби на различните фракции на ВМРО по това време. Затова, когато възникват тези противоречия в ЦК, той подава оставка като редактор на изданието на Деветата конвенция на МПО, която се провежда през 1930 г. в Йънгстаун. Причината за разногласията са нарастващото в България напрежение между Иван Михайлов и Александър Протогеров. Скоро след това по нареждане на Иван Михайлов, Александър Протогеров е убит. Двата враждуващи лагера не признават легитимността на противниковата организация и паралелно продължават революционната дейност със своите централни комитети. Факторите за надмощие във ВМРО (емиграция, преса, спомагателна организация) остават в ръцете на Иван Михайлов, което му дава огромно предимство в противоборството.

Различия по визията или ненамесата на Македонската патриотична организация в битките за надмощия във ВМРО влошават отношенията между емигрантите и Зографов се принуждава да напусне „Македонска трибуна“. Дали са имали намерение да се установят  в Щатите или не са имали средства да се приберат, дори в дневниците, които си водят Борис и Анастасия, не е оставена следа. Но така или иначе, в продължение на почти три години семейството живее в крайна оскъдица. Този престой съвпада с Голямата депресия, започнала през 1929 г., потъват в дългове, макар и рядко Борис успява да продаде на местните вестници („The Bridge“, „The Exminer“ и „Herald tribune“) по някоя рисунка. Бедстват, но Борис продължава да рисува портрети на богати американки, пейзажи и други сюжети по поръчка. Анастасия е записала:

Събота, 20 [декември][1] – училище. Репетиция на българските деца в Settlement hause.

Неделя, 21 дек. Взеха ни Нацо Наум[ови] за вечеря. (Визита с тях у „Царчето“) показахме портрета на Атина у Божкови.

Понеделник: Много тъмен мъглив ден. Сутринта ми беше лошо. Ходих следобед при хората от Fallcreek boulevard да им предложа нарисуваната им къща. За трети път отивам. Най-после ги намерих. Отвори ми една госпожа с кърпа на главата през полуотворената врата. Картината ù направи впечатление, но като чу цената – 5 долара (после 4) отказа да я вземе с думите, че „времената били тежки и тя предпочитала вместо да даде пет долара за тази картина, да ги даде за бедните and 2 do…“ – завърши. Оставих ù визитната си карта с адреса и си донесох картината вкъщи.

Тази сутрин имахме само 5 долара налице – това остана от „неприкосновения“ ни запас и той биде „прикоснат“ вече днес.

Записвам си тази случка, защото в четирите месеци, в които се борим с кризата, днес за пръв път заплаках поради нея. Имах много обезкуражаващи неприятности през тия 4 месеци, но най-жестока ирония бе днешното – отказване на жената да купи картината ми за 5 дол. – за да ги запазела за… бедните.

Репетиция в Americ. Settlement. Получиха се 5 долари от американското ми училище.

Вторник, 23 – училище, репетиция с децата от Americ. Settlement.

Сряда, 24 – Бъдни вечер. Представи се от децата коледна вечер в Americ. Settlement. Бяхме там. У дома се върнахме в 11 ч. Намерихме подаръци от Хекар, Медичкови и от хазяите ни. Също картички.

Четвъртък, 25, Коледа. Децата от училището ми представиха програма на Коледния празник на Ж[енската] секция.

Борис също води дневник. На яркожълта плътна хартия редовно вписва впечатленията от изминалия ден. Неговите записки са преди всичко по повод разногласията в македонската организация. На 20 декември 1929 г. с огорчение пише: „Омръзна ми вече с тия подлости, които в България се смесиха и с кръвта на десетки простреляни в муждуособици македонци. Още малко и ще добия, струва ми се, отвращение да се наричам македонец!” Цялата енергия и способности, които притежава, той влага в журналистическата си работа, но когато вестникът се превръща в поле на разчистване на сметки и зона на влияние на една или друга фракция, Зографов решава, че ще трябва да напусне, защото безвъзвратно е потъпкана свободата на словото, изразяването на различно мнение и принципната независимост на македонското движение. Дневникът на места се превръща в място за анализи, съпоставяне на факти, емоционални изблици, като че ли Зографов записва всичко случващо се по-скоро, за да остави свидетелство, документ срещу бъдещи фалшификации на историята на македонското движение в Америка. Малкият, но сигурен доход от в-к „Македонска трибуна“ секва, Борис изпраща писма до редакции, банки, фондации, на които предлага опита и знанията си. Следват възпитани откази. Предлага свои рисунки, харесват ги, рядко ги публикуват, а от в-к „The new Movie Magazine“ са върнати даже и без придружително писмо. Случайни ангажименти като напр. статия за сватбата на цар Борис или детски портрети по поръчка не могат да обезпечат бита им. Оползотворява многото си свободно време с писане  на журналистически материали (но не винаги публикувани) за щатските и българските вестници, с посещение на безплатен курс по рисуване и с ръкописа на книгата, която е започнал, озаглавена „Българите в Америка“[2]. От дневника на Борис Зографов не се забелязва желание да се върнат в България, дори пише писмо до Директора на печата Иван Попов с предложение да бъде назначен за кореспондент-сътрудник в Америка. Опитва се да ангажира и проф. Балабанов за назначението си, но той не откликва.

Голямата депресия вече е обхванала страната и Анастасия и Борис са безработни. Все повече разчитат на заеми, които много трудно връщат. От България писателят и редактор на в-к „Македония“, старият беломорец Никола Джеров му изпраща 35 долара докато си намери работа, богати български емигранти също им подаряват по различни поводи малки суми. В това време от България емигрира и братът на Анастасия Николай със семейството си. Той е електротехник и в Америка лесно намира препитание. Без особени усилия се адаптират към новия си живот и скоро той става Ник, а съпругата му Мери. Николай помага на сестра си, но все пак и това са кредити… Започват трескаво да търсят пари за завръщането си у нас и в началото на 1933 г. те се прибират. Скоро след като пристигат Борис Зографов урежда самостоятелна изложба на карикатури и с продажбата им успяват да погасят американските си кредити. На 6 ноември 1934 г. се ражда и синът им Владислав.

През април 1933 г., съвсем скоро след завръщането на Зографови, журналистът  Печо Господинов има намерение да напише нещо за престоя им в Съединените щати и Анастасия му предоставя биографични данни и подробни бележки за работата си там.[3] Този ръкопис е много ценно документално свидетелство за социалния и духовния живот на българската емиграция в средата на 20-те години на миналия век. Анастасия притежава невероятна енергия и желание да бъде полезна на българската диаспора в Индианаполис, а резултатите от нейната работа са важни и полезни за съхранението на българското ù самосъзнание и език. Днес, сто години по-късно, като че ли можем най-добре да оценим усилията на семейство Зографови, особено в контекста на стотиците хиляди българи, които в последните 30 г. емигрираха в Щатите.

„В Съединените щати се установихме в 400 хилядния град Индианаполис, столица на щата Индиана и известен под името „кръстопът на Америка“, централен град, в който е седалището на Македонския Съюз и дето има значителна българска колония (по-рано до 2 хиляди души, а в наше време беше около 400 души или 100 семейства) и българска черква.

Там учредихме със средства на Съюза и със съдействието на членството малка съюзна печатница и се започна в началото на 1927 г. издаването на седмичния в. „Македонска Трибуна“.

В Индианаполис работеха на доброволчески начала – при списването на вестника и по организирането на българска книжарница при него, защото имаше недостиг от персонал, който бе минимален, вербуван от наличните местни сили, нов в този род работа, и вестинка, особено в първите години, имаше да се бори с много технически трудности.

Заварих в Индианаполис наскоро основана Женска Секция при организацията – една от първите основани между македонките в Америка, която обаче не бе пристъпила още към организационен живот (не занеше как). Отзовох се на нуждата ù от ръководство и упътване, заработихме в средата на тази група, нови в работата, но родолюбиво македонки, преселени в Америка направо от родните си села (главно Лерински). Постепенно дораснаха до задачата си, школуваха се в организационна работа и днес я продължават вече сами.

Българското училище в Индианаполис, което било замряло след един обезсърчителен опит биде възобновено и [върху] мен се падна избора от страна на колонията да бъда учителката три години по ред, т.е. докато бях в град. То бе допълнително училище за българско четене, писане, пеене, декламация и елементарни познания от отечествоведение; децата го посещаваха (около 25 на брой) паралелно със задължителното американско училище.

По настояването ми централният комитет си набави проекционен апарат и с него илюстрирах някои  от сказките си пред колонията и пред учениците, а по-късно (като усвоих английски) и пред американски кръгове.

В конгресите на Съюза присъствах повечето път като слушателка. Обстоятелството, че бях съпруга на редактора – член от Централния комитет – ми налагаше да се въздържам от кандидатиране, при все че между нашите жени в Америка, ние с г-ца Златка Апостоловска бяхме единствените с университетско образование и че изобщо се чувстваше голяма нужда от повече просветени сили за конгресната работа (г-ца Апостоловска беше активна всред емиграцията ни в Ню Йорк и бе избирана за секретарка на бюрото на конгреса). Мен ме изпрати за делегатка Индианаполската организация в 1928 г. на Конгреса Дитройт – Мичиган. Но иначе съм бивала делегатка от името на Централния Комитет да говоря на публично агитационно събрание в Гранит сити – Илинойс и при освещаване организационното знаме в Дейтон – Охайо. Тук не изброявам многобройните случаи, при които държах сказки, речи в самия Индианаполис по агитационни седмици, вечеринки, училищни забави и пр.

Пред Американстото общество използвах редица добри случаи да събудя интереса към нашата страна.

1.Женското Младежко Християнско Д-во Y.W.C.A. (Young Women Christian Association) ме покани да дам съдействие за урежданите от тях срещи за запознаване с различни нации.

Говорих (на английски) по тяхно искане на тема: „Приносът на българката за напредъка на България“, илюстрирано със светливи картини (носии, пейзажи, бит). Сказката бе предшествана от обед по българско меню, за което аз и две млади македонски момичета дадохме лично упътване на готвачката.

Пробудения от тази сказка интерес даде повод на други дружества едно след друго да ме поканят да я повторя, напр.

2. „Altrusa club“, сдружение на жените чиновнички и професионалистки, съставено от жените на по-висши и отговорни служби (журналистки, лекарки, социоложки и др.) на един от ежемесечните им събрания-обеди във великолепния Колумбия клуб.

3. „King`s Daughters” – „Дъщери на Царя“ – религиозно-философски и филантропически кръжок при една от черквите на Ървингтон, интелектуалния и университетски квартал на Индианаполис.

4-5. На чай и вечеря на още 2 други женски причерковни сдружения при други черкви в същия Ървингтон. В края на тези сказки демонстрирах народни тъкани, везби и украшения от малката си частна колекция.

По покана на дружеството на Д-вото на библиотекарите в Индианаполис държах с проекционен апарат сказка в специалната зала за сказки при централната библиотека и в присъствието на персонала във всички библиотеки на града на поисканата от тях тема: „Сегашна Македония“. Този случай аз особено ценя, защото ми помогна да внеса разяснение в хаотическото иначе понятие за днешна Македония, което имат в Америка, дето думата Македония извиква представата все за древна Македония, и то да заинтересувам по въпроса библиотечния персонал, т.е. тези именно които инфилтрират и напътстват в четенето и подбора на книгите в библиотеката. След сказката, още в залата, г-ца Анна Хазелман, професор по история на изкуството в „Херон Арт институт“ – художествената академия и музей на града, ме покани от страна на директора г. Уилбър Пит да им съдействам за готвената от тях „Изложба на старосветско приложно изкуство“ („Old World handieraft“), специално за българския отдел. Изложбата откри през май 1930 г. и трая цял месец. Застъпени бяха главно балканските народи. Предметите: тъкани, везби, керамични, дървени  металически украшения бяха събрани за изложбата главно измежду местната емиграция румънска, сръбска, гръцка, унгарска, българска и закръглени от сбирката на самия художествен музей (арменски, гръцки, австрийски народни шевици).

Българският отдел беше на-добре представения по количество, многообразие, подредба и обяснения към предметите. За отделите на другите националности беше събирано и нареждано от американци, а за нашия аз лично вземах най-активно участие в събиране, нареждане и поставяне на пояснителни бележки. Особено допринесе за увеличаване на колекцията организираността на македонците в един Съюз, та по покана на Централния комитет предмети се изпратиха от разни места, дето има македонска емиграция. Изложихме и 2 цели женски носии, кичевска и костурска стара, втората от които стана предмет на скициране от класовете по декоративно изкуство, репродуцирана бе и в печата. На второ място идеше и румънският отдел. От българската легация не можаха да ни изпратят никакви образци на народното изкуство нито държавни, нито частни, понеже нямали – с охота обаче ни изпратиха единственото, с което разполагаха в случая – английски превод на книгата на проф. Филов за старото ни изкуство.

8. Награждаването ми от страна на полската република със златния кръст за заслуга, който ми биде препратен в Америка, биде узнато от всичко нодушващите вестникарски репортери в Америка и оповестяването в ежедневната преса на Индианаполис заедно с портрета ми и снимка на самия медал под заглавие: „Полша дава на наша съгражданка медал за литературни заслуги“ заинтересува Клуба на Жените писателки („Women`s Press Club“), обединяващ първостепенните писателки, журналистки, критички, професорки и др. Подобни, и те ме поканиха да им говоря върху работата ни в София за Полско-българско сближение. И сказката се състоя в Колумбия Клуб, сборно място на най-отбраните д-ва в града. Като ехо от тази сказка бе по-после молбата (писмо) на един просветителски клуб на младите жени от друг градец в щата Индиана Кембридж сити, избрали полската литература като предмет на изучаване през сезона, да им посоча извори за ръководство и някои подходящи за представяне полски пиеси.

9. През зимата на 1930 г при един чай по желание на Д-вото на Вишистките – секцията им за Международни сношения, направих очерк за дейността на съответното дружество в България, която дейност се посрещна с жив интерес и одобрение.

10. Същата зима съставих сценичната игра „Българска Коледа“, която се представи на английски от учениците при българското училище, в коледната забава, устроена в Емигрантския център: „The American Settlement House“, в което изнесоха народните си коледни обичаи също и румънски, сръбски и гръцки младежи.

11. При един друг случай пък по-рано изнесохме програмата на „Българската вечер“, дадена от Женското Спомагателно Д-во при Организацията на ветераните от Великата армия (участвалите във войните на Америка преди световната война) говорих под надслов „Как живеят в България“ за формите на ежедневния ни живот, изнесе се ръченица и български песни и музика. По предложение на председателката Мисис Алмонд аз заемах почетното председателско място на естрадата, докато трая програмата. После българските участници бяхме поканени да застанем в линия като че приемаме парад и пред нас продефилираха, ръкувайки се сърдечно, членовете на Д-вото облечени в билите си носии, с които после представиха една маршировка с красиви фигури.

12. През пролетта 1931 г. делегирана от Д-вото на Вишистките в България го представлявах на ХVІ редовен конгрес на Международната федерация на жените вишистки във Велсле – Масачузетс при гр. Бостон, в който взеха участие представителки на 31 нации. Непосредствено след свършека на този конгрес последва конгреса на Американския клон от това Д-во, който само брои 30 000 членки: присъствахме като поканени гостенки. Заседания ставаха едновременно по различни секции.

С това приключва списъка на по-заслужаващите споменаване мои приноси в Америка към общата работа за популяризиране нашата родина.

След като съпругът ми си даде оставката от редактирнето на „Македонска Трибуна“ 1930 г. по мотиви от идеен и нравствен характер, които аз напълно споделях, настъпи борба за насъщния, особено трудна при завладяващата тъкмо тогава криза и безработица в Америка, и тая борба хабеше всичката ни енергия. Преместихме се на местожителство в Чикаго, дето останахме година и половина, до края на 1932. Там почерпих още нови сведения и опит от богатите и леснодостъпни съкровища на библиотеките и от самия многообразен и с гигантски пулс живот, които сведения и опит ще се чувствам щастлива, ако ми се удаде възможност тук в родния край да оползотворя за благото на нашето общество.

Вече споменахме, че докато работи и живее в Индианаполис, макар и затрупан с работа, Борис Зографов започва и един ръкопис, който запечатва преживелиците му по пътя за Америка и срещата му със старите емигранти и живота им. Озаглавява го „Българите в Америка“. Бележките си започва още на парахода „Беренгария“, с който прекосява океана до Съединените щати.

Америка винаги (собствено не винаги, а най-малко поне откакто биде открита за света) е възбуждала интерес у хората от тъй наричания тук Стар свят – разбирай Европа, – а още повече откакто започнаха на големи групи да се заселват тук хора от разни страни и да изграждат една държава, едно общество в много отношения особено, различно от старокрайските. Поради много причини тоя интерес е продължавал да съществува и също поради много причини почти навсякъде в Европа, значи и в България, той не е бивал винаги, а би могло да се каже, вероятно много рядко е бивал задоволяван от сведения, отговарящи на истинското състояние на нещата в тази страна.

Пише с много подробности, с хубав и богат език, с чувство за хумор. Интересна е гледната му точка – гражданин на цивилизования Стар свят, който наблюдава американците и прословутия им начин на живот с очите на изследовател документалист. Всяка една глава на бъдещата му книга е моментна снимка на американското общество и вписването на българите в него. Нито една подробност не му убягва от вниманието и той обстоятелствено я разнищва. Шеметните обороти на живеене Щатите са съвсем различни от обичайния темп на съществуване на Балканите и той успява да го предаде в записките си увлекателно и емоционално.

… Да разбереш и да предадеш впечатления от Ню Йорк не значи, че си разбрал и си представил Америка. Той не е самата Америка. Собствено не той е Америка. Той е нещо особено. Една странна смесица от Америка с Европа и с останалите части на света.

Един свят сам за себе си. Див гигантски свят, събран в и около шеметно извисилите се небодраскачи и все още незавършен. Един хаос, който като че не върви към избистряне. Като че му е добре именно да си бъде такъв. Хаос, от който е прогонена всяка тишина, всяко примирение. Едно непрекъснато движение, което като че няма предвид никакъв край, никакъв завършек и покой. Един огромен арсенал с адско боботене и луда бързина, с пламъци, в които всекиминутно гинат хиляди надежди и се каляват хиляди воли за живот и творчество. Един Содом, в който порокът играе Чарлстон с девиците на черковния морал. Див парк, гдето цветовете на всички раси се смесват в дива оргия, затихваща в изящни съзвучия в художествените галерии и на естрадите в Метрополитен опера, в научните кабинети и в бюрата на техническия творчески гений или отекваща в бордеите и в затворническите килии…

Един град – световно, гъмжащо, тържище, гдето всеки живее, като че е временно там; като че утре всичко ще бъде променено – и хората, и нещата, и плановете, и постиженията. Какво ще бъде утре – никой нюйоркчанин като че не иска много да знае, но той сигурно ще бъде много доволен, ако не е това, което е било вчера. Да бъде нещо ново. Нещо, което да дава по-вече и по-чувствителни трепети на душата, да бъде по-необикновено, по-сензационно.

… И, тъй като деятелностите, които имат за цел промени в материалната действителност са много по-видими; тъй като те поддържат в много по-видими; тъй като те поддържат в много по-ярки форми силите, които движат състезанията и борбите за овладяването на тая действителност човек не може да си представи, че в Ню Йорк може да съществуват хора, за които една философска книга, един сборник поеми, една музикална симфония биха съставлявали по-голям интерес от тоя, който будят джазовите оркестри, борсовите храмове и небодраскачите – собствено не самите небодраскачи, а хилядите техни клетки, в които се събират, невидими, безбройните нишки на финансовия, търговския и изобщо спекулативния, живот на долара и пред вратите на които, макар привидно във вежлива форма, стават страхотни сборичквания на идеи, планове и „преследвания на щастието“ на млади и стари, на мъже и жени, раздрусани от четиридесетградосовата температура за извоюване на място под малкото, и в същност не особено пленително небе на Ню Йорк.

Това са всички ония тълпи, които денонощно почти тичат и настъпват петите на бързащите пред тях в надпреварата по-скоро да се вземе подземната или въздушната (надулична) железница, трамвая или автобуса, за да не се пропусне минутата, на която е уречено явяването на работа или уреждането на нова работа.

Видях ги: тълпи, като подгонени от буря. Всеки бърза – устремен напред – с определена цел, не за съзерцание, а за делова работа. Някой, застанал, гледа нещо по витрината или на реклама над нея. Не е от обикновено любопитство. Още по-малко – за „да убие“ времето (В Ню Йорк не остава време за убиване. Обратно: то убива оногова, който го пропуска). Той, или ще влезне да купува, или ще предложи труда и умението си, или да провери с какво може да изпревари търговеца или производителя.

В очите на всички, които виждате по улиците на града гори огъня на една треска да вършене на нещо, за надпреварване, за непропущане на случая и е изписана тревогата през секундите, които отлитат.

Зографов не успява да довърши книгата си, за което можем да съжаляваме. И дълго след като се завръща в България той продължава да следи американската преса и да си води бележки, които вероятно е искал да използва за написването на един голям текст, който да събере личните му впечатления, статистически данни и различни факти от обществения живот на Съединените щати и да покаже на читателите трудно представимата с очарованието и огорчението, което може да носи тази страна. Параграфите, които е успял да завърши са посветени на битието и духовната атмосфера на българската колония в Щатите, навярно защото се е старал да предаде непосредствените си впечатления. Без да спестява и частица от истината авторът ни въвежда в света на женските дружества, на българското училище, на българската черква и духовниците. Неразработени са останали напр. „Гангстери“, „Boxing и обзалагания за бейзбол“, „Реклама“, „Жените (кокетни, но прости, не надменни, богато облечени и елегантно, с високи токове, от любов не разбират, скоро им минава. Да ядат, и това е!)“, „Долар – всичко с него се мери“ и много още теми. Книгите по онова време, които са породени от личните впечатления на авторите си, посветени на Америка не са много и ако Зографов беше успял да реализира замисъла си, щяхме и днес да имаме едно любопитно, умно и достоверно написано четиво, защото той не е неуспял емигрант или неориентиран турист, а европеец без комплекси за непълноценност, който има професия и умения и е независим от различни условности.

Силна и чиста бе обичта, която ме свърза с Мицка до живот и през тия 25 години тя не само с нищо не я помрачи, не само не направи тя да отслабне, но я обогати, направи я още по-дъблока, още по-силна и по-светла и с това ми помогна да намирам сили да се справям храбро с разни спънки и несгоди и в дните на всекидневния живот да се чувствам, че живея живот вечен!

Това са думи от словото, което Борис Зографов произнася на 6 юни 1947 г. по повод на сребърната им сватба. Тук като че ли още звучи подкрепата и силната обич на Анастасия от далечната 1917 г.:  Борисе, бори се! Кумът проф. Балабанов, беломорците, роднини са поканени да отбележат  събитието.

Синът им Владислав е наследил рисуваческия талант на баща си и се реализира като театрален художник. Колелото на съдбата прави нов оборот – двамата внуци Борис и Бени Зографови са далеч от България. Бени е в Швеция, но се връща често по бизнес дела. А Борис пресича стъпките си с Анастасия и Борис някъде в Щатите.

Бележки:

[1] Календарният бележник, в който Анастасия Зографова записва ежедневните си бележки е от 1930 г.

[2] Откъси от книгата изпраща за публикуване във в-к „Мир“.

[3] ЦДА, Ф. 683К, оп. 2, а.е. 168.

© Румяна Пенчева